Джийвс запретва ръкави

9

Прекрачвайки прага на дневната, той откри, че броят на дамите, достъпни за присъединяване, се е редуцирал до една, броено отляво надясно, и че това е Джил. Тя седеше на канапето, въртейки в ръце празна чаша от кафе и гледаше втренчено пред себе си с очи, които пишещото братство обича да описва като „невиждащи“. Видът й беше като на момиче, чийто мозък работи с пълна пара, на момиче, на което последните събития са дали много храна за размисъл.

— Привет, картофче — викна Бил с оживлението на корабокрушенец, видял платно на хоризонта. След изтощителната дискусия в трапезарията, всеки, който не беше капитан Бигър, би бил приятна гледка за очите му, а Джил се нареждаше сред най-приятните.

Джил вдигна очи.

— О, здрасти — каза тя.

На Бил му се стори, че Джил е малко сдържана в отговора си, но продължи със същия градус на възторг.

— Къде са останалите?

— Рори и Моук са в библиотеката, гледат Дерби-шоуто.

— А госпожа Спотсуърт?

— Роузи — отвърна Джил с глух глас — отиде в разрушения параклис. Мисля, че се надява да размени някоя дума с призрака на лейди Агата.

Бил се опули насреща й. После безуспешно се опита да преглътне.

— Роузи?

— Мисля, че ти така я наричаш… Не съм ли права?

— Защо… ъ-ъ… да.

— А тя се обръща към теб с „Биликен“. Тя стара приятелка ли ти е?

— Не, не, не. Познавам я съвсем бегло от едно лято в Кан.

— От това, което чух да разказва на вечерята за разходки на лунна светлина и морски бани на Райската скала, добих впечатлението, че трябва да сте били доста близки.

— За бога, не. Тя беше просто една позната.

— Разбирам.

Настъпи тишина.

— Питам се дали помниш — продължи Джил след малко — какво ти казах преди вечеря за хората, които не трябва да крият нищо един от друг, ако смятат да се женят?

— Ъ-ъ… да… да… спомням си.

— И двамата бяхме съгласни, че това е единственият правилен начин.

— Да… да, така беше. Съгласни бяхме.

— И аз ти казах за Пърси, нали? И за Чарлз, и за Скуифи, и за Том, и за Блото… Изредих всички обекти на своите чувства, останали назад в мъртвото минало. Никога не съм си и помисляла да скривам факта, че съм била сгодена преди да те срещна. А ти защо скри тази Спотсуърт от мен?

На Бил му се стори, че като човек, който не прави нищо лошо на другите, дори напротив — винаги се стреми да е като слънчице за тях, е третиран доста грубо от Съдбата през този летен ден. Онзи приятел Шекспир, въпреки че не беше стопроцентово сигурен дали беше точно той и затова трябваше да се допита до Джийвс, го е казал страшно точно онова за стрелите на свирепата Съдба23. Знаел си е работата този Шекспир.

— Не съм крил тази Спотсуърт от теб! — викна той отчаяно. — Просто не съм се сещал за нея. Когато човек седи с момичето, което обича, хванал е ръката й и й шепне на ушенце разни приятни неща, които му идват наум без много да се напъва, не може изведнъж да превключи на съвсем друга вълна и да каже: „Всъщност, има една жена, която срещнах преди няколко години в Кан, и по повод на която искам да ти разкажа туй-онуй. Нека ти кажа например как ходихме заедно в Сен Тропе…“

— На лунна светлина.

— Аз ли съм виновен, че имаше луна тогава. Никой не ме беше питал. А колкото до морските бани на Райската скала, ти говореше за тях така, като че ли сме я били заградили само за себе си и наоколо е нямало никакви други хора. Съвсем не беше така. Всеки път, когато се топвахме, водата бъкаше от Велики дукове в изгнание, а наоколо ни се люшкаха като шамандури разни тежки гранд-дами.

— Просто ми се стори странно, че никога не си ми споменавал за нея.

