Джийвс запретва ръкави

10

Госпожа Спотсуърт напусна разрушения параклис. След бдение от цели двадесет и пет минути най-накрая й омръзна да чака кога духът на лейди Агата ще се дотътрузи от отвъдните селения. Като почти всички много богати жени, тя бързо ставаше нетърпелива и изискваше незабавно да бъде обслужена. Когато беше в настроение за контактуване с привидения, тя ги искаше на минутата и то горещи.

Връщайки се обратно в градината, тя видя една дървена пейка и седна на нея, за да изпуши една цигара и да се наслади на красотата на нощта. Беше една от онези приказни вечери, които английското лято отпуща от време на време на посписъчния състав на острова, смекчавайки своята обичайна суровост и карайки производителите на дъждобрани и чадъри да се питат с блуждаещи погледи дали не са сбъркали, като са провъзгласили Англия за земния рай на хората от тяхната професия.

Сребърната луна плуваше бавно сред теменужената небесна шир, а нежният бриз носеше от запад омаен аромат на шибой и тютюневи лехи. Свенливите нощни създания си шепнеха в храсталака до нея и като кулминация на тези летни прелести някъде в гората зад реката един славей прочисти гърло и заразсипва трели със самочувствието на птица, знаеща за възторжените отзиви на поета Кийтс относно подобни изпълнения и за статута си на звезда в програмата на ББС от преди няколко нощи.

Това беше нощ за романтика и госпожа Спотсуърт не пропусна да го отбележи. Въпреки че в поетичните си занимания в свободен стих в Гринидж Вилидж тя наблягаше най-вече на суровостта и мизерията на живота, дълбоко в душата си бе сантиментална натура. Ако зависеше от нея, тя би писала за сребърни луни през дъхавия юни, за любов тъй страстна и прекрасна, за сладки целувки и нежни милувки. Но за съжаление издателите на поетични списания изглежда предпочитаха хижи с плъхове населени, на врящо зеле миризмата зловонна и на отчаянието бездната огромна, а едно момиче все пак трябва да се храни.

Сдобила се със солидна финансова сметка и освободена от необходимостта да отстъпва пред вкусовете на редакторите, госпожа Спотсуърт вече можеше да дръпне покривалото от своето романтично аз. И ако стилист като Густав Флобер, неуморим в търсенето на mot juste24, я бе зърнал в тоя момент как седи на дървена пейка сред нацъфтели храсти, съзерцава луната и приглася тихичко на славея, едва ли би се поколебал да опише настроението й като размекнато.

За тази размекнатост конструктивен принос имаха и разказите на капитан Бигър. Ние очертахме накратко основните теми, върху които се опираше разговорът, скачайки свободно от канибалските вождове към ловците на глави и от ловците на глави към алигаторите. За разлика от скептицизма, с който ги приеха останалите, въздействието им върху госпожа Спотсуърт много напомняше това на историите на Отело върху Дездемона. С други думи, дълго преди последната ягода да бъде погълната и последният лешник да бъде схрускан, тя беше убедена, че това е нейният другар в радости и скърби и бе решена да не щади усилия, за да доведе нещата до успешния им финал. По пътя към новата й женитба на практика нямаше никакви пречки, защото и А. Б. Спотсуърт, и Клифтън Бесемър великодушно й бяха дали зелена светлина.

Изглежда по пътеката, водеща към нейния временен пристан, вървеше някой, защото в този миг сред тишината на лятната нощ до слуха й достигна звук от сблъсък на силен мъж с градинска саксия. Той бе последван от няколко остри забележки на суахили и капитан Бигър изскочи на сцената, разтърквайки пищяла си.

Ако в този момент някой боцнеше с нещо остро госпожа Спотсуърт, то от нея със сигурност щеше да потече съчувствие и състрадание.

— О, мили боже. Ударихте ли се, капитане?

— Само лека драскотина, скъпа лейди — увери я капитанът мъжествено.

Тонът му бе привидно спокоен и само професионалист от класата на Шерлок Холмс или мосю Поаро би могъл да заключи по почти незабележимото провлачване на някои гласни, че душата му е направила двойно салтомортале, оставяйки суверена си да се тресе с интензивност, доближаваща се до тази в изпълненията на Бил Роастър.

