Джийвс запретва ръкави

22

Госпожа Спотсуърт бавно слизаше по стълбите. Моника и полицейският началник все още правеха оглед на мястото на престъплението, но това не им пречеше да говорят за капитан Бигър като за сигурния извършител. Естеството на забележките им беше такова, че госпожа Спотсуърт имаше чувството, че забиват ножове право в сърцето й. Когато една жена обича един мъж с всяка клетка на своята щедра природа, на нея никак не й е приятно да чува как околните говорят за него като за онзи главорез с моравото лице (Моника) и като за бандита, който не може да се скрие от ръцете на закона, но колкото по-бързо бъде хванат и тикнат в затвора, толкова по-добре (полковник Уайвърн). Госпожа Спотсуърт се беше отправила към любимата си дървена пейка, за да се усамоти и да размисли върху новото развитие на събитията.

Тази най-популярна пейка в околността се намираше в пресечната точка на две покрити с мъх алеи и предоставяше на ползвателите си изглед към реката, която се намираше, макар и само през летните месеци, в дъното на градината. Нацъфтелите храсти я скриваха от погледа на приближаващия се, затова госпожа Спотсуърт установи, че тя вече е заета, едва когато се озова в непосредствена близост. Но при вида на фигурата върху пейката госпожа Спотсуърт се вкамени за момент. После нададе вик, досущ имитиращ зебу, зовящо своя другар, така че на капитан Бигър, на когото принадлежеше гореспоменатата физическа форма и който в момента съзерцаваше унесено маневрите на един охлюв, за миг му се стори, че се е върнал обратно в Африка. Той скочи на крака и известно време двамата участници в сцената стояха и се кокореха един срещу друг като препарирани патици. В същото време други пернати техни колеги, както и множество представители на местните инсекти като пчели, оси и мушици се занимаха с ежедневните си задължения. Охлювът също не демонстрира някакви признаци на оживление.

Госпожа Спотсуърт не споделяше тяхната сдържаност и незаинтересованост. Тя беше разтърсена до самата основа на душата си.

— Ти! — викна тя. — О, знаех си, че ще дойдеш. Всички казваха, че няма да дойдеш, но аз си знаех.

Капитан Бигър наведе глава. Човекът изглеждаше напълно съкрушен и в невъзможност да помръдне. Носорозите, съзирайки го в такова състояние, можеха да навирят рог и без да му мислят да го атакуват, предвкусвайки лесна победа.

— Не можах да го направя — каза той с немощен глас. — Като си помислих за теб и за момчетата от клуба, не можах да го направя.

— Клуба?

— Старият англо-малайски клуб в Куала Лумпур, където мъжете са бели и честността се счита за нещо естествено. Да, спомних се за момчетата. За Тъби Фробишър. Щях ли да мога някога отново да го погледна в онова честно негово око? А после си помислих, че ти ми вярваше защото… защото съм англичанин. И си казах — ти, Кътбърт Бигър, предаваш не само стария англо-малайски клуб и Тъби Фробишър, и Субахдар, и Док, и Скифи, ти посрамваш цялата Британска империя.

Госпожа Спотсуърт хлъцна.

— Ти… ти ли я взе?

Капитан Бигър вирна брадичка и изправи рамене. Той отново бе възвърнал част от предишния си вид на безстрашен покорител на дивите пространства, изричайки тези смели думи. Тъй че бихме препоръчали на носорозите да го погледнат за втори път и да променят овреме агресивните си намерения.

— Аз я взех и я върнах обратно — потвърди той с решителен и звънък глас и извади огърлицата от джоба си. — Идеята беше да я заема за един ден и да заложа парите от нея. Но не можах да го сторя. Можеше да спечеля цяло състояние, но не го направих.

Госпожа Спотсуърт наведе глава.

— Сложи ми я, Кътбърт — прошепна тя.

Капитан Бигър зяпаше недоверчиво тила й.

— Искаш аз да ти я сложа? И нямаш нищо против да те докосна?

