Достатъчно основание

1.

Понеделник сутринта посрещна Дюит с голата истина: той живееше отново. Беше по-съзнателен, можеше по-спокойно и по-сериозно да се вгледа в себе си. Установи, че през последните няколко месеца като че ли е бил някакъв автомат — ежедневно се потапяше в монотонната и еднообразна работа, но рядко успяваше да се издигне над нея. Пред него сега лежаха три папки от здрава кафеникава хартия за пликове с имената на тримата мъртъвци на етикетите. Омаян от някаква магическа умора, която се беше просмукала във всяка негова клетка, той се чувстваше непокорен, самоуверен, спокоен. За една нощ — всъщност само няколко часа — тя го беше накарала да се чувства високо оценен. Отново обичан — макар и от една вечер. И въпреки че чувството за вина малко се опитваше да открадне неговото удоволствие, той нямаше да позволи това да стане. От всички хора Джулия би поискала той пак да почувства любовта, под каквато и форма да се появеше тя. Нямаше по-велико чувство. Че двама души могат да се свържат физически толкова съвършено, го удивляваше. Необузданата страст на Клеър, нейната способност да продължи, да масажира и двамата до такъв експлозивен оргазъм, го остави пропит с дълбоката болка на блаженството.

Първото неизбежно събитие на деня беше едно телефонно обаждане от Лейла Мейхъни. Тя беше повече от кратка и ясна, изреченията й сбити и лаконични, настроението й стриктно професионално. Питър Тили, каза му тя, бил готов да изостави всички обвинения, ако Марвин Ууд понесял все пак някакво наказание за кражбите.

— Това оставя нещата в твои ръце, Дюит — направи тя заключение с груб тон. — Или можеш да му оформиш обвинение, или да го пуснеш. Ти предложи на моя клиент сделка. Вярвам, че е сътрудничил възможно най-много. Предложението ти още ли е в сила или не?

Той трябваше да я спре. Гласът му беше уверен, когато й каза:

— Никакви обвинения засега от моя страна, госпожице съветващ адвокат, но може би ще се наложи да разговарям с него. Не искам да се обаждам на Националната гвардия да извърши това. Ясен ли съм?

— Ти май нещо си падащ по женските компании, Дюит. Откога детектив от Кармъл има частни аудиенции с Джеси Осбърн? — звучеше малко ревниво. — И после ей така да зарежеш банкета. Трябваше май спешно да се заловиш пак с лабораторната си работа, Дюит, така ли беше?

Надявайки се да разчупи леда, той предложи:

— Беше много приятно, че те видях снощи, Лейла. Роклята ти отиваше страшно много.

— Върви по дяволите, Дюит — тросна се тя. В ухото му започна да жужи сигналът за затворена линия.

— Дюит? — Командир Кап с неговия издаден корем, който тежеше толкова, че извиваше и раменете му напред, застана на вратата. — Имаш ли нещо против? — попита той и кимна към стола пред бюрото на Дюит. Дюит кимна в знак на съгласие, полагайки усилия да прикрие своята изненада, че Кап влиза в негова територия. Дали трябваше да стане от мястото си в знак на поздрав към непосредствения си началник? Започна да се надига от стола си и Кап веднага каза: — Няма нужда — и затвори вратата зад себе си. Дебеланкото седна и каза: — Значи се опитваш да изкъртиш камъните на къщата ми, а? — И заби леден поглед в него. — Нека ти кажа някои неща за живота, хлапако. Никога не пускай да играе ръката ти рано, винаги дръж картите си с лицето надолу и никога не сядай пред прозорец или огледало. Щом ходиш да се подмазваш на политическо животно като Джеси Осбърн, знай добре какви шибани неща вършиш. Тя ще те сдъвче и изплюе много по-бързо, отколкото си мислиш. — Усмихна се с гротескна увереност, която в някой предишен ден би обезпокоила Дюит. — Поканен си да разследваш случая Лъмбровски засега. Не знам точно какво са ти казали, но такъв един ход привлича вниманието към себе си и ти спечелваш врагове. Какво чух: Морн е станал подозрителен към твоето включване в цялата тази игра поради тупалките, които сте си раздавали в „Подковата“. Ти имаш мотив, Дюит. Отношенията ти с Броу не бяха голяма тайна за останалите. Точно заради това беше държан настрани от случая. Сега си се размърдал и си го откраднал за себе си. Разбираш ли? Размътваш водата…

— Аз? Морн именно се опитваше да определи случаите като самоубийство, да хвърли цялата вина върху Лъмбровски и направи така, че той да изглежда най-лош. И за какъв мотив говориш? Сега се явявам защитник на Лъмбровски!

— Навираш се в големите игри, Дюит, а аз не съм сигурен, че си готов за такива неща. Хората, които се присламчват до големите клечки в новобранските си години или стават звезди, или просто изчезват. Причината, поради която повдигам целия този въпрос е, че с получаването от теб на поканата за случая Лъмбровски, за този случай ставам отговорен един вид и аз… защото съм отговорен и за теб — подчерта той. — Запомни, каквото правиш, рефлектира върху всички нас. Ще ме осведомяваш накратко за всяка твоя стъпка по пътя от разследването на делото Лъмбровски, Дюит. Само да премълчиш една шибана думичка… А що се отнася до копията от твоите доклади… не мислиш ли, че и ти си съмнителен тук? Помисли пак. Мислиш си, че съм се притеснил за тези предполагаеми копия, за които все говориш? Можеш ли да покажеш тези копия? — Почака за отговор. — А?

— Не.

— Разбира се, че не можеш. Можеш ли дори да кажеш със сигурност, че такива копия съществуват?

— Не.

