Джийвс запретва ръкави

12

Въпреки че реалното време, изминало между напущането и връщането на капитан Бигър в дневната не надвишаваше пет минути, то бе достатъчно за един обигран покорител на саваната да направи половин дузина замервания от единия до другия край на моравата пред къщата, като при един от курсовете си дори беше спрял, за да срита сприхаво една минаваща край него миролюбива жаба. Ако го бяхте попитали, виждайки го да изхвръква през френския прозорец, „Имате ли някаква идея, капитане?“, той щеше да бъде принуден да ви отговори „Не повече от един заек“. Но само няколко минути след това промяната у наподобяващия до преди миг спаружен корнишон Бял ловец беше очевадна — очите му мятаха празнични фойерверки, а лицето му можеше успешно да послужи за модел на маска с тема „Жизнерадост“. Капитан Бигър бе намерил изход.

В моменти на огромно психическо напрежение мозъкът забързва оборотите си. Силните страсти стимулират малките сиви клетчици, а в случая с капитан Бигър болезнената сцена на дървената пейка, когато любовта така трагично се сблъска с кодекса, ръководещ действията на мъжа от покрайнините на Империята, така размърда тези на Белия ловец, че ако бяхте направили рентгенова снимка на черепната му кутия, щяхте да видите как те скачат и танцуват във въздуха като ориз в нагорещен тиган. Не повече от трийсет секунди след като сританата жаба се втурна да предупреди другите жаби за надвисналата опасност, капитанът бе споходен от вдъхновението.

Ето накратко и мисловният друм, довел до гениалното прозрение. Той обичаше. Дори можеше да отиде и по-далеч в признанията, той обичаше до полуда. И ако не беше изтълкувал напълно погрешно нейните думи, жестове и премрежения й поглед, обектът на страстта му също го обичаше. Една жена, размишляваше той, едва ли щеше да кривне от светските раздумки и да поведе разговора към доброто старо време, ако не възнамерява да му внуши нещо определено. Наистина, няколко минути по-късно тя се смееше на брътвежите на този отвратителен плазмодий Роастър, но сега, когато имаше време да се успокои и да огледа ситуацията, той се досети, че това просто е била обикновена проява на любезност на гост към своя домакин. Капитанът беше убеден, че ако спазва процедурата и хвърли сърцето си в краката й, то тя ще го гушне с готовност.

Но дотук свършваше гладкото на пътя и започваше трънливия участък. Тя беше богата, а той без пукнат грош. Това беше спънката. Подводната скала. Нещото, което сипваше пясък в брачната машина.

Мисълта, която терзаеше душата му и добави допълнителна ярост на ритника срещу въпросната жаба, беше, че ако онзи гнусен измамник Честния Пач Роастър не беше ограбил финансовото му постижение, всичко щеше да бъде изключително просто. Три хиляди лири, заложени на Балимор с прекрасния залог петдесет към едно, биха означавали печалба от сто и петдесет хиляди с едно щракване на пръстите. А дори Тъби Фробишър и Субахдар, толкова стриктни в спазването на кодекса, едва ли можеха да възразят нещо срещу мъж, който се жени за богата жена, щом в банковата му сметка лежат надиплени новички и чистички сто и петдесет хилядарки.

Сърцето му прокърви. Няма по-голяма скръб от тази да си спомняш времето щастливо, когато си в несгода, а капитанът продължаваше да се терзае със спомена за това как пръстите му докоснаха врата й, когато закопчаваше огър…

Капитан Бигър нададе кратък и рязък вик. Беше на суахили — езикът, който винаги първи идваше на устата му в моменти на бурни емоции, но смисълът му беше толкова ясен, все едно че Архимед бе извикал „Еврика“.

Огърлицата! Да, ето я светлината в тунела. Сега вече той можеше да управлява ситуацията както беше редно да се управлява една ситуация.

Две минути по-късно той беше пред входната врата. Две минути и двадесет и пет секунди по-късно той беше в дневната, фиксирайки гърбовете на Честния Пач Роастър и неговия секретар, които клечаха — поради някаква глупава причина, известна само на тях — от двете страни на завесата, спусната пред френския прозорец.

