Джудит

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чатауърт Манър представляваше внушителна двуетажна постройка от дебели тухли. Къщата беше дълга и тясна и изглеждаше грозна. Единственото красиво кътче беше градината, обградена с високи стени. Разкошните поляни стигаха чак до гората. Там беше частното ловно поле на Едмънд Чатауърт.

Три фигури излязоха от гората и се запътиха към къщата. Джослин Лейн беше окачил лютнята на рамото си и прегръщаше с двете си ръце Глейдис и Бланш, кухненски прислужници в замъка. Беше прекарал чудесен следобед на открито с двете весели момичета.

Джослин харесваше всички жени и се любеше с удоволствие с тях. Никоя не беше достатъчно грозна или зла, за да я отблъсне. Освен това не правеше разлика между господарката и най-долната прислужница.

— Наистина ли дойде заради нея? — попита Глейдис.

Джослин я изгледа укорно и тя се изчерви. Ала Бланш не се плашеше толкова лесно.

— Чудя се как лорд Едмънд ти е разрешил да останеш в дома му. Той държи лейди Лилиан като пленница. Не й позволява дори да излезе на езда — само с него.

— А той не обича да язди, защото задникът му е много чувствителен — изкиска се злобно Глейдис.

Джослин я погледна учудено.

— Аз пък си мислех, че се е оженил за нея по любов. Богатият граф си е харесал бедно момиче…

— Каква ти любов! Глупости! Тази жена обича само себе си. Вероятно е смятала, че лорд Едмънд е глупак, и се е надявала да го върти на пръста си. Само че се е излъгала.

— Познавам много жени като нея — добави Глейдис. — Още щом дойде, искаше да заграби всичко. Ала лорд Едмънд по-скоро ще запали къщата си, отколкото да я даде в ръцете й.

— Защо тогава се е оженил за нея? — попита невярващо Джослин.

— Защото е красива. — Бланш вдигна рамене. — А той обича красиви жени.

— Също като мен! — провикна се весело Джослин. В погледа му имаше такава страст, че момичетата се закискаха смутено.

— Той е много по-различен от теб — прошепна замислено Бланш. — За него жените не струват нищо.

— Да, като бедната Констанс — допълни мрачно Глейдис.

— Познавам ли я? — полюбопитства Джослин.

— Я го виж ти! — извика Бланш. — Не ти ли бяха достатъчно две, та търсиш още?

Смеейки се весело, те влязоха в къщата, където Лилиан вече ги чакаше.

— Къде беше? — изфуча ядно тя, когато тримата влязоха в залата.

Бланш и Глейдис побързаха да се скрият в кухнята. Джослин обаче не се оставяше така лесно да го сплашат.

— Липсвах ли ви, господарке? — попита любезно той и целуна ръката й.

— Не, не така, както си мислиш. Отишъл си в гората с онези мръсници, а аз седях тук сама и се чудех какво да правя.

Джослин я погледай съкрушено.

— Оставил съм ви сама?

— Да. — Лилиан се отпусна в креслото до прозореца. Вече не беше толкова красива. Изглеждаше отслабнала, погледът й беше нервен и блуждаещ.

— Да — повтори тя. — Самотна съм. Тук нямам нито един приятел.

— Как е възможно! Мислех, че лорд Едмънд ви обича.

Лилиан се изсмя горчиво.

— Той не обича никого. Държи ме в дома си като птица в кафез. Не мога да говоря с никого, не ми позволяват да посрещам гости… — Тя се загледа в един тъмен ъгъл и въздъхна. След малко лицето й се разкриви от омраза. — Виждам само нея!

Джослин проследи погледа й, ала не откри никого в сенчестия ъгъл.

— Излез оттам, мръснице! — изсъска Лилиан.

Тогава Джослин видя една млада жена. Тя едва влачеше краката си, главата й беше сведена, раменете сякаш й тежаха.

— Погледни насам, гадино! — заповяда Лилиан.

Младата жена вдигна глава и Джослин остана омагьосан от очите й. Бездънни виолетови очи, в които беше събрана цялата мъка на света. Никога не беше виждал толкова отчаяние и безнадеждност наведнъж.

— Тя върви по петите ми като кученце. Той иска така — обясни Лилиан и се опита отново да привлече вниманието му върху себе си. — Опитах се да я убия, но Едмънд я спаси. Заплаши, че ако й направя нещо, ще ме накаже жестоко. Аз… — Лилиан млъкна изведнъж. В залата беше влязъл мъжът й.

