Джудит

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Поляната беше оградена с мрежа и в заграденото място пасяха десетина коне. Кой от кой по-красиви.

— Коя ли кобила да избера? — чудеше се Джудит. Тя се облегна на оградата и отново разгледа прекрасните животни. След малко се обърна към Гевин и в погледа й имаше недоверие.

През цялата сутрин той беше мил и любезен, първо в розовата градина, сега и тук. Помогна й да възседне коня си, после да слезе. Подаде й ръка и я отведе при конете. Любезността му я объркваше. Беше свикнала на грозни погледи и обидни думи.

— Кажи ми кой ти харесва най-много. Всички са обучени и вече не се плашат от сбруята и седлото.

Джудит се обърна отново към конете.

— Изборът не е лесен. Все пак мисля, че ще взема онази черна кобилка.

Гевин кимна одобрително.

— Кобилата е твоя — обяви тържествено той.

След няколко минути животното беше оседлано и Джудит можеше да го възседне. Прекрасно е да имаш собствен кон, каза си тя и се засмя. Подкара кобилката в лек тръс, докато стигнаха до разклона. Десният път водеше към замъка, а левият — към гората, ловната територия на семейство Аскот.

Без да мисли много, Джудит обърна кобилата към гората. Беше прекарала твърде много време в замъка и сега искаше да се наслади на свежия горски аромат и буйната зеленина. В гората растяха стари букове и дъбове.

Тя продължи пътя си, без да погледне дали Гевин я следва. Пусна коня в галоп и изпита чувство на освобождение.

Увеличи още повече скоростта, за да изпита и себе си, и коня. Инстинктът й подсказваше, че кобилата се наслаждава на бързата езда не по-малко от нея.

— Задръж малко, миличка — прошепна тя, когато навлязоха в старата гора. Кобилата се подчини веднага.

Земята беше като мек килим и дебелата трева заглушаваше тропота на копитата. Джудит вдъхваше дълбоко ароматите на гората и не следеше накъде върви кобилата.

Чу шум от водопад и се запъти нататък. Ала не намери водопад, а буйно горско поточе, което си пробиваше път през храсталаците. Слънцето рисуваше причудливи шарки по крайбрежните камъни.

Джудит слезе и поведе коня към потока. Животното се напи до насита, после новата господарка откъсна снопче трева и изтри внимателно запотения му гръб.

Беше толкова вдълбочена в работата си, че не видя как кобилата тревожно наостри уши и затропа с копита.

— Спокойно, няма нищо — проговори небрежно тя и помилва копринената й грива. Ала кобилата отметна глава назад и изцвили пронизително. Чак тогава Джудит се обърна стреснато. Посегна слепешком към юздите, но не намери нищо.

На полянката беше излязъл огромен глиган. Беше ранен и малките му очички бяха замъглени от болка.

Джудит се опита отново да улови юздите на коня си и точно в този момент глиганът подуши следата й. Кобилката изпадна в паника, повдигна се на задните си крака и препусна без посока.

Ужасена, Джудит събра полите си и се втурна да бяга. Глиганът беше по-бърз от нея и с два скока я настигна в самия край на полянката. В последната секунда тя успя да се улови за един клон и се изтегли нагоре по стъблото на един дъб. Вкопчи се като удавница в яките клони и се постара да остане неподвижна, докато разяреното животно бясно удряше с муцуна по ствола.

Най-после Джудит успя да намери опора за краката си и се изкатери още по-нагоре. Спомни си колко обичаше да се катери като дете и се зарадва, че все пак има някаква полза от упражненията.

Макар че беше на сигурно място, тя продължаваше да трепери от страх пред побеснялото животно, което люлееше дървото с непрекъснатите си удари.

— Ще се разделим на групи и ще тръгнем да я търсим — обясняваше мрачно Гевин.

Джон Басе, който стоеше до него, вдигна безпомощно рамене.

— Не сме достатъчно, затова няма да вървим по двойки — продължи Гевин. — Сигурен съм, че жена ми не е стигнала далеч.

Гневът му бушуваше с пълна сила. Джудит беше препуснала към гората, без да помисли, че отива в непознато място и че още не е свикнала с коня си.

Той остана при хората си, уверен, че щом стигне до края на гората, тя ще се върне. Затова и когато тя изчезна по горската пътека, в началото не предприе нищо, за да я спре. А сега… Откога я търсеха, но тя сякаш беше потънала в земята.

