Джийвс запретва ръкави

14

Не се случва често човек да види трима силни мъже накуп с щръкнали от ужас коси, но ако някой в този момент бе надникнал в дневната на Роастър Аби, щеше да има свръхредкия шанс да наблюдава това куриозно явление. Да кажем, че сводката на Бил бе имала смущаващ ефект върху неговата аудитория, би означавало да предадем напълно недостоверно истинската буря от разнопосочни емоции, разразила се в стаята. Капитан Бигър закръстосва помещението почти в галоп, размахвайки ръце като криле на вятърна мелница в ураган, докато потрепването на две косъмчета на лявата вежда на Джийвс подсказваха дълбокия му потрес. Самият Бил, сразен от най-новия вероломен удар, нанесен му от Съдбата, изглеждаше като човек, загубил последната битка. Той се бе свлякъл в един стол и в момента представяше успешно жива алегория на безнадеждността. Липсваше му само дълга бяла брада, за да бъде пълна приликата му с крал Лир през някоя от лошите му сутрини.

Джийвс проговори пръв.

— Изключително обезпокояващо, милорд.

— Да — отвърна му Бил глухо. — Страшна беда, нали? Сигурно нямаш в наличност някоя малко позната азиатска отрова, а Джийвс?

— Не, милорд.

— Колко жалко — поклати глава Бил. — Щях да я използвам веднага.

Страданието на младия му работодател натъжи Джийвс и тъй като според възгледите му нямаше нищо, което да уталожва болката в човешката душа по-успешно от мъдростите на Марк Аврелий, той порови из паметта си за подходящ цитат от съчиненията на Великия император. И тъкмо се колебаеше между два великолепни примера, а именно: „Онова, което може да те сполети, е предопределено още от сътворението на света“ и „Нищо, от онова, което се случва на човек, не е повече отколкото му е определено да понесе“, когато капитан Бигър, който изливаше гнева си посредством канонада от възклицания на някакъв ориенталски диалект, изведнъж превключи на английски.

— Doi wieng leh! — викна той. — Сетих се! Гарнирайте ме със сос от гъби и крачка на стоножки, ако не знам какво да направиш.

Бил вдигна поглед. Очите му бяха оцъклени, гласът му — равнодушен.

— Да направя? — изблея той. — Аз?

— Да, ти — потвърди капитанът.

— Съжалявам — каза Бил, — но не съм в състояние да направя нищо, освен да издъхна по някакъв начин.

Капитан Бигър изпръхтя, ръсейки обилно звуци от рода на „чах“, „пах“ и „бах“.

— Mun py nawn lap lao! — ревна той нетърпеливо. — Можеш да танцуваш, нали?

— Да танцувам?

— За предпочитане чарлстон. Всичко, което искам от теб, са няколко прости стъпки чарлстон.

Бил трепна конвулсивно като труп под покров. Остър спазъм на неконтролируемо възмущение бе причинил гореупоменатото движение. Деветият граф Роастър бе изпълнен със справедливо по негово мнение негодувание. Той беше накиснат до върха на главата във вонящата тиня за трети пореден път, а този безотговорен тип тук го караше да танцува пред него както Давид е танцувал пред Саул. Ами ако това беше само първата стъпка към следващи негови безумни желания? Ако бъде окуражен, той можеше да поиска от него например да му пее весели песни, да демонстрира фокуси или да изимитира някой известен комик. На какво, питаше се Бил горчиво, си мисли този приятел тук, че присъства в момента? На възраждането на водевила? На благотворителен селски концерт, събиращ средства за поправката на църковния орган?

Докато търсеше подходящите думи, за да облече в слово тези свои нелицеприятни мисли, Бил откри, че капитанът е подхванал още една от своите истории. Подобно на Марк Аврелий, този син на дивите степи изглежда винаги можеше да измъкне от ръкава си нещо подходящо за ситуацията. Единствената разлика помежду им беше, че докато упоменатият римски император предпочиташе кратката форма, капитан Бигър си падаше по по-пространното и монументално повествование.

— Да, чарлстон — повтори капитан Бигър — и ще ви кажа защо. Изведнъж като светкавица в ясен ден наум ми дойде епизодът с Тъби Фробишър и жената на гръцкия консул и решението веднага блесна в главата ми.

Той спря. Усещането, че нещо е изпуснал, че нещо е оставил незавършено, го зачовърка като червей сочна ябълка. Уискито. Той веднага отиде до масата и побърза да постави нещата по местата им.