— На мен пък не ми е странно.

— А на мен ми е. А още по-странно ми изглежда това, че днес следобед, когато Джийвс ти спомена, че госпожа Спотсуърт ще ни посети, ти каза само „О, а?“ или нещо подобно и ни накара да си мислим, че никога не си чувал името й. Не беше ли по-естествено да кажеш: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти, чудя се дали това не е същата жена, с която се запознах в Кан преди година-две. Разказвал ли съм ти за нея, Джил? Често се разхождахме с нея на лунна светлина, но разбира се на прилично разстояние един от друг.“

Беше ред Бил да атакува.

— Не — прогърмя той, — не беше по-естествено да кажа: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти“ и така нататък и ще ти кажа защо. Когато се запознах с нея, нейното име беше Бесемър.

— О?

— Именно. Б с едно Е с едно С, още едно Е, след това едно М с едно Ъ и едно Р накрая. Бесемър. Все още не съм разбрал откъде се е взело това Спотсуърт.

Джийвс влезе в стаята. Дългът му в този час на нощта го зовеше да събере чашите от кафето, а той никога не оставяше дълга да вие като куче на пълна луна. Влизането му прекъсна фонетичните упражнения на Бил, а Джил, която като всяка жена имаше още какво да добави към дискутираната тема, изненадващо се въздържа от коментар. Тя се изправи и тръгна към френския прозорец.

— Ще трябва да изляза — каза тя все още с доста глух глас.

Бил зяпна.

— Нали не си тръгваш, картофче?

— Ще отида до вкъщи да си взема някои неща. Моук ме покани да пренощувам тук.

— Господ да благослови Моук! Винаги съм знаел, че е интелигентна жена.

— Значи одобряваш оставането ми тук?

— Идеята е страхотна.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча?

— Какви ги говориш? Да дойда ли с теб?

— Не, разбира се. Ти си домакин.

Тя излезе, а Бил, който съпроводи оттеглянето й с влажен поглед, изведнъж се разтресе. Смисълът на онези думи „Сигурен ли си, че няма да ти преча?“ едва сега достигна до съзнанието му. Бяха ли просто казани ей така? Или съдържаха някакъв лепкав подтекст?

— Жените са странни същества, Джийвс? — констатира той.

— Да, милорд.

— Да не кажа чудати. Не можеш да разбереш какво мислят, когато казват нещо.

— Да, милорд.

Бил се замисли за момент.

— Наблюдаваше ли госпожица Уайвърн, докато излизаше?

— Не много внимателно, милорд?

— Поведението й стори ли ти се странно?

— Не бих могъл да кажа, милорд. Бях зает с чашите за кафе.

Бил отново впрегна на работа малките си сиви труженици, колкото и недостатъчно на брой да бяха. Тази несигурност действаше зле на нервите му. „Сигурен ли си, че няма да ти преча?“ Имаше ли хапливост в гласа й или нямаше? Всичко зависеше от това. Ако нямаше, чудесно. Но ако имаше, нещата съвсем не изглеждаха розови. Въпросът плюс хапливостта можеше да означава само, че неговото добре обосновано обяснение за връзката Спотсуърт-Кан е отишло на вятъра и че тя все още храни подозрения.

Обзе го раздразнението, което връхлита добрите хора в подобни случаи. Каква е ползата да бъдеш чист като току-що навалял сняг, дори и по-чист, когато момичетата се нахвърлят с хапливи забележки отгоре ти като пригладнели пантери?

— Целият проблем с жените, Джийвс — каза Бил и ако философът Шопенхауер присъстваше на разговора, щеше да го потупа по рамото и да го утеши, че знае точно как се чувства, — е, че всички до една са прекалено смахнати. Погледни само госпожа Спотсуърт. Напълно чалната. Броди като кукумявка из някакъв си разрушен параклис с надеждата да зърне лейди Агата.

— Наистина ли, милорд? Госпожа Спотсуърт се интересува от привидения?

