Джийвс запретва ръкави

1

Келнерът, който се беше измъкнал навън за един бърз телефонен разговор, се върна в „Гъската и краставицата“ с отнесения вид на човек, току-що научил, че е заложил на победителя в конното надбягване. Естествено той жадуваше да сподели щастието си с някого, а единствената възможна публика, навъртаща се наоколо, беше жената, седнала на масата до вратата в компанията на един малък джин с тоник и вдълбочена в някакво спиритуалистично четиво. Келнерът притрепера като гущер на слънце и тъй като не можеше повече да стиска фантастичната новина само за себе си, реши да зарадва с нея и дамата.

— Не знам дали би ви заинтересувала информацията, мадам — обърна се той към нея с глас, вибриращ от сдържани емоции, — но Майката на Уистлър спечели Оукс.

Жената вдигна към него големи, тъмни, замечтани очи и го загледа така, сякаш бе нещо, току-що материализирало се от света на духовете.

— Спечелила какво?

— Оукс, мадам.

— А какво е това?

На келнера му се стори невероятно, че в Англия може да съществува човек, който да зададе подобен въпрос, но после включи, че дамата е американка, а знайно е, че американките нямат понятие от основни факти на живота. Веднъж беше срещнал една отвъдокеанска дама, която го попита какво представлява футболното игрище. Представете си само!

— Оукс е годишното конно надбягване за млади кобили, мадам. Провежда се в Епсъм Даунс един ден преди Дербито, за което несъмнено сте чувала.

— Да, чувала съм за Дербито. Това е вашето най-голямо конно състезание, права ли съм?

— Да, мадам. Понякога го наричат класическо. Оукс се провежда един ден преди него, въпреки че преди време беше един ден след Дербито.

— И Майката на Уистлър спечели състезанието, което наричате Оукс?

— Точно така, мадам. И то с няколко дължини. Бях заложил на нея пет шилинга.

— Разбирам. Но това е чудесно, нали? Бихте ли ми донесли още един джин с тоник?

— Разбира се, мадам — с готовност прие поръчката тази щастлива душа и добави със значително количество екстаз в гласа: — Майката на Уистлър! Каква красавица!

Той се отдалечи с пъргави стъпки, а жената поклати глава и се върна към своето четиво, отвръщайки очи от наредбата на кафе-салона.

В основни линии това помещение на „Гъската и краставицата“ се различаваше твърде малко от останалите кръчми, накацали край друмищата на Англия с благородната мисия да спасяват островитяните от смърт чрез пресъхване. Във вътрешността му цареше обичайния за всички подобни заведения мистичен сумрак, над камината висяха обичайните картини „Елен в засада“ и „Сбогуването на хугенота“, по масите се мъдреха обичайните оцетници и бутилчици със сос и атмосферата беше подправена с традиционния озоноподобен дъх на кисела туршия, месен бульон, варени картофи, потни сервитьори и старо сирене.

Но онова, което отличаваше въпросния кафе-салон този юнски следобед от всички негови побратими от прованса бе присъствието на дамата, към която рицарят на чашката и блюдото се беше обърнал със своята вълнуваща вест. Като правило в кафе-салоните на крайпътните английски кръчми всичко, на което окото можеше да се натъкне, бе някой редови фермер, нагъващ пържени яйца или двойка търговски пътници, разказващи си мръсни вицове. В този момент, благодарение на своята посетителка, реномето на „Гъската и краставицата“ бе хвръкнало чак до небесата.

Онова, което веднага приковаваше вниманието и изтръгваше от устните неволно подсвирване, беше невероятното й излъчване на здраве и жизненост. Общата приятна панорама се подсилваше както от бижутата, които носеше посетителката, така и от шапката, чорапите, обувките, кожената наметка и спортния костюм на Джак Фат, така очарователно подчертаващ добре сложената фигура на притежателката си. Това, ще си кажете вие, когато я зърнете, е жена, при споменаването на чието име кръвопийците от Данъчната служба сигурно са свикнали да повдигат смачканите си шапки с почтителна въздишка.

Не бих могъл да ви опровергая. Тя просто беше толкова богата, колкото изглеждаше. Два пъти омъжвана и всеки път за мултимилионер, въпросната дама бе толкова добре финансово осигурена, колкото би могла да си пожелае всяка жена.

