Джудит

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джудит беше коленичила в градината с розите. Докато подрязваше храстите, мислите й бяха при Гевин.

Беше минал повече от месец, откакто той замина, а от десет дни насам не бе получила никаква вест. Всеки ден чакаше пратеник, но напразно.

Изпълваха я противоречиви чувства. Дали той се нуждаеше от нея само за да задоволи страстта си? Тя беше почти сигурна, че сърцето му принадлежи завинаги на русата Лилиан.

Изведнъж се чу звън на оръжие. През главната порта влизаха ездачи. Скоро щяха да се появят във вътрешния двор. Джудит скочи и розите в скута й паднаха на земята.

Тя огледа внимателно мъжете, но Гевин не беше между тях. Сърцето й се изпълни с разочарование. Стисна здраво зъби, за да не заплаче, и закрачи към малката групичка. Джон Басе яздеше начело. Изглеждаше остарял с години. Косите на слепоочията му бяха посивели, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и имаха тъмни сенки. Бронята му беше разцепена, дрехите под нея бяха напоени с кръв.

Придружителите му също изглеждаха зле, отслабнали и изтощени. Джудит застина на мястото си и зачака Джон да слезе от коня.

— Погрижи се за конете — заповяда тя на притичалия ратай.

Джон се втурна към нея и падна на колене.

— Недей! — Джудит го вдигна и го поведе към къщата. Видя, че той едва се държи на крака. — Джоан, повикай слугините и кажи в кухнята да приготвят ядене и пиене! — нареди бързо тя и се обърна към Джон: — Ела, ще ти помогна да свалиш бронята.

Само след минута новодошлите бяха обкръжени от усърдни помощници. Донесоха им силен бульон и бира.

— Защо не питате какви вести нося? — Джон седеше на един стол и търпеливо чакаше Джудит да превърже ранената му ръка.

— Ти сам ще кажеш. Ясно е, че вестите не са добри, иначе съпругът ми щеше да се върне с вас.

Джон остави каната, която държеше в здравата си ръка, и я погледна право в очите.

— Убит ли е? — попита едва чуто Джудит.

— Не знам. Попадна в засада. Един мъж на име Бохун ни предаде на Демари. Чу за намерението на лорд Гевин да потърси помощ от брат си в Шотландия. Лордът тръгна на път с четирима души. Нападнали са ги само на десетина мили от лагера.

— Дали Гевин е останал жив? — попита беззвучно Джудит.

— Така предполагаме. Не намерихме трупа му. — Лицето на Джон помрачня. — Двама от рицарите, които тръгнаха с него, са били убити. По зверски начин, трябва да кажа. Врагът, с когото си имаме работа, сигурно е дявол в човешки образ.

— Не разбрахте ли дали са го взели в плен?

— Не, нищо не узнахме. Натъкнахме се на няколко души от войската на Демари и се бихме с тях…

— Но ти се върна само с няколко войници. Къде са другите?

— В лагера пред замъка на Демари. Ние дойдохме да вземем лорд Майлс и хората му.

— И смятате, че Майлс може да освободи Гевин?

Джон не отговори веднага, а посвети вниманието си на яденето.

— Хайде, кажи ми истината — настоя Джудит.

— Замъкът е добре укрепен и можем да го превземем само с обсада и като уморим обитателите му от глад.

— Но дотогава ще минат месеци! — извика невярващо Джудит.

Джон сведе глава.

— Да, господарке.

— А Гевин и мама? Те ще бъдат първите, които ще умрат от глад! — Джудит скочи на крака. Ноктите й се впиха болезнено в дланите. — Има и друга възможност — проговори след малко тя. Беше успяла да се овладее. — Ще отида при Уолтър Демари.

Джон скочи като ужилен.

— Какво ще постигнете вие, слабата жена, след като мъжете не можаха да се справят?

— Ще се съглася с претенциите му — отговори спокойно Джудит.

— Не знаете какво говорите — изфуча Джон. — Да не искате да преговаряте с онзи луд? Да не мислите, че като се съгласите с изискванията му, той ще освободи майка ви и лорд Гевин? Ако бяхте видели мъжете, паднали в ръцете на хората му… Не, той е жесток човек. Не бива да го мерите с нормалните мерки.

Джудит го погледна безпомощно.