— Направо си ги хруска живи. Това нормално поведение ли е?

— Спиритуалистичните изследвания често предизвикват голям интерес у другия пол. Леля ми Емили…

Бил го погледна заплашително.

— Спомняш ли си какво ти казах за Плиний Младши, Джийвс?

— Да, милорд.

— Това важи и за леля ти Емили.

— Много добре, милорд.

— Не ме интересува твоята леля Емили.

— Разбирам, милорд. През нейния дълъг живот много малко хора се интересуваха.

— Тя вече не е сред нас?

— Не, милорд.

— Е, това е нещо — каза Бил.

Джийвс отплува навън, а Бил се тръшна в един стол. Той отново запремята из мозъка си онзи загадъчен въпрос и настроението му рязко спадна под нулата. Вече нямаше място за съмнение имало ли е или е нямало хапливост в него. Той беше напълно сигурен, че думите „Сигурен ли си, че няма да ти преча?“ бяха казани през стиснати зъби и придружени от поглед с определен смисъл. Това бяха думи на момиче, което явно е имало намерение да направи хаплива забележка.

И Бил тъкмо прокарваше пръсти през косата си с отчаян жест, когато Моника влезе. Всички онези самохвалковци, редящи се пред камерата и дрънкащи, че точно еди-кой си кон е най-добър й се бяха сторили отегчителни. Рори все още поглъщаше жадно всяка дума, но на нея й беше нужна почивка.

Моника бе разумна жена и затова се изненада, когато съгледа брат си да скубе косата си.

— За бога, Бил! Защо си отчаян?

Бил я погледна недружелюбно.

— Нищо няма. Нищо, нищо, нищо, нищо, ни-що!

Моника вдигна вежди.

— Добре де, не е нужно да врещиш като истеричен пекинез. Аз просто проявявам сестринска загриженост. Смятах, че е по-логично да си щастлив, че госпожа Спотсуърт е тук и желае да купи тази съборетина.

Бил въздъхна и с огромно усилие възвърна добрите обноски на Роастърови.

— Извинявай, Моук. Имам главобол.

— Бедното ми агънце!

— Ще ми мине за минутка.

— Имаш нужда от чист въздух.

— Сигурно си права.

— И приятна компания. Скъпата Спотсуърт е в разрушения параклис. Иди при нея и си побъбрете.

— Какво!

Моника се опита да го успокои.

— Недей да виеш като прериен вълк, Бил. Знаеш много добре колко е важно да я прикоткаме. Малко мили очи от твоя страна може да натежат на везните и тя да купи къщата. Моят план беше точно такъв — след като подготвя почвата с умели делови преговори, ти да я дръпнеш настрана и да пуснеш в действие целия си чар. Забрави ли какво беше обещал — да й гукаш като гълъб на гургулица? Запретни ръкави още сега и започни да гукаш както не си гукал никога досега.

В един продължителен момент изглеждаше, като че ли в дълбините на душата на Бил се надига някаква рушителна сила, която заплашва да помете всякакви прегради и да лумне в опустошителен пожар. Очите му сякаш всеки момент щяха да пльокнат на пода като зрели круши, лицето му беше добило наситен морав оттенък, а на устните му напираха унищожителни слова. След това внезапно, сякаш Разумът се пробуди със сладка прозявка и хвърли кофа студена вода върху тлеещата жарава, безумният блясък в очите намали интензивността си, а страните му бавно възвърнаха нормалния си цвят. Беше успял да зацепи, че предложението на Моника е разумно и практично.

Вихърът на последните събития бе отвял в периферията на съзнанието му жизнената важност на продажбата на фамилната къща и сега той отново осъзна, че това е единственият спасителен пояс в целия океан от злокобни събития, в който бе хвърлен. Само да се хване за него и избавлението му е в кърпа вързано. Когато продаваш къщи, напомни си той, получаваш депозити, изплатени в брой. А този депозит ще бъде достатъчен, за да изплати дълга си към Бигър и ако единственият начин да го осигури е да отиде при Розалинда Спотсуърт и да гука, тогава трябва веднага да тръгва и да се залавя здраво с гукането.