Кариерата й почти дословно повтаряше тази на героините от нашумелите булевардни романи, служещи за светъл пример на момичетата, които се надяват да учудят света, показвайки му, че никой не знае какви дарове му е приготвила Съдбата само зад следващия ъгъл. Родена Розалинда Банкс от рода на Банксови в Чиликоте, Охайо, без никакви други авоари освен хубаво лице, съвършена фигура и мек поетичен талант, тя бе пристигнала в Гринидж Вилидж1 да търси късмета си и го бе намерила още с първото бръкване в кутията. На едно парти в Макдугъл Али тя бе срещнала и очаровала Клифтън Бесемър, собственик на милионотиражката „Сензация“ и за отрицателно време беше променила обръщението пред името си.

Овдовяла след неуспешен опит на Клифтън Бесемър да мине за по-направо през един камион, вместо да го заобиколи, две години по-късно тя бе срещнала в Париж и се бе омъжила за един спортист-милионер и страстен ловец — А. Б. Спотсуърт, но почти веднага бе овдовяла отново.

Малко недоразумение между него и един от лъвовете, попаднали на мушката му в Кения, беше станало причина А. Б. Спотсуърт да попадне в жалейната страница на вестниците. Той бил убеден, че лъвът е мъртъв, но господарят на саваната бил на противоположното мнение. В резултат на разногласието, щом положил крак върху царствения му гръб, готвейки се да бъде увековечен върху лента от водача на експедицията капитан Бигър, по прякор Белия ловец, се чул грозен рев. Докато капитан Бигър хвърли фотоапарата, грабне пушката и патроните и стреля безпогрешно, усилията му вече нямали съществена практическа стойност. Нищо друго не можело да се направи, освен да се съберат останките. А огромното богатство на А. Б. Спотсуърт било наследено от вдовицата му, на която се наложило да го прибави към шестнадесетте милиона, наследени от Клифтън Бесемър.

Ето това е накратко тъжната история на госпожа Спотсуърт, жена с нежна душа и четиридесет и два милиона долара, скътани прилежно в стария дъбов сандък. И за да изясним някои от другите интересуващи ви въпроси, трябва да отбележим, че тя се беше отбила в „Гъската и краставицата“ единствено с цел да поизпъне малко крака и да позволи на пекинезката си Помона да вземе въздух. Госпожа Спотсуърт бе на път за имението Роастър Аби, където щеше да гостува на деветия граф на Роастър. Посредством необичайното четиво пък тя попълваше белите петна в познанията си за контактуването с отвъдния свят, занимание, по което напоследък се беше увлякла. А бе облечена в спортен костюм на Джак Фат, защото харесваше спортните костюми на Джак Фат. И пиеше джин с тоник, защото вечерта беше от онези горещи вечери, когато джинът с тоник определено улучва жаждата право в сърцето.

Келнерът се върна с животоспасяващото питие и продължи просветната беседа оттам, докъдето беше спрял.

— Залогът беше трийсет и три към едно, мадам.

Госпожа Спотсуърт повдигна своите искрящи очи.

— Моля?

— Залогът, при който тя стартира.

— Кого имате предвид?

— Кобилата, за която ви споменах, че спечели Оукс.

— А, отново се върнахме при нея? — констатира госпожа Спотсуърт с въздишка. Тя четеше за един интересен пример на контакт със света на духовете и тези земни вълнения за коне, кобили и пари я подразниха.

Келнерът усети, че събеседничката му не проявява очаквания ентусиазъм и това малко го нарани. В този най-велик ден в неговия живот той би предпочел да си има работа само с хора, в чиито гърди кипи спортен дух.

— Вие може би не харесвате спортните състезания, мадам?

Госпожа Спотсуърт потвърди предположението му.

— Не особено. Първият ми съпруг беше луд по тях, но те винаги са ми изглеждали толкова бездуховни. Всички тия козли, бръмбари, бързи писти, кални трасета и състезания с лодки… С нищо не помагат на човека да развие своя дух. Бих заложила някой и друг бон просто заради самото забавление, но не бих могла да отида по-далече. Това никога не може да ме развълнува.

— Един бон, мадам? — почуди се келнерът.

— Хиляда долара.