След като завърши телефонния си разговор, Белия ловец твърдо реши да мине с обходна маневра покрай дневната и да се отправи директно към широките простори, където да се усамоти. Да се присъедини към дамите, размишляваше той, би означавало доброволно да се подложи на ужасното изпитание да седи и разговаря с жената, която боготвори, сблъсквайки се отново и отново с факта за нейната недостижимост. В момент на прозрение той видя себе си в нещастното положение на нощната пеперуда на Шели, която си позволила да бъде омаяна от звезда сияйна и му се стори, че единственото разумно нещо, което тази глупава пеперуда би могла да направи, за да намали своите страдания, е да избягва компанията на обожавания обект. Сигурно и Шели би му дал такъв съвет.

И изведнъж капитан Бигър се бе озовал точно с този обект сам в нощта и то не в каква да е нощ, а нощ, гъмжаща от лунна светлина, славеи, нежен бриз и ухание на шибой и тютюн.

Капитан Бигър, който прие поканата на своята компаньонка да се присъедини към нея на дървената пейка, бе един взел се в ръце и стегнал редиците капитан Бигър, който си повтаряше, че трябва да бъде силен. Струваше му се, че гласовете на Тъби Фробишър и Субахдар звучат в ушите му. „Горе главата, старче!“ — казваше Тъби в дясното му ухо. „Помни кодекса и не се показвай въздух под налягане!“ — шептеше Субахдар в лявото.

И така — капитан Бигър бе готов за предстоящата дискусия tête-à-tête.

Госпожа Спотсуърт, главният водещ, откри срещата със забележката колко прекрасна е нощта, на което капитанът отговори: „Върховна работа“. „Луната“ — продължи госпожа Спотсуърт, посочвайки я и добавяйки, че тя винаги е смятала, че нощ, в която има пълнолуние, е много по-прекрасна от нощ, в която няма пълнолуние. „О, така е“ — потвърди капитанът. После, след като госпожа Спотсуърт сподели наблюдението си, че бризът сякаш припявал приспивна песен на заспалите цветя и капитанът изрази своята неспособност да прецени истинността на това твърдение, бидейки чужденец по тия места, настъпи мълчание.

То беше нарушено от госпожа Спотсуърт, която нададе лек вик.

— О, боже!

— Какво стана?

— Изпуснах огърлицата си. Закопчалката… е хлабава.

Капитан Бигър сподели чувствата й.

— Лоша работа — съгласи се той. — Сигурно е някъде на земята. Ще поогледам.

— Ще ви бъда благодарна. Не е много ценна — едва ли струва повече от десет хиляди долара — но има сантиментална стойност. Подари ми я един от съпрузите ми, но така и не мога да си спомня кой точно. О, намерихте ли я? Много съм ви задължена. Ще ми я поставите ли?

Когато капитан Бигър се захвана с отговорната задача, пръстите му, гърба и мускулите на стомаха напомняха игривостта на планински поток. Практически е невъзможно да поставите огърлица около врата на собственика й без да го докоснете, така че той няколко пъти докосна този лелеян от толкова дълго време врат. И всеки път, когато го докосваше, сякаш нажежен шиш пробождаше плътта му. Като че ли луната, славеят, бризът, шибоят и тютюневите растения се бяха наговорили да не го оставят на мира, докато не го убедят да покрие този очарователен тил с пламенни целувки.

В този критичен момент единствено Тъби Фробишър и Субахдар, оформяйки солидна група в опозиция, успяха да го удържат.

— Бъди твърд, старче! — казваше Тъби Фробишър.

— Помни, че си бял човек — допълваше Субахдар.

И капитан Бигър стисна юмруци и отново възвърна самообладанието си.

— Сигурно трябва да е забавно — отбеляза той с прилична доза невъзмутимост в гласа си — да си толкова богат, че да смяташ десет хиляди долара за нещо, за което човек не си струва да пише вкъщи.

Госпожа Спотсуърт се почувства като актьор, на когото са подали реплика.