— Ехо! — викна той. — Искам да разменя още две думи с вас двамата.

Въздействието на тази реплика върху аудиторията беше мигновено и импозантно. Винаги е малко изнервящо, когато човекът, когото очаквате да се появи от североизток, изведнъж лавне във врата ви от югозапад, особено ако го направи по начин, наподобяващ по децибели времето за хранене в кучешка болница. Ето защо Бил премина към състояние на подскачане и треперене с лекота, придобиваща се с честа практика. Дори Джийвс, въпреки че чертите му не изгубиха своята обичайна неподвижност, изглежда бе — ако човек може да изкаже подобно предположение, съдейки по трепването на лявата му вежда — изненадан в определена степен.

— И не стой там като умряла патка — обърна се капитанът конкретно към Бил, който изключително сполучливо наподобяваше на този пернат представител на животинския род in articulo mortis. — След като напуснах вашата весела компания — продължи той, наливайки си уиски със сода, — аз анализирах ситуацията и намерих изход. Хрумна ми неочаквано, като светкавица. Казах си „огърлицата!“.

Бил мигна немощно. Сърцето му, което беше катастрофирало само преди миг в предните зъби, даде заден ход, но изглежда току-що преживяният шок бе нанесъл сериозни поражения на слуха му. На Бил му се стори, че капитанът каза „огърлицата“, а това си беше пълна безсмислица.

— Огърлицата? — влезе той в ролята на ехо.

— Госпожа Спотсуърт носеше на вечеря диамантена огърлица, милорд — каза Джийвс. — По всяка вероятност джентълменът визира този предмет.

Колкото и странно да беше, Бил все още проявяваше неверие.

— Мислиш ли?

— Да, милорд.

— Това ли визираше според теб?

— Да, милорд.

— Но защо визираше това, Джийвс?

— Това ще можем да установим, когато господинът сподели своите виждания.

— Искаш да кажеш, когато проговори?

— Именно, милорд.

— Щом казваш — отзова се Бил без да намалява дозата съмнение в гласа си. — Но това е какъв беше изразът, който използваше в тези случаи?

— Малко вероятно ли, милорд?

— Точно така. Това ми се струва малко вероятно.

До този момент капитан Бигър изпускаше пара мълчаливо. Но изглежда клапите не издържаха и той рязко избухна.

— Ако най-накрая си спрял с бълбукането, Пач Роастър…

— Бълбуках ли?

— Разбира се, че бълбукаше. Бълбукаше като… като… онези проклети неща, дето бълбукат.

— Ручеите — каза услужливо Джийвс — понякога са описвани от поетите като издаващи подобни звуци, сър. В широко известната едноименна поема покойният лорд Тенисън31 слага в устата на героя Едмънд думите: „О, ручей, о, ручей сладостно бълбукащ“, а по-късно ручеят сам проговаря според поетичната воля, отбелязвайки: „Ромоля над урви каменни и снежни с глас малко остър и писклив, бълбукам във вирове водовъртежни сред дивен свят менлив“.

Капитан Бигър нададе вой.

— Ai deng hahp kamoo за покойния лорд Тенисън. Не ми пука за него. Интересува ме единствено огърлицата.

Бил го погледна с надежда.

— Смятате ли да ни обясните нещо за тази огърлица? Да хвърлите светлина върху й, както се казва.

— Смятам. Струва около три хиляди лири — отвърна капитан Бигър — и ти ще я задигнеш, Пач Роастър.

Бил хлъцна.

— Да я задигна?

— И то тази нощ.

Винаги е трудно за човек, който се чувства така, все едно е бил ударен с тъп инструмент по главата, да се изправи в цял ръст и да погледне някого осъдително, но Бил се опита да постъпи точно така.

— Какво! — викна той. Беше потресен до дъното на душата си. — Нима ти, защитникът на Империята, човекът, който дава пример на диваците, сериозно ми предлагаш да ограбя един от моите гости?

— И аз съм един от твоите гости, а точно ти ме ограби.