— Уха! Аз бих заложил и ризата си на Майката на Уистлър. Дори не само ризата, но и чорапите, че и тирантите… Цяло щастие за букмейкърите на Епсъм е, че днес не сте заложили на Майката на Уистлър.

След този коментар, вече удовлетворен, той се отдалечи, а госпожа Спотсуърт получи възможност отново да се върне към книгата си.

През следващите десет минути в кафе-салона на „Гъската и краставицата“ не се случи нищо, което би могло да задържи вниманието ни, освен това, че келнерът ловко размаза една муха с кърпата си, а госпожа Спотсуърт привърши своя джин с тоник. После вратата бе отворена със замах на силна десница и вътре нахлу як, широкоплещест, мускулест мъж над четиридесетте със загоряло обветрено лице. Той имаше ясни сини очи, червено лице, кръгла глава, върху която плешивостта бе отпочнала пъкленото си дело и един чифт от онези тънки мустачки, които се радват на изключителна популярност из покрайнините на Империята. Тяхното разпространение по горните устни на онези, които доблестно носеха тежкото бреме на бели мъже сред по-пастелното туземно население, беше толкова широко, че няма да е справедливо да припишем на новодошлия патента върху оформлението на мъжествената растителност. Дори бихме могли да си припомним носталгичните думи на поета Киплинг, който казва: „Отведи ме някъде на изток от Суец, където доброто прилича на зло, където няма десет божи заповеди и човек може да си пусне тънки мустачки.“

Вероятно точно тези мустачки придаваха на новопристигналия екзотичния изглед, който имаше. Кафе-салонът на крайпътната английска странноприемница изглеждаше като не най-типично място за неговата особа. Човек по-скоро си го представяше като душата на компанията в бара на Черния Майк в Пого-Пого и то в малкото свободно време, което му оставаше, докато не беше на сафари, помитайки всякаква фауна, случила се на пътя му. Ето това, сигурно си казвате вие, е мъж, който много пъти е гледал носорозите право в оченцата и ги е карал чинно да свеждат всичките си налични рогови израстъци.

И отново, както в случая с прозорливите догадки по повод финансовото състояние на госпожа Спотсуърт, вие ще бъдете абсолютно прави. Този мъж с екзотични мустачки, този покорител на дивите простори не беше някой друг, а самият капитан Бигър, когото споменахме малко преди това във връзка с печалния случай, станал причина А. Б. Спотсуърт да смени своето земно жилище със звездната обител. А всеки от редовната клиентела на Лонг Бар в Шанхай можеше да потвърди факта, че Бвана Бигър е натръшкал повече носорози отколкото можете да си представите.

Но в момента той мислеше не толкова за нашите безсловесни приятели, колкото за нещо студено и в халба. Вечерта, както вече имахме възможност да отбележим, беше доста жежка, а той бе препускал много мили по разноразредни английски пътища — от Епсъм Даунс, откъдето потегли веднага щом конното състезание, познато като Оукс, беше обявено за приключило, та чак до тази тиха кръчма в Саутмолтъншър.

— Бира! — прогърмя гласът му и това накара госпожа Спотсуърт да изпусне книгата си с ужасѐн вик, а очите й да направят салто от място.

Всъщност обстоятелствата, предизвикали тази очна акробатика, бяха съвсем разбираеми — в първия момент дамата бе готова да се закълне, че е свидетел на една от онези прелюбопитни прояви на Невидимия свят, за които тъкмо четеше. Факт, сам по себе си достатъчен, за да накара очите на която и да е жена да изскочат от орбитите си. Защото това, с което очаквате да запълва времето си един активист на ловното братство като капитан Бигър, е да препуска след своите трофеи. А придържайки се към споменатото занимание, той би трябвало да се навърта във или около съответните ловни полета. Ако го срещнете в Кения или на Майските острови, или в Борнео, или пък в Индия, вие в никакъв случай няма да хлъцнете от изненада. Напротив — „О, хип-хип привет, капитан Бигър — ще изкрещите вие. — Как върви авджилъка?“ А той ще ви отговори, че върви тип-топ. И всичко ще си бъде на мястото.

Но когато го видите в кафе-салона на една селска кръчма в Англия, на хиляди мили от естественото му обиталище, бихте могли да бъдете извинен за появата на моментното подозрение, че пред вас стои и се блещи не самият човек от плът и кръв, а неговият безплътен дух, както обичат да правят безплътните духове, за да убият малко от свободното си време.