— Ами как ще можеш! — изкикоти се и после каза подигравателно: — О’кей, тогава чуй това, Дюит, мистър Крал на доказателството: Докато успееш да ги покажеш, те не съществуват. Прав ли съм? Адски прав съм. Ако си мислиш, че не спя заради твоите проклети копия, май е по-добре да размислиш пак.

Дюит почувства, че кръвното му налягане се покачва, топла кръв и червенина залива страните му. Веднага достигна до извода, че Кап е намерил документите на Лъмбровски и ги е ликвидирал. Попита се и за липсващия кокаин.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете, командире — каза той. — Тук започва да вони. Забравили сте да си измиете зъбите или просто дишате с гъза си?

Кап стана яркочервен:

— Слушай какво, Дюит, човек трябва много да внимава с кого се спречква. Захващаш се не както трябва…

— Може би трябва да ми отговорите на този въпрос, командире — каза Дюит, стана от стола си и отиде до вратата. — Какво точно обсъждахте с Лъмбровски, когато той дойде у вас събота сутринта?

Кап стана веднага. От изражението му личеше, че въпросът го е заварил в изненада.

— Какво? — попита той.

— Да, командире, какво? Какво обсъждахте?

Кап тръгна с енергична крачка към вратата, отвори я и се обърна към него, застанал наместо:

— Броу беше прав: ти си едно тъпо копеле, Дюит. Въобще не знаеш кога да спреш.

Дюит беше толкова близо, че чувстваше неговия дъх.

— Аз никога не спирам — каза той тихо.

— Ще видим — каза Карл Кап без да го погледне и излезе.

Дюит се върна на бюрото си. Мисли летяха във всички посоки в главата му. До каква степен беше замесен Кап? Какъв ход възнамеряваше да предприеме след това, ако въобще възнамеряваше?

Извади чека на Джеси Осбърн от портмонето си, извика Джини, даде й го и й обясни как да бъде осребрен в дребни банкноти и как да уреди Колет да получи своя комплект играчки за развлечение.

— Това е адски добра електронна система, Джини. Осъден убиец ще има по-добър телевизор, отколкото аз или ти някога ще видим.

— Май се намираме не в този бизнес, който трябва — рече Джини.

2.

— Здравей, Еми — каза Били Талбо, изскачайки от укритието си зад една врата на класна стая в коридора, и я стресна. — Беше облечен с дънково яке, панталон и тениска.

— Били — рече тя и се изчерви. — Извинявай за баща ми…

— Не се притеснявай. Има начин да ми се отплатиш — каза той, плъзна ръка по талията й и я спря върху дупето.

Тя се дръпна енергично от него, въпреки че й беше приятно. Той се усмихна самоуверено, като че ли знаеше какво мисли тя.

— Не мисля така — каза тя.

— Чух за кучето ти — каза той. — Наистина съжалявам, че е станало така. — Каза го доста странно, дори весело.

— Имам час — опита да се извини тя.

— Не, нямаш — каза й той и върна ръката си пак там. Този път тя не се дръпна, защото приближаваха Лайза Смарт и Джени фолк, и ако я видеха да разговаря така с Били, щяха да си представят и други неща за завиждане. Били я стисна за дупето, когато двете момичета минаха покрай тях, и Еми почувства как изведнъж топлина и червенина се изкачват нагоре по гърдите й. Попита се дали той забелязва червенината под шията й. Хвана едно свое копче там и започна да си играе с него, използвайки ръката си като прикритие.

— Ще ходиш ли из центъра тази вечер? — попита той.

— Днес е понеделник и ще ходя в аквариума. Баща ми работи в аквариума.

— Няма да ходиш до центъра?

— Не мога, Били.

— Какво ще кажеш ако мина да те взема от аквариума? Ще се повозиш ли с мен? — Стисна я пак. — Само малко? — Тя се дръпна. Дали Били беше толкова лош, колкото баща й казваше, или той проявяваше свръхзагриженост за дъщеря си? Никой в училището не мислеше със сигурност, че е лош.

— Той ще те види — каза тя.

— Не, няма да ме види — поправи я Талбо. — Ще се срещнем в осем и половина там горе. Ще отидем с колата до центъра.

— Не мисля така, Били. Не мисля, че това е добра идея.

— Идеята е страхотна. Осем и половина, Еми. Не ме зарязвай.

Той се присъедини към група приятели и се загуби сред многото ученици из коридорите.

Еми се приближи до дебелото матирано стъкло на прозореца на вратата на класната стая да го използва колкото е възможно като огледало. Кожата под шията й беше червена като врат на червеношийка.

3.

Нелсън влезе в канцеларията на Дюит без дори да почука. Размахваше пред себе си лист от бележник.

— Това гадно разследване май става много по-интересно отколкото да киснеш по улиците като контрол на пътния трафик — каза той.

— Какво искаш да кажеш, Тарзане? — попита Дюит. Прякорът подхождаше много на този широкоплещест, леко мургав човек. В този момент му мина изненадващата мисъл, че не познава добре Нелсън, нито който и да е друг от неговите униформени полицаи. Професионално да. Знаеше, че Нелсън е най-способният от цялата група, но как например той прекарва свободното си време, кой по-точно беше той, оставаше загадка за него.

— Плексигласът — обяви гордо Нелсън. — Току-що ми се обади един мениджър на дистрибуционен център. Имал списък на всички пунктове за търговия на дребно, които продават този плексиглас. Бил нискотемпературен, евтин и не се използва много. Това е в наша полза, тъй като най-индустриалните количества плексиглас се използват на страшно много места: производители на каравани и ремаркета за летуване, на алармена апаратура за домашна охрана, производители на яхти и лодки и къде ли не още, и ако тръгнем да изследваме всичко това… Това, което донесох тук, сержанте, са имената само на три магазина. Намират се на сто мили един от друг, но само те продават плексигласа, който намерихме под ноктите на Макдъф.

— Има ли в Сийсайд?