— Мислите ли, че богатите жени са щастливи, капитан Бигър? — попита тя с глас на сирена.

Капитанът каза, че всички, с които се е срещал — а статутът му на Бял ловец го е срещал с доста голям брой богати жени — са изглеждали доволни от живота.

— Те носят маска, капитане — прошепна прочувствено госпожа Спотсуърт.

— А?

— Усмихват се, за да скрият болката в сърцето си — обясни съзаклятнически госпожа Спотсуърт.

Тогава капитанът каза, че си спомня за една от тях — висока блондинка с някакво рибешко име, която една нощ танцувала кан-кан в палатката си, а госпожа Спотсуърт подчерта, че без съмнение тя просто се е опитвала да се покаже храбра пред света.

— Богатите жени са толкова самотни, капитан Бигър.

— А вие самотна ли сте? — изграчи с прегракнал глас капитанът.

— Много, много самотна.

— О-о… а-а — откликна той.

Това не бяха точно думите, които капитан Бигър би желал да й каже след такова признание. Би предпочел да излее своята душа в порой от жарки слова. Но какво може да направи човек, когато личности като Тъби Фробишър и Субахдар слухтят зад гърба му и следят всяко негово движение?

Жена, споделила с мъж сред лунна светлина и славеи, оставащи без дъх в близката гора, че е много, много самотна и получила в отговор само „О-о, а-а“, едва ли може да бъде винена, че се е почувствала временно обезкуражена. Преди време госпожа Спотсуърт имаше огромна хрътка с флегматичен темперамент. Та това куче можеше да бъде принудено да излезе навън за нощната си разходка единствено с помощта на силен ритник. В този момент госпожа Спотсуърт бе започнала да се чувства така както се чувстваше тогава, когато кракът й се забиваше в огромната задница на животното. Същото потискащо усещане от безуспешните опити да помръдне неподвижната маса изпита и сега. Тя обичаше Белия ловец. Тя го обожаваше. Но когато се захванеш да разпалваш искрица страст в сърцето му, то определено те чака тежка работа. В момент на самосъжаление, госпожа Спотсуърт си каза, че е виждала стриди по брега с повече плам между черупката от него.

Но тя продължи да упорства.

— Колко странна е тази наша среща тук — каза тя мило.

— Много странна — съгласи се капитанът след известен размисъл.

— Живеехме в двата противоположни края на света и се срещнахме в една английска кръчма — продължи да шепти госпожа Спотсуърт.

— Случайно съвпадение.

— Не е съвпадение. Това е пръстът на Съдбата. Да ви кажа ли какво ви доведе в онази кръчма?

— Исках да пия една бира — призна капитан Бигър.

— Съдбата — тържествено обяви госпожа Спотсуърт. — Предопределението. Моля?

— Казвах само, като стана въпрос за това, че няма другаде бира като английската.

— Същата Съдба, същото Предопределение — продължи госпожа Спотсуърт, която при други обстоятелства би оспорила разпалено горното твърдение, защото смяташе, че английската бира не става за пиене, — което ни събра заедно в Кения. Спомняте ли си деня, в който се срещнахме в Кения?

Капитан Бигър се сгърчи. „Какво ще кажете за това, момчета? — попита той мълчаливо, местейки умолителен поглед от ляво на дясно. — Не може ли да се направи нещо?“. Но Тъби Фробишър и Субахдар поклатиха глави. „Кодексът на честта, старче!“, каза Тъби Фробишър. „Играй играта, момче!“, каза Субахдар.

— Спомняте ли си? — прекъсна мислите на бедния капитан Бигър госпожа Спотсуърт.

— О, смътно.

— Когато ви видях за първи път, имах странното усещане, че сме се срещали в някой предишен живот.

— Трудно ми е да си го представя — завъртя глава капитан Бигър.

Госпожа Спотсуърт затвори очи.

— Виждам двама ни в далечното праисторическо време. Облечени сме в кожи… Вие ме удряте с тоягата си по главата и ме завличате за косата в своята пещера…

— О, не може да е вярно — подскочи капитан Бигър. — С тояга? По главата? Никога не бих направил подобно нещо.