Едмънд Чатауърт беше дребен, набит и много дебел. Под косо разположените му очи висяха тъмни торбички. С месестото си лице приличаше на малоумен. Ала близките му знаеха, че видът лъжеше. Лилиан също го беше разбрала.

— Ела после при мен — пошепна тя на Джослин и му махна да излезе.

— Вкусът ти се е променил — установи ухилено Едмънд. — Този хлапак не прилича на Гевин Аскот.

Лилиан не каза нищо. Беше женена само от един месец и всеки път, когато погледнеше Едмънд, си припомняше утрото след сватбата си. Беше прекарала първата брачна нощ сама.

На сутринта Едмънд я повика в покоите си. В деня след сватбата им съпругът й беше станал съвсем друг мъж.

— От днес нататък можеш да престанеш да се правиш на наивна и скромна — заговори с усмивка той. — Мислеше си, че ще си играеш с мен, както си искаш, и ще завладееш богатството ми, нали?

— Аз… не разбирам за какво говориш — измънка тя.

— Всички ме смятат за глупак. А смелите рицари, с които лягаше досега, ме наричат страхливец, понеже отказвам да се бия за краля. Но какво ме засягат враговете на другите?

Лилиан загуби ума и дума. Едмънд си наля вино и отпи голяма глътка. После отново се обърна към жена си.

— Как мислиш, защо се ожених за теб? — Той продължи, без да й даде възможност да отговори: — Смятам, че си най-развратната жена в цяла Англия. Сигурно си повярвала, че съм ослепял от любов като онзи безумец Гевин Аскот. Искаш ли да знаеш защо се ожених за уличница като теб, която не знае броя на любовниците си?

Лилиан понечи да стане, но той я задържа. Блъсна я обратно в креслото и продължи злобно:

— Баща ти има едно парче земя, което много държах да завладея. Намира се точно в средата на владенията ми. Той беше решил да го продаде на граф Уестън, който беше във вражда още с баща ми. Как мислиш, какво щеше да стане със земите ми, ако Уестън беше завладял онзи участък? Реката минава точно през него. Той щеше да отведе водата другаде, нивите ми щяха да изсъхнат, хората ми да гладуват. Баща ти беше твърде глупав, за да разбере, че аз искам само земята.

Лилиан го гледаше слисано.

— Но, Едмънд… — започна ласкателно тя.

— Мълчи! — изрева той. — Наредих на шпионите си да те наблюдават и знам колко мъже са се въргаляли в леглото ти. Знам всичко за срещите ти с Аскот. Ти му се хвърли на врати дори на сватбата му. Знам всичко за сцената в градината. Да се самоубиеш? Точно ти! Не ме карай да се смея. Знаеш ли, че и жена му е видяла всичко? Напих се до смърт, за да не чувам как всички ми се подиграват!

— Едмънд, аз…

— Казах ти да си мълчиш! Никога не бива да забравяш, че се ожених за теб само заради земята. Баща ти обеща да ми я даде, когато ми родиш син.

Лилиан се облегна назад и стисна здраво зъби, за да удържи напиращия истеричен смях.

Когато беше на четиринадесет години, тя забременя. Отиде при една старица в селото и я накара да й направи аборт. Получи силен кръвоизлив и едва не умря.

Нямаше никакво намерение да загрози красивото си тяло с огромен корем. През последните години беше имала много мъже, но не беше забременяла и беше сигурна, че след онзи нещастен случай вече не може да има деца.

Все пак положението й не беше розово. Трябваше бързо да измисли нещо, защото бъдещето, което я очакваше в дома на Едмънд Чатауърт, беше страшно.

Час по-късно Джослин се промъкваше предпазливо покрай стените на голямата зала. Положението в дома на Чатауърт беше непоносимо.

Слугите бяха мръсни и небрежни. Подмазваха се на господаря и господарката, хилеха се зад гърба им и без бавене посветиха Джослин в интимните им тайни.

Ала когато Джослин искаше да узнае защо лордът се отнася така зле с жена си, хората вдигаха рамене и се споглеждаха безмълвно. Само една слугиня му прошепна, че злобата на господаря имала нещо общо със сватбата на Джудит Рейвдаун.