Освен това му хрумна и спасителната мисъл, че ако Джил е тръгнала към къщи, за да си вземе разни необходимости за през нощта, едва ли ще се върне по-рано от час и половина, а за час и половина един решителен мъж може да нагука куп блажни слова.

— Много си права, Моук — проговори накрая Бил. — Моето място е до дясното й рамо.

И той се отправи с твърда крачка навън, а момент по-късно на вратата на библиотеката цъфна Рори.

— Ей, Моук, можеш ли да говориш на испански?

— Никога не съм опитвала. Защо?

— Тъкмо сега един испанец или аржентинец, въобще някакъв от твойта сегашна боя, говори за своя кон на родния си език. Може би е последен аутсайдер, но все пак човек би искал да чуе аргументите му. Къде е Бил? Само не ми казвай, че е още в лапите на Белия ловец?

— Не, току-що отиде да говори с госпожа Спотсуърт.

— Искам да побъбрим с теб за стария Бил — каза Рори и се заоглежда. — Нали сме сами и далеч от любопитни уши?

— Предполагам, освен ако някой не се е напъхал в скрина. Какво за Бил?

— Бил крие нещо, стара ми дружке, и то е свързано с този тип Бигър. Забеляза ли го по време на вечерята?

— Не съм му обръщала особено внимание. Какво правеше? Ядеше грах с ножа ли?

— Не, но всеки път, когато срещнеше ония стъклени зъркели на Бигър, се разтърсваше като дърта танцьорка на кючек. По някаква причина Бигър му действаше като ония телени джаджи за разбиване на яйца. Защо? Това искам да разбера. Кой е този тайнствен мъж? И защо се домъкна точно тук? Какво стои между него и Бил, та кара старата дружка да подскача и трепери всеки път, когато погледне към него? Това определено не ми харесва, захарчето ми. Когато ти се ожени за мен, не спомена нищо за епилепсия в семейството и по този начин аз съм бил подло изманипулиран. Искам да кажа, че е малко неприятно да минеш през всички тия иглени уши и да влезеш в толкова разходи, за да спечелиш момичето, което обичаш, и малко след медения месец да откриеш, че имаш зет с нелечими увреждания.

Моника се замисли.

— Сега — каза тя — си спомням, че когато му казах, че капитан Бигър чука на вратата, той малко се разстрои. Да, ясно си спомням как лицето му посивя и долната му челюст увисна като на разтревожен хипопотам. А сега влизам и го виждам да си скубе косата. Съгласна съм с тебе. Доста е странно.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи прегледа на сводката за тайнствените събития Рори. — Когато излизах от трапезарията, за да дойда да гледам Дерби-шоуто по телевизията, Бил също се беше запътил насам. „Какво ще кажете всички да отскочим до библиотеката?“ — попита той Бигър, а Бигър доста напушено му каза: „Може би по-късно. Сега бих искал да поговоря с вас, лорд Роастър.“ И то с един такъв строг и заповеднически глас… все едно е съдия, който те глобява пет лири, задето си задигнал полицейска каска в нощта след гребните гонки. А Бил се задави като подплашено теле и каза: „Да, разбира се, разбира се“ или нещо от тоя род. От миля се вижда, че този Бигър иска нещо от стария Бил.

— Но какво може да иска?

— Това беше и въпросът, който си зададох, моя спътнице в радост и беди, и мисля, че намерих отговора. Спомняш ли си онези истории, които сме чели като деца?

— Какви истории?

