Джудит

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Не мога да допусна това — рече Ела и посрещна спокойно укорителния поглед на господарката си.

— Откога ти определяш какво правя и какво не! — изфуча разярено Лилиан. — Твоята задача е да ми помогнеш да се облека и толкова!

— Не е редно да се хвърляте на шията на този мъж. Имате достатъчно обожатели. Всеки ден получавате по едно предложение за женитба. Няма друга като вас в двора. Защо не се задоволите с това? — продължи да възразява Ела.

Лилиан се обърна като фурия.

— Искаш да го оставя на другата? По-скоро бих умряла!

— Искате го, защото го обичате, така ли? — попита настойчиво Ела.

— Това не е толкова важно! — Лилиан дърпаше нервно брокатената си шапчица. — Той е мой! И няма да позволя никоя жена да ми го отнеме!

Тя излезе от стаята си и прекоси тъмния коридор. Беше разбрала, че в кралския двор винаги има хора, готови да кажат всичко срещу няколко монети. Всеки можеше да узнае онова, което искаше.

Шпионите й бяха донесли, че Гевин е седнал с брат си в залата и пие. А Лилиан знаеше от опит, че може лесно да се справи с пиян мъж.

Тя слезе бързо в залата, но не видя никъде Гевин и изруга полугласно. Забеляза едно слугинче, което седеше на стълбата и се прозяваше, и изтича към него.

— Къде е лорд Гевин? — попита остро тя.

— Излезе. Нищо повече не знам.

Лилиан сграбчи слугинята за рамото.

— Къде отиде?

— Как мога да знам?

Лилиан бутна в ръката й една златна монета и очите на момичето заблестяха.

— Какво мога да направя за вас?

Лилиан се усмихна доволно.

— Чуй ме добре…

Джудит се събуди от тихо драскане по вратата. Преди да отвори очи, посегна към възглавницата до себе си. Гевин го нямаше!

Тя седна в леглото и се огледа намръщено. После си припомни, че Гевин й беше казал, че ще празнува сбогуването с брат си.

Драскането по вратата не преставаше. Тъй като Джоан не беше в стаята, Джудит отмахна завивката и стана от леглото. Наметна бързо зеления си халат и отиде до вратата.

— Какво има? — попита изненадано тя, когато открехна и видя пред себе си непозната слугиня.

— Не знам нищо, господарке — отговори слугинчето и се усмихна широко. — Казаха ми само, че имат нужда от вас и трябва да дойдете веднага.

— Кой ти каза това? Съпругът ми ли?

Момичето вдигна рамене.

Джудит не знаеше какво да мисли. В двора непрекъснато се получаваха анонимни послания и най-често зад тях не се криеше нищо добро. А може би момичето беше изпратено от майка й. Или Гевин беше толкова пиян, че не можеше да се качи сам по стълбата. Вероятно именно той имаше нужда от помощта й.

При тази мисъл Джудит се усмихна и без повече въпроси последва момичето към долния етаж. Стори й се, че коридорът е по-тъмен от обикновено. Повечето факли бяха угасени. На долния етаж бяха подслонени по-незначителните по ранг гости. Джудит се почувства несигурна, но въпреки това продължи напред.

Слугинята спря пред една стаичка, разположена съвсем близо до стълбата. Тя се обърна и втренченият й поглед не се хареса на Джудит. Тя понечи да попита защо са я довели тук, когато вниманието й бе привлечено от дрезгав женски глас.

— Гевин, о, Гевин! — В гласа на жената имаше страст и задоволство.

Джудит застина на мястото си. Някой запали свещ и гледката, която се разкри пред очите й, я потресе до дън душа.

Тя разпозна разголеното тяло на Лилиан Чатауърт. Жената лежеше наполовина под Гевин. Голата му кожа блестеше бронзова под пламъчето на свещта. Той лежеше по корем, бедрата му притискаха Лилиан към леглото.

— Не! — прошепна с изстиващи устни Джудит. После се улови с две ръце за гърлото. Сълзи потекоха от очите й и замъглиха страшната картина. Господи, дано е само кошмар, помоли се отчаяно тя. Ала дълбоко в себе си знаеше, че очите й не я мамят.

Гевин я беше лъгал, през цялото време. А тя, глупачката, му вярваше и го обичаше.

Тя отстъпи бавно. Гевин лежеше и не се помръдваше. Лилиан вдигна високо свещта и погледна тържествуващо съперницата си. На устните й играеше ехидна усмивка.