— Сложи я, Кътбърт — повтори госпожа Спотсуърт.

Капитанът се подчини с охота. Последва пауза.

— Да — продължи капитанът, — можех да направя състояние и ще ти кажа защо исках да направя тези пари. Не защото съм човек, който цени богатството. Питай когото си поискаш от момчетата и те ще ти кажат: „Тикни в ръцете на Бвана Бигър неговата карабина Гибс 505 и антилопска пържола на вечеря, дай му да вдъхне чистия въздух и да обърне лицето си към доброто старо божие светило и той няма да моли за нищо повече.“ Но за мен беше наложително да напълня джобовете си с малко злато, за да се почувствам способен да говоря за любовта си. Роузи… чух, че ти казват така и аз ще използвам това име… Роузи, аз те обичам. Обикнах те още от онази първа среща в Кения, когато слезе от колата. Тогава ти казах „А, мемсахиб“. През всичките тези години мечтаех за теб и на тази същата пейка снощи едва се удържах да не излея сърцето си. Но сега вече няма значение. Сега вече мога да говоря, защото ще се разделим завинаги. Скоро аз ще тръгна към залеза… сам.

Той спря. Госпожа Спотсуърт моментално заговори. В гласа й определено се усещаше остра нотка.

— Въобще няма да тръгваш към никакви залези сам. Защо, за Бога, искаш да тръгваш към проклетия залез сам?

Капитан Бигър се усмихна печално.

— Аз не искам да тръгвам към залеза сам, скъпа лейди. Но кодексът го изисква. Кодексът забранява на един беден мъж да предлага брак на богата жена, защото ако го направи, ще загуби самоуважението си.

— Никога досега през живота си не съм чувала подобни глупости. Кой ти наговори всички тия буламачи?

Капитан Бигър изсумтя тихо.

— Не мога да ти кажа кой ги е измислил, но това са правилата, които ръководят живота на такива достойни мъже като Скифи и Док, Субахдар и Аугустус Фробишър.

Госпожа Спотсуърт нададе развълнувано възклицание.

— Аугустус Фробишър? В името на вси светии! Това име ми се стори познато, но сега, когато каза Аугустус… Това твой приятел ли е, този Фробишър. Един мъж с червено лице?

— Ние всички сме с червени лица на изток от Суец.

— И с малки тънки мустачки?

— А също и с малки тънки мустачки.

— Заеква ли леко? Има ли малка бенка на лявата буза? Едното от очите му е зелено, а другото е стъклено?

Капитан Бигър беше изумен.

— Господи помилуй! Това е Тъби. Ти си го срещала?

— Дали съм го срещала? Можеш да се обзаложиш. Седмица преди да замина от Щатите пях „О, любов съвършена“ на неговата сватба.

Капитан Бигър се ококори.

— Howki wa hoo! — ревна той. — Тъби се е оженил?

— Можеш да не се съмняваш. И знаеш ли за кого се ожени? За Кора Рита Рокмителър, вдовицата на покойния Сигсби Рокмителър, Сардинения крал. А Кора е жена, с която аз не мога дори да се сравнявам по богатство. Сега видя ли колко струва тоя твой тъп кодекс. Когато Аугустус срещна Кора и чу, че има петдесет милиона, надиплени зад една тухла на камината, тръгна ли към някакви си залези сам? Не, сър. Той си сложи чиста яка и гардения в бутониерата и веднага се залови с ухажването.

Капитан Бигър се беше свлякъл обратно на пейката и дишаше тежко.

— Ти съвсем ме шашна, Роузи!

— Някой трябваше да те смъкне на земята с всичките ти бръмбари в главата. Ти и твоят кодекс!

— Не мога да повярвам.

— Ще повярваш, ако седнеш и помислиш малко. Стой тука и свиквай с мисълта, че ще застанеш пред отчето заедно с мен, а аз ще отида и ще продиктувам по телефона на вестниците обява, че Кътбърт… имаш ли някакви други имена, мое скъпоценно агънце?