— Е-е! — изхълца като млада козичка госпожа Спотсуърт. Тя видимо беше разтърсена. От момента, в който започна да се интересува от проблемите на отвъдния свят, често си бе пожелавала да срещне привидение. Но нали разбирате — на човек му се иска рандевуто да се състои в подходящото време и на подходящото място. Едва ли някой би подскочил от радост, сблъсквайки се лице в лице с някой размазан по краищата субект, колкото и да е искал да го срещне, точно когато се наслаждава на освежителния си джин с тоник.

За капитана, опитващ се да привикне към сумрака на „Гъската и краставицата“, преди да изблее, госпожа Спотсуърт бе само непозната дама, спряла да се освежи с едно питие по пътя. Поглеждайки я, той моментално бе засукал мустак, какъвто бе навикът му винаги щом видеше дама наоколо си, но нямаше никакво намерение да се захласва по нея. Повторният, по-обстоен оглед сега предизвика сеизмична вълна, която така раздруса плътта му, че той заприлича за момент на невинен млад хипопотам, сблъскал се лице в лице със своя първи Бял ловец.

— Да ме напъхат в казана, ако разбирам! — викна той гръмовито, облещил се насреща й. — Госпожо Спотсуърт! Да ме гарнират със сини сливи туземците! Триста крокодила и хиляда отровни змии! Вие сте последният човек на света, когото съм очаквал да видя тук! Мислех, че сте в Америка!

Госпожа Спотсуърт вече бе успяла да възвърне душевното си равновесие.

— Дойдох преди седмица на делово посещение — обясни тя присъствието си на острова.

— Аха, разбирам. Това обяснява всичко. Слисах се толкова, като ви видях тук, защото си спомних, че ми бяхте казали, че живеете в Калифорния или на някое подобно място.

— Да, имам къща в Пасадена… И в Кармел, и една в Ню Йорк, освен това във Флорида и друга в Мейн.

— Общо пет, така ли?

— Шест. Забравих тази в Орегон.

— Шест? — повтори замислено капитан Бигър. — Хубаво е да имаш покрив над главата си.

— Да, но след като поживее там известно време, на човек му омръзва. Мисля да купя къщата, която съм тръгнала да огледам — Роастър Аби. Срещнах сестрата на лорд Роастър в Ню Йорк — връщаше се от Ямайка и ми каза, че брат й искал да продава имението. А вие, капитане, какво правите в старата Англия? Отначало не повярвах на очите си.

— О, дойдох да хвърля едно око на прародината, скъпа лейди. Отдавна не съм почивал, а вие знаете какво казва народът в такива случаи: Само работа и никакви забавления правят от човека peh-bah pom bahoo2. Удивително колко се е променило всичко, откакто бях тук за последен път. Няма шляещи се по моравите богаташи, ако разбирате какво искам да кажа. Всички са запретнали ръкави и са подхванали някакъв бизнес.

— Да, доста необичайно, нали? Сестрата на лорд Роастър, лейди Кармойл, ми каза, че съпругът й, сър Родерик Кармойл, бил някакъв си началник в „Харидж“. А той е десети баронет или нещо от сорта.

— Триста крокодила! Тъби Фробишър и Субахдар няма да ми повярват, като им кажа.

— Кой?

— Дружки от Куала Лумпур. Ще се сащисат. Но на мен това ми харесва — отсече капитан Бигър. — Това е то новият дух.

— Няма ли да седнете, капитане?

— Благодаря ви за поканата, но само за минутка. Гоня два човешки екземпляра.

По-проницателният наблюдател би открил в поведението на капитан Бигър, когато седна срещу госпожа Спотсуърт, явни следи от вълнение и смущение. Той би отдал това на факта, че последният път, когато двамата с неговата сегашна домакиня се бяха видели, капитанът събираше онова, което бе останало от съпруга й с намерение да го изпрати с кораб в Найроби. Но под секрет бихме му подшушнали, че не споменът за печалния инцидент бе причина за смута му. Корените му бяха много по-дълбоки.