— Не! — прошепна отново Джудит. Тялото й трепереше като в треска. Беше толкова потресена, че не забеляза как посегна към парапета на стълбата и не го намери. Тук стълбището не беше оградено.

Джудит се олюля и падна. Краката й се преплетоха и тя изпищя. Полетя напред, през три, четири, пет стъпала, после тялото й се отметна настрана и тя пропадна в празното пространство. Тялото й се приземи с глух удар на пода на залата. За щастие падна върху един от рицарите на краля, който се беше разположил с другарите си на пода точно под стълбището, и това намали малко силата на удара.

— Какво беше това? — попита с надебелял език Гевин и вдигна глава.

— Нищо, любими, нищо — опита се да го успокои Лилиан. Сърцето й биеше тържествуващо. Може би онази жена беше загинала при падането и сега Гевин беше свободен. За нея, само за нея.

Гевин се подпря на лакът и с мъка отвори очи.

— Лилиан? Какво правиш тук, по дяволите? — Като видя голите й гърди, очите му се разшириха ужасено.

Странно, но единствената мисъл, която се появи в главата му, беше: тя е отвратително мършава. У него не беше останала и капчица желание към тази жена. Изобщо не можеше да проумее, че някога е бил луд по нея.

Като видя погледа на Гевин, Лилиан се отдръпна страхливо.

— Ти… нима не помниш? — попита провлечено тя. Беше напълно объркана от реакцията му. До преди минута беше абсолютно сигурна, че той ще се събуди и ще я грабне страстно в прегръдката си.

Гевин смръщи чело. Беше се напил, вярно. Но не беше чак толкова пиян, че да не знае какво е правил през нощта. Беше абсолютно сигурен, че не е отишъл в леглото с Лилиан.

Той я изгледа унищожително и отвори уста да й се скара, когато откъм залата долетя шум. Мъже крещяха един през друг. Скоро се надигна мощен вик:

— Аскот! Аскот!

Гевин скочи светкавично от леглото и навлече туниката си. С два скока премина стълбището и се втурна като вихър в голямата зала. Изведнъж спря и се вгледа смаяно в невероятната картина.

Джудит лежеше на един сламеник. Разпръснатите златни къдрици заобикаляха лицето й като ореол. Единият й крак беше странно изкривен. Сърцето му спря да бие.

— Не я докосвайте! — изкрещя той и се хвърли към жена си. Коленичи до нея и попита глухо: — Как е станало? — После улови ръката й, за да потърси пулса.

— По всичко личи, че е паднала от стълбата — съобщи Стивън, който беше застанал от другата страна на леглото.

Гевин вдигна глава и видя Лилиан на горната площадка. Тя се беше увила в халата си и се усмихваше. Гевин напрегна мисълта си, за да установи липсващото звено от веригата на спомените, но не успя. А и сега нямаше време да мисли за Лилиан.

— Вече изпратиха за лекар — рече Стивън и улови ръката на снаха си. Джудит не отваряше очи.

Докторът се приближи с бързи крачки. Беше богато облечен, палтото му беше подплатено с кожи.

— Направете място — заповяда той. — Трябва да я прегледам, за да видя има ли нещо счупено.

Гевин се отдръпна и проследи с горящи от мъка очи прегледа. Тялото на Джудит оставаше все така безжизнено, макар че ръцете на доктора бяха доста груби.

Защо точно Джудит? Как можа да се случи всичко това? Въпросите тежаха в главата му като воденични камъни. Защо жена му беше станала посред нощ? Защо беше излязла на стълбата?

Погледът му отново се върна към Лилиан и кръвта се отдръпна от лицето му. Джудит го бе видяла в леглото с Лилиан! И видяното я беше разтърсило до дън душа. Беше тръгнала надолу и бе полетяла по стълбата! Но кой, кой й беше казал, че съпругът й е в стаята на Лилиан?

— Няма нищо счупено — установи доволно докторът. — Отнесете я в леглото! Има нужда от спокойствие…

Гевин изпрати благодарствена молитва към небето. После се приведе и вдигна Джудит от сламеника. Присъстващите извикаха от ужас. Те видяха това, което той не можеше да види. Роклята на Джудит беше напоена с кръв.

— Спонтанен аборт — установи делово кралица Елизабет, която също беше дошла да види какво става. — Отнесете я горе. Ще заповядам да доведат акушерката ми.

Гевин изтръпна от ужас. Усети как някой сложи ръка на рамото му и разбра, че е Стивън.

Когато внесе Джудит в стаята, Джоан изпищя ужасено. Лицето й побеля като платно.