— Да, единият е там.

— Иди там. Виж дали има начин да се определи какво количество плексиглас са продали през последните шест месеца. Специално от нискотемпературния. Разбери всичко, което можеш. Кой го закупува и за какво се използва. Информация, Тарзане. Нуждаем се максимално от информация. Дори да ти изглежда ограничена, запиши я.

— Тази сутрин обаче трябва да съм патрул — оплака се униформеният.

— Аз ще уредя нещата, не се безпокой. Свърши тази работа както трябва, Тарзане, и знай, че ще ти съдействам не след дълго да си сложиш униформата в нафталин и да станеш неуниформено ченге. Чуваш ли ме добре?

— Повече от ясно, сър!

След като напусна канцеларията Дюит за пореден път се върна в началото на своите последователни разсъждения за убийствата. И пак достигна до извода, че от откриването на доказателства зависи много. Колкото повече ги имаше, толкова по-вероятно беше, че те самите щяха да разкажат цялата история. Разследването се беше натъкнало на въпроса за последователност в убийствата. Както в загадъчен филм или роман той не можеше да определи кой ги е извършил, докато не разбереше как ги е извършил. Все още нямаше достатъчно правдоподобно обяснение как жертвите са били „убеждавани“ да седят кротко, докато убиецът ги е обгазявал. Отиде с папките си в столовата. Папките бяха издути от снимки на местата на събитията и лабораторни снимки, които той внимателно подреди в редица по по-големите маси: Осбърн лежеше на мястото, където Андерсън го беше довлякъл на асфалта; триъгълникът от моторно масло; написани на машинопис, изводите от разговора му с Лафтън в обобщен вид; снимките на Клеър за сравнение на краищата на парчетата лепенка; личните вещи на Осбърн и отворения му куфар с грижливо сгънати дрехи; камионът на Макдъф; зеещата дупка на автомобилното табло; следата от велосипед и лабораторно увеличената люспа от боя; памучните топченца, намерени по двете жертви; препис от разговора с мисис Макдъф; задната ниша на каравана на Макдъф, в която бяха разхвърляни най-различни неща; личните вещи на Макдъф и отвореният му куфар с грижливо сгънати дрехи… Спря. Пръстите му продължаваха да държат последната снимка. Върна се назад в редицата снимки и вдигна подобната снимка на куфара на Осбърн; постави я до снимката с куфара на Макдъф. След това взе преписа от разговора с мисис Макдъф. Полицейска работа: документи и снимки, снимки и документи. Прелисти страниците с думите й.

„Макдъф може да беше разхвърлян, но знаеше всичко къде се намира“. Под това беше написано: „Квитанции в куфара?“ Беше проверил за това. Не бяха открити никакви квитанции, което подсказваше, че убиецът ги е взел. Това, на свой ред, означаваше, че тези квитанции някак са заплашвали убиеца. Но не квитанциите бяха това, което го интересуваше. А снимката на куфара.

4.

— Какво виждаш? — попита той Клеър.

— Куфар — каза Клеър от другата страна на масата, покрита с розов линолеум.

Във витрината на кафето ресторант в покрайнините на Салинас светеше неонов надпис КИТАЙСКА ХРАНА. Както Дюит можеше да определи по най-логичен начин, това беше името на заведението. Двамата седяха в сепаре до задната стена. Основният елемент в предната половина на ресторанта беше един истински малък фонтан с минерална вода, край който имаше въртящи се табуретки и голям хладилник със стъклена врата.

Китайските кроасани бяха донесени първи — мазни кифли с яйца, бобени кълнове и китайско зеле, но все пак добри. Когато донесоха и сока, Дюит разля без да иска доста от него по панталона си и се опита да го избърше. Изглеждаше така сякаш го е напикал. Измъкна ризата от него така, че като стане, да прикрива петното отпред.

— Кажи ми нещо за човека, който е подредил багажа в този куфар — каза той.

— Спретнат и организиран. Харесва и дрехите му да са така.

— Това е куфарът на Макдъф. Според неговата съпруга е бил пълен мърляч.

— Значи някой друг е подредил куфара.

— Мисля точно така и аз.

— Аз пък си мислех, че сега ще обсъждаме какво аз мисля.

Той захапа мазната кифла и не й обърна внимание.

— Няма никакви квитанции — припомни й той.

— Нещо ме изпитваш!

— Да. Искам да разбера дали ние двамата даваме едни и същи обяснения.

— Тогава ти прощавам. Продължавай.

— Памучни топчета с едно и също избелващо средство, но върху различни трупове.

Тя обобщи на глас казаното:

— Някой е подредил багажа вместо него. Откраднал е квитанциите. Памучните топченца с еднакво избелващо средство значи означават едно и също място.

— Разгледай Марвин Ууд и факта, че Макдъф не е казал на никого за откраднатия от камиона радиокасетофон.

— Топченцата бяха по кожата на труповете. Това означава, че и двамата са били голи и са били в контакт с една и съща материя…

— Куфарът — напомни й той. — Точно тук убиецът е оплескал работата. Не е трябвало да подреди багажа в куфара на Макдъф толкова старателно.

— Мотел — каза тя. — Той дебне жертвите си в мотел. Това съвпада с казаното на теб от Ууд.

— Така ще трябва да е — съгласи се той. — Да, и аз останах с такова впечатление. И ако следва плътно метода на Колет, което изглежда най-вероятно, тогава ги души до безсъзнание, извежда ги от мотела и после нагласява самоубийства. Имат едни и същи памучни топченца по кожата си…

— Заради кърпите или чаршафите на леглата — завърши тя изречението му. — Джеймс, точно така, фантастично!

— Само че има един малък проблем: в този район има повече мотопеди, отколкото постоянни жители. Точно това ни бави най-много. Трябва да стесним района си на търсене.

