Джудит

СЕДМА ГЛАВА

Полята край Рейвдаун Манър се огласяха от весели викове. Навсякъде цареше трескава суетня. Във въздуха се усещаше напрежение. Пред палатките и балдахините се развяваха пъстри знамена. Гостите бяха облечени в най-хубавите си дрехи.

Ярките цветове искряха на слънцето. Децата тичаха между сергиите на търговците, които хвалеха на висок глас стоките си. Те продаваха всичко, от плодове до свещени реликви.

Мястото, определено за турнира, беше оградено с дървени колове. Тук беше площадката за участниците и конете им. Покрай оградата се тълпяха любопитни.

За зрителите бяха издигнати трибуни, по които бяха подредени тапицирани пейки, украсени с флаговете на съответното семейство.

Рицарите бяха облекли броните си много преди началото на състезанията. По оръжията, които носеха, личеше дали са бедни или богати. Някои брони тежаха повече от сто фунта. Шлемовете бяха украсени с пера, боядисани в цвета на рицаря.

Джудит, която бавно крачеше под ръка с Гевин към арената на турнира, беше объркана от шума и царящия наоколо хаос. Тя беше живяла уединено с майка си и днес за първи път щеше да присъства на рицарски турнир.

Гевин мислеше за друго. Тази нощ бе преживял нещо съвсем ново. Никоя жена не беше събуждала в сърцето му такива пламенни чувства като Джудит. Даже срещите му с Лилиан не го удовлетворяваха напълно. Той не беше влюбен в жената, за която се бе оженил. Разговорите с нея често избиваха в караници. Тя не преставаше да го гневи с дързостите си. Ала никога не беше преживявал такава освободена от задръжки страст като нейната.

Джудит видя Рейн и се усмихна. Рицарят беше вече в пълно въоръжение. По тъмната стомана блестяха мънички златни лилии. Той носеше шлема си под мишница и се движеше така, сякаш не усещаше тежката броня.

Без да съзнава какво прави, Джудит пусна ръката на мъжа си и се втурна към по-младия му брат. Лицето на Рейн засия.

— Здравей, скъпа снахичке! Красотата ти ослепява всички мъже. Сияеш като звезда!

Джудит прие с благодарност комплиментите.

— А ти правиш деня по-светъл. Ще участваш ли в турнира? — Тя махна с ръка към арената.

— Не само аз, Майлс също ще участва.

Без да забелязват мрачната физиономия на Гевин, двамата продължиха пътя си, разговаряйки весело.

— Какво означават тези панделки, които мъжете връзват на копията си? — попита любопитно Джудит.

— Дамата показва благосклонността си към рицаря, като му дава панделка в своя цвят. Ние го наричаме залог.

— Тогава и аз ще ти подаря панделка — засмя се щастливо Джудит.

Рейн я погледна с благодарност и веднага коленичи. Бронята му заскърца тревожно.

— Това е голяма чест за мен.

Джудит свали тънкото було от главата си и развърза една от златните панделки, с които бяха стегнати плитките й. Очевидно слугините й знаеха, че ще й се наложи да се раздели с тях.

Тя завърза панделката на ръката на Рейн и той я погледна с блеснали очи. Едва беше свършила, когато Майлс се втурна забързано към тях и също коленичи пред снаха си.

— Не е редно да предпочетеш единия брат пред другия — проговори нежно той и отново я погледна по начин, който я правеше нервна и несигурна.

Джудит така и не бе успяла да разгадае погледите му. Ала днес вече не беше девица, а младоженка, преживяла първата си брачна нощ. Погледът на Майлс я накара да се изчерви. Тя сведе глава, за да скрие пламналото си лице, и бързо завърза панделката на ръката му.

Рейн не пропусна да забележи изчервяването й. Той се засмя гръмогласно и смушка брат си.

— Внимавай какво правиш, Майлс. Брат ми ще ни разкъса с поглед.

Гевин изпухтя презрително.

— Не ви ли омръзна да се правите на глупаци! Има достатъчно други жени. Вървете и си потърсете друг обект, пред когото да се пъчите с достойнствата си.

Джудит едва бе успяла да завърже панделката на Майлс, когато усети как пръстите на Гевин се впиха в китката й като железни клещи.

— Причиняваш ми болка! — изохка тя и се опита да се изтръгне от болезнената хватка, но напразно.

— Ще те заболи още повече, ако продължаваш да се държиш така — изръмжа ядно той. — Като… като лека жена!

— Какво? — Джудит забрави болката и в сърцето й лумна гняв. — Я се огледай! Ти да не си сляп? Всички дами дават на избраниците си панделки и дори накити. И тях ли ще определиш като леки жени? — Тя трепереше от ярост. — Но защо ли се чудя? Човек като теб, нечестен и фалшив, сигурно вярва, че и другите са като него. Може би и мен искаш да обремениш със собствените си пороци?

Очите му потъмняха. Тази жена го подлудяваше.

— Не те обвинявам, казвам само онова, което видях със собствените си очи. Ти дразниш мъжете — а аз не искам да се държиш като уличница със собствените ми братя. Седни тук и стой мирно, за да не ме разсърдиш още повече.