— Какво можем да направим? Не виждам друга възможност. Ако отида в замъка, може би ще намеря начин да освободя мама и Гевин. Ще им помогна да избягат.

— Да избягат? — ядоса се още повече Джон и съвсем забрави, че говори с господарката си. Той беше опитен мъж и се надяваше, че ще успее да я разубеди. — Има само два изхода и те се охраняват денонощно.

Джудит го погледна сърдито и вирна брадичка.

— Нима имаме избор? Ако Майлс нападне замъка, Демари ще заповяда да убият Гевин и мама. Толкова ли малко означава за теб господарят ти, та излагаш живота му на опасност?

Джон разбираше, че тя е права, но продължи да излага съмненията си.

— Ами ако ви убие? — попита едва чуто той.

Джудит се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Тогава никога няма да се добере до земята на Рейвдаун. — Очите й блестяха. — А сега иди да си починеш, докато аз се подготвя за тръгване. Все ще ми хрумне нещо умно. По-късно ще поговорим пак.

Джудит не загуби нито минута. Заповяда да натоварят няколко коли с пушено месо и зърно. Хората пред замъка трябваше да имат достатъчно храна.

После грижливо избра роклите си. Напълни два сандъка с най-красивите си и скъпи одежди. Скри на тайно място и част от накитите си.

Когато Джон се появи отпочинал и започна да й се кара за цялата тази суетня, тя се усмихна самоуверено.

— Уолтър Демари е зажаднял за женска компания. Да не искаш да се появя пред него в дрехи от зебло? Ако не ме хареса, сигурно ще заповяда да ме хвърлят в най-дълбокия кладенец. Ако искам да приспя бдителността му и да го убедя да промени мнението си, трябва да изглеждам красива и желана.

Джон не знаеше дали да се сърди или да се смее. Господарката му беше най-умната жена на света. Той не подозираше, че Джудит съвсем не е толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше.

Тя лежа цяла нощ будна, като размишляваше усилено. Може би всичко беше напразно? Може би майка й и Гевин бяха мъртви?

Джудит притисна с две ръце корема си. Все още беше плосък и корав, но тя беше сигурна, че носи детето на Гевин. Нима не трябваше да се бори за съпруга си — заради детето? Нима не беше длъжна да запази баща му жив и здрав?

Когато хоризонтът посивя, Джудит скочи от леглото. Крайниците й тежаха като олово. Беше разпоредила на капелана да отслужи кратка утринна литургия за успех на начинанието им. Трябваше да се помоли за Гевин, за майка си и за нероденото си дете.

Уолтър Демари седеше начело на грамадната дъбова маса в голямата зала. Настроението му беше лошо. Този стар замък беше отвратително мръсен и запуснат. Защо баща му реши да му даде в наследство точно това отдалечено имение?

Той се отърси от мрачните мисли и се отдаде на любимите си мечтания. Много скоро щеше да притежава красивата дъщеря на Робърт Рейвдаун и баща му щеше да престане да го третира като глупаво дете.

Зад стола на Уолтър Демари стоеше Артър Смитън. Уолтър го наричаше своя най-добър приятел. Артър беше постоянно да него и го подкрепяше във всичките му начинания. Той беше човекът, който залови Гевин Аскот. Артър беше уверил Демари, че непременно ще получи богатата наследница.

— Ами ако тя не дойде? — попита Демари. — Ако мрази съпруга си? Тогава няма защо да рискува.

— Забравяш, че при нас е и старата. Майка й. — Смитън си наля още една чаша вино. Не му беше лесно да слуша непрекъснато хленченията на този болен от любов глупак. След като се върна от сватбата на Джудит, Уолтър не преставаше да приказва за любовта си. Красивата невеста му беше взела ума. Смитън, който не беше особено облагодетелстван от произхода си и трябваше да положи много усилия, докато се издигне, реши да се възползва от сляпата страст на приятеля си и да извлече изгода и за себе си.

Не му беше лесно да разузнае нещо за живота на новобрачните. Когато шпионите най-после му донесоха интересни новини, той реши да премине към действие.

Внуши на Демари, че брак като този на Гевин и Джудит може много лесно да бъде разтрогнат. Погрижи се също „приятелят“ му да осъзнае, че си струва да подеме битката за наследството на любимата си.