— Дали градът, където беше дислоциран Тъби по времето, за което ще стане въпрос, беше Смирна, Джопа или Истанбул — подхвана капитанът, изливайки в устата си половината от течността в чашата — се страхувам, че не мога да ви кажа точно. Колкото повече остарява човек, толкова повече забравя тези детайли. Може дори да е бил Багдад или половин дузина други места. Честно си признавам, че съм забравил. Важното е, че е било някъде и една вечер се е отправил на прием или soiree, или както там се казват тия купони в едно от посолствата. Знаете какво представляват. Красиви жени и храбри мъже, наконтени като коледни елхи, танцуват диво. Та точно на това соаре партньорка на Тъби за чарлстона се оказала жената на гръцкия консул. Не знам дали някога сте виждали как Тъби Фробишър танцува чарлстон.

— Нито Негова светлост, нито аз сме имали удоволствието да познаваме господин Фробишър, сър — напомни любезно Джийвс.

Капитан Бигър изсумтя.

— Майор Фробишър, по дяволите.

— Моля за извинение, сър. Майор Фробишър. С оглед на това, че не сме били представяни на майора, начинът му на изпълнение на чарлстон е затворена книга за нас.

— О? — капитанът напълни отново чашата си. — Е, начинът му на изпълнение, както го наричаш, е доста енергичен. Той не щади себе си. След като завърши танца, партньорката му вече е наясно какво значи да си влизал в битка. И този път той не изменил на себе си. Тъби Фробишър сграбчил жената на гръцкия консул и заскачал насам, заскачал натам, въртял я оттук, въртял я оттам, повдигал я нагоре, навеждал я надолу и изведнъж какво мислите се случило?

— Дамата получила сърдечен удар? — предположи Джийвс.

— Не, дамата не получила сърдечен удар, но това, което се случило, шашардисало всички присъстващи. Вярвате или не, изведнъж се чуло дрънчене и изпод дрехата й започнали да се сипят сребърни вилици, сребърни лъжици и според клетвите на Тъби цял комплект тоалетни принадлежности в кутия от черупка на костенурка. Станало ясно, че жената е клептоманка и е използвала пространството между роклята и онова, което слагат жените под роклите — тъй като не съм женен мъж, не мога да предам тези детайли — като личен сейф.

— Доста неудобно положение за майор Фробишър, сър.

Капитан Бигър се опули насреща му.

— За Тъби ли? Защо? Да не би той да е свил нещата. Той просто е бил средството за тяхното откриване. Но само не ми казвайте, че сте изпуснали същината на моята история! За да не губим ценно време, ще ви я кажа. Аз съм твърдо убеден, че ако Пач Роастър потанцува чарлстон с госпожа Спотсуърт с една десета от решителността на Тъби Фробишър и успее, ние скоро ще накараме онази огърлица да изскочи от скривалището си. Тъби би я грабнал още преди оркестърът да изсвири и дузина такта. А като стана въпрос за това, ще имаме нужда от музика. Аха, виждам грамофон ей там в ъгъла. Чудесно. Е? Схващате ли плана?

— Напълно, сър. Негова светлост танцува с госпожа Спотсуърт и в процеса на това занимание огърлицата кат’ нежна утринна роса от небесата модри посипва се връз сънната земя.

— Точно така. Какво мислите за идеята?

Джийвс отнесе въпроса до по-горната инстанция.

— Какво мисли за това Негова светлост? — попита той почтително.

— Ъ? — мигна въпросително Бил. — Какво?

Капитан Бигър излая възмутено.

— Искаш да кажеш, че не си чул нищо от това, което казвах? От всички…

Джийвс се намеси.

— В светлината на последните събития, сър, мисля, че Негова светлост може да бъде извинен за своята разсеяност — каза той укорително. — От помътнелия блясък на очите на Негова светлост може да се види, че естествената му решителност е разколебана от куп черни мисли. Предложението на капитан Бигър, милорд, е следното. Ваша светлост да покани госпожа Спотсуърт да се присъедини към вас в изпълнение на танца, известен като чарлстон. Това, ако Ваша светлост вложи достатъчно живост в стъпките, ще причини разместване на гънките, в които се е закачила огърлицата и падането й на земята, откъдето тя може да бъде взета и положена в джоба на Негова светлост.

Трябваше да измине почти четвърт минута преди значението на тези думи да достигне до вцепенения мозък на Бил, но когато това стана, резултатът беше поразителен. Очите му отново заблестяха, гърбът му се изправи. Беше съвсем очевидно, че надеждата се е върнала на трона си и отново е поела своите обязаности. Когато скочи от стола с изражението на мъж, готов на всичко, той можеше да бъде оприличен на онзи свой предшественик от дните на Реставрацията, който заради своята енергичност и галантност бил наречен от придворните дами на Чарлз II със закачливия прякор Табаско34 Роастър.