Няколко пъти бяха чували Едмънд да крещи, че няма да позволи жена му да го прави на глупак. Освен това вече беше убил трима мъже, за които се твърдеше, че са били любовници на Лилиан.

При тази новина Джослин побледня като мъртвец и слугите му се изсмяха. Младежът беше толкова уплашен от чутото, че реши да напусне замъка още на следващия ден. Не си струваше да го убият заради една жена.

Докато се промъкваше покрай стената, се стресна от лек шум. Сърцето му заби като лудо. Вгледа се напрегнато в мрака и различи очертанията на млада жена, която тихо плачеше. Втурна се бързо към нея, но тя се отдръпна като уплашено животинче. Беше Констанс, момичето, което Лилиан толкова мразеше.

Джослин заговори нежно и успокоително:

— Няма да ти сторя зло. Не се плаши от мен. — Вдигна ръка да погали косата й, но тя протегна ръце, сякаш искаше да се предпази от удар. Сърцето на младия певец преливаше от съчувствие. Какво ли й бяха сторили, та беше толкова наплашена?

Той видя как лицето й се разкриви от болка, как ръката й притисна с все сила левия хълбок. Поиска да я прегърне, за да я утеши, но тя се разтрепери от страх. Трябваше да й даде време да свикне с него. Не биваше да настоява. Изведнъж тя се обърна и изчезна като призрак в мрака.

Беше много късно, когато Джослин влезе безшумно в спалнята на Лилиан. Тя го чакаше с едва скривано нетърпение. Нахвърли се върху него със страст, която го смая.

Целувката й беше дивашка, зъбите й безмилостно хапеха устните му. Джослин изохка от болка и недоволно се освободи от ръцете й.

— Искаш да ме напуснеш ли? — попита злобно тя и присви очи. — И други са се опитвали. — Погледна лицето му и се усмихна. — Сигурно вече си чул за това. Ако си добър любовник, няма от какво да се боиш.

Джослин не обичаше този тип жени. Ала красотата й го предизвикваше, макар че беше студена красота. Той направи всичко, което Лилиан поиска от него, но не получи дори малко удоволствие.

Най-после тя го избута настрана и заповяда:

— Върви си!

Внезапно момъкът изпита съжаление към тази жена. Лилиан никога нямаше да узнае какво означава да се насладиш на любовта. Тя не беше способна да обича.

— Ти ми хареса — промълви доволно тя. — Утре ела пак — напомни му тя, като го видя облечен и готов да си отиде.

Само да намеря възможност за бягство, никога вече няма да ме видиш! — закле се в ума си Джослин и излезе безшумно в тъмния коридор.

— Ей ти! — Една врата в дъното на коридора се отвори и на прага застана Едмънд Чатауърт. В ръката си стискаше свещ. — Какво търсиш тук?

Джослин застина на мястото си и безпомощно вдигна рамене. Чатауърт го погледна втренчено, после се обърна към затворената врата на стаята, в която спеше Лилиан. Отвори уста да попита нещо, но бързо я затвори. След малко впи настойчив поглед в лицето на момъка и се приведе към него:

— Можеш ли да мълчиш?

— Разбира се, господарю — отговори покорно Джослин.

— Въпросът е много важен. Ако умееш да си държиш езика зад зъбите, ще получиш кесия със злато. — Чатауърт присви очи и продължи съзаклятнически: — Ако не… ще умреш.

Той се отмести от прага и покани младежа да влезе в стаята.

— Кой можеше да предположи, че няколко удара ще я убият… — промърмори той и посочи към леглото.

Очите на Джослин се разшириха от ужас. На господарското легло лежеше Констанс. Лицето й беше цялото в белези от камшик. Дрехите висяха на парчета. Кожата й беше нарязана и изподраскана. Ръцете и раменете бяха отекли. Очевидно е била връзвана.

— Тя беше толкова млада… — прошепна задавено Джослин и коленичи до леглото. Видя в косата й засъхнала кръв. Прегърна я нежно и приглади назад черните къдрици.

— Тази малка уличница беше нахална и не ми се покоряваше — заговори застаналият зад него Чатауърт. — Каза ми, че по-скоро ще умре, отколкото да сподели леглото ми. — Гласът му се превърна в ръмжене. — И тогава й дадох онова, което искаше. — Той се ухили и взе чашата си, оставена на малка масичка до леглото.

Джослин не смееше да го погледне. Ръцете му трепереха от омраза.