За Артър беше лесно да убие стария Робърт Рейвдаун. А Хелън Рейвдаун не оказа съпротива, когато я отведоха.

На вратата се появи слуга и страхливо се огледа.

— Имаме гости — съобщи той.

— Гости? — Погледът на Уолтър Демари беше замъглен от изпитото вино.

— Да, господарю. Пристигнала е лейди Джудит Аскот с няколко въоръжени придружители.

Уолтър скочи от стола си. Артър Смитън го хвана за лакътя и го задържа.

— Бъди предпазлив. Може да е капан.

Очите на Демари блестяха от страст.

— Да не мислиш, че е дошла с войска?

Смитън го пусна.

— Опасността може да изхожда от самата дама.

Уолтър го изгледа втренчено.

— Отиваш твърде далеч. Внимавай да не те хвърля при лорд Гевин в подземието. — С тези думи той се втурна навън, за да се убеди, че наистина е дошла Джудит. Видя косата й да блести на слънцето и се успокои.

— Тя е! — прошепна задавено той и се спусна като луд надолу по стълбите. Излезе в двора и изкрещя на пазачите:

— Отворете портата, бързо!

— Не й позволявай да влиза в замъка с въоръжени мъже. — Смитън вървеше по петите му. — Повела е повече от сто души.

Демари не откъсваше поглед от тежката решетка, която се вдигаше с протяжно скърцане. Знаеше, че Артър има право, но не знаеше как да се държи. Нерешителността му не остана незабелязана.

— Нека аз да ги посрещна — предложи с привидно добродушие Смитън. — Ще се уверя, че посетителката е наистина лейди Джудит, и ще я придружа до замъка.

— Сама ли? — попита изненадано Демари.

— Ще й кажа да си избере един придружител. Нека си има личен пазач. Но само един.

Най-после решетката се вдигна и слугите спуснаха подвижния мост. Смитън възседна коня си и излезе извън крепостната стена, следван от няколко войници.

Джудит седеше спокойно на гърба на кобилата си. Никой не забелязваше, че беше напрегнала всички сили, за да запази самообладание. Така й се искаше да обърне коня си и да избяга… При вида на мрачния сив замък по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Имаме още време да се върнем — прошепна Джон Басе, който стоеше до нея.

Шестима рицари препуснаха към малкия отряд и Джудит се почувства още по-зле. Преглътна мъчително няколко пъти, защото стомахът й се преобръщаше.

— Не — проговори тихо тя и изправи тесните си рамене. — Ще приема предизвикателството.

Като видя водача на групата, Джудит инстинктивно разбра, че именно той е заплел цялата интрига. Тя помнеше Уолтър Демари като любезен и много учтив мъж. А в тъмните очи на непознатия имаше само неумолима твърдост.

По дрехите му блестяха скъпоценни камъни. Гъстата черна коса беше скрита под кадифена барета. Широката й панделка беше обшита с диаманти. Като го гледаше, човек оставаше с чувството, че носи корона.

— Милейди — проговори учтиво той и направи лек поклон. Усмивката му беше подигравателна, почти предизвикателна.

Джудит усети как сърцето й заби с все сила. Този мъж изглеждаше непобедим. Умът й беше безсилен срещу него.

— Аз съм сър Артър Смитън, васал на лорд Демари — представи се той. — Господарят ви поздравява с добре дошли.

Наистина ли съм добре дошла, запита се неволно Джудит и отново потръпна от страх. Тези хора бяха убили баща й и държаха майка й като заложница. А сега бяха пленили и съпруга й. Тя вдигна гордо глава и попита:

— Тук ли държите майка ми?

Мъжът я измери с изпитателен поглед, сякаш искаше да прецени какъв противник има насреща си. Нали й бяха изпратили вест?

— Да, милейди.

— Искам да ме заведете при нея. — Джудит насочи коня си към спуснатия мост, но Смитън задържа юздите. Мъжете зад нея веднага извадиха мечовете си.

Смитън продължаваше да се усмихва.

— Не можете да влезете в замъка с всичките тези мъже.

— Така значи? Искате ме сама? — Джудит отчаяно се молеше гласът й да не трепери. — Вярвам, ще ми разрешите да взема със себе си поне една камериерка и един мъж за охрана.

— Един мъж и една жена, не повече!