Той се обърна и се отдалечи. Джудит остана сама под балдахина, който носеше цветовете на семейство Аскот.

В първия момент тя беше като замаяна и не забелязваше какво става около нея. Никога нямаше да прости на Гевин тази несправедливост. Омразата й пламна с нова сила, очите й се напълниха с гневни сълзи.

Тя събра всичките си сили, за да се овладее, и се запъти към отреденото за нея място на пейките на Аскотови. Съпругът й не беше до нея, за да я представи на новите роднини. Е, добре, тя щеше да се справи сама.

Джудит вдигна гордо глава и сълзите й изсъхнаха.

— Лейди Джудит? — Мекият женски глас я стресна. Тя се обърна и смаяно се вгледа в крехката жена в монашеска одежда.

— Искам да се представя. Срещнахме се вчера, но не съм сигурна, че ме помните. Аз съм сестрата на Гевин. Името ми е Мери…

Мери гледаше угрижено след брат си. Не можеше да го разбере. И четиримата й братя — Гевин, Стивън, Рейн и Майлс — бяха винаги галантни към жените.

А ето че сега Гевин следеше жена си с мрачни погледи и в очите му святкаше гняв. Нито веднъж не й се усмихна. Скри се в шатрата на състезателите, макар че нямаше намерение да участва в турнира. Мери мислеше за брат си и невярващо клатеше глава.

Гевин сърдито си пробиваше път през навалицата. Отново и отново трябваше да се спира, защото някой непрекъснато го тупаше по рамото или стискаше ръката му и му честитеше женитбата и титлата.

Той наближи шатрите и се вслуша замечтано в добре познатия звън на желязото. Походката му беше горда и отмерена. Никой не забелязваше, че в сърцето му бушува луд гняв.

Тази малка вещица! Толкова своенравна, толкова умна. Изпитваше огромно желание да я напердаши здравата и в същото време му се искаше да я грабне в обятията си и да я завлече в спалнята. Как благосклонно се усмихваше на братята му! Когато погледът й се устреми към него, той изпита чувството, че е нещо гадно, хлъзгаво и отвратително!

Това ли беше жената, която през нощта го бе целувала с дива, необуздана страст? Е, първо трябваше да употреби насилие, за да я направи своя. Първото им любене си беше чисто изнасилване и той го признаваше. Втория и третия път тя също бе направила опит за съпротива, но бързо беше омекнала.

Само след час тя се усмихваше прелъстително на братята му и им подаряваше златни панделки — златни като очите й.

Щом се любеше с такава страст с мъжа, когото ненавиждаше, каква ли щеше да бъде в леглото с човек, когото обичаше?

Защо не се усмихваше и на него така, както се усмихваше на братята му? При тази мисъл Гевин стисна ръце в юмруци. Беше му доставило удоволствие да я вземе насила, а сега се засягаше от хладните й погледи.

Той махна рязко с ръка и вдигна платнището на шатрата, в която се беше настанил Майлс. Тъй като брат му беше на арената, Гевин очакваше да намери шатрата празна. Вместо това завари вътре Лилиан, с плахо сведен поглед и треперещи устни. Появата й беше добре дошла за Гевин. Жената, която го гледаше с искрящи от гняв очи и го подлудяваше с горещото си тяло, можеше да върви по дяволите.

Лилиан беше такава, каквато трябваше да бъде всяка жена, мека и предана. Той я сграбчи и я зацелува с дива страст. Когато тя простена и се отпусна в ръцете му, сърцето му се изпълни със злобно задоволство. Тук нямаше и следа от съпротива, тя беше точно това, от което имаше нужда в този момент.

Лилиан никога не го беше виждала в такова настроение и мълчаливо благодари на небето, че се бе сетила да дойде в шатрата на Майлс. Тя също изпитваше страст към Гевин, но не беше безразсъдна като него. Всеки момент някой можеше да влезе в шатрата и да ги види. Не биваше да рискува положението си.

— Гевин — прошепна нежно тя, — тук не е нито мястото, нито времето е подходящо за…

Мъжът я пусна рязко, сякаш не можеше да понесе още една опърничава жена.

— Тогава изчезвай оттук, какво чакаш! — изсъска ядно той и изскочи навън.

Лилиан гледаше след него и не можеше да разбере какво го прихвана така изведнъж. После на лицето й изгря усмивка. Онази червенокоса вещица Джудит не беше успяла да го завладее. Гевин не я бе забравил. Той беше само неин. Опасенията й не се потвърдиха. И все пак — това не беше добре познатият й Гевин.

Уолтър Демари не можеше да откъсне поглед от Джудит. Младоженката седеше под балдахина на Аскот и се вслушваше в разговорите на новите си роднини.

Откакто я бе видял за първи път, Уолтър я наблюдаваше жадно. Докато яздеше към църквата, по време на сватбеното празненство. Видя как Джудит избяга от залата и се скри в градината. Не му убягна и изражението на лицето й, когато се върна в залата след половин час.