— Само временно.

— И ти ще ограбиш госпожа Спотсуърт само временно. Не трябваше да използвам думата „задигам“. Всичко, което искам да направиш, е да заемеш тази огърлица до утре следобед, когато ще й бъде върната.

Бил си заскуба косата.

— Джийвс!

— Милорд?

— Помощ, Джийвс! Мозъкът ми буксува. Можеш ли да извлечеш смисъл от думите на този преследвач на носорози?

— Да, милорд.

— Можеш? Тогава ти си по-достоен мъж от мен, Гънга Дин32.

— Мисловният процес на капитан Бигър ми се струва съвършено ясен. Господинът спешно се нуждае от пари, които да заложи на коня Балимор на утрешното Дерби и неговото предложение, доколкото разбирам, е огърлицата да бъде заета временно и заложена, а получената сума да бъде използвана по предназначение. Правилно ли предадох вашето предложение, сър?

— Правилно.

— След завършването на състезанието, предполагам, въпросният обект ще бъде откупен, донесен обратно в къщата, открит, по всяка вероятност от мен, на някое място, където дамата би могла да го изпусне и надлежно върнат на притежателката си. Греша ли в предположенията си, сър?

— Не грешиш.

— А може ли човек да бъде сигурен, че този Балимор ще победи…

— Ще победи. Казах ви, че той два пъти е чупил рекорда.

— Това официално потвърдено ли е, сър?

— Направо от яслите.

— В такъв случай трябва да призная, че не бих могъл да изкажа никакви възражения срещу вашия план.

Бил поклати глава със съмнение.

— Аз продължавам да го наричам кражба.

Капитан Бигър цъкна с език.

— Не можеш и ще ви кажа защо. Преди време тази огърлица в действителност беше моя.

— В действителност беше каква?

— Моя. И за да ви убедя — добави капитанът, — ще ви разкажа една история.

Известно време той мълча замислен. Излизайки от унесеното си състояние, той откри че чашата му е празна и посегна да я напълни отново. Поведението му беше на човек, който открива, че сделката, която е предложил, се е провалила и затова възнамерява да спаси нещо от руините, изпивайки колкото се може повече от уискито на домакина си. Когато и последната капка от освежителната течност се изниза през гърлото му надолу към други органи, той избърса уста с опакото на ръката си и поде епичния си разказ:

— Знае ли някой от вас двамата Дългия бар в Шанхай? Не? Е, това е Café de la Paix на Изтока. Казват, че ако седите достатъчно дълго в него, може да сте сигурни, че рано или късно ще срещнете всички свои приятели. Същото е и с Дългия бар. Преди няколко години се случи да отида в Шанхай и разбира се веднага наминах оттам, мислейки, че Тъби Фробишър и Субахдар са на хиляди мили от това място. Какво бе смайването ми, когато първото нещо, което попадна пред погледа ми бяха тези двама достойни мъже. „Здрасти, Бвана, старче“ — казаха ми те, когато ме видяха да влизам, а аз от своя страна им викам: „Здравей, Тъби! Здрасти, Субахдар, друже“, а Тъби казва: „Какво ще сръбнеш, стари приятелю?“, а аз му отговарям: „А вие какво пиете?“. Те ми казаха, че са на стингас, а аз им викам, че и на мен ще ми дойде добре едно такова питие и започнахме да си говорим за туй-онуй, къде сме се срещнали последния път и разни такива неща. А когато изпразнихме чашите, аз им казах: „Следващото е от мене. Какво да бъде, Тъби?“, а той ми вика, че твърдо остава на стингас. „За тебе, старче?“ — питам Субахдар и той ми казва, че е твърдо за стингас, тъй че извиках бармана и му поръчах стингас за всички. И за да не изпадам в подробности, когато питиетата пристигнаха, Тъби вдигна тост „Късмет, приятели!“, „Късмет, стари мазоли!“ — отвръща Субахдар, а аз им казвам „Наздраве“ и гаврътваме чашите.

Джийвс се изкашля — почтително, но твърдо.