— Дръж! — Чатауърт му подаде кожена кесия. — Искам да я махнеш от очите ми. Хвърли я в реката. Но не казвай никому какво си видял тази нощ. Ще кажа на слугите, че се е върнала при семейството си. — Изпи чашата си до дъно и добави: — Тази малка мръсница! Знаеш ли колко пари съм дал за дрехите й! Лежеше като чувал под мен и се мърдаше само след добър бой.

— Защо тогава я държахте при себе си? — попита със спокоен глас Джослин. После свали наметката си, за да загърне в нея убитото момиче.

— Заради проклетите й очи. Най-красивите, които съм виждал някога. Преследват ме дори насън. Накарах Констанс да следи жена ми. Но тя беше негодна за нищо, даже за шпионка. Отказваше да ми съобщава какво е видяла. — Чатауърт се изкиска злобно. — Сигурно Лилиан я е подкупила. Ето ти парите. Вземи тази мърша и се махни най-после от стаята ми.

— Няма ли да повикаме свещеник? — попита тихо Джослин.

Чатауърт избухна в смях.

— Нашият капелан е толкова пиян, че и Архангел Михаил не може да го събуди. Ако толкова искаш, кажи една молитва и тогава я хвърли в реката.

Джослин вдигна безжизненото тяло и тръгна към вратата.

— Ей, забрави кесията! — извика подире му Чатауърт и хвърли кожената торбичка върху мъртвото тяло.

Джослин стисна здраво зъби, за да не изкрещи в лицето му омразата и презрението си. Понесе товара си надолу по стълбите и излезе под обсипаното със звезди небе.

Жената на оборския ратай, стара и дебела вещица, му беше намерила място за спане под покрива на обора. Там беше струпано сеното и беше приятно топло. Освен това беше спокойно, защото никой не се навърташе наоколо. Почти никой не знаеше къде спи певецът.

Джослин реши да отнесе Констанс в плевнята, да я измие и да я подготви за погребение. После щеше да й изкопае гроб край крепостната стена.

До малкото му царство се стигаше само по една тясна стълба. Той метна тялото на рамото си и внимателно изкачи стъпалата. Положи Констанс в мекото си сламено легло и запали една свещ. Наля вода в каната и започна да мие окървавеното лице.

— Толкова млада и красива — прошепна тъжно той. Очите му бяха пълни със сълзи. Изпитваше безкрайно съчувствие към това измъчено същество.

— Жадна съм… — Гласът дойде някъде много отдалеч. Джослин се стресна и впи очи в бледото лице. Устните се движеха, очите се отвориха с мъка.

— Вода… — пошепна тя.

Джослин я изгледа невярващо. После лицето му се отпусна и устните му се разкривиха в усмивка.

— Ти си жива… О, божичко! — Той наля малко вино в една чаша, разреди го с вода, вдигна главата й и поднесе чашата към устните й.

— Бавно — помоли тихо той. — Да не се задавиш.

Тялото на девойката увисна тежко на ръката му. Джослин разбра, че всяка глътка й причинява адски болки. На гърлото й ясно личаха следи от душене.

Той попипа голото й рамо и се ужаси. Беше леденостудена. Бедното момиче мръзнеше. Тялото му беше вцепенено от студ. И тъй като познаваше само една възможност да стопли жените, Джослин легна до нея, взе я в прегръдката си и метна отгоре им дебелата вълнена завивка. Никога не беше лежал така с жена. Никога не беше изпитвал такива странни чувства.

На другата сутрин се събуди късно. Момичето дишаше тежко на гърдите му. По някое време се раздвижи и простена. Тялото й гореше и всяко движение й причиняваше болка.

Джослин навлажни една кърпа и я сложи върху горещото й чело. Констанс имаше треска.

Сега, когато отново беше светъл ден, той осъзна какво е сторил и с какъв товар се е нагърбил. Какво да прави с Констанс? Едно беше сигурно: Чатауърт не биваше да узнае никога, че момичето не е умряло. Ако попаднеше отново в ръцете на този брутален тип, тя нямаше да оживее. А ако Чатауърт не я убиеше, щеше да го направи Лилиан.

Той огледа малкото си царство и въздъхна обнадеждено. Тук не влизаше никой. Трябваше да прояви малко повече предпазливост и можеше да крие Констанс, докато оздравее. За останалото щеше да мисли после.