— Това също предполага, че Лъмбровски или се е самоубил, или е бил убит чрез имитиращо убийство. Първите двама не бяха местни жители. Имали са причина да отседнат в мотел. А Лъмбровски? Все още обработваме доказателствата по неговия случай, но тук нямаме следа от велосипед и никакъв багаж, естествено. Дали този тип би нападнал местен жител в мотел? Изглежда малко вероятно.

— В зависимост от гледната точка, предполагам, че може да има смисъл — каза той. — Още от самото начало си помислих това.

— Но сега?

— При убийството на Лъмбровски — припомни й той, — имаше следа от велосипед, Клеър. Дъждът я отми, така че става безполезна информация за пред съда, но аз я видях. Разбира се, възможно е имитиращ убиец да е използвал велосипед само за да поддържа последователността на действие, както е възможно следата да е от колелото на някое хлапе и да няма никаква връзка със случая, но ние сме подготвени да не се доверяваме на съвпадения. Ако е било имитиращо убийство, значи е било адски добре извършено. И е било извършено от някой, който е разполагал с вътрешна информация. Само дузина души от нас знаят за велосипеда. Съществува вероятност, ако се вярва на човек като доктор Шилстейн, че първите две убийства са били примамка за капан, в който да падне Лъмбровски. Това, което Джеси ми каза за двете местопрестъпления, свързано с Лъмбровски, не се различава, а подкрепя тази вероятност.

— Примамка? — каза тя озадачена.

— Да, Осбърн и Макдъф. Избрани напосоки в един и същи мотел, формата на изкривяване на памучните влакна подкрепя това. И двамата мъже са били легнали. Мисля, че този тип ги е спипвал някак в съня им — също като Колет. Може би е спипал и Лъмбровски в неговия сън. Какво се смееш? — попита я той.

— Просто така — каза тя и го погледна с неподвижен поглед. — Между другото, още не си ме питал защо аз поисках да се срещнем сега.

— И защо поискахте тази среща, мис О’Дейли?

— Помислих си, че въобще няма да ме попиташ — отвори своето куфарче и му подаде някакви документи.

Дюит ги взе и подхвърли шеговито за поредния куп хартия:

— Ако не беше в името на правителството, щяхме да имаме много повече гори.

Прочете:

— Отговорът беше в люспата боя, естествено — обясни тя. — „Шуин“ дойде от многото справочна информация. Получих сведенията за него по факс тази сутрин. Колелото, което е било в багажника на Лъмбровски, е черен металик „Шуин катерач“. Ако гумите му са били напомпани съгласно изискванията на производителя, тогава возещия се е тежал точно сто шейсет и два фунта. Разбрахме го от изследването на следата и съпоставянето със съответното налягане в гумата. Според таблиците и графиките, мъж със средно тегло сто и шейсет е висок между пет фута и девет инча и шест фута. Значи ако той е среден, тогава вече имаме някакво негово приблизително описание. И ако разрешите едно становище, детективе, мога да кажа, че причината, поради която вярваме, че е среден на ръст, е че този специфичен модел велосипед е със среден размер.

— Аз проверих информацията за магазините, които продават такива „катерачи“ и докладите за продажба на подобни крадени вещи. Надявам се скоро да стесня кръга. Нелсън от своя страна е намерил само един магазин в Сийсайд, който продава онзи плексиглас. Това може да ни помогне да стесним кръга допълнително.

Тя опита една от рода на леките закачки:

— Отбелязваш напредък, Джеймс. Имаш генералното описание, общия район, дори генералната идея за извършените действия.

— Генерал Дюит на вашите услуги — каза той.

Тя го поздрави с умишлено превзет театрален жест. Точно в този момент неговия пейджър, закрепен на пояса му, започна да издава досадни пулсиращи звуци.

— Точно когато трябва — каза той. Извини се и отиде да се обади по телефона до своя офис. Когато се върна, остави петнайсет долара на масата.

— Къде? — попита тя.

— Изглежда Колет е харесал своя телевизор. Иска да говори. Май ще имам късмет. Трябва да прекарам следобеда на път до Атаскадеро и обратно. Би ли ми направила услуга да се обадиш на Зоро — Емануел — в болницата. Кажи му, че ще закъснея за аутопсията на Лъмбровски, и да започва без мен.

— Той въобще няма да ми повярва — каза тя.

— Да, навярно ще стане така — призна Джеймс Дюит. — Но все пак опитай. Ако ти предложи да присъстваш вместо мен…

— Зарежи ги тия!

— Слушам.

5.

Измъченият и с невероятно бледо и изпито лице Колет крачеше бавно из „тенис корта“ с дълги и неспокойни крачки подобно на военен герой от филм в негово следобедно матине. Погледна през рамо към дошлия преди малко детектив Джеймс Дюит от другата страна на мрежите, който беше без колан, без връзки на обувки и с изражение на лицето на нетърпение, каквото чувстваше.

— Аз удържах на думата си и изпълних моята част от сделката — каза Дюит силно, прекалено силно за помещението. Главата на Колет почти подскочи от сепване. — Проверих при Шилстейн. Ти си постоянно заключен тук от много време. Ако това е вярно, как можеш да имаш името, което да ми кажеш?

— Вярно е. Равнява се на единична килия, обзаведена с легло и някоя друга мека мебел. Тук е затвор, в края на краищата. А и кой е казал, че имам името?

— По-добре да го кажеш, иначе апаратурата ще се върне обратно.