Госпожа Спотсуърт отвори очи и ги впи в тези на капитан Бигър, поверявайки им ролята на спасителни семафори сред тъмен океан.

— Направихте го, защото ме обичахте — изрече тя с нисък, прочувствен шепот. — А аз…

Откровението бе прекъснато от нещо високо и гърчаво, възправило се на фона на нощното небе, което с известен тремол в гласа изричаше в скоропоговорка: „Ей-ехей-ехо-ехей-ей.“

— Търсих те навсякъде, Роузи — изхъхри Бил, локализирайки обекта на издирване. — Когато не те намерих в разрушения параклис… О, здравейте, капитане.

— Здравейте — отвърна глухо на поздрава капитан Бигър и побърза да напусне полесражението. Няколко крачки по-нататък той спря сред тъмните сенки и избърса капките влага, избили по челото му. Дишаше тежко като бивол в любовен сезон. Беше се разминал на косъм от фаталната крачка. Ако това прекъсване се беше забавило и с една минута, той щеше да пристъпи всички правила на кодекса и щеше да направи името си за посмешище в Англо-малайския клуб в Куала Лумпур. Бедняк с няколко мижави лири в банковата си сметка, той щеше да предложи брак на жена с милиони.

Белия ловец беше усетил как краката му все повече омекват, а ушите стават все по-глухи за предупрежденията на Тъби Фробишър и Субахдар. Храбрият повелител на пущинака можеше да устои на очите й, на гласа й, на меката й кожа, която докосна няколко пъти. Но когато в едно се съюзиха очите, гласа, кожата, лунната светлина, нежният бриз от запад и славеите, коктейлът, стана прекалено силен дори за него.

Да, мислеше си той, прикрит в сенките, повдигайки и спущайки гръд като бурно море. Вече беше спасен и човек би предположил, че преобладаващото в момента у него чувство би трябвало да е дълбока признателност към Съдбата или Предопределението за навременната намеса. Но странно защо не беше. Първата вълна на облекчение бързо изчезна, за да бъде последвана от нарастващо чувство на погнуса. Причинител на това чувство бяха думите на Бил, които достигаха до капитана поради факта, че беше все още в обсега на звуковите вълни с епицентър дървената пейка.

Бил, сядайки до госпожа Спотсуърт, веднага се бе захванал с гукането.

Досега в нашата хроника бе отделено твърде малко място за описание на способностите на деветия граф Роастър в тази област. Когато сте го чули да обещава на сестра си Моника да гука като гълъб на гургулица на госпожа Спотсуърт, вие по всяка вероятност сте си представили един от онези летели цяла миля гълъби, чието хриптящо гукане едва ли би могло да затрогне душата на някоя по-взискателна гълъбица. О, не, не. Изтрийте тази картина и извикайте друга — на гълъб от звездна величина, който бихме могли, без много да изкривяваме фактите, да наречем Супергълъб. Младеж с неголям брой таланти, Бил Роастър можеше, когато беше във форма, да достигне такива върхове в гукането, че да остави аудиторията си гърчеща се в екстаз по пейките.

Висотите, в които се рееше Бил сега, бяха изкатерени не без крепителната мощ на мисълта, че жената до него може да поеме в свои ръце протритите поводи на Бял слон25 №1 в Англия. Това би заздравило финансовите му позиции и би му позволило да ликвидира дълговете на Честния Пач Пъркинс. Затова думите се лееха като захарен сироп от устата му.

Капитан Бигър, обаче, не обичаше захарен сироп, не одобряваше и начина, по който жената, която обича, е заливана с поток от сладникави лиготии. Той се опита да си отговори на въпроса на колко части да счупи гръбнака на този подъл мазньо, но въжделенията му отново бяха попарени от повелите на кодекса. Той беше ял от храната на Бил и бе пил от бъчвите му… и двете отлични, особено печената патица… а това правеше домакина му недостъпен за физическо малтретиране. Когато един мъж се възползва от гостоприемството на друг, първият не може да счупи гръбнака на втория на желания от него брой части, независимо от това какво е направил другият. Кодексът беше много строг по този въпрос.

