Джийвс запретва ръкави

5

След като напусна дневната, Джил отиде право при ирландския териер Майк, за да експериментира новото американско мазило. После хвърли един поглед на любимата златна рибка на готвачката, чийто отказ да изяде закуската си от мравчи яйца бе причинил паника в кухнята и най-накрая направи рутинната си обиколка на свинете и кравите, давайки на една от гореспоменатите твари известния ни вече Болус. И сега се връщаше вкъщи със съзнанието за изпълнен дълг, нетърпелива да побъбри със своя любим, който, както предполагаше, сигурно бе привършил инспектирането на подопечните на Земеделската управа територии и бе настроен за приятно гургуликане. Колкото и да пляскаше с ръце и да се поздравяваше за това, че е попаднала на изключително полезен човек и всячески да се стремеше да го натовари с възможно най-отговорна работа, Земеделската управа все пак трябваше да прояви малко човещина и да остави горкия си служител да изпие на спокойствие поне вечерния си коктейл.

Затова тя остана като тресната от гръм, когато намери Бил да въздиша като хипопотам в плитка кална локва.

— За бога, Бил, какво има? — повтори Джил настойчиво.

Междувременно Бил беше скочил от стола като изстрелян от катапулт. Този любим глас, проговорил неочаквано в непосредствена близост, тъкмо когато той си мислеше, че е сам с мъката си, му беше подействал като огън, облизал неочаквано дъното на панталоните му. Дори ако на нейно място капитан Брабазон-Бигър от Юнайтид Ровърс клуб беше викнал „бау“ в ухото му, той едва ли щеше да се стресне повече.

Бил се кокореше насреща й с увиснало до коляно чене, тресейки се по познатия трепетликоподобен начин. Ако беше присъствал на сцената и бяха изискали коментара му, Джийвс без колебание щеше да направи паралел между младия си господар и Макбет, озовал се лице в лице с духа на Банко.

— Какво да има? — върна й въпроса Бил без да се опитва да оригиналничи, преодолявайки първата дума само с три първоначални „к“-та.

Джил го гледаше сериозно и замислено. Погледът й съдържаше онази прямота и откритост, която можете да срещнете само в очите на много красиви момичета и която по принцип Бил харесваше. Но в момента той би искал да си има работа с нещо, което не наподобява толкова силно нажежен ръжен, ровичкащ се из най-тайните и нежни кътчета на душата му. Съзнанието за вина прави мъжете алергични към прями и открити погледи.

— Какво да има? — отново повтори той, изговаряйки този път думите много по-кратко и членоразделно. — Нищо. Защо питаш?

— Въздишаше като спукан ковашки мях.

— От невралгията е.

— Имаш ли главобол?

— Да, от известно време. Имах изтощителен ден.

— Защо, скъпи? Да не би посевите да не покълват? Или пък прасетата се опрасват по-рядко?

— Главният ми проблем днес — каза Бил угрижено — бяха конете.

Внезапно подозрение проблесна в погледа на Джил. Като всички хубави момичета и тя не си позволяваше да отслаби бдителността си, щом нещата касаеха мъжа, на когото бе дала сърцето си.

— Пак ли си започнал да залагаш?

Бил я погледна изумено като малко сукалче, на което са взели биберона.

— Аз?

— Ти ми даде честната си дума, че кракът ти няма да стъпи на хиподрума. О, Бил, колко си глупав. Ти създаваш на околните повече проблеми от стадо ядосани тюлени. Не можеш ли да разбереш, че това са хвърлени пари на вятъра? Не можеш ли да набиеш в дебелата си глава, че хората, които залагат, нямат шанс срещу букмейкърите? Знам, че всички непрекъснато говорят за някакви фантастични двойни залози, които уж им донасяли хиляди лири само срещу една-единствена петарка, но такива неща в действителност не се случват. Не разбираш ли?

Бил беше онемял. Известно време успяваше да прокара през гърлото си само звук, досущ приличащ на сподавен рев на емоционален индианец, завързан на клада.

— Случва се понякога — проговори най-сетне глухо той. — Чувал съм за такива случаи.

— Да, но на теб никога няма да ти се случи. Ти просто нямаш късмет с конете.

Душата на Бил се сгърчи като изсъхнал лист. Усещането, че го пекат на бавен огън, бе станало почти осезаемо.

— Да — каза той. — Сега вече го разбирам.

Погледът на Джил стана още по-прям и още по-жежък.

— Хайде, Бил, признай. Беше ли заложил в днешното надбягване?

Това предположение беше диаметрално противоположно на онова, което му се беше случило, така че можеше да отхвърли с чисто сърце обвинението.

— Разбира се, че не.