— Апаратурата въобще не е била доставена. Шилстейн ми каза, че ще ми бъде дадена ако сътруднича добре, а аз вярвам на доктор Шилстейн и знам, че ще удържи на думата си — спря изведнъж и изгледа Дюит с презрение, след което пак се върна към неспокойните си крачки. — Хора като теб нямат никаква представа за това съществувание. Никой никога не е имал. Ако не ми падне удобен случай да избягам, ще прекарам останалата част от дните си тук. Можеш ли да проумееш? Останалата част от дните си. И това — каза той, наблягайки на пресилената драматична пауза, — е именно замислената доживотна присъда. Ако си мислиш, че ще рискувам тази електронна система, за която се уговорих с теб, значи си глупак. Никога не съм ти обещавал име; обещах ти информация.

— Ще очаквам добра информация — предупреди Дюит.

— Вярно е, че съм под ключ тук. Дават ми списания с махнати скоби. Цялата ми поща се чете. Не ми е разрешено да се бръсна сам. Подстригва ме и ме наглася периодично един човек, който е сляп с едното око и леко накуцва. Тази 202 система, за която преговарях, ще бъде монтирана така, че да не мога да я докосвам и ще бъде управлявана само от дистанционно управление. Знаеш ли това? Няма да ме пуснат да пипна никакво електронно копче. Не е ли иронично, че искат да продължавам да бъда жив, а? И то след това, което съм направил! И ще го направя пак, ако някога изляза оттук. Каква радост. Какъв ентусиазъм — пак погледна Дюит — Знам, че е така, Джеймс. Мога ли да те наричам Джеймс? Знам, че е така.

Дюит разбираше значението на поддържане на общуването с него, но чувстваше как тръпки пълзят по кожата му. Колет беше възприел поведение на тревожна арогантност, парадирайки с категорична непреклонност посредством равен и спокоен глас. Беше овладял ситуацията много добре; имаше за слушател един пленник от другата страна и се стремеше да използва всичко максимално в своя полза.

— Ти си експерт, Колет — каза със стегнат глас Дюит.

— Тук съм затворник, да. Но ти знаеш ли, че съм бил и на други места? Не, мога да разбера по лицето ти, че не знаеш. Няма нужда да проверяваш досиетата, въпреки че може да е отбелязано някъде. Казвам ти истината, Джеймс. Знам, че е вярно. Шилстейн не ти ли каза за прехвърлянето? Изненадан съм. Беше свързано с азбест. Открих го, когато инсталираха детекторите за пушек. Няколко от колегите ми напипаха кибрити… много са опасни в ръце, в които не трябва да попадат, Джеймс. Почти щяха да изгорят всички ни тук. Това накара някаква правителствена агенция да се вдъхнови и беше монтирана система за откриване на пушек за сметка на данъкоплатците. Точно така беше. Откриването на азбест причини последователни отпуски на персонала в това крило. Бяхме прехвърлени в Държавния затвор във Вейкъвил, в психическата болница там. Колко неточно тълкуват те термини като болница, Джеймс. Точно така беше. Дали се извършва там някакво лечение? Не те интересува, разбирам. Не те засяга. — Ходенето му стана по-обезумяло и веднага напомни на Дюит за Мани Рон в кабинета на Хиндеман. Толкова малко разделяше двамата, помисли си той: някаква мрежа и няколко закона. Това, че бяха от един и същи вид, с нещо общо помежду им, смути много Дюит. Той не искаше никакви асоциации с Харви Колет.

Колет продължи обяснението си със същия самоуверен монотонен глас:

— По време на краткия ми, но приятен престой във Вейкъвил, попаднах на въпросната личност. Нека се отклоня замалко, детективе: знаеш ли колко прекрасно, колко изкушаващо беше дългото пътуване с автобус дотам? Миризмата на фермерските ниви и ливади? Хора, тръгнали по свои ежедневни задачи? Жени в коли, които минаваха край нас, със запретнати поли, с дълги елегантни пръсти, стиснали неспокойно воланите? — Беше спрял наместо, притворил леко очи, гледащ кривогледо, с наклонена назад глава в замислена поза на човек, припомнящ си много неща… По телевизията няма никакви миризми. Не можеш да вкусиш въздуха. Това… това е престъпление. Точно така беше. — Започна да крачи пак и каза тихо: — Въпросната личност.

Дюит пъхна ръце под себе си на стола да ги накара да спрат да треперят. Цял автобус с Харви Колети по свободния път. Толкова малко ги разделяше: някакво стъкло, малко стомана и няколко закона.

— В места като това рядко използваме имена. Знаеш ли това? Пълноценните разговори са ограничени, а и, честно казано, нивото на третиране с лекарства… — пак погледна към Дюит. — Знаеш ли, че Шилстейн ми изсуши душата заради разговора ми с теб? Обзалагам се, че не ти е казал, нали? Не може да търпи всичките пациенти да се държат като зомбита… Някой може да се досети какво става тук. Ако излезеш извън контрол тук, охраната те притиска до земята, гол, представи си, и ти допира зашеметяващата пръчка до ташаците. Някой път става и по-лошо. Малко задружно семейство сме тук в мотела…

Дюит се наведе напред и веднага извади бележника си.

— В какво?

— В мотела. Така наричаме заведението… обитателите. Лечебния мотел… Това е пълното име. Стаите са евтини, гледките са ограничени.

Дюит си записа нещо.

— Нима това те интересува, Джеймс?

— Разкажи ми за Вейкъвил. За затвора там.

— Както обясних, ние не използваме имена. Но мога да ти кажа за въпросната личност. Играехме заедно шах. Не ти ли казах, че съм непобедим по шах, Дюит? Вече три години никой не ме е победил. Точно така е. Той постоянно губеше — въпросния индивид — аз печелех. Но винаги се стремях да сме почти наравно, за да има интерес. Много добър съм, Джеймс. Мога добре да управлявам играта — каза и добави с перверзна усмивка: — Нима не мога?

Дюит се залови да изтърка стъклата на очилата си. Колет го видя и каза:

— Аз съм късоглед. Знаеш ли това? И въпреки това не ми позволяват да нося очила. Дори с пластмасови лещи. А казват, че имаме права. Но не ние тука. Точно така е. Тук са само ненормални. Става въпрос за късогледите и разни подобни — и се изкикоти със затворена уста на собствения си хумор.

