Джудит

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Само една дума и ще отделя главата от разваленото ти тяло! — проговори дълбокият глас, който вече беше чувала веднъж. — Къде е Джон Басе?

Джудит не посмя да произнесе нито дума. Знаеше, че ако не се подчини, този мъж ще изпълни без колебание заплахата си.

— Отговори ми! — Той я стисна по-силно и ножът одраска гърлото й.

— При… при мама — прошепна задавено тя.

— При майка ти значи! — изсъска той. — Тя ще проклина деня, когато те е родила!

Джудит не можеше да го погледне. Ножът в гърлото не й даваше да диша.

— Кой… кой си ти? — изпъшка тя.

— Отдавна чаках този въпрос. Аз съм твой враг и с удоволствие бих пратил на оня свят една коварна вещица като теб. Само че още ми трябваш. Къде е Джон? Охраняват ли го много строго?

— Аз… не ми достига въздух… Хватката му се разхлаби.

— Отговаряй!

— Пред покоите на майка ми има двама стражи. Въоръжени.

— На кой етаж е стаята на майка ти? Говори по-бързо! — заповяда той и отново притисна ножа до гърлото и. — Тук никой няма да ти дойде на помощ, така че не се надявай на нищо.

Напрежението на Джудит си проби път навън и се изля в луд смях. Обзе я истерия. Смеейки се и хълцайки, тя заговори:

— Да ми дойде на помощ? На мен? И кой би го направил? Майка ми е пленница тук, единственият придружител, когото ми позволиха да задържа, не може да излезе от стаята й. Съпругът ми е затворен в тъмна дупка. Мъжът, когото ненавиждам, ме опипваше като проститутка пред очите на законния ми съпруг, а васалът му заплашва да ме направи уличница. И като за капак ме нападна някакъв непознат!

Пръстите й стиснаха дръжката на ножа и острието се заби в гърлото й.

— Който и да си, искам най-после да сложиш край. Прояви малко милост и ме убий. С какво бих могла да ти бъда полезна? Сигурно съм прокълната да седя бездейна и да гледам как всичките ми близки хора умират от мъчителна смърт!

Мъжът отпусна ръката си. След малко пъхна ножа в ножницата, хвана Джудит за раменете и я обърна към себе си. Тя почти не се изненада, като се изправи пред мъжа с лютнята.

— Искам да знам повече — проговори твърдо той, но в гласа му вече нямаше заплаха.

— Защо? Чий шпионин си? На Уолтър или на Артър? Вече ти казах твърде много.

— Права си — отбеляза спокойно той. — Ако бях шпионин, щях да съм събрал хубави новини.

— Тогава върви и им кажи всичко!

— Аз не съм шпионин. Аз съм Стивън, братът на Гевин.

Джудит го погледна с широко разтворени очи. Да, наистина беше той. Нямаше съмнение. По бузите й потекоха сълзи, но тя не вдигна ръка да ги изтрие.

— Гевин каза, че ще дойдеш. Обвини ме, че с появата си съм развалила всичко, но беше убеден, че ти ще оправиш бъркотията.

Стивън примигна.

— Кога си го видяла? Дори си разговаряла с него!

— Видях го на втория ден след пристигането си в замъка. Слязох в онази мръсна дупка, в която го държаха.

— В дупката… — Стивън беше чул къде са затворили брат му. Веднага му беше станало ясно, че няма начин да стигне до него. А Джудит беше успяла.

— Ела, седни тук. — Той я настани в нишата на един прозорец. — Трябва да си поговорим. Искам да ми разкажеш всичко.

Джудит заговори, отначало бавно, после все по-бързо и уверено. Стивън я изслуша, без да я прекъсне нито веднъж. Тя му описа смъртта на баща си, претенциите на Уолтър Демари към наследството й, желанието на Гевин да защити правата й.

— А ти защо дойде? Какво мислиш, че ще постигнеш? Защо не се обърна към братята на мъжа си? — Стивън се намръщи недоволно. — Даже Рейн със счупения си крак щеше да направи повече от теб, слабата жена. Чудя се как Джон те е послушал.

Джудит сложи ръка на рамото му.

— Не обвинявай Джон. Заплаших го, че ако не ме придружи в замъка на Демари, ще тръгна съвсем сама.

Стивън погледна недоверчиво тънките й пръсти, после отново впи поглед в очите й.

— А как да разбирам онова, което се случи преди малко в залата? Тукашните хора говорят, че мразиш Гевин и си готова да сториш всичко, за да се отървеш от него. Наистина ли искаш да анулираш брака си?

Джудит започваше да се ядосва. Бузите й пламнаха. И Стивън беше като Гевин.