— Заклеваш ли се?

— Ако пожелаеш, ще го направя веднага.

— Значи не си загубил?

— Естествено, че не съм.

— Тогава какво има?

— Казах ти. Имам главобол.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, предполагам, че Джийвс всеки момент ще доприпка с чаша лековито уиски.

— Една целувчица ще облекчи ли болката, докато чакаш?

— Ще спаси един човешки живот.

Джил го целуна, но доста разсеяно. Изглежда продължаваше да размишлява.

— Джийвс беше с теб днес, нали? — попита тя.

— Да, следваше ме неотлъчно.

— Ти винаги го вземаш с теб.

— Да.

— Къде ходите?

— Обикаляме района.

— И какво правите?

— О, това и онова.

— Разбирам. Как е главоболът ти?

— Малко по-добре, благодаря.

— Чудесно.

За момент се възцари тишина.

— Преди няколко години често ме болеше глава — поднови разговора Джил.

— Силно ли?

— Доста силно. Гърчех се от болка.

— Но вече не страдаш така, нали писанке?

— Не — отвърна му Джил, като повиши глас и в тона й заскърцаха стружки, — но въпреки ужасния си главобол никога не съм изглеждала като избягал затворник, клечащ в храсталака и ослушващ се за лая на гонещите го хрътки. Нещо повече — ти ми приличаш на човек, който се чуди кога Съдбата ще му тегли шут по онова място под кръста. Вината е изписана върху всяка черта на лицето ти. Ако сега ми признаеше, че си убил някого и си притеснен, защото изведнъж си си спомнил, че не си скрил трупа на сигурно място, щях да ти кажа: „Така си и мислех!“… Бил, за последен път те питам какво има?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Нямам какво да ти кажа.

— Значи не криеш нищо от мен?

— Абсолютно нищичко.

— И си безгрижен и волен като чучулига в синьото небе?

— Може и така да се каже.

Отново последва мълчание. Джил хапеше устни, а Бил по-силно от всичко желаеше да не го прави. Разбира се няма нищо неприлично и компрометиращо в това едно момиче да хапе устните си, но гледката не води класацията „Радости за окото“ на един любящ годеник.

— Бил, кажи ми — отново първа наруши мълчанието Джил — какво мислиш за женитбата ни?

Бил светна. Това беше къде-къде по-приятна тема за разговор.

— Мисля, че е екстра работа. Всеки мъж, който може да се обзаведе със сладурана като теб, би мислил така.

— Не ме интересуват хубавите ти приказки. Да ти кажа ли какво мисля аз?

— Целият съм в слух.

— Мисля, че ако между един мъж и една жена няма абсолютно доверие, те трябва да са луди, ако се оженят, защото щом смятат да крият разни неща един от друг и да не споделят своите грижи, техният брак рано или късно ще отиде по дяволите. Съпругът и съпругата трябва да си казват всичко. Аз дори не съм си и помисляла да крия нещо от теб и ако все пак те интересуват моите чувства, аз съм ужасно обидена и разочарована, че ти не искаш да ми кажеш какви неприятности имаш.

— Но аз нямам никакви неприятности.

— Имаш. Не знам какво ти се е случило, но дори и късогледо магаре, което си е загубило очилата, ще види, че нещо те мъчи. Когато влязох, ти се беше хванал за главата и въздишаше като спукан радиатор.

Самоконтролът на Бил, поддържан с толкова титанични усилия на волята, се пропука.

— По дяволите — викна той, — защо да не въздишам? Мисля, че в Роастър Аби въздишането не е забранено. А сега, за Бога, много искам де ме оставиш сам — продължи той, наемайки се като парпаретка по нагорнище. — Коя си мислиш, че си ти? Някоя от ония приятелчета копои, които са докопали гангстер от подземния свят и сега разпитват ли разпитват? Може би сега ще ме попиташ и къде съм бил на 21 февруари в три и половина вечерта?

Джил беше момиче с характер, а при такива думи момичетата с характер достигат пределната точка на насищане.

— Не знам дали знаеш — каза тя с леден тон, — но когато си запретнеш ръкавите и започнеш да плюеш всички наред, ставаш най-гнусното пихтиесто мекотело на света!

— Много мило от твоя страна, че го казваш — повиши глас Бил.

— Няма нужда да ми благодариш. Това не е комплимент, а самата истина — продължи Джил. — Ти просто си свиня в човешки образ. И ако искаш да разбереш какво мисля за всичко това — продължи да вдига градусите тя, — ще ти кажа. Мисля, че си се забъркал с някаква жена.

— Ти си луда. Къде според тебе мога да срещна някаква жена?