Затова пък капитан Бигър, марширувайки към къщата, не пропусна да се възползва от свободното ругаене наум и лепенето на обидни етикети, от които косите на Бил биха настръхнали.

— Мили Боже! — възкликна Джил, когато Белия ловец влетя през френския прозорец. Тя бе озадачена от мрачното му изражение. — Изглеждате много разстроен, капитан Бигър. Какво е станало? Да не би да ви е ухапал алигатор?

Преди да продължи, капитанът се почувства длъжен да изясни последния въпрос.

— В Англия няма алигатори — обясни той. — Освен, разбира се, в зоологическата градина… Разстроен? Не, аз съм потресен до дъното на душата си.

— От поведението на някоя анаконда ли?

Капитанът отново трябваше да поправи незнанието й.

Колко лошо осведомено е това момиче, помисли си той.

— В Англия няма и анаконди. Това, което ме потресе до дъното на душата, беше вероломството на един низък и подъл английски пер, користолюбиво преследващ чуждото богатство — изплю той най-накрая камъчето. — Нарича себе си лорд Роастър, но аз бих го нарекъл лорд Жиголо.

Джил изпусна куфара си.

— Позволете — любезно каза капитанът, посягайки към него.

— Не ви разбирам — заговори Джил. — Искате да кажете, че лорд Роастър…

Едно от правилата на кодекса на честта гласи, че белият мъж трябва да засланя жените и особено младите невинни момичета от сенчестите страни на живота, но капитан Бигър бе прекалено възбуден, за да си спомни това сега. Той напомняше на Отело не само в предпочитанията му към пущинаците и пещерите огромни, но и в маниера му да оплита нещата, когато е раздразнен.

— Той се обясняваше в любов на госпожа Спотсуърт на лунна светлина — процеди капитанът през зъби.

— Какво!

— Чух го със собствените си уши. Той й гукаше като гълъб на гургулица. Заради парите й, разбира се. Тия жалки аристократи. Само да се чуе, че някъде из Англия има богата вдовица и тутакси я наобикалят дукове, графове и виконти, виещи като прегладнели вълци. Ние в Куала Лумпур им викаме плъхове. Трябва да чуете как Тъби Фробишър говори за тях в клуба. Спомням си веднъж той казваше на…

Това сигурно беше страшно интересна история, но капитан Бигър я прекъсна, забелязвайки, че публиката се оттегля. И съвсем естествено, помисли си той. Всяко хубаво момиче ще се възмути до дъното на душата си от ужасяващото разкритие за моралния упадък на британската аристокрация.

Той седна и взе вечерния вестник, но почти веднага го захвърли с болезнен вик, защото първото нещо, на което попадна погледът му, беше „Майката на Уистлър“. Капитан Бигър не искаше да му се напомня за Майката на Уистлър. Той мрачно размишляваше върху въпроса дали Съдбата (или Предопределението) някога ще пресече отново пътищата им с онази долна отрепка Пач Пъркинс, когато Джийвс се появи в стаята. Точно в тоя момент и Рори изскочи от библиотеката с изплезен език.

— О, Джийвс — каза Рори, — ще ми донесеш ли нещо по-силно за пиене? Нещо съм ожаднял.

С почтителен жест на главата си Джийвс посочи подноса, който носеше. Той бе зареден с желания артикул и Рори го съпроводи до масата, облизвайки устни.

— Нещо за вас, капитане? — обърна се той към Бигър.

— Уиски, ако обичате — каза капитан Бигър. След това изпитание насред заритата от лунна светлина градина и тялото, и душата му се нуждаеха от възстановител.

— Уиски? Чудесно. А за вас, госпожо Спотсуърт? — обърна се Рори към дамата, която току-що влезе през френския прозорец, придружена от Бил.

— Нищо, благодаря, сър Родерик. В нощ като тази лунната светлина ми е достатъчна. Лунната светлина и твоята прекрасна градина, Биликен.

— Ще ви кажа нещо за тази градина — включи се веднага по темата Рори. — През лятото… — но веднага млъкна, виждайки жена си да се появява на вратата на библиотеката. Нейната поява не само коригира намеренията му да откровеничи на тема градина, но му напомни лекомислено даденото обещание да хвали проклетото място пред американката. Оглеждайки се наоколо за нещо, достойно поне за някоя по-добра дума, очите му се спряха на скрина в ъгъла и той си спомни историите, които бе чувал за него преди време. Стори му се, че от него би станало добра опорна точка за новата му задача.