— Онова, което става между мен и Гевин, не засяга никого — отговори остро тя.

Очите на Стивън засвяткаха сърдито. Пръстите му стиснаха китката й толкова силно, че тя изплака от болка.

— Значи е истина! Ти харесваш Уолтър Демари.

— Не, за Бога, не!

Хватката му се стегна още повече.

— Не ме лъжи!

Джудит мразеше да я подозират и сега загуби самообладание.

— И ти си същият като Гевин! — изфуча разярено тя. — Виждаш само онова, което искаш да видиш! Аз поне не съм нечестна като брат ти. Неговото сърце принадлежи на друга жена, която го мами, но той изобщо не го забелязва. Но аз никога няма да коленича пред него, да го знаеш!

Стивън я погледна объркано и пусна китката й.

— Какви ги говориш? Защо твърдиш, че брат ми е нечестен?

Джудит разтърка китката си и отговори спокойно:

— Аз съм тук, за да спася съпруга си. Венчахме се пред Бога и пред хората и аз нося под сърцето си детето му. Затова смятам, че имам право да сторя всичко за спасението му. Но не го правя от любов. Той също не ме обича — добави тъжно тя. — Обича само онази руса жена…

Стивън избухна в смях и Джудит го погледай изненадано.

— За Лилиан ли говориш? — попита иронично той. — Значи затова ставало дума, не за имотите. Глупави караници между влюбени. Женски истории.

Джудит побесня от гняв.

— Така значи! — изсъска тя. — Женски истории!

— Млъкни! Някой може да ни чуе.

— Това няма нищо общо с женските глупости — обясни сериозно тя. — Залагам честта си.

Стивън също стана сериозен.

— По-късно ще уредиш въпроса с Лилиан. Аз обаче трябва да бъда сигурен, че няма да отидеш при краля, за да анулираш брака си. Не можем да си позволим да загубим земите на Рейвдаун.

Джудит пое дълбоко дъх. Ето кое беше най-важното. Мъжете от семейство Аскот не се интересуваха дали тя иска Уолтър Демари или не. За тях нямаше значение и че Гевин я мами с онази безлична Лилиан.

— Аз чакам дете от Гевин. Дори кралят не може да анулира брака ни при това положение.

— Знае ли някой за детето? Демари например?

— Знаят само мама и Джон Басе. И доверената ми слугиня.

— А Гевин?

— Не. Не съм имала случай да му кажа.

— Това е умно. Той има достатъчно други грижи. Кой познава най-добре замъка?

— Икономът. Той работи тук повече от дванадесет години.

— Много добре си осведомена — промърмори подозрително Стивън.

— Може би братята Аскот са на друго мнение, но аз не съм глупачка. Имам очи, които умеят да гледат.

Той я погледна втренчено и след малко кимна с глава.

— Ти си смела жена. Искам да кажа… дето си посмяла да дойдеш тук. Макар че постъпката ти е необмислена.

— Това комплимент ли е?

— Щом така ти харесва.

Джудит присви очи.

— Майка ти сигурно се е зарадвала, че не си толкова проклет като Гевин.

Той я погледна изумено, после се засмя одобрително.

— Е, мисля, че с теб Гевин поне няма да скучае. А сега престани да ме нападаш и ме остави да потърся начин да ви измъкна оттук.

— Нашите хора лагеруват пред замъка.

— Знам. Само че моите хора още ги няма. Аз препусках като луд и само няколко души успяха да поддържат темпото. Другите ще пристигнат най-рано след два дни. Трябва да ги пресрещна, за да им покажа пътя.

— Значи пак ще остана сама… — прошепна тъжно Джудит.

Стивън се усмихна и нежно помилва бузата й.

— Ще се справиш. Грижи се за Гевин. Носи му повече храна, за да възстанови силите си. Потърпи още само няколко дни. Ще ви измъкна, обещавам!

Джудит кимна и сведе глава. Стивън улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Прости ми, че се държах толкова грубо с теб. Бях повярвал, че искаш да видиш Гевин мъртъв…

Джудит направи опит да се усмихне.

— Няма нищо, Стивън. Знаеш ли, много ми е трудно да стоя тук и да понасям докосванията на онзи мъж. А другият…

Стивън сложи пръст на устните й.

— Опитай се да ги залъгваш още няколко дни, моля те. Ще се справиш ли?

— Ще се опитам. Вече бях загубила всяка надежда, но сега…

Стивън я целуна по челото.

— Гевин трябва да бъде щастлив, че е намерил жена като теб — прошепна той. После скочи и изчезна в мрака.