— Разкажи ми за него — каза Дюит и закачи очилата зад ушите си.

— Имахме общи интереси. Той започнал с оставянето на храна за домашни животни на открито и привлякъл двойка шумни съседски кучета. Увил устите им и ги пристегнал с лепенка за залепване, сложил им найлонови торби на главите, завързал ги и тях, и ги пуснал да тичат из стаята докато паднали задушени мъртви. Точно така се чувствал и той: задушен. Познавам това чувство. Живея с това чувство, Джеймс. Точно така е. Улиците са задушени, градовете, всички ние. Да, имахме общи интереси. Ескалация, Джеймс. Историята на света може да се обясни посредством ескалация. На недоволството например. На лидерите, на работниците, все едно. Мисля, че беше от Сакраменто, въпреки, че не съм много сигурен. Там действал той и въобще не го хванали. Вие, полицаите, Джеймс… Един ден изчезнало момиче скаут. Била му първата. Дошла право у тях; продавала някакви бисквити. Било й последна спирка. След нея имало и други. Някаква жена, която ходила по домовете нещо за гласуване, или май за преброяване на населението. Да, така май беше, иронично… да преброява хората. Разбираш ли? Докато тя свършила и той свършил с нея — и, един по-малко от населението. Промяна в населението. Друга жена пък продавала парфюми; мисля, че така беше. Едно нещо — продължи той, — което трябва да се научи тук, е че законът се движи бавно. Точно така е. За какво го осъдиха него, например? Не за момичето скаут. Нито за която и да е от жените. Бил е винаги много внимателен и премествал труповете късно нощем на голямо разстояние. Дистанцирал се от престъпленията, разбираш ли? — Отново самодоволно хихикане със затворена уста. — Не го осъдили дори за палежа. Пипнали неговия племенник за това. Това, за което го осъдили, било заради домашните животни, разбираш ли? Тренирайки за палежа, той запалил собствения си дом. Когато гасили пожара, попаднали на скелетите… на животните. Повече от дузина скелети на кучета, мисля че такава цифра каза. Всичките в различна степен на разлагане, със залепени с лепенка уста. Изпратили го в болницата във Вейкъвил за преглед. Деветдесет дена го държали и не открили нищо, защото могли да докажат само за кучетата. Точно там се срещнахме, както казах. Разказахме си историите. — Спря и погледна Дюит в лицето. Слабото му тяло се виждаше през двете мрежи. — Той е единственият човек, на когото съм разказвал най-големите подробности. Беше достатъчно добър да разкаже и своите на мен. Не знам името му, но той е твоя човек, Джеймс. Жертвам го единствено заради самосъхранение. Оцеляване на най-бързите, Джеймс. Грабвай всяка възможност, като че ли ти е последна. Точно така е.

— Описанието му какво е?

— Гневен поглед. Помня добре очите му. Като го видиш, мисля че ще кажеш, че е привлекателен мъж. Едър. Има индианска кръв в него. Апачи? Черна стъпка? Не толкова много, но можеш да го забележиш във вида му. Обича да се хвали с това.

— Ако ти покажа снимки, би ли могъл да познаеш лицето му?

— Май Шилстейн не ти е казал: аз съм гений, Джеймс. Точно така е. Имам фотографска памет. Това, за което питаш, е детска работа. Естествено, и то е предмет на договаряне. Бих искал първо да видя системата инсталирана. Бих искал да видя договора за наем на касети от видео магазина.

— Няма време за това.

— Ти се намираш не от тази страна на корта, която трябва, Джеймс. Топката е от моята страна. И тук разполагам с предостатъчно време. Изобилие от време. Трябва да защитавам моите авоари. Бъди благодарен, че не искам превеждане на някоя солидна сума. Не съм лаком човек, Джеймс. Нуждите ми са обикновени. Наистина съвсем обикновени. Направи няколко телефонни обаждания, Джеймс. На това трябва да си способен. Ще разговаряме. Знаеш къде да ме намериш. Охрана! — извика той.

— Името му, Колет. Знам, че знаеш името му. Трябва да си го наричал някак.

Той се усмихна с широка усмивка. Отляво му липсваха няколко зъба.

— Наричах го Трапера Джон. Той ме наричаше Ястребово око. Точно като в шоуто. Викаше ми така, защото бях по-забавния от двамата. А, и защото той беше женен. В шоуто Траперът Джон е женен, както знаеш. Ястребовото око — не.

Дюит стана и го поправи:

— Това не е вярно. Хей, гений Колет? Не мисля, че е така. Не беше Трапера, а Бий Джей. — Колет го погледна смутен, дори озадачен от своята грешка. — Точно така е — добави Дюит и после стисна пръсти в обувките си и изгърби ходилата си, за да не се изхлузят обувките, докато върви.

6.

Дюит телефонира на Кап от кабинета на Шилстейн. Предстоеше му двучасово пътуване и искаше да се възползва от няколкото останали работни часове от деня. Каза му за дългия разговор с Колет и предложи поради многото доказателства, разкрити от Клеър О’Дейли, да бъде организирана работна група, в която да се включат следователи от офиса на окръжния прокурор и офиса на шерифа на област Монтерей. И двамата следователи от офисите бяха добре осведомени за хода на последното кратко разследване. Замисълът на действие на работната група щеше да бъде да се показват снимки на Осбърн и Макдъф на работещи в мотели с цел да се определи къде всеки от двамата е отсядал в нощта на неговото убийство. Това беше работа с широк мащаб в този туристически район. Въпреки това обаче, Дюит чувстваше, че тя трябваше да започне незабавно.