— Да — продължи той, — градината е ужасна, но трябва да признаем, че Роастър Аби, въпреки че е малко поовехтял и се пука по шевовете, има много предмети с висока художествена стойност, които могат да накарат познавачите да ахкат и да охкат. Хвърлете едно око на този скрин, госпожо Спотсуърт.

— Хареса ми още първия път, когато го видях. Много е красив.

— Да, прекрасен е, нали? — намеси се Моника, дарявайки съпруга си с одобрителен поглед. На пръсти се брояха случаите, в които Рори демонстрираше признаци на подобна интелигентност. — Много хора са молели да го купят, но той е част от наследствените ценности и не може да бъде продаван.

— Върви заедно с къщата — поясни Рори.

— Пълен е с разкошни стари костюми.

— Които също вървят заедно с къщата — отново додаде Рори, показвайки усърдие.

— Искате ли да ги погледнете? — попита Моника, посягайки към едно от чекмеджетата.

Бил нададе отчаян вик.

— Те не са там!

— Разбира се, че са. Винаги са били. Сигурна съм, че на Розалинда ще й бъде любопитно да ги види.

— Наистина съм любопитна.

— С този скрин е свързана една романтична история. Тогавашният лорд Роастър — преди векове — не разрешавал на дъщеря си да се омъжи за човека, когото обичала — известен пътешественик и откривател.

— Старецът е бил против Великите открития — допълни Рори. — Страхувал се е, че ще открият Америка. Ха-ха-ха-ха. О, извинете.

— Та нейният любим изпратил на момичето този скрин, пълен с най-различни подаръци, които донесъл от пътешествията си на Изток, но баща й не позволил дъщеря му да го задържи. Лордът заповядал на нежелания любим да дойде и да си го прибере обратно. Младежът го отнесъл и разбира се вътре била бъдещата му невеста. Тя предвидливо се била скрила вътре.

— И най-забавната част на историята е, че старият мазол през цялото време вървял след оня откривател и крещял: „Махай това проклето нещо оттук!“

Госпожа Спотсуърт беше очарована.

— Какво прекрасна история. Отвори го, Моника.

— Ей сега. Не е заключен.

Бил се свлече безпомощно на един стол.

— Джийвс!

— Милорд?

— Бренди!

— Много добре, милорд.

— Пресвети боже! — извика Моника.

Тя гледаше с потрес карираното сако в невероятна разцветка, както и вратовръзката — толкова яркочервена и осеяна с толкова небесносини подкови, че Рори поклати критично глава.

— Само не ми казвай, Бил, че се показваш пред очите на хората с това сако. Сигурно приличаш на букмейкър, който духва с парите на хората. А връзката! Убийствена. По-добре намини към „Харидж“. Имаме разпродажба, все ще ти уредим нещо по-добро.

Капитан Бигър се надигна с намръщено изражение на лицето.

— Може ли да го погледна — каза той и взе сакото, бръкна в джоба му и извади черната превръзка. — Аха! — беше многозначителният му коментар.

Рори се ослушваше на вратата на библиотеката.

— Охо — каза той. — Някой говори на френски. Сигурно е Босак. Не искам да го пропусна. Ела, Моук. Това момиче — отбеляза той, прегръщайки я нежно през рамо — говори френски с двете ръце. Идвате ли, госпожа Спотсуърт? По телевизията дават Дерби-шоуто.

— Ще дойда по-късно — обеща тя. — Оставих Помона навън в градината и сигурно вече се чувства самотна.

— Вие, капитане?

Капитан Бигър поклати глава. Лицето му беше по-намръщено от всякога.

— Първо трябва да разменя няколко думи с лорд Роастър. Можете ли да ми отделите секунда, лорд Роастър?

— О, непременно — измърмори Бил.

Джийвс се върна с брендито и Бил се устреми към него както Майката на Уистлър се беше втурнала към финала.