Джослин вдигна главата на момичето и наля в устата му разредено вино. Само няколко капки минаха през израненото гърло.

— Джослин? — извика отдолу женски глас.

Момъкът изруга. Защо тези проклети слугинчета не го оставяха на мира?

— Знаем, че си горе! Ако не дойдеш, ще се качим при теб!

Джослин слезе бързо по стълбата и се усмихна любезно на Бланш и Глейдис.

— Какво желаят дамите? — попита той и направи лек поклон. Глейдис се изкиска.

— Да не искаш да крещим, та всички да ни чуят?

Джослин се ухили. Хвърли последен поглед към тавана и прегърна приятелски двете момичета.

— Не можете ли да кажете на готвачката някоя добра дума за мен? Умирам от глад.

Следващите четири дни бяха истински ад за бедния музикант. Никога не му се беше налагало да пази тайна и нервите му бяха опънати до скъсване. Най-любопитна беше жената на ратая.

— Не знам какво криеш горе, но мога да си представя. Питам се само защо не искаш да я покажеш.

Джослин отвори уста да излъже нещо, но тя вдигна заповеднически ръка.

— Недей. Никой не обича тайните повече от мен. Ще ти помогна да се отървеш от онези малки досадници. Знам, че няма да ми е лесно, защото жените тичат подире ти като кокошки. Ти си невероятен. Ощастливил си повече жени от трима мъже взети заедно.

Джослин се тревожеше за Констанс. Лицето му беше винаги мрачно. Всички разбираха, че нещо го потиска. Само Лилиан не се интересуваше от вида му, а изискваше все нови и нови любовни нощи.

Денем Джослин трябваше да й свири дълго на лютнята, а нощем да се подчинява на капризите й. Страстните й изблици го докараха до ръба на изтощението. И най-лошото беше, че Лилиан всяка нощ му описваше с най-груби думи омразата си към Джудит Рейвдаун.

Всеки път, преди да се качи в скривалището си, той се оглеждаше внимателно на всички страни. Един ден най-после намери Констанс в съзнание.

Треската й беше отминала. През тези няколко дни Джослин беше опознал тялото й и беше свикнал с близостта й, но не се сети, че е чужд за нея.

Като го видя, тя издърпа завивката до брадичката си и се разтрепери като лист.

Джослин коленичи до нея.

— Много се радвам, че си по-добре. — Опипа внимателно лицето й, за да провери добре ли заздравяват раните. Дръпна завивката, за да прегледа й тялото й, но тя отблъсна ръката му.

— Не! — проплака безпомощно тя. — Кой си ти?

— Джослин Лейн. Вече си ме виждала при лейди Лилиан, не помниш ли?

При споменаването на Лилиан Констанс се разтрепери още по-силно. Джослин я прегърна, но тя се отбраняваше отчаяно. Спря да се съпротивлява само защото беше още много слаба.

— Тук си на сигурно място. Никой няма да ти стори зло…

— Лорд Едмънд — прошепна беззвучно тя.

— Той не знае, че си тук. Никой не знае къде си. Само аз. Той… той те мисли за мъртва.

— Мъртва? Но аз…

— Не се вълнувай. По-късно ще говорим за всичко. Първо трябва да оздравееш. Донесох ти хубава супа. Можеш ли да ядеш?

Констанс кимна. Тялото й не преставаше да трепери. Джослин я отдалечи малко от себе си и попита загрижено:

— Можеш ли да седнеш?

Тя кимна повторно. Момъкът гледаше съчувствено тясното й лице. Трябва само да се храни по-добре и ще се оправи, каза си с надежда той.

Беше принуден да измисля какви ли не номера, за да взема топло ядене от кухнята. Никой не го подозираше, когато излизаше с лютня в ръка, метнал калъфа на рамо. Никой не се сещаше, че калъфът е пълен с топла супа за болната.

Той хранеше Констанс като бебе, защото тя не можеше да държи лъжицата. Често се случваше да заспи насред яденето.

Когато се събуждаше, Джослин седеше до нея и я наблюдаваше загрижено. Тогава той лягаше до нея под завивката и я вземаше в обятията си. В сърцето му кълняха чувства, които не беше изпитвал никога досега. Той беше влюбен в това безпомощно същество и беше готов да го защитава от жестокия свят.

За съжаление Джослин не беше свободен човек. Имаше доста хора, които се интересуваха от делата му.