— Велики Боже! Ще умре ли?

— Никой не знае — отговори мрачно Стивън.

Гевин отиде до леглото и внимателно положи жена си върху завивката. Кралицата се наведе над Джудит, погледна бледото й лице и заповяда на Джоан:

— Донеси гореща вода и чисти кърпи. После кажи да повикат лейди Хелън. Тя трябва да бъде при дъщеря си в този труден час.

— Бедната ми господарка — заплака Джоан. — Тя така желаеше това дете. — После се врътна и избяга от стаята.

— Махнете се оттук — заповяда строго кралицата, без да погледне двамата мъже. — Това е женска работа.

Ала Гевин не се помръдна от мястото си.

— Аз ще остана до жена си, Ваше величество. Ако бях до нея през нощта, всичко това нямаше да се случи.

Стивън понечи да каже нещо, после рязко се обърна и излезе от стаята. Гевин помилва студеното чело на Джудит и погледна кралицата.

— Кажете ми какво трябва да направя.

Една дебела жена влезе запъхтяно в стаята и веднага се нахвърли с остри думи върху Гевин, но кралицата й попречи да го изгони. Акушерката изми ръцете си и се зае за работа, като през цялото време даваше нареждания на хората в стаята.

— Трябва да я затоплим. Завийте я хубаво.

Гевин попиваше потта по челото на Джудит и не смееше да откъсне поглед от бледото й лице.

— Ще оздравее ли? — попита плахо той.

— Не мога да кажа. Зависи дали ще успея да спра кървенето.

Джудит простена и раздвижи глава.

— Успокойте я, или ще затрудни работата ми! — изфуча сърдито акушерката.

— Спокойно, любов моя, не се движи — зашепна Гевин и се приведе над нея. Стисна здраво ръцете й, които се стрелкаха насам-натам. Тя отвори очи и го погледна с мъка.

— Гевин?

— Не се напрягай. Лежи спокойно. Ще имаме и други деца…

— Какво говориш? — Остра болка прониза тялото й. Ноктите й се впиха в ръцете му. — Какво стана? — изплака тя. После болката замъгли погледа й.

— Размачкайте тялото й — заповяда акушерката и Джоан и кралицата застанаха от двете страни на леглото.

— Гевин! — изплака Джудит. Отново я разтърси страшна болка. — Какво стана с детето ми? Не искам да го загубя! — В гласа й имаше истерия. Погледът й се устреми към Гевин и страшният спомен се върна в съзнанието й. — Паднах от стълбата — заговори високо и ясно тя. — Видях те в леглото с онази уличница. Побягнах и паднах…

— Джудит, по-късно ще говорим за всичко и…

— Махни се от мен! Не ме докосвай!

— Джудит! — извика умолително Гевин.

— Сигурно ти е неприятно, че не съм мъртва… Мъртва като моето бебе… — От очите й закапаха сълзи. — Иди при нея. Нали я искаш? Тя сигурно те чака.

— Джудит…

Кралицата улови ръката му.

— По-добре е да излезете, лорд Гевин…

Гевин сведе глава и закрачи към вратата. Стивън го чакаше в коридора. Двамата не си казаха нито дума. Слязоха по стълбите и щом се озоваха на двора, Стивън отведе брат си до една пейка. Двамата седяха и се взираха с невиждащи очи в настъпващото утро.

— Защо е обикаляла двореца посред нощ? — попита по едно време Стивън.

— Нямам представа. Знам само, че след като се разделих с теб, изкачих стълбата и паднах в първото легло, което ми се мерна пред очите.

— Сигурно се е събудила и е тръгнала да те търси…

Гевин мълчеше упорито.

— Ти криеш нещо от мен — укори го Стивън.

— Да. Когато Джудит ме намери, бях в леглото с Лилиан.

Изражението на Стивън се помрачи още повече. Гневът му избухна с дива сила.

— Можеше да убиеш Джудит! И всичко заради онази… вещица! Не, ти беше прекалено пиян, за да идеш при жена… — Той погледна втренчено брат си и се изуми от болката в очите му.

— Не съм завлякъл Лилиан в леглото — отговори глухо Гевин. — Бях замаян от виното, но не бях чак толкова пиян, че да не съзнавам какво правя. Събуди ме някакъв шум и видях Лилиан до себе си…

— Най-после си я видял, каквато е в действителност. Тя е уличница, братко, и то от най-долнопробните! Спала е с половината мъже в двора. Не я е грижа ратай ли е или лорд, стига само да задоволява страстта й.

Гевин се взираше мрачно пред себе си.