Джудит кимна. Добре, че Джон Басе беше наблизо и чуваше всичко.

— Джоан! — повика тя. Обърна се и като видя как камериерката й оглежда Смитън, не можа да сдържи усмивката си. — Кажи да разтоварят сандъците с дрехите и ме последвай. А ти, Джон…

Тя млъкна, защото го чу да дава заповеди на хората си. Нареждаше им да се върнат в лагера пред замъка и да бъдат нащрек.

Без да се обръща повече, Джудит мина през подвижния мост. Държеше се гордо изправена и никой не забелязваше, че в главата й цари истински хаос. Никой не се досещаше, че тя се пита дали някога ще напусне жива този замък.

Уолтър Демари я чакаше във вътрешния двор, за да й помогне да слезе от седлото. Джудит го погледна внимателно и разбра, че любезният младеж, когото помнеше от сватбата си, има някои слабости, които тогава беше пропуснала да забележи. Твърде голям нос, тесни, жестоки устни и странно безизразни очи.

Той я гледаше, без да мигне.

— Вие сте още по-красива, отколкото ви помня…

Джудит се бе облякла особено грижливо. Ръбовете на роклята от кафяво кадифе бяха обшити със златни конци. От разрязаните ръкави се подаваше кървавочервена коприна. Роклята имаше дълбоко деколте, което разкриваше голяма част от гърдите й. Джудит направи няколко крачки, вдигна леко полата си и позволи на обкръжаващите я да видят фината копринена фуста.

Тя се поклони леко на Демари, после се усмихна срамежливо.

— Смущавате ме, милорд — прошепна тихо тя.

Уолтър беше въодушевен от плахия й вид.

— Вероятно сте уморена и имате нужда от нещо освежително. Ако знаех, че ме очаква такова щастие, щях да поръчам трапеза, достойна за дама като вас.

Трябва да продължа да играя ролята на плаха овчица, каза си Джудит. Очевидно му харесах. Тя сведе глава и помоли мило:

— Ще ми разрешите ли да видя милата си майка?

Уолтър не можеше да откъсне поглед от нея. Какви дълги мигли! А кожата й беше като кадифе.

Джон Басе пристъпи към господарката си.

— Лейди Джудит желае да види майка си — повтори той. Гласът му звучеше спокойно и само Джудит разбра какви усилия му струва да се сдържа.

Демари изобщо не го чу. Погледът му не се откъсваше от Джудит. Само Артър Смитън разбра, че има насреща си силен и решителен мъж. Не трябваше да му позволяват да се движи свободно из замъка.

— Разбира се, лейди Джудит — съгласи се най-после Уолтър и й подаде ръка, за да я отведе на втория етаж.

Джудит се оглеждаше невярващо. Къщата беше мръсна и занемарена. Навсякъде висяха паяжини. Подът беше покрит с дебел слой мръсотия, във въздуха танцуваха прашинки, мазилката се ронеше от стените.

Тя събра всичките си сили, за да изглежда спокойна, когато влезе в стаята, където беше затворена майка й. Помещението беше оскъдно мебелирано и осветено само от един светилник.

— Мамо! — Джудит падна на колене пред стола, на който седеше Хелън Рейвдаун.

Жената я погледна с нямо учудване. После скочи и грабна в прегръдките си единственото си дете.

— Джудит… — Мина доста време, преди сълзите й да спрат. — Добре ли си, детето ми?

Джудит кимна и погледна към застаналите до вратата мъже.

— Ще ни оставите ли за малко сами?

— Разбира се! — Уолтър се обърна към вратата и махна на Джон. — Ела с мен!

— Не. Няма да оставя дамите сами.

— Защо не искаш да ме оставиш насаме с майка ми? — попита сърдито Джудит, когато Демари и Смитън излязоха.

Джон се отпусна в едно кресло.

— Оставам — отговори категорично той.

Джудит вдигна рамене.

— Той е невероятно упорит — обясни тя на майка си.

— Господарке, вие можете да се мерите и с най-упорития бик — изръмжа Джон.

Джудит понечи да го скастри, но майка й се засмя и тя се присъедини към смеха й.

— Той е прав, детето ми. — Хелън нежно помилва косата на дъщеря си. — А сега ми кажи защо си тук.

Джудит погледна нерешително Джон.