Капитан Бигър обичаше тази жена. Обикна я в мига, в който тя влезе в неговия живот. Колко добре си спомняше той този момент. Лагерът сред акациевите дървета. Каменистият бряг. Пенливият поток. Старият лъв Симба, ревящ в далечината, дружелюбният Тембо, размахващ хобот насам-натам из високата трева и А. Б. Спотсуърт, приближаващ с колата заедно с най-прелестното създание в брич, стъпвало някога в тези земи. „Съпругата ми“ — беше представил А. Б. Спотсуърт комбинацията от Клеопатра и Елена, която го придружаваше, а когато капитан Бигър отвърна „А, мемсахиб“ и я поздрави с официалното „Krai yu ti ny ma pay“, сякаш електрически ток с огромен волтаж разтърси кухината под ребрата му. Ето това, помисли си тогава той, е Тя.

Естествено, като бял мъж, той не сподели с никого своята любов, но тя продължаваше да гори в него с безшумен, но толкова силен пламък, че на няколко пъти, както си седеше, слушаше воя на хиените и съзерцаваше снега на Килиманджаро, едва се удържа да не грабне молива и да зареди стихове.

И ето я сега тук пред него, по-красива от всякога. На капитан Бигър му се струваше, че някой близо до него удря с всичка сила тъпан. Но това беше само лумтежът на собственото му сърце.

Последните му думи бяха озадачили госпожа Спотсуърт.

— Гоните два човешки екземпляра? — учуди се тя.

— Един долен измамник — букмейкър. Червей от най-нисшия клас с душа по-черна от калта под ноктите му. Следвам го от часове. И щях да го спипам — каза капитанът мрачно, отпивайки от бирата, — ако скапаната ми кола не се беше развалила. Сега я поправят в местния сервиз.

— Но защо преследвате този… букмейкър? — поинтересува се госпожа Спотсуърт. Стори й се доста лекомислено такъв силен мъж да прекарва по този начин времето си.

Лицето на капитан Бигър потъмня. Явно въпросът й беше докоснал оголен нерв.

— Този долен тип ме изпързаля. Изглеждаше ми свестен — с мустаци като на морж и превръзка на лявото око. Викали му Честния Пач Пъркинс. „Яхни мечтата си и не се бой от нищо, скъпи друже — каза ми той. — Ако не рискуваш, няма да изплуваш. Ела при мен. Удари силно топката. Не спирай на половината път и няма да съжаляваш.“ И аз направих двойно залагане при него.

— Двойно залагане?

— Двойното залагане, скъпа ми лейди, означава, когато заложиш на един кон в едно състезание и той спечели, да заложиш цялата печалба на друг кон в друго състезание.

— Аха, ясно.

— Сама можете да се досетите, че ако и двата коня спечелят, човек получава една значителна сума. С доста хора се съветвах в Лондон и те ми препоръчаха комбинацията за днес — Великолепната Люси и Майката на Уистлър.

При второто име събеседничката на капитан Бигър се оживи.

— Келнерът преди малко ми каза, че Майката на Уистлър е спечелила в днешното състезание.

— Това направи и Великолепната Люси в предишното надбягване. Аз заложих на нея пет лири при сто към шест и цялата печалба се прехвърли на Майката на Уистлър в Оукс. Тя мина без да се напъва финала при…

— Трийсет и три към едно — и това ми беше съобщено от словоохотливия келнер. Господи! Наистина сте пипнал добра сумичка!

Капитан Бигър изгълта бирата си.

— Аз наистина трябваше да получа добра печалба — каза той с гримаса, наподобяваща човек с ужасен зъбобол. — Трябваше сега да съм собственик на колосалната сума от три хиляди лири два шилинга и шест пенса плюс моите първоначални пет лири, които дадох на секретаря на онзи букмейкър — един тип с кариран костюм и същите моржовски мустаци. Но какво стана? Този дявол в човешки образ задигна парите ми. Офейка с колата си пред очите ми. Но аз го последвах и бях по петите му до преди малко. И тъкмо когато щях да го стигна, колата ми взе, че се счупи. Двеста хиени! Ще го пипна аз тоя негодник. Ще му извия врата на тоя долен измамник! А после ще му извадя вътрешностите с голи ръце, ще му откъсна главата и ще го накарам да я глътне. След това…

Капитан Бигър спря. Изведнъж осъзна, че е монополизирал разговора. Едва ли неговата събеседничка се интересуваше от ритуалния танц на племето Бонго-Бонго върху кървящи човешки останки, който той жадуваше да извърши.