— Джервас — каза почти шепнешком капитанът. — И Брабазон-Бигър. С тиренце.

— … че Кътбърт Джервас Брабазон-Бигър и Розалинда Бесемър Спотсуърт ще сключат граждански брак в най-скоро време. Жалко, че не си сър Кътбърт. Слушай! — изведнъж се вдъхнови от идеята госпожа Спотсуърт. — А какво ще кажеш да ти купим титла? Колко ли струват тия неща в днешно време? Трябва да питам сър Родерик. Може би ще мога да си я закупя от „Харидж“. Е, чао засега, мое сладко мъжленце. И да не си посмял да тръгваш към никакви залези.

Припявайки си тихичко, защото в душата й слънцето пръскаше топлина и светлина с пълни сили, госпожа Спотсуърт изприпка по зеления килим от мъх, постлан от предвидливата Природа, прецапа бързо моравата и нахлу през френския прозорец в дневната. Там завари Джийвс. Той беше оставил Бил и Джил да се окуражават взаимно в килера и се беше върнал в дневната, за да събере празните чаши от кафе. При вида на огърлицата, обгръщаща шията на госпожа Спотсуърт, не повече от три косъмчета от лявата му вежда трепнаха за миг, разкривайки на наблюдателния зрител колко дълбоко го е развълнувала тази гледка.

— Виждам, че забеляза огърлицата — каза госпожа Спотсуърт, цялата сияеща от щастие. — И никак не се учудвам, че си изненадан. Капитан Бигър току-що я намери в тревата близо до дървената пейка, където седяхме снощи.

Трудно би могло да се твърди, че Джийвс се облещи. И все пак очите му леко се разшириха — нещо, което се случваше само при извънредни произшествия.

— Капитан Бигър завърна ли се, мадам?

— Преди няколко минути. О, Джийвс, знаеш ли телефонния номер на „Таймс“?

— Не, мадам, но мога да проверя.

— Искам да дам съобщение за моя брак с капитан Бигър.

Този път четири косъмчета от дясната вежда на Джийвс помръднаха, сякаш лек бриз ги беше лъхнал.

— Наистина ли, мадам? Мога ли да ви пожелая от все сърце щастие?

— Благодаря, Джийвс.

— Да телефонирам ли до „Таймс“, мадам?

— Ако не възразяваш. А също и до „Телеграф“, „Мейл“ и „Експрес“. Някакви други сещаш ли се?

— Тези, които споменахте, са напълно достатъчни за съобщение от такъв характер.

— Може би си прав. Значи тези.

— Много добре, мадам. Мога ли да се осмеля да запитам дали вие и капитан Бигър ще установите вашата резиденция тук в абатството?

Госпожа Спотсуърт въздъхна.

— Не, Джийвс, бих желала да купя къщата… Мястото толкова ми харесва… но е влажно. Този английски климат!

— Нашето английско лято е сурово.

— А зимата ужасна.

Джийвс се покашля.

— Питам се дали мога да направя едно предложение, мадам, което според мен ще задоволи и двете страни.

— Какво е предложението?

— Да купите къщата, мадам, да я разградите камък по камък и да я пренесете в Калифорния.

— И да я издигна отново там? — госпожа Спотсуърт засия. — Каква брилянтна идея!

— Благодаря, мадам.

— Уилям Рандолф Хърст беше направил нещо подобно, нали? Спомням си, че веднъж бях на посещение в Сан Симон и на тревата близо до портата лежеше цяло френско абатство. Ще го направя, Джийвс. Ти разреши гатанката. О, лорд Роастър — възкликна госпожа Спотсуърт. — Тъкмо човекът, когото исках да видя.

Бил и Джил бяха влезли с бавни унили крачки. Съзирайки огърлицата, унинието се свлече от деветия граф на Роастър като плащ. Загубил дар слово от изумление, той я посочи с треперещ пръст.