— Тези за очите на идола. Банда разбойници отива в Индия, за да открадне големия скъпоценен камък, който бил око на идол. Те отмъкнали камъка, но измамили един от бандата и не му дали дела от плячката, което естествено го раздразнило като възпален венец и години по-късно той ги открива всичките в техните внушителни английски къщи и ги очиства до един. Запомни ми думите, старият Бил е преследван от този тип Бигър, защото му е отмъкнал неговата част от плячката от зеленото око на малкия жълт бог в храма на Вишну и ще бъда много изненадан, ако утре, като слезем на закуска, не го намерим да лежи в локва кръв сред херингите и наденичките, с кама Източна изработка, забита в гърба.

— Задник такъв!

— Мен ли имаш предвид?

— Точно теб. Бил никога не е бил по̀ на изток от Фринтън.

— Нали е бил в Кан.

— Кан на изток ли е? Никога не съм знаела. Но той със сигурност не е и помирисвал индийски идоли.

— Виж, за това не помислих — каза Рори. — Признавам, че това в голяма степен отслабва аргументите ми. — Той се замисли. — Ха! Разбирам, разбирам. Разривът между Бил и Бигър е заради бебето?

— Какви глупости дрънкаш? Какво бебе?

— Бил се е сближил с дъщерята на Бигър, зеницата на окото му, а тя е бедно, глупаво, малко създание, което не обича мъдро, но затова пък горещо. Но ако ти се каниш да ми възразиш, че в наши дни всички момичета са мъдри, аз ще ти отговоря: „Нито едно от тях не е възпитавано в мисионерското училище в Склулор Лумпит.“ В тези мисионерски училища обясняват фактите от живота, като разказват на децата за пчеличките и цветенцата, така че бедните малки животинки не знаят кое какво е.

— Рори, това са пълни измишльотини. Слез на земята.

— Забележи как всичко се случва с неотменимостта на гръцка трагедия или еди-какво си, което беше неотменимо. Момичето идва в Англия, няма майка, която да го наставлява, среща красив млад англичанин и какво се случва? Първата грешна стъпка. Следва разкаяние… но твърде късно. Малко вързопче. Следва ужасен разговор с Бащата. Той е бесен. Бълва куп проклятия на някакъв диалект, грабва пушката си за слонове и пристига тук, за да се види със стария Бил. „Карамба!“ — както сигурно онзи испанец казва в този момент от телевизионния екран. Но едва ли има нещо, за което да се притесняваме. Не може да го принуди да се ожени за момичето. Всичко, което Бил трябва да направи, е да се погрижи за образованието на малкото. Да го прати на училище и така нататък. Ако е момче — в Итън, ако е момиче — в Роудийн.

— Челтнам.

— О, да. Забравих, че ти си търкала пейките в Челтнам. Въпросът, който следва съвсем естествено, е дали трябва да се казва на младата Джил? Едва ли е честно да бъде оставена да встъпи непредупредена в брак с дърт развратник като Уилям, граф Роастър.

— Не наричай Бил дърт развратник!

— Така бихме го нарекли в „Харидж“.

— Предполагам, че грешиш за Бил и Бигър. Знам, че бедното момче е малко нервно, но предполагам, че това едва ли има нещо общо с Бигър. Сигурно е под напрежение дали госпожа Спотсуърт ще купи къщата. И като сме зачекнали тази тема, ти — твърдоглаво магаре такова, не можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш за делото, вместо непрекъснато да подлагаш пръти в машината?

— Не мога да разбера гатанките, с които говориш, скъпо мое зъбоболче.

— Ще ти открия смисъла им. Откакто госпожа Спотсуърт е пристигнала, ти не правиш нищо друго освен да изтъкваш недостатъците на Роастър Аби. Бъди конструктивен.

— По какъв начин, кралице моя?

— Ами насочи вниманието й към добрите страни на къщата.

Рори кимна покорно, но неубедено.

— Ще дам най-доброто от себе си — каза той, — но имам много малко суров материал за работа. А сега, момичето ми, предполагам, че испанецът е бил избутан извън обсега на камерата, така че хайде да се присъединим към Дерби-купонджиите. По някаква причина — дявол знае каква — аз започвам да клоня към една хала, наречена Оратор.