— Ти ще вървиш на север, Джон. Одо, ти претърси южния край на леса. Аз ще остана по средата.

В гората цареше тишина. Гевин се вслушваше напрегнато да чуе виковете на жена си. Познаваше добре ловната си територия и предположи, че конят й се е запътил към водата.

Отново и отново я викаше по име, но никой не му отговаряше. Изведнъж жребецът му наостри уши. Ноздрите му затрептяха. Животното беше обучено за лов и Гевин разбра, че е усетило някакъв дивеч.

— По-късно, добричкият ми, не сега! — опита се да го успокои той и го потупа по шията. Конят обаче отказа да се подчини на юздите. Гевин смръщи чело и се остави на желанието му. Скоро чу злобното пухтене на глиган, а след малко видя и самия дивеч. Щеше да го заобиколи, ако не беше открил нещо синьо в клоните на дървото.

— По дяволите! — промърмори той. Джудит беше нападната! — Не се плаши! — изкрещя той. — Ей сега ще дойда при теб. — Отговор не последва.

Конят му сведе глава, очаквайки неизбежната битка. Гевин извади меча си. Жребецът беше отлично обучен и знаеше какво трябва да направи. Втурна се в луд галоп и мина непосредствено до глигана. Гевин се приведе и замахна с все сила. Мечът се заби дълбоко в гърба му. Раненото живото изхърка задавено и се свлече на земята, като риеше безпомощно с предните си крака.

Гевин скочи светкавично от седлото и захвърли меча. Погледна към Джудит и се смая. Очите й бяха потъмнели от безименен ужас. Никога не я беше виждал такава.

— Няма нищо, Джудит, всичко свърши. Глиганът е мъртъв. Вече нищо не може да ти стори. — Не, страхът й нямаше нищо общо с глигана. Щом бе успяла да се покачи на дървото, тя беше на сигурно място.

Джудит се взираше в мъжа си, но погледът й сякаш минаваше през него. Цялото й тяло беше сковано.

— Джудит! — извика остро той. — Ранена ли си?

Тя не го чуваше. Очите й оставаха странно безжизнени.

— Скочи, аз ще те поема! Няма опасност — проговори меко Гевин и протегна ръце. — Пусни клона и скочи. Ще те хвана, ще видиш.

Тя не се помръдна.

Гевин погледна мъртвия глиган, после отново вдигна глава към жена си. Нещо я беше уплашило до смърт, но какво?

— Джудит! — извика отново той и застана така, че тя да го погледне. — Да не би да те е страх от височината? — Не беше много сигурен, но му се стори, че е забелязал слабо кимване.

Без да се бави, Гевин се улови за дебелия клон и се изкачи на дървото. Стигна до нея и сложи ръце на кръста й. Тя беше студена като лед и очевидно вцепенена от страх.

— Чуй ме добре — помоли тихо той. — Сега ще те хвана за ръцете и ще те спусна. Щом усетиш здрава земя под краката си, страхът ще изчезне. Не се бой. Ще те държа здраво.

Трябваше да приложи сила, за да откъсне ръцете й от клона. Тя се вкопчи в пръстите му като удавница. Цялото й тяло се разтрепери като в треска. Гевин се опря на дебелия клон и внимателно я спусна към земята.

Щом тя стъпи на тревата, той скочи от клона и я грабна в прегръдките си. Притисна я към гърдите си и я залюля като бебе.

— Не се бой, мила моя, страшното мина — зашепна нежно той.

Тя се притисна отчаяно до него и той усети как коленете й омекнаха. Вдигна я на ръце и я отнесе до един пън. Седна и я прегърна силно, за да я затопли. Нямаше много опит с безпомощни жени. Но разбираше, че страхът й не е отминал.

Приглади косата й назад и помилва с устни пламтящите й страни. Състоянието й го трогваше. Когато видя, че не се е успокоила, отново я залюля като бебе и запя тиха мелодия. Правеше го несъзнателно и не забеляза, че пее любовна песен. В нея се говореше за рицаря, който се връща от кръстоносен поход и бърза да види любимата жена.

Постепенно тялото й се отпусна. Треперенето отслабна. Гевин не я освободи от прегръдката си. Целуваше слепоочията й и продължаваше да тананика мелодията.

— Сигурно ме смяташ за глупачка — прошепна след малко тя.

Гевин не отговори.