— Извинете, сър.

— А?

— Съжалявам, че прекъсвам нишката на вашия разказ, но тя води ли нанякъде?

Капитан Бигър потъмня поради невъзможност да се изчерви от възмущение. Човек, който разказва един добре подреден и логически смислен разказ, не обича да бъде питан дали той води нанякъде.

— Дали води нанякъде? Какво искаш да кажеш с това дали води нанякъде? Разбира се, че води. Тъкмо сега стигам до завръзката. Малко след като привършихме с това второ раздаване на стингаса, в бара влезе един образ с опърпана риза и джинси, който явно очакваше всеки момент да бъде изхвърлен навън с ритник по задника.

Въвеждането на нов и неочакван герой изненада Бил.

— Кой е този образ с опърпаната риза и джинсите?

— Този, за който току-що говорех.

— А кой е той?

— С право питаш. Аз не го познавах. Виждах, че и Тъби не го познава, нито пък Субахдар. Обаче той се примъкна при нас и първото нещо, което каза, обръщайки се към мен, беше: „Здрасти, Бимбо“, а аз го погледнах и го попитах: „Кой, по дяволите, си ти, друже?“, защото не ми бяха викали Бимбо откакто бях трил училищните скамейки. Там всички ми казваха така кой знае защо, но на Изток го преиначиха в „Бвана“. А той ме попита: „Не ме ли позна, старче? Аз съм Сикамоур“. А аз го погледнах отново и викнах: „Какво е пък това? Сикамоур? Сикамоур? Да не искаш да кажеш, че си Боу Сикамоур, с когото учехме заедно в Уипингам, старче?“, а той ми кима: „Точно така, старче. Само че сега съм Хобо Сикамоур.“

Споменът за тази печална среща обезкуражи капитан Бигър за момент. Той се почувства задължен да напълни чашата си с уискито на Бил преди да е в състояние да продължи.

— Човек можеше да ме бутне с перце и щях да падна — обобщи той чувствата си. — Този Сикамоур беше най-свестният, най-стабилният от всички в Уипингам.

В този момент Бил, който следеше с подчертан интерес фабулата, се поинтересува.

— Значи в Уипингам има свестни хора, така ли?

— Много свестни, а този приятел Сикамоур, както казах, беше най-свестният от всички. Неговата свестност беше извън всякакво съмнение. И сега се появява в опърпана риза и джинси и дори не си носи училищната вратовръзка. — Капитан Бигър въздъхна. — Веднага разбрах какво е станало. Все същата история. На Изток човек може да пропадне много лесно. Пиене, жени и неплатени дългове…

— Да, да — съчувствено поклати глава Бил. — И той им се е поддал, така ли?

— Напълно. Жалко беше да го гледа човек. Беше истински скитник из пристанищата.

— Спомням си един разказ на Моъм точно за един такъв човек — вметна Джийвс.

— Обзалагам се, че твоят приятел Моъм, който и да е той, никога не е срещал такава развалина като Сикамоур. Той беше стигнал дъното и проблемът беше какво можеше да се направи. Тъби Фробишър и Субахдар, разбира се, понеже не бяха представени, гледаха настрани и не участваха в разговора, така че всичко зависеше от мен. За хора, които се бяха оставили Изтокът да ги поквари, не можеше да се направи много, освен да им дадеш малко пари да си купят няколко питиета и аз тъкмо щях да бръкна в джоба си за baht или tical, когато изпод опърпаната си риза този тип Сикамоур измъкна нещо, от което хлъцнах. Дори Тъби Фробишър и Субахдар, въпреки че не бяха представени, престанаха да се преструват, че на масата няма никой и също зяпнаха. „Sabaiga!“ — викна Тъби. „Pom bahoo!“ — ревна Субахдар. И аз въобще не се изненадах от тяхната реакция. Беше огърлицата, която видяхте тази вечер върху шията на… — капитан Бигър се запъна за секунда. Той си беше спомнил как бе докоснал с пръсти тази нежна извивка. — … върху шията — продължи той, викайки на помощ цялото си самообладание — на госпожа Спотсуърт.

