Джудит

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Яките кожени ремъци на камшика плющяха по гърба на мъжа. При всеки пореден удар той изпищяваше и дърпаше въжетата, с които беше завързан за стълба.

Джон Басе погледна към Гевин и когато господарят му кимна, развърза въжетата. Мъжът се свлече в тревата. Никой не направи опит да му помогне.

— Да го пусна ли? — изръмжа Джон.

Гевин погледна към замъка в другия край на тясната долина. Трябваха му две седмици, за да намери Уолтър Демари. Врагът му май се интересуваше повече от играта на котка и мишка, отколкото от претенциите си.

Преди шест дни Гевин бе разпънал лагера си пред замъка и се подготвяше за нападение. Излезе пред стражите, които пазеха стените, за да им обяви с каква цел е дошъл, но те отказаха да го изслушат.

Четирима от мъжете му копаеха подземен проход под старите стени. Но това отнемаше време, много време. Гевин се боеше, че Уолтър ще загуби търпение и ще убие Хелън Рейвдаун.

И, сякаш си нямаше достатъчно неприятности, един от войниците му, тази жалка твар в краката му, беше извършил престъпление. Бе опозорил четиринадесетгодишната дъщеря на един селски търговец.

— Все едно ми е какво ще стане с него — изрече мрачно Гевин. — Искам само да се махне от очите ми и никога повече да не го видя. — Той нахлузи кожените си ръкавици и заповяда: — Повикайте Одо!

Лицето на Джон се вкамени.

— Господарю, нали не смятате да заминете за Шотландия?

— Трябва да го направя. Нямам достатъчно хора, за да щурмувам замъка. Ако искаме да проникнем зад стените му преди края на годината, имам нужда от помощта на Стивън.

— Тогава изпратете мен. Ще намеря брат ви.

— Само аз знам къде обикаля. Ще тръгна с четирима рицари.

— Вземете повече хора. Имате нужда от защита!

— По-малкият отряд напредва по-бързо. Да се надяваме, че Демари няма да узнае за заминаването ми.

Джон кимна мрачно. Не можеше да се примири с мисълта, че господарят му ще тръгне на път без надеждна защита. Ала знаеше, че е безполезно да спори с Гевин.

Мъжът на земята простена от болка.

— Отнесете го оттук! — заповяда Гевин, преди да отиде при хората, на които беше поръчал да построят катапулт.

— И всичко това само заради онази малка мръсница! — изсъска бичуваният.

— Млъкни! — скастри го Джон. — Радвай се, че не те обесихме. — Той завлече окървавения мъж до края на лагера и го изрита за сбогом. — Изчезвай оттук и да не съм те видял повече!

Хъмфри Бохун изплю няколко стръкчета трева и изгледа Джон с дива омраза.

— О, пак ще се видим — процеди той през здраво стиснатите си зъби. — И тогава аз ще бъда човекът, който ще размахва камшика.

Четиримата се промъкваха предпазливо към конете си. Само Джон знаеше, че Гевин е решил да тръгне към Шотландия.

Избраните рицари бяха сигурни хора. Гевин беше воювал с тях в Шотландия. Те бяха смели и непредвидими като земята, която ги заобикаляше.

Не носеха нито знаме, нито други отличителни знаци, облеклото им беше незабележимо. Ала не стигнаха далеч. Само на десет мили от лагера срещу тях изникнаха двадесет и пет войници на Демари.

Гевин извади меча си и пошепна на Одо:

— Аз ще препусна срещу тях и ще ти проправя път. Опитай се да стигнеш до Стивън.

— О, не, господарю! Много е опасно.

— Направи каквото ти казвам! — изсъска Гевин.

Мъжете на Демари ги обкръжаваха. Гевин се оглеждаше внимателно, за да намери слабото звено във веригата. Посрещнаха го триумфални погледи. Противниците вече се смятаха за победители.

Гевин откри сред тях злобно ухиления Хъмфри Бохун и всичко му стана ясно. Разбра, че е допуснал непростима грешка, като му е позволил да си отиде.

Той кимна едва забележимо на Одо и вдигна меча си. Нададе бойния си вик и препусна като вихър. Хората на Демари не бяха подготвени за нападение. Бяха получили заповед да заловят лорд Гевин жив. Всеки от тях беше сигурен, че при вида на превъзхождащия го противник той ще се предаде без съпротива.

Тези няколко секунди колебание струваха живота на Хъмфри Бохун и дадоха шанс на Одо да се измъкне. Гевин уби не само предателя, но и още двама рицари. Мечът му святкаше под лъчите на залязващото слънце и отново и отново замахваше за смъртоносен удар.

Враният жребец на Одо прескочи падналите мъже и стигна до гората. Мъжът се приведе към седлото и подкара коня си в луд галоп. Не намери време дори да се обърне.

Гевин беше избрал много внимателно придружителите си. Само след няколко минути паднаха петнадесет от хората на Демари. Накрая превъзходството си каза тежката дума. Воините на Демари се нахвърлиха върху смелите рицари и ги пронизаха с мечовете си.

— Хванете го! — изкрещя едрият мъж, който водеше отряда на Демари. — И внимавайте да не го нараните. Аскот трябва да бъде взет в плен!

Гевин отново размаха меча си. Изведнъж чу тихо съскане. Тънкият кожен ремък на камшика скова ръката му и го обезоръжи.

— Завържете го!

Когато мъжете свалиха Гевин от коня му, той успя да обезвреди още един от тях със силен ритник.