Джудит

ПРОЛОГ

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си.

Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря.

— Какво искаш? — попита спокойно Джудит.

Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си.

Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени.

Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме.

— Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци.

Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за неомъжените момичета от благороднически семейства: още преди да навърши тридесет години, Джудит щеше да стане абатиса.

Абатисата беше уважавана личност. Разликата между нея и обикновените жени беше също като между краля и слугите му. Абатисата разполагаше със собствеността на манастира, с обширни имения, села и рицари. Хората отиваха при нея, за да потърсят съвет и помощ. Абатисата можеше да заповядва и не се подчиняваше никому.

Джудит се научи да води сметките на големи имения; тя умееше да решава спорните въпроси с хладен разум и да води разговори на най-различни теми. Знаеше колко пшеница е необходима, за да се изхранят определен брой хора. Можеше да чете и пише, да подготви бляскав прием за краля и двора му и да ръководи болница. Беше научила всичко, което трябваше да знае, за да стане истинска абатиса.

А сега й заповядваха да го забрави, за да стане съпруга на някакъв непознат, който щеше да я смята за своя собственост!

— Не искам да се омъжа! — Гласът й прозвуча овладяно, но отказът беше толкова категоричен, сякаш беше изкрещяла.

За момент Робърт Рейвдаун се обърка. Нито една жена не се беше осмелила да му противоречи! Нито една жена не смееше да го гледа така. Такива погледи си позволяваха само мъжете.

Когато се опомни от изненадата, той пристъпи към Джудит и й удари такъв шамар, че тя се завъртя и полетя към отсрещната стена. Падна на пода и от устата й потече кръв. Ала погледът, който му отправи, беше безстрашен. В него имаше отвращение, дори омраза. Робърт Рейвдаун отново изпита чувството, че не може да се справи със собствената си дъщеря.

Хелън изпищя и се втурна към момичето. Когато коленичи пред нея, ръката й се стрелна към малката кама, която висеше на колана й.

Робърт Рейвдаун забеляза движението й и несигурността му веднага отлетя. Жена му беше като всички останали жени — слаба и безпомощна. Макар че майчината любов я беше тласнала да се опълчи срещу него, в очите й имаше страх и слабост.

Той сграбчи ръката й и камата падна от изтръпналите пръсти. Робърт стисна до болка крехкото й рамо и впи поглед в падналата си дъщеря.

Той разтърси грубо съпругата си, сякаш беше парцалена кукла. Блъсна я на пода и се ухили злобно, когато тя се сви на кълбо в краката му.

Погледна дъщеря си право в очите и прочете в дълбините им смайване от бруталността му — и страх.

— Какъв отговор ще ми дадеш сега, момиче? Ще се омъжиш ли или не?

Джудит кимна като замаяна. После се надигна и се опита да помогне на майка си, която беше загубила съзнание.