— Стига сме говорили за мен — промени темата капитан Бигър. — А вие, скъпа лейди, какво правихте през тези години? Надявам се, че всичко при вас е наред. Изглеждате превъзходно. Как е съпругът ви? О, извинявайте!

— Няма нищо. Може би искате да знаете дали съм се омъжила отново? Не, не съм, въпреки че Клифтън и Алексис непрекъснато ме съветват да го направя. Много са мили. Толкова великодушни и отзивчиви.

— Клифтън? Алексис? — завъртя неразбиращо глава капитан Бигър.

— Господин Бесемър и господин Спотсуърт, предишните ми съпрузи. Говоря си от време на време с тях чрез масичката за спиритически сеанси. Предполагам — усмихна се тя малко смутено, — си мислите, че е доста странно от моя страна да вярвам в такива неща като спиритическите сеанси?

— Странно?

— Толкова мои приятели в Америка ми казват, че тия неща са пълни глупости.

Капитан Бигър изпухтя войнствено.

— Ако бях там, щях добре да си поговоря с тях! Щях да разбия на пух и прах жалкото им подобие на мозък. Не, скъпа лейди! Виждал съм толкова мистериозни неща из земите, където съм живял, че вече нищо не ми се вижда странно. Виждал съм боси поклонници, които изминават пътеката на Ахура Мазда3 по тлеещи въглени. Виждал съм висящи във въздуха въжета и тълпи малки момчета да се катерят по тях. Виждал съм факири да спят върху легла от пирони…

— Наистина ли?

— Уверявам ви. И като си помислиш, че безсънието на практика не им е познато… Така че няма да ме видите да се смея на някой, който вярва в спиритическа масичка.

Госпожа Спотсуърт го погледна нежно. Мислеше си колко приятен и разбран е този мъж.

— Интересувам се изключително много от парапсихологичните опити. Горда съм, че съм една от малкото предани на каузата изпитатели, които се опитват да повдигнат завесата. Надявам се да преживея някоя вълнуваща среща със същество от отвъдния свят в Роастър Аби, накъдето съм се запътила. Казаха ми, че това е една от най-старите къщи в Англия.

— Няма начин тогава да не се натъкнете поне на едно-две привидения — предположи капитан Бигър. — Те се събират на тумби из тия стари английски селски къщи. Още един джин с тоник?

— Не, благодаря. Трябва да продължа. Оставих Помона в колата, а тя мрази да стои дълго време сама.

— Не можете ли да останете още малко и да пийнете още едно питие?

— Страхувам се, че не мога. Трябва да тръгвам. Не можете да си представите колко ми беше приятно, че ви срещнах отново, капитане.

— Удоволствието беше мое, скъпа лейди — отвърна дрезгаво капитан Бигър, едва удържайки бушуващите вътре в него страсти.

Бяха излезли навън и той можеше да я огледа по-добре, застанала до колата си, окъпана в слънчеви лъчи. Колко божествено красива беше Тя, колко прекрасна, пленителна, очарователна… „Хайде, хайде, Бигър — прекъсна сам мълчаливата си ода той, — не се захласвай, стари друже. Играй играта, Бигър, играй играта!“

— Посетете ме, когато се върна в Лондон, капитане. Отседнала съм в „Савой“.

— С удоволствие, скъпа лейди, с удоволствие — отвърна капитан Бигър. Но в действителност съвсем не мислеше така.

Какъв смисъл имаше? Каква полза да подновява познанството? Само ще забие по-дълбоко ножа в раната. Много по-добре беше да захапе куршума и да прекрати всичко още тук и сега. Прост ловец, пък бил той и Бял, без пукната пара на свое име не може да се набърква в един казан с богати вдовици. Това беше едно от нещата, които най-често беше чувал да повтарят Тъби Фробишър и Субахдар в стария англо-малайски клуб в Куала Лумпур. „Оня тип преследва само парите — коментираха те на чашка някакъв познат, който се беше оженил за богата жена. — Някакво си празноглаво жиголо, старче, нищо повече.“

И бяха прави. Капитан Бигър не можеше да има нищо общо с тази жена. Все пак човек трябва да пази достойнството си… особено ако е англичанин.

Хапейки горната си устна и проклинайки калпавата си съдба, капитан Бигър тръгна към сервиза, за да види какво става с колата му.