Той смяташе, че я познава — нещо повече, той я обичаше. Беше възхитен от начина, по който тя се движеше, по който гордо вдигаше глава. Обичаше златните й очи, прекрасните устни.

Цяла нощ бе лежал буден в постелята си и беше мислил за нея. Представяше си какво ще бъде, когато тя легне до него.

След тази нощ той не преставаше да се пита защо Джудит не може да бъде негова. Семейството му беше много по-богато от фамилията Аскот. Той посещаваше често дома на Рейвдаун и се познаваше добре с братята на Джудит. Затова реши, че има право да поиска сметка от баща й.

Рейвдаун беше застанал пред сергията на един търговец и пиеше ябълково вино. Уолтър отиде при него и започна без бавене обвинителната си реч.

— Защо не предложи момичето на мен?

Робърт го изгледа слисано.

— Какво ти става, момче? Защо не си на арената?

Уолтър се отпусна тежко на едно трикрако столче и зарови ръце в косата си. Той беше представителен младеж, макар че не беше особено красив. Очите му бяха мътносини, носът твърде голям. Тънките му устни често се опъваха в жестока линия. Рядката руса коса беше вързана на тила.

— Говоря за дъщеря ти — повтори упорито той. — Защо не я даде на мен? Аз бях приятел на синовете ти. Може да не съм много богат, но Аскотови са много по-бедни от мен.

Робърт Рейвдаун вдигна рамене и отпи голяма глътка вино.

— Ще си намериш друго богато момиче.

— Няма друга като нея! — изфуча разярено Уолтър. Рейвдаун го изгледа учудено и той се постара да обясни: — Нима не виждаш, че дъщеря ти е истинска красавица?

Робърт Рейвдаун плъзна поглед над множеството, огледа дъщеря си, която седеше под балдахина на Аскот, и замислено кимна.

— Вярно е, тя е най-красивата от всички. — Устата му се разкриви в жестока усмивка. — Но какво е красотата? Тя отминава бързо. Майка й също беше красавица, но само я погледни сега.

Уолтър не удостои с внимание жената, която се местеше нервно на стола си, готова всеки момент да избяга от нападките на съпруга си.

— Защо я държеше скрита от света? Искам да знам!

— Идеята беше на майка й. Но какво те интересуват моите работи? Я виж, турнирът започва!

Уолтър го сграбчи за рамото. Знаеше, че Рейвдаун е страхливец.

— Аз я искам за себе си, разбери! Никога не съм виждал такава жена. Тя трябва да ми принадлежи. Моите земи граничат с твоите. Аз съм най-подходящият мъж за нея. А ти… ти я криеше от мен!

Рейвдаун се намръщи и се освободи от хватката му.

— Ти ли си най-подходящият мъж за дъщеря ми? — попита иронично той. — Я погледни семейство Аскот, виж мъжете, които седят около дъщеря ми. Това са мъже, които създават синове. Погледни онзи висок сивокос мъж. Той има шестима. А Ралф, който седи до него, има пет. Хю пък…

— Какво общо има това с дъщеря ти? — изкрещя вбесено Уолтър.

— Мъжете от семейство Аскот имат много повече синове от всяка друга фамилия в страната. И то какви синове! Майлс, най-младият, вече има три момчета от слугините. Рейн се бие като същински дявол. Никой досега не го е победил. Стивън е само на двадесет и пет години, а вече предвожда собствената си войска в Шотландия. Гевин е най-големият от братята. Мъжът на моята дъщеря управлява сам бащиното си имение от шестнадесетата си година. Виждаш ли наоколо друг човек, който да е направил това, кажи ми? — Робърт присви очи и продължи с нарастващ гняв: — А сега идваш ти и ме питаш защо съм дал Джудит на такъв мъж! Тя ще ми роди внуците, които искам.

Уолтър побесня. Значи този стар глупак е искал внуци!

— И аз мога да й направя синове! — изръмжа гневно той.

Рейвдаун избухна в смях.

— Ти ли? Колко сестри имаш? Пет ли бяха или шест? Вече не мога да ги изброя. И какво си постигнал досега? Баща ти управлява имотите. Ти не правиш нищо, освен да ходиш на лов — за дивеч и за селски момичета. Я ме остави на мира. — Той махна с ръка и се отдалечи.

Уолтър беше обиден както никога в живота си. Рейвдаун нямаше право да се отнася така с него. В думите му имаше много истина, но Уолтър беше сигурен в себе си. Ако баща му беше починал толкова рано, и той като Гевин щеше да управлява самостоятелно земите си и да се справи не по-зле от него. Какво беше виновен той, че баща му е жив и здрав?

В душата му покълнаха злобни мисли. Колкото по-дълго наблюдаваше гордите флагове на семейство Аскот с трите леопарда, толкова повече нарастваше ожесточението му срещу този нахален клан.

Гневът му вдъхна необходимия кураж. Трябваше да отиде под балдахина на Аскотови. Трябваше да говори с Джудит, да поседи до нея. Имаше право на това!