— Аз… зави ми се свят. Изпитах такъв ужасен страх.

Гевин само се усмихна и я прегърна по-силно. Радваше се, че е започнала да реагира.

— Страх е меко казано — промълви той след известно време. — Ти беше изпаднала в паника. — Забеляза, че тя отново се скова, и побърза да я успокои. — Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Напомни ми за баща ми, а аз не искам да мисля за него — проговори едва чуто тя, но Гевин я разбра. Притисна главата и към рамото си и успокоително помилва косата й.

— Защо не ми разкажеш всичко? — предложи тихо той.

Джудит мълча дълго. После пое дълбоко въздух.

— Вече не помня подробностите. Помня само, че едва не умрях от страх. По-късно слугините ми разказаха какво се е случило. Била съм на три години и съм се стреснала в съня си. Избягала съм от стаята си и съм слязла в голямата зала. Там имало светлина и музика. Баща ми седял с приятелите си и се наливали с вино.

Гласът й звучеше хладно, сякаш разказваше за чужд човек.

— Като ме видял, баща ми решил да си направи малка шега. Накарал да му донесат стълба и ме качил на самия връх. После ме сложил на рамката на прозореца, високо на стената. Както ти казах, не помня почти нищо. Баща ми и приятелите му изпозаспали на масата. Чак на едва сутринта слугините видели, че ме няма, и тръгнали да ме търсят. Бавачката вдигнала тревога. Намерили ме чак към обед. Сигурно съм била полупримряла от страх, че не съм смеела да извикам, затова никой не ме е забелязал.

Гевин продължаваше да милва косата й. При мисълта, че един баща може да се отнесе така жестоко с малкото си момиченце, по гърба му пробягаха студени тръпки. Джудит е прекарала на стената цяла нощ. Нищо чудно, че оттогава изпитваше паника от височината.

Той я улови за раменете и я отдалечи от себе си.

— Сега си на сигурно място.

Джудит се усмихна.

— Ти беше добър с мен. Благодаря ти.

Гевин изпитваше дълбоко съчувствие. Животът сигурно е бил немилостив към нея, след като му благодареше за такива дреболии.

— Ти не познаваш нашата ловна гора. Искаш ли да останем още малко тук? — попита меко той.

— Чака ме работа — възрази плахо Джудит.

— Да върви по дяволите работата! Полагат ти се и малко забавления, не мислиш ли?

— Не знам как да се забавлявам — призна тихо тя.

— Аз ще те науча. Ще събираме цветя и ще гледаме птиците. — Той го каза толкова сериозно, че Джудит се засмя.

Смехът й прозвуча толкова весело, че Гевин се учуди. Беше завладян от усмивката й.

— Ела с мен — засмя се той и я изправи на крака. — Наблизо има полянка с прекрасни цветя.

Джудит стъпи на десния си крак и залитна. От вниманието на Гевин не убягна, че лицето й се разкриви от болка. Забеляза и как тя здраво стисна зъби.

— Ранена ли си? — попита разтревожено той и побърза да я подкрепи. — Ще сложим крака ти в студена вода. Така няма да се подуе.

Той я вдигна на ръце и я понесе към потока. Отначало тя се възпротиви, но после облегна глава на рамото му и се остави да я носи.

След малко Гевин я остави на брега и предпазливо събу обувката й.

— Сега свали чорапа — рече той и се усмихна. Проследи с удоволствие как тя вдигна грациозно полата си и развърза копринената връзка. — Ако имаш нужда от помощ, аз съм на разположение.

Джудит свали сама копринения чорап, без да го погледне. После безмълвно позволи на Гевин да охлади крака й. Това ли беше мъжът, когото се бе научила да мрази? Днес не можеше да го познае.

— Вече съм по-добре — прошепна тя. — Болката отслабна.

Силен порив на вятъра разроши косата й и Гевин побърза да я приглади назад.

— Искаш ли да си запалим огън и да опечем малко глиганско месо? — попита той.

— Великолепна идея! — отговори въодушевено Джудит.

Гевин я вдигна отново на ръце и прецапа с нея потока. Остави я в тревата и се запъти към една надвиснала скала, за да приготви огнище. После изчезна за малко и се върна с наръч съчки и голямо парче месо.

Наряза го на парченца и ги наниза на дървени шишове. Когато всичко беше готово и огънят пращеше весело, той изчезна отново и се върна, скрил нещо в полите на жакета си. Джудит го погледна любопитно, но той побърза да се обърне настрана.