— Не може да бъде! — възкликна Бил и дори Джийвс, изхождайки от факта, че едно мускулче в единия край на устата му бе трепнало леко, изглежда се бе убедил, че след мудното начало разказът наистина се бе сдобил с интрига. Сега вече беше ясно, че цялата тази интродукция с първите и вторите питиета е била необходим художествен елемент, пресъздаващ атмосферата и подготвящ декорите за истинската драма.

— Предполагам, че няма да искаш да купиш това, Бимбо, стари приятелю? — каза този тип Сикамоур, люшкайки огърлицата така, че диамантите й да блещукат като звезди. А аз викнах: „Да ме опържат в зехтин, ако мога да разбера откъде си взел това нещо.“

— Точно това щях да попитам и аз — присъедини се Бил, изгарящ от любопитство. — Откъде я е взел?

— Един господ знае. Не трябваше да питам. Беше страшно невъзпитано. Това е едно от нещата, които се научаваш да не правиш на изток от Суец. Никога да не задаваш въпроси. Сигурно беше, че зад това се крие някаква тъмна история… грабеж, дори убийство. Без да дочакам отговор само попитах „Колко?“ и той ми каза цена, далеч надвишаваща моя бюджет и изглежда сделката щеше да пропадне. Но за щастие Тъби Фробишър и Субахдар — вече ги бях представил на Сикамоур — предложиха финансовата си помощ и след като покрихме сумата, той си тръгна, потъвайки обратно в мрака, от който се беше появил. Тъжна история, много тъжна — заключи капитан Бигър и замълча, връщайки се в мислите си към миналото.

После отново се върна към настоящето.

— Това е — завърши той с чувство за изпълнен дълг.

— Но как е станала твоя? — попита Бил.

— Кое?

— Огърлицата. Ти каза, че е била твоя, но от разказа дотук стана ясно, че е преминала в притежание на синдиката.

— О, а, да, не съм го споменал, значи. Хвърляхме чоп и аз спечелих. На Тъби никога не му върви с костите. Нито пък на Субахдар.

— А как се озова на шията на госпожа Спотсуърт?

— Дадох й я.

— Даде й я?

— Защо не? Проклетото нещо не ми трябваше, а госпожа Спотсуърт и съпругът й бяха много любезни с мен. Горкият човек беше разкъсан от лъв, а каквото остана от него бе изпратено в Найроби. А когато госпожа Спотсуърт на другия ден напускаше лагера, аз си помислих, че е въпрос на възпитание да й подаря нещо за спомен, така че й показах огърлицата и я попитах дали би искала да я има. Тя каза, че би искала, така че аз й я дадох и тя си замина заедно с нея. Това имах предвид, като казах, че проклетото нещо в действителност е мое — поясни капитан Бигър и се обслужи с още едно уиски.

Бил беше впечатлен.

— Това напълно променя ситуацията, Джийвс.

— Определено, милорд.

— В крайна сметка, както любезният господин Бигър казва, огърлицата на практика е негова и той просто иска да я заеме за час-два.

— Именно, милорд.

Бил се обърна към капитана. Беше взел решение.

— Ще си стиснем ръцете — каза той.

— Ще го направиш ли?

— Без да се замисля.

— Знаех си, че си стабиляга!

— Да се надяваме, че ще излезе гладко.

— Няма начин. Закопчалката е хлабава.

— Исках да кажа, дано нещо не се обърка.

Капитан Бигър този път схвана идеята и предложи на събеседника си целия запас от оптимизъм и бодрост, който притежаваше.

— Да се обърка? Какво може да се обърка? Двама умни мъже като вас сигурно могат да измислят хиляди начини да вземат проклетото нещо. Е — надигна се капитанът, като допи уискито си, — аз ще изляза да направя гимнастиката си.

— По това време на нощта?

— Дихателната си гимнастика — поясни капитан Бигър. — Йога. За да мога да се свържа с Дживатма или Душата. Бай-бай, момчета.

И капитан Бигър дръпна завесите настрани и прекрачи през френския прозорец.