— Била е открита в тревната площ до дървената пейка, милорд, от годеника на госпожа Спотсуърт, капитан Бигър — отговори на мълчаливия му въпрос Джийвс.

Бил най-накрая намери макар и с известна трудност няколко думи.

— Бигър се е върнал?

— Да, милорд.

— И той е намерил огърлицата?

— Да, милорд.

— И се е сгодил за госпожа Спотсуърт?

— Да, милорд. А госпожа Спотсуърт реши да купи къщата.

— Какво?

— Да, милорд.

— Започвам да вярвам в чудеса! — отбеляза Бил. Джил потвърди същото.

— Да, Биликен — потвърди новината госпожа Спотсуърт. — Възнамерявам да купя къщата. Не ме е грижа колко ще поискаш за нея. Искам я и ще ти напиша чека веднага след като се извиня на любезния полковник Уайвърн. Напуснах компанията му доста неочаквано и се страхувам, че може би постъпката ми го е засегнала. Все още ли е в стаята ми, Джийвс?

— Предполагам, мадам. Преди малко той позвъни, за да ме попита дали мога да му услужа с лупа.

— Ще отида при него — каза госпожа Спотсуърт. — Вземам абатството с мен в Америка, Биликен. Беше идея на Джийвс.

Тя излезе, а Джил се хвърли в ръцете на Бил.

— О, Бил! О, Бил! О, Бил! — смееше се тя щастливо. — Въпреки че не знам защо теб целувам. Трябва да целуна Джийвс. Да те целуна ли, Джийвс?

— Не, госпожице Уайвърн.

— Помисли, Джийвс. Възползвай се от случая.

— За мен ще бъде удоволствие и привилегия, госпожице.

— Разбира се, Джийвс — намеси се Бил, — ти никога не трябва да ни напускаш, където и да отидем, каквото и да правим.

Джийвс въздъхна извинително.

— Много съжалявам, милорд, но се страхувам, че няма да мога да се възползвам от вашата любезност. Опасявам се, че съм принуден да ви връча оставката си.

— О, Джийвс!

— С най-голямо съжаление, госпожице Уайвърн, трябва да призная. Но господин Устър се нуждае от мен. Получих писмо от него тази сутрин.

— Значи е напуснал онова училище?

Джийвс отново въздъхна:

— Изключили са го, милорд.

— Ужасно!

— Всичко е било малшанс, милорд. Господин Устър е получил награда за кърпене на чорапи. Два чифта от неговите ръкоделия са били изложени на Годишното празненство. Но после открили, че той използва подставено лице… една старица, която вмъквал в стаята си през нощта.

— Горкият стар Бърти!

— Да, милорд. Доколкото успях да разбера от тона на писмото, скандалът дълбоко го е засегнал. Чувствам, че моето място е до неговото рамо.

Рори излезе от библиотеката с мъченически вид.

— Не мога да го поправя — съобщи той.

— Рори — каза Бил, — знаеш ли какво стана?

— Да, старче. Повредих телевизора.

— Госпожа Спотсуърт ще се жени за капитан Бигър и ще купи къщата.

— О — откликна Рори апатично. — Както ви казах, не мога да поправя проклетото нещо и не вярвам, че някой от местните селяндури ще може. Единственото нещо, което ми остава да направя, е да отида до извора.

Той се отправи към телефона.

— Дайте ми едно-две-три-четири.

Капитан Бигър изскочи от френския прозорец, тананикайки си суахилски сватбен марш.

— Къде е моята Роузи? — попита той.

— Горе — отговори Бил. — Ще дойде след минута. Тя току-що ни каза новината. Поздравления, капитане.

— Благодаря, благодаря.

— Аха — намеси се Рори със слушалка на ухото. — Сетих се още едно. Кой е по-голям, капитан Бигър или госпожа Бигър? Госпожа Бигър, защото тя става Бигър. Ха, ха, ха, ха!

Свързаха го с поръчания номер.

— Ало — каза той. — „Харидж“ ли е?