— Водете ме при нея! — каза той с глас ясен и звучен като камбанка. — Водете ме при нея, това е всичко, за което ви моля, другото оставете на мен.

Но както се оказа, не беше необходимо да го водят при нея, защото точно в този момент тя влезе през френския прозорец с пекинезката Помона в ръце.

Помона, съзирайки събралата се компания, нададе серия от пронизителни крясъци. Те звучаха така, все едно късаха парчета от плътта й с нажежени клещи, но в действителност това беше нейният начин да изрази радостта си. В момент на добро настроение тя винаги врещеше отчасти като изгубена душа, отчасти като попарена с вряла вода котка.

Джил пристигна тичешком от библиотеката, но госпожа Спотсуърт я успокои.

— Няма нищо, скъпа — каза тя. — Просто е развълнувана. Но бих искала да я отнесеш в стаята ми, ако се качваш нагоре. Ще те затрудня ли много?

— Никак даже — отвърна Джил сдържано.

Тя излезе, носейки Помона, а Бил се приближи към стопанката й.

— Ще танцуваме ли? — попита той.

Госпожа Спотсуърт беше изненадана. На пейката в градината, особено в моментите, последвали изчезването на огърлицата й, тя бе открила в настроението на домакина си склонност към скръбната меланхолия, така типична за Байрон и сега й бе трудно да се адаптира към новия дух на жизнерадост.

— Искаш да танцуваме?

— Да, с теб — каза Бил и й подаде ръка с жест, пропит с огромна доза от онази галантност, позната от времето на Реставрацията. — Ще бъде като в доброто старо време в Кан.

Госпожа Спотсуърт беше проницателна жена. Тя не пропусна да забележи, че капитан Бигър е сред присъстващите и й се стори, че й се открива прекрасна възможност да събуди звяра, който дреме в него. Тя не знаеше какво възпира Белия ловец да се спусне в ухажване, но беше сигурна, че онова, което най-бързо може да запали огъня под краката на пипкав любовник, е гледката на жената, която обожава, в ръцете на друг мъж, особено ако другият мъж е с външността на Уилям, граф Роастър.

— Да, защо не! — каза тя, цялата възторг и плам. — Колко добре си спомням онези дни! Лорд Роастър танцува толкова прекрасно — добави тя, обръщайки се към капитан Бигър с желание да му даде информация от първа ръка, която ще бъде жалко, ако пропусне. — Аз обичам да танцувам. Това е едно от малкото удоволствия, които са ни останали.

— Напълно си права! — съгласи се възторжено Бил. — Старият добър чарлстон… Спомняш ли си го?

— Можеш да се обзаложиш.

— Сложи плочата с чарлстон на грамофона, Джийвс.

— Много добре, милорд.

Когато Джил се завърна, след като беше оставила Помона в покоите на госпожа Спотсуърт, численият състав наброяваше всичко на всичко Джийвс, Бил и госпожа Спотсуърт. Още в самото начало на вакханалията капитан Бигър, неспособен да понесе гледката, беше ръгнал през френския прозорец навън в тихата нощ.

Фактът, че самият той беше предложил това безпътно представление, което по негово мнение представляваше кръстоска между най-ужасяващото изпълнение на карманьолата35 и най-безсрамните елементи от туземните танци на Екваториална Африка, никак не допринасяше за уталожване на мрачното му настроение. Жабите по моравата, която той сега кръстосваше с намръщено изражение на лицето, бяха започнали да получават впечатлението, че валят ботуши номер четиридесет и седем.

Ако беше изразил гласно мнението си за чарлстона, изпълняван от неговия домакин и жената, която обичаше, Джил с готовност щеше да го сподели. Наблюдавайки пърформанса от рамката на вратата, тя усети, че в нея се надига същото чувство на погнуса, което беше навестило Белия ловец, слушайки онова гукане на Бил на градинската пейка. Може би държането на Бил не беше такова, че да е необходим арест, но тя усещаше, че полицията трябва да предприеме някакви действия за озаптяването му. Тук имаше нужда от намесата на здравата ръка на Закона, мислеше си тя.