Отново емоционално натоварен с участие в активно разследване, доктор Бредфорд Шилстейн използва своя контакт с администрацията на болницата във Вейкъвил да получи копия от всички доклади на лица, лежали в болницата и изписани през последните шест месеца. Такива копия бяха изпратени както до него, така и на Дюит. По-нататък бяха предприети стъпки с магазина за електроника в центъра на града да монтира веднага електронната развлекателна система на Колет. Дюит напусна Атаскадеро, чувствайки се подобно на диригент: можеше да маха с палката, но изпълнението зависеше от самите свирачи.

7.

— Вярваш ли в Бог? — попита Рикардо Емануел със силния си акцент. — Чакай да перифразирам. — Последва кратка пауза. — Вярваш ли в Светото писание?

— Признавам само петата му част — отвърна Дюит. Задната стая на погребалния салон в гробището „Марейша“ миришеше на вкиснато.

Безфилтърна цигара „Шърман“ беше затъкната между дългите пръсти на Зоро. Той се наслаждаваше на аромата на сивкавосиния дим, издишайки го през устата и вдишвайки го пак през носа. Задната стая беше извънредно студена. Чифт кървави тънки гумени ръкавици бяха хвърлени върху купчината смет.

Трупът на Лъмбровски лежеше върху екзаминаторскдта маса, покрит с чаршаф.

— Помниш ли притчата за Джона и кита?

— Да.

— Вярваш ли във върховната ирония?

Дюит седна на близката табуретка. Зоро с неговите драми, неговата тлееща цигара, неговите огнено кафяви очи и театрални вежди. Разкарай се с тия, искаше да каже Дюит. Но остана да чака мълчаливо.

— Нали ще се съгласиш, че нашият дебел ей там беше твойта Немезида?

— Не се погаждахме много добре.

Тази бележка причини кокетническо ухилване от страна на лекаря:

— Подценяване, наистина. Този алкохолик с черен дроб на кит е бил твой архивраг, нали? Но кой ли би повярвал, че Хауард Лъмбровски ще свърши като направи услуга на Джеймс Дюит?

Дюит се намести по-удобно върху удобната табуретка. Зоро явно не беше прибързан човек и сега не бързаше да изплюе камъчето. В този бизнес никой не бързаше. Всеки човек трябваше да бъде оставян на своя собствен порок. Зоро изглежда се наслаждаваше на момента.

Той побутна по масата до тях мензура с някаква прозрачна течност, която спря пред Дюит. Течността миришеше като алкохол.

— Ето виж — каза Зоро и размаха небрежно цигарата си. Дюит очакваше някакво избухване. — Маслинена клонка. Последното предложение за мир от Хауард Лъмбровски до Джеймс Дюит. Дори твоето име да беше написано върху него, нямаше да мога да го прочета толкова ясно.

— Джона? — възкликна Джеймс.

— Да, детективе — обяви гордо Зоро.

— Намерил си го вътре в него?

— Браво.

— Погълнал е ключ?

— Непосредствено преди смъртта — отговори бързо лекарят. — Нямам никакво съмнение, че той е бил последното нещо, което Хауард Лъмбровски е поглъщал. Навярно последното му действие.

Дюит вдигна мензурата и огледа ключа по-внимателно. Върху него беше щампована с вдлъбнат релеф цифрата 12. Ключът беше съвсем определено комерсиален. Ключ от мотел.

— Ще трябва доста усърдна работа на прилежен детектив, за да се открие от коя врата е този ключ. И от другата страна на тази врата смятам, че можеш да намериш решаващото доказателство за убийството на Хауард Лъмбровски. Човек трябва да е много категорично решен на действието си да погълне ключ. Защото въобще не е вкусен. Мога само да предположа, че е, поради липса на по-добър израз — и хвърли на Дюит самодоволен поглед, — смъртно доказателство.

— Ключът е комерсиален. Такива се използват в мотелите — каза Дюит.

— Така изглежда — съгласи се лекарят. — Видя ли лицето му?

— Да.

— Ръцете?

Дюит кимна утвърдително:

— Дали се е борил?

— Ако е било така, то опонентът му е бил буквално стена. Открих малки кървави напуквания по кожата върху кокалчетата на пръстите му, като от силни удари или претриване.

— А какво ще кажеш за червените белези? — попита Дюит. — По врата?

— Нямам представа — рече Зоро. — Някакво претриване. Непознато е за мен.

— Пъхал е ръка през много тесен отвор в стена?

— Не знам, ти си детектива.

— Мога ли да задържа това?

— За да се поддържа защитната верига, бих предпочел да се остави в лабораторията. Естествено, върху него едва ли ще има отпечатъци поради стомашните киселини, но правилата са си правила.

Дюит погледна часовника си:

— Пет без десет. Какво ще кажеш ако изтичам до лабораторията вместо теб?

— Не заключват ли вече?

— Няма да заключат, ако им се обадя по телефона.

— Тогава обади се. Имам още двайсетина свободни минути тук.

8.

Клеър го пусна през задния вход на лабораторията, който беше с двойна врата за допълнителна сигурност. По всяко време помещението с доказателствата на лабораторията съдържаше стотици торбички с различни контролирани вещества и оръжия от всякакъв вид, които бяха потенциална цел за открадване. Той остави картонената кутия с мензури и стъклени кутийки, съдържащи различни неща от аутопсията на Лъмбровски. В специалния хладилник сложи органичните вещества. Тя му каза, че една сътрудничка току-що е излязла да купи нещо за лека вечеря от заведение за бърза храна. Двете с нея щели да се заемат с резултатите от аутопсията на Лъмбровски довечера. Обеща сутринта да снеме копие от ключа за него.

Той й разказа за разговора си с Колет. Тя се наведе леко към него и го целуна докато той говореше. Целувката беше дълга и чувствена.