— Мисля, че имаш безброй възможности. Ти непрекъснато ходиш някъде с тая твоя кола, понякога те няма дори седмица. Откъде да знам дали не си прекарваш времето в компанията на разни въртиопашки.

— Джил, аз няма да погледна такава жена дори да ми я поднесеш в посребрено блюдо и поръсена с пресен джоджен.

— Не ти вярвам.

— Та точно ти, ако не ме лъже паметта — възмути се Бил, — преди две секунди и половина викаше с пълно гърло, че между нас трябвало да има абсолютно доверие. Жени! — заключи горчиво Бил. — Жени! Господи, какъв пол!

Точно в тая гордиевовъзлеста ситуация се появи Джийвс, носейки съсъда с живителната течност.

— Вашето уиски със сода, милорд — изрече той така тържествено, като че ли президентът на Съединените американски щати се обръща към някой заслужил гражданин с думите: „Приемете този медал за заслуги“.

Бил пое еликсира с благодарност.

— Благодаря ти, Джийвс. Бог да те поживи! Нито миг по-рано от необходимото.

— Сър Родерик и лейди Кармойл са на алеята с тисовете и питат дали могат да ви видят.

— Рори и Моук? Те пък откъде изскочиха? Мислех, че Моук е в Ямайка.

— Доколкото разбрах, Нейна светлост се е завърнала тази сутрин, а сър Родерик е получил разрешение да отсъства от магазина и да я придружи до тук. Те изразиха желание да уведомя Ваша светлост, че ще се радват да обменят с вас няколко думи в удобно за вас време преди пристигането на госпожа Спотсуърт.

— Преди какво? На кого? Коя, за бога, е тази госпожа Спотсуърт?

— Една дама от Америка, с която Нейна светлост се е запознала в Ню Йорк. Очакват я да дойде тук тази вечер. Доколкото разбрах от думите на Нейна светлост и сър Родерик, госпожа Спотсуърт има определено намерение да купи къщата.

Бил хлъцна.

— Да купи къщата?

— Да, милорд.

— Тази къща?

— Да, милорд.

— Искаш да кажеш Роастър Аби?

— Да, милорд.

— Ти се майтапиш, Джийвс.

— Не бих си позволил подобна волност, милорд.

— Значи съвсем сериозно твърдиш, че някаква американка, която е била затворена в лудница и е успяла да се измъкне навън с помощта на фалшиви мустаци, има намерение да брои пари за тая развалина?

— Това беше общата насока на съобщението, което Нейна светлост и сър Родерик ми поръчаха да предам на Ваша светлост.

Бил пое дълбоко дъх.

— Е, аз съм разбит. Това само доказва, че по света живеят всякакви кукундели. Ще остане ли да пренощува?

— Така разбрах, милорд.

— Тогава може би ще трябва да махнеш от коридора двете кофи, които сложи под мансардния прозорец, за да тече в тях водата.

— Да, милорд. Ще сложа и още няколко допълнителни кабарчета, за да държат по-здраво тапета. Къде Негова светлост мисли да настани госпожа Спотсуърт?

— Мисля, че най-подходяща е стаята на кралица Елизабет. Това е най-доброто, с което разполагаме.

— Да, милорд. Ще добавя мрежа в комина, за да предотвратя внезапна поява в помещението на някой от прилепите, които гнездят вътре.

— Но се страхувам, че не можем да й предложим баня.

— Аз също, милорд.

— Все пак, ако иска да си вземе един душ, може да дойде с едно сапунче под прозореца. Там поне има течаща вода колкото ти душа иска.

Джийвс сви устни.

— Ако ми позволите да отбележа, милорд, не е препоръчително Ваша светлост да отправя подобни забележки. Милорд може да се разсее за момент и да изпусне някоя близка по смисъл духовитост и в присъствието на госпожа Спотсуърт.

Джил, която бе отправила гневен взор навън през френския прозорец, се обърна и се заслуша в разговора доста развълнувано. Избликът й на негодувание, който я беше подтикнал да прибегне до сравнения на любимия с представители на животинското царство, се бе уталожил напълно. Гневът не издържа съревнованието с невероятната новина. От страна на Джил войната бе приключена и затова тя веднага се съюзи с Джийвс.

— Точно така, тъпчо — намеси се тя в разговора. — Дори не трябва да ти минават през ум подобни мисли. О, Бил, не е ли чудесно! Ако това стане, ще имаш достатъчно пари, за да купиш ферма. Сигурна съм, че ще можем да се справим чудесно — аз като ветеринарен лекар, а ти с твоите земеделски познания на експерт.

— Моите какво?

Джийвс се покашля.

— Мисля, че госпожица Уайвърн иска да изтъкне факта, че вие сте набрали богат опит, работейки за Земеделската управа.