— Няма нищо, можете да говорите. Знаете, че нито една дума няма да излезе от устата ми — успокои я с усмивка той.

Джудит заговори, отначало бавно, после все по-бързо. Говореше за Гевин и противоречивите си чувства.

— Аз го мразя и в същото време му се възхищавам. Той ме отблъсква и в следващия миг ме привлича с нова сила. Толкова е силен и… Не мисля, че го обичам. Не е възможно това да е любов. Той почти никога не е добър с мен. Само когато сме… Тя млъкна и прехапа долната си устна.

— Когато сте в леглото? — помогна й с усмивка Хелън.

— Да — прошепна Джудит и бузите й пламнаха.

— Разбирам състоянието ти. Моите чувства към баща ти бяха също така противоречиви. И не бих могла да ти кажа дали това е любов, детето ми.

Двете замълчаха за малко, вгледани в трепкащата светлина на кандилото.

— А сега съм тук, за да освободя съпруга си, макар да знам, че той обича друга жена и пак ще отиде при нея.

Хелън кимна тъжно.

— Моят брак може би щеше да бъде по-различен, ако бях подарила на мъжа си поне един син… Той никога не е вдигал ръка срещу първата си жена… — Тя погледна изпитателно дъщеря си. — Бременна ли си?

Джудит кимна.

— Да, втори месец.

Джон скочи от стола си и бронята му издрънча.

— И яздихте през целия път… с дете в утробата си! Ако Демари узнае, лорд Гевин ще увисне на въжето!

Джудит се изстъпи пред него и златните й очи заблестяха гневно.

— Кой би могъл да му каже? Нали се закле да мълчиш!

— А как ще го скриете? — попита саркастично той.

— Той ще го узнае, когато аз намеря за нужно да му кажа. Обещай, че ще мълчиш!

Джон кимна, но изражението му остана мрачно.

— Разбира се, че ще мълча.

— Не бива да казваш и на Гевин.

Джон изскърца със зъби.

— И как бих могъл да го направя? Бих дал живота си, за да узная къде е и дали е здрав!

— Ти все още не си ми казала защо си тук, мила — намеси се кротко Хелън. — Уолтър Демари ли те повика?

Джон се отпусна на стола си и изръмжа:

— Защото е най-своенравната жена, която познавам. Не пожела да ме чуе и дойде.

— Не виждах друга възможност — допълни тихо Джудит. — Какво ти казаха, мамо?

— След смъртта на Робърт ме доведоха тук и вече повече от седмица не съм говорила с никого. Дори слугинята, която ми носи храната и чисти, има заповед да мълчи.

— Значи не знаеш къде държат Гевин?

— Разбира се, че не. Едва от теб чувам, че е затворен в замъка. Какво иска лорд Демари?

— Мен — отговори просто Джудит и разказа на майка си за плана на Демари.

— Но той не може да анулира брака ви. Ти чакаш дете от него.

Джудит погледна сериозно майка си.

— Това е основната причина, поради която трябва да държим състоянието ми в тайна.

— Какво ще правиш сега? Как ще избягаме от този замък? Дали ще успееш да спасиш Гевин? Тук са още Джон и Джоан, да не говорим за самата теб. — Хелън закърши отчаяно ръце.

— И аз не знам — призна честно Джудит. — Но какво друго бих могла да направя? Само да знаех къде е Гевин…

— Нали Джоан е с теб. Кажи й да се огледа и ослуша. Ако намери мъж, който знае, тя ще успее да измъкне истината от устата му. Нали знаеш, че методите й са безотказни?

Джудит кимна мълчаливо. Погледът й блуждаеше.

— А сега за Уолтър Демари. Познаваш ли го? Може ли да му се има доверие?

— Не! — отговори категорично Джон Басе. — Нито на него, нито на така наречения му приятел Смитън.

Джудит не се разтревожи от възраженията му.

— Демари е влюбен в мен. Смята, че съм красива, и ме желае. Аз ще се правя на плаха и покорна, докато намеря Гевин и подготвя бягството му.

Хелън погледна загрижено дъщеря си. Каква красавица беше родила.

— Ти не знаеш почти нищо за мъжете, детето ми. Те не са като сметководните книги, с които си свикнала. Те са силни и често непредвидими.

Джон се надигна и проговори предупредително:

— Идват.