— Затвори очи! — заповяда строго той и Джудит се подчини. От полите му се изсипа цяла купчина цветя. — След като не можеш да отидеш на полянката, цветята дойдоха при теб — обяви тържествено той.

Джудит погледна с възхищение прекрасните цветове, после вдигна глава към мъжа си. Очите й сияеха.

— Благодаря ти! Изненадата беше наистина прекрасна.

Гевин приседна до нея в тревата.

— Ще ми изпълниш ли една молба? — попита нежно той. — Искам да чуя как произнасяш името ми.

В първия миг Джудит го погледна със страх. После лицето й просветля.

— Гевин — прошепна нежно тя, — много ти благодаря за цветята.

Мъжът въздъхна щастливо и се излегна в тревата.

— Звучи прекрасно — промърмори като на себе си той.

Джудит се обърна настрана и се зае да плете венец.

Гевин лежа дълго с чувството, че никога не е прекарвал такъв прекрасен, спокоен ден. После с усмивка си каза, че Джудит е свалила от гърба му тежкия товар на управлението и сега може спокойно да си лежи в тревата и да се наслаждава на слънцето.

Той се вслушваше мързеливо в бръмченето на пчелите и се взираше като замаян в копринените коси на жена си.

— Наистина ли ми се разсърди заради Саймън? — попита внезапно Джудит.

Гевин я погледна смаяно. В този момент му беше трудно да си спомни кой е Саймън. После на устните му заигра усмивка.

— Не, разбира се, че не. Само че не ми хареса дето ти се сети за нещо, за което аз отдавна трябваше да съм помислил. А и не съм сигурен, че новата примамка е толкова добра.

Джудит се обърна и го погледна сърдито.

— Саймън е много доволен от предложението ми. И съм сигурна, че сега соколите… — Тя видя засмените му очи и млъкна. — Ти ми се присмиваш!

— Аз? Аз съм невинен като бебе.

Джудит откъсна снопче трева и я запрати към лицето му.

— Невъзможен човек! — извика през смях тя и скри лице в ръцете си.

Гевин посегна към нея и я задържа въпреки протестите й.

— Ти си невъзможна жена — заговори той и гласът му подрезгавя от страст. — Първо ме проклинаш, после ме предизвикваш като опитна прелъстителка. Никога не съм срещал жена като теб. Вместо да си седиш кротко вкъщи и да шиеш, ти укротяваш диви коне. Яздиш като мъж, а след миг те намирам на дървото трепереща от страх. Променяш се от минута на минута.

Пръстите му милваха слепоочията й. След малко се приведе напред и докосна нежно устните й, стоплени от слънцето и невероятно сладки.

В този момент ги изненада пролетният дъжд. Никой не беше забелязал, че черен облак е закрил слънцето.

— По дяволите! — изкрещя Гевин и скочи като ужилен. — Тичай към скалата!

Припомни си ранения й крак, грабна я на ръце и я понесе към надвисналата скала, където пращеше огънят. Ядоса се, че дъждът му попречи да я целуне, а когато видя, че месото е прегоряло, изля гнева си върху Джудит.

— И това ми било готвачка! — изрева ядно той.

Джудит го изгледа учудено, после кокетно изкриви глава и прошепна с премрежени очи:

— Мисля, че шия по-добре, отколкото готвя…

В първия миг Гевин я изгледа мрачно, после избухна в луд смях.

— Добър отговор. — Погледна сипещия се дъжд и заяви: — Трябва да се погрижа за коня си. Я кажи, къде е кобилата ти? Не те ли е грижа какво е станало с бедното животно?

— Аз… — Джудит беше толкова изненадана от внезапната промяна в настроението му, че само поклати глава. Допреди малко я обвиняваше, че мени настроенията си твърде често, а какво правеше самият той?

Преди да успее да каже нещо, в гората отекнаха викове.

— Лорд Гевин! Лейди Джудит! — Чу се тропот на копита.

Гевин отново изруга. Проклятие, беше забравил хората си! Тази малка вещица го беше омагьосала. Никога преди не беше забравял, че е длъжен да се погрижи първо за рицарите си. Одо и Джон трябваше да яздят под дъжда и сигурно умираха от глад. Въздъхна недоволно и се примири с неизбежното. Много му се искаше да прекара един любовен час с Джудит, но не можеше да забрави, че носи отговорност за хората си.