— О, аха, да… Разбирам какво искаш да кажеш. Разбира се, Земеделската управа… Благодаря, Джийвс.

— Няма защо, милорд.

Джил доразви темата.

— Ако можеш да вземеш от госпожа Спотсуърт добри пари, ние можем да създадем първокласно стадо. От това се печели повече от всичко друго. Чудя се колко можеш да поискаш за мястото?

— Страхувам се, че няма да е много. Бараката е виждала и по-добри времена.

— И все пак колко смяташ да поискаш?

— Три хиляди и пет лири, два шилинга и шест пенса.

— Какво!

Бил премигна.

— Извинявай, мислех за нещо друго.

— Но как ти хрумна такава странна сума.

— Не знам.

— Трябва да знаеш.

— Но не знам.

— Трябва да има някаква причина.

— Въпросната сума изникна в хода на изпълнението на днешните задължения на Негова светлост към Земеделската управа — опита се да внесе успокоение Джийвс. — Негова светлост може да си припомни, че аз отбелязах каква особена сума е това.

— Точно така каза, Джийвс, точно така.

— Затова Негова светлост каза: „Три хиляди и пет лири, два шилинга и шест пенса.“

— Ето затова казах: „Три хиляди и пет лири, два шилинга и шест пенса.“

— Мисля, че тези моментни мозъчни отклонения не са нещо необичайно. Ако ми позволите да отбележа, милорд, препоръчително е да се отправите към тисовата алея без да отлагате нито секунда повече. Времето е от кардинална важност.

— О, разбира се, Джийвс, напълно си прав. Те ме чакат, нали? Ще дойдеш ли, Джил?

— Не мога, скъпи. Имам още пациенти, за които трябва да се погрижа. Трябва да отида чак до Стоувър, за да прегледам пекинеза на Мейнуерингови, въпреки че едва ли му има нещо. Това куче е ужасен хипохондрик.

— Нали ще дойдеш за вечеря?

— Разбира се. Броя минутите и още отсега започнах да се давя в слюнките си.

Джил излезе през френския прозорец и Бил избърса чело.

— Джийвс, ти ме спаси — каза той с благодарност. — За твоята могъща мисъл няма неразрешими ситуации.

— Щастлив съм да бъда в услуга, милорд.

— Още секунда и женската част на човечеството щеше да стъпче в калта мъжката половина. Ти ядеш много риба, нали Джийвс?

— В достатъчно количество, милорд.

— Бърти Устър често ми го повтаряше. Газел си бил до колене сред сардини и морски езици, ми казваше той. Бърти отдаваше твоя гигантски интелект на влиянието на фосфора. Стотици пъти, казваше той, си успявал да го измъкнеш от супата секунда преди да удари дванайсетия час. Той непрекъснато се захласваше по тази твоя дарба.

— Господин Устър винаги надценява моите скромни усилия да му бъда в услуга, милорд.

— Това, което ме смайва, е защо той те остави да си отидеш? Когато дойде при мен и каза, че си свободен, направо се смахнах. Единственото обяснение, което ми се стори що-годе правдоподобно беше, че дъската му сериозно се е разхлопала… много повече от обикновено. Или сте се скарали и ти си му връчил оставката си?

Джийвс изглеждаше леко стъписан от въпроса.

— О, не, не, милорд. Отношенията ми с господин Устър са все така сърдечни, но обстоятелствата наложиха временна раздяла. Господин Устър пожела да посещава училище, където на обучаващите се не е позволено да наемат обслужващ персонал.

— Училище?

— Институция, предназначена да учи аристокрацията да се грижи сама за себе си, милорд. Господин Устър сметна за благоразумно, въпреки че финансовите му средства все още са доста солидни, да се подсигури за в бъдеще, в случай, че социалната революция продължи с още по-бързи темпове. Господин Устър… трудно ми е да спомена за това без известно вълнение… всъщност се обучава да кърпи собствените си чорапи. Курсът на обучение, който той преминава, включва лъскане на ботуши, кърпене на чорапи, оправяне на легла и придобиване на първични познания в готвенето.

— Господи! Това сигурно е огромно изпитание за бедния Бърти.

— Да, милорд. Желае ли Ваша светлост още едно бързо уиски със сода, преди да се присъедини към лейди Кармойл?

— Не, не трябва да губим нито секунда. Както каза преди малко, времето е от… от какво, Джийвс?

— От кардинална важност, милорд.

— Кардинална? Сигурен ли си?

— Да, милорд.

— Е, щом казваш. Въпреки че не виждам какво общо има някакъв си кардинал с нашето време. Да вървим тогава. Пълен напред.

— Много добре, милорд.