— Ако наистина е станала такава, значи само аз съм виновен за пропадането й. Когато се влюбихме, Лилиан беше девица.

Стивън избухна в истеричен смях.

— Девица? А граф Ланкастър се кълне, че я е имал още дванайсетгодишна!

— Не говори така…

— Тя търси във всичко само собствената си изгода — продължи безмилостно Стивън. — Не пожела да се омъжи за теб, а предпочете онзи дебелак Чатауърт само защото е богат.

— Баща й я е принудил…

— Гевин! Защо най-после не проумееш истинската й същност? Наистина ли вярваш, че онзи пияница, баща й, би могъл да й заповяда нещо? Ако наистина е бил корав и жесток мъж, както твърдеше тя, щеше ли да допусне дъщеря му да излиза нощем от замъка и да се среща с теб по горите? Сигурен съм, че тази мръсница нарочно те е завлякла в леглото си, свалила е роклята от гърба си и е изпратила някой да повика Джудит.

Гевин скочи от мястото си. Не искаше да слуша нищо повече.

— Отивам да видя как е Джудит — обясни глухо той.

На вратата го посрещна акушерката. Гевин я сграбчи за рамото.

— Как е тя?

— Спи. Детето се роди мъртво.

Гевин пое дълбоко въздух.

— Ще оздравее ли жена ми?

— Не мога да кажа. Загуби много кръв. Откога сте женени?

Гевин не разбра въпроса.

— Почти четири месеца.

— Детето беше доста голямо. Сигурно го е заченала в нощта на сватбата или в някоя от следващите нощи.

Тя понечи да излезе, но Гевин я задържа.

— Откъде знаете кога е заченато детето?

— Я ме погледнете! Аз съм стара жена и имам богат опит в тези работи.

— Мога ли да я видя? — попита развълнувано Гевин и нахлу в стаята, преди акушерката да е успяла да отговори.

Валеше като из ведро, бурята люлееше могъщите стари дървета. По сивото небе се стрелкаха светкавици, следвани от оглушителен гръм. Ала четиримата, които следваха мъничкия ковчег, не се тревожеха от времето.

Стивън стоеше до Гевин. Хелън се подпираше тежко на Джон. Водата се стичаше по косите и дрехите им.

„Моят син“, повтаряше си Гевин. Той отнасяше първия си син в гроба. В ушите му отекваха злобните думи, с които беше обвинил Джудит, че очаква дете от Уолтър Демари.

Той, само той беше виновен за смъртта на детето им. Гевин притисна лице с ръцете си и за първи път в живота си заплака.

През това време Джоан седеше до спящата си господарка. Лицето на Джудит беше бледо като възглавницата.

Гевин се върна от гробището и се присъедини към Джоан. Двамата седяха мълчаливо до леглото на болната и не смееха да се погледнат.

Най-после Джоан наруши мълчанието.

— Какво ще правите с нея?

— Какво да правя? Моля се да оздравее — отговори искрено Гевин.

Джоан махна сърдито с ръка.

— Говоря за лейди Лилиан. Само тя е виновна за смъртта на детето. И за болестта на господарката.

— Дръж си езика! — изръмжа раздразнено Гевин.

— Няма да мълча! Долу в кухнята седи една слугиня и ще си изплаче очите. Твърди, че е дошла тук да повика лейди Джудит, защото онази мръсница й заповядала да го стори. Искала съпругата ви непременно да ви види в леглото с нея. Жената казва, че била готова да направи всичко за няколко златни монети, но не вярвала, че ще я замесят в убийство.

Най-после Гевин проумя, че не може повече да отлага часа на истината.

— Искам да говоря с онази жена — изрече мрачно той.

Джоан скочи. След малко се върна, влачейки след себе си едно треперещо от страх момиче.

— Ето я злодейката!

Гевин измери момичето с мрачен поглед.

— Разкажи ми какво знаеш за злополуката.

— Злополука! — промърмори подигравателно Джоан, но улови сърдития поглед на Гевин и млъкна.

Момичето разказа подробно за случилото се през нощта. Отначало се запъваше и мънкаше, после заговори бързо и решително.

— Моля ви, милорд, не казвайте на лейди Лилиан, че съм я издала! Тя е способна да ме убие!

Лицето на Гевин беше безмилостно.

— Сега ме молиш за милост, нали? А кой прояви милост към детето ми, към жена ми? Махни я оттук! — заповяда ядно той. — Не мога да я гледам.

Джоан сграбчи слугинята за ръкава и я извлече от стаята.