Нищо не е по-трудно от това да опишеш с думи чарлстон, танцуван от двама играчи с мотиви — от една страна от жена, която обича да танцува чарлстон и се хвърля директно във вихъра на танца и от друга от мъж, копнеещ да не остави камък непреобърнат, но да изтръска от анатомията на своята партньорка диамантената огърлица, която се е скътала там. Може би ще бъде достатъчно, ако кажем, че ако майор Фробишър в този момент случайно се отбиеше в дневната на Роастър Аби, веднага щеше да си спомни за онази вечер в Смирна, Джопа или Истанбул, или може би Багдад. Той би оприличил на секундата госпожа Спотсуърт на жената на гръцкия консул, а Бил щеше да бъде потупан по гърба и да чуе признанието, че изпълнението ако не по-съвършено, то поне е идентично с неговото.

Рори и Моника, излизайки от библиотеката, бяха силно озадачени.

— Господи! — възкликна Моника.

— Старият Бил здраво набива крак — възхити се Рори. — Хайде, момичето ми, да се присъединим към веселбата.

Той сграбчи Моника през кръста и проявата стана масова. Джил, неспособна да понесе този срамен спектакъл, се обърна и напусна. Отправяйки се към стаята си, мислите, които кръжаха в главата й относно нейния годеник никак не бяха розови. За едно романтично момиче никак не е приятно да открие, че е свързала съдбата си с разгулен развратник, а за нея вече беше ясно, че Уилям, Девети граф на Роастър беше един покварен тип, който е вземал с предимство уроци от Казанова, Дон Жуан и безпътните римски императори.

— Когато танцувам — каза госпожа Спотсуърт, която също като партньора си здраво удряше крак, — не усещам дали имам крака.

Моника трепна.

— Ако танцуваш с Рори, веднага ще усетиш, че имаш крака. Той има навика непрекъснато да скача нагоре-надолу по тях.

— Ох! — неочаквано изхълца госпожа Спотсуърт.

Току-що Бил я беше вдигнал и спуснал със замах, който би заслужил поздравленията на Тъби Фробишър и сега тя беше спряла и разтриваше долния си крайник.

— Изглежда си извих нещо — каза тя, куцукайки към стола.

— Не съм изненадана — беше коментарът на Моника, — като гледах как танцува Бил.

— О, надявам се да е само изкълчване, а не ишиасът ми. Винаги започва да ме стяга, когато съм на влажно място.

Може да ви изглежда невероятно, но Рори не добави „Като Роастър Аби, нали?“ и не продължи със закачката за градината, която в зимните месеци е на дъното на реката. Той точно посягаше да вдигне един предмет, търкалящ се на пода.

— Ей — каза той, — какво е това? Тази огърлица не е ли ваша, госпожо Спотсуърт?

— О, благодаря — отвърна госпожа Спотсуърт. — Да, моя е. Сигурно… Ох! — изпъшка тя без да довърши и се преви от болка.

Моника каза загрижено:

— Трябва веднага да си легнеш, Розалинда.

— Предполагам, че ще трябва.

— С една хубава грейка.

— Да.

— Рори ще ти помогне по стълбите.

— Очарован съм — каза Рори. — Но защо хората винаги казват за грейката, че е „хубава“? Ние в „Харидж“ им викаме „гнуслярки“. Нашите електрически възглавнички правят грейките съвсем излишни. Имат три степени… топла есен, жежко лято и спасителен пояс.

Те тръгнаха към вратата, като госпожа Спотсуърт се бе облегнала на ръката му. Когато излязоха, Бил, който ги следеше с нетърпелив поглед, вдигна ръце нагоре в жест на отчаяние.

— Джийвс!

— Милорд?

— Това е краят!

— Да, милорд.

— Тя излезе.

— Да, милорд.

— Заедно с огърлицата.

— Да, милорд.

— Ако нямаш някакво предложение как да я измъкнем от тази стая, ние сме загинали. Имаш ли нещо наум?

— В момента нищо, милорд.

— Така си и мислех. В края на краищата ти си човешко същество, а решаването на проблема е извън… какво, Джийвс?

— Човешките възможности, милорд.

— Точно така. Знаеш ли какво ще направя?

— Не, милорд.

— Ще отида да си легна, Джийвс. Ще си легна и ще се опитам да заспя и да забравя. Не че имам и най-малък шанс да заспя, когато всеки нерв стърчи навън от тялото ми поне с една педя и се е закъдрил по краищата.

— Може би ако Ваша светлост брои овце…

— Мислиш ли, че ще свърши работа?

— Това е всепризнат метод, милорд.

— Хм — отзова се недоверчиво Бил. — Нищо няма да загубя, ако опитам. Лека нощ, Джийвс.

— Лека нощ, милорд.