— Чуй ме, Джудит — помоли бързо Хелън. — Питай Джоан как да се държиш с Демари. Вслушай се в съвета й. Тя разбира от мъже. Не действай на своя глава.

— Но аз…

— Обещай ми!

— Ще се опитам. Нищо повече не мога да обещая.

Вратата се отвори. Влязоха Джоан и едно от момичетата на Демари, за да вземат Джудит. Тя се сбогува нежно с майка си и ги последва. Женското крило беше на четвъртия етаж. Там бяха наредили и стаята на Джудит. Джоан остана, за да помогне на господарката си да се преоблече за вечеря. Джон стоеше на стража пред вратата.

Джудит изми лицето и ръцете си и когато Джоан й подаде кърпа да се избърше, попита предпазливо:

— Знаеш ли къде е лорд Гевин?

— Не, господарке. — Джоан я изгледа учудено. Не беше обичайно господарката да й задава въпроси.

— А би ли могла да го откриеш?

Джоан се ухили.

— Мисля, че ще се справя. Тук има достатъчно дърдорковци.

— Ако ти трябват пари за подкуп, ще ти дам.

Джоан разтвори ужасено очи.

— О, не, господарке! Ще се обърна към някой мъж.

— Сигурна ли си, че той ще ти каже истината?

Джоан вдигна рамене. Господарката й не разбираше нищо от мъже.

— Зависи как ще го попитам.

За първата вечер с Демари Джудит бе избрала рокля от сребърна коприна. Фустата беше зелена и шумяща. Джоан вплете в косата й сребърни панделки.

— Какво според теб трябва да направи жената, която иска да получи нещо от Демари? — попита тихо Джудит.

— О, този човек ми вдъхва ужас. Не бих посмяла да му се изпреча на пътя. Другият обаче, онзи Смитън, той по би могъл… — Джоан не довърши изречението си.

Джудит я погледна изненадано.

— Какво говориш? Този мъж има безмилостни очи. Веднага разбрах, че е алчен и жесток.

— Да не би лорд Демари да не е? Той е много по-лош. Брутален, надменен… Бързо променя мнението си. Щом получи онова, за което е копнял, то вече няма стойност за него.

— Смяташ ли, че това се отнася и за жените?

Джоан падна на едно коляно до стола на господарката си и зашепна съзаклятнически:

— Аз познавам мъжете. Сега засега лорд Демари е луд по вас. Страстта го е заслепила и докато трае тази лудост, можете да бъдете спокойна.

— Какво искаш да кажеш?

— Той уби баща ви, държи затворени майка ви и съпруга ви и всичко това само защото е луд по вас. Как мислите, какво ще стане, когато огънят му угасне?

Джудит все още не разбираше. Джоан разтърси сърдито глава и продължи да обяснява:

— Ако се подчините на лорд Демари, той ще започне да ви гледа с други очи, господарке. Ако ви има, ще престане да се интересува от вас. Мъже като него харесват само играта, тя ги предизвиква. Щом спечелят, очарованието отлита.

Най-после Джудит проумя какво се искаше от нея.

— И какво трябва да направя, за да го държа на разстояние? — Тя беше готова и на най-рискованата игра, само да можеше да спаси майка си и Гевин.

— Той няма да ви принуждава. Трябва да го оставите да вярва, че ви ухажва и че вие лека-полека се поддавате на чара му. Можете да поискате от него, каквото ви хрумне. Той ще изпълнява с удоволствие желанията ви. Само че трябва да действате умно. Не го карайте да ревнува. Никога. Не му позволявайте да разбере, че сте привързана към съпруга си. Внушете му, че мразите лорд Гевин. Трябва да се отнасяте към него като към изгладняло куче, на което поднасяте парче месо. — Джоан се изправи и изгледа изпитателно господарката си.

— А сър Артър? — попита с лека усмивка Джудит.

— Той се подчинява на лорд Демари — а когато се наложи, сигурно ще се продаде за торба злато.

— Дали някога и аз ще се науча да разбирам мъжете като теб? — попита замислено Джудит.

Джоан избухна в смях.

— Защо ви е? Нали си имате лорд Гевин. Той струва колкото всички мъже, взети заедно.

Не, Гевин не е мой, каза си тъжно Джудит. Ала по лицето й не пролича нищо.