— Колко бърза е тази бърза храна? — попита той; подтекстът му беше очевиден.

— Пици. Ще се бави поне двайсет минути — докато разкопчаваше неговата риза, попита. — Показвала ли съм ти скоро помещението с веществените доказателства? Трябва май да отидем да го разтребим — и го погледна весело.

Той повтаряше действията й и разкопчаваше копче по копче от нейната риза.

— Миришеш чудесно — каза тя, заравяйки глава в гънката на врата му.

— Още ли има одеяла в помещението за доказателства? — попита той.

— И още как — каза тя и го хвана за ръката.

Свършиха в задната част на лабораторията достатъчно време преди пиците да дойдат.

Клеър му подаде лист хартия и обясни развълнувано:

— Днес имаме важна победа. Идентифицирахме производителя на избелващото средство, открито по памучните влакна.

Дюит започна да чете. Тази жена имаше навика да запазва най-доброто за най-накрая, както на работа, така и вън от нея, помисли си той. Избелващото средство с индустриално качество беше произведено от „Пасифик Рим Кемикъл Корпорейшън“. Бяха посочени и три обществени перални между Сан Хосе и Салинас, които бяха клиенти на „Пасифик Рим“. Пералнята „Брайтън“ и Службата за чистене, последни в списъка, се намираха в Сийсайд.

— Сега създаваме работна група — обясни Дюит. — Бяхме се приготвили да тръгнем от врата на врата по всички мотели, здравни клубове и подобни заведения да показваме снимки на Осбърн и Макдъф. Но това ни спестява няколко хиляди човекочаса. Първо ще прегледаме клиентите на „Брайтън“. Ако от „Брайтън“ могат да ни дадат списък на мотели…

— Имаш ли нещо против ако за минута играя ролята на адвокат на дявола?

— Давай.

— Защо толкова внимание се обръща на мотелите? Както току-що каза, може да е здравен клуб, салон за масаж, публичен дом… всякакво място, където убитите мъже може да са лежали върху чаршаф или хавлиена кърпа. Какво толкова ако Ууд е откраднал касетофона докато Макдъф е бил в мотел? Макдъф може след това да е продължил с камиона си и да е отишъл на друго място…

Дюит поклати глава отрицателно и я прекъсна, обяснявайки:

— Където и да е бил — откраднат касетофона, това е станало на последната спирка на Макдъф преди да умре. Иначе щеше веднага да се обади за кражбата на жена си. Особено ако е бил откраднат преди разговора им по телефона рано вечерта на единайсети. Освен това тя твърди, че би се обадил и на нас. На другия ден, дванайсети, когато го намерихме, той липсваше от камиона. Следователно трябва да е бил откраднат същата вечер. Ако Макдъф се е върнал жив в камиона си, например спрян до ресторант или здравен клуб, ще му е трябвало полицейски доклад за липсата на касетофона, за да използва застраховката си — той вдигна пръст. — Трябва да проверя тази възможност. Може да се е върнал в камиона си жив, но в такъв случай повече не е излязъл оттам. Прибави към това изявлението на Ууд, че наскоро е обикалял за кражби паркинг…

— Но нима можеш да му вярваш?

— Докато не се показа този ключ, не бях сигурен. Сега съм убеден, че трябва да започна с мотели. Ако този ключ е от врата на мотел, ще имаме достатъчното основание да поискаме заповед за обиск.

Клеър се замисли на глас:

— Убиецът намира жертвите си в определен мотел, прегражда пътя им със своята кола, скрива се в нея и ги изчаква?

— Колет е убивал жертвите си докато са спели. Този тип имитира останалата част от техниката на Колет. Защо да не е постъпвал така?

— В стая?

— Възможно е. Трябва ми този ключ. Трябва да намеря тази стая. Мисля, че Лъмбровски е бил измъчван, пребит от някого. Оставил ни е този ключ, за да ни отведе до мястото на престъплението. Ключът е възможно най-добро веществено доказателство, с което разполагаме. Отбелязваме преднина с нашата сила и надеждата, че Колет ще съобщи име. Мисля, че ще го каже. Именно комбинацията от доказателства тук оформя цялата картина. Нека се обадя до аквариума, че няма да отида. Ще остана да ти помогна.

— Не, няма да останеш — каза тя. Ти си детективът, не съдебният следовател. И признай, че аквариумът е единственото място, което разчиства съзнанието ти от тези неща и те отморява. Той ти е нужен, Джеймс. Отивай. По-късно навярно ще се отбия у вас с някоя добра новина.

— Дори с лоша новина — каза той.

— Ще видим. Но отивай, не искам да те преуморявам — каза тя усмихната.

— Бих искал да ме преумориш — каза той, хвана я за ръката и погали пръстите й.

9.

Еми и Брайър дойдоха пеш до аквариума, следвайки останалите съученици от класа им по таекуондо. Дюит разбра, че това изключва всякаква възможност да бъде с Клеър тази вечер. Брайър каза:

— Тази вечер той пак е с Тона и си мисли, че не знам за това.

Еми, от своя страна, изглеждаше напрегната. Дюит я попита кое не е в ред и тя смотолеви с леко приведена глава:

— Нищо. Няма никакъв проблем.

Но май не всичко беше в ред и не изглеждаше съвсем добре.

Момичетата се бяха изкъпали и преоблекли; косите им бяха още неизсъхнали, а лицата бяха зачервени.

— Да не си уморена или нещо болна? — опита пак той.

Тя не му обърна внимание и смени темата:

— Днес е пълно с хора както никога.

— Автобусите за екскурзиантите се забавиха много — обясни Дюит. — Ще е така докато бъде затворено.

— Имаш късмет — пошегува се Еми. Брайър се засмя. — Ще отидем да се поразходим наоколо, о’кей?

— Добре — съгласи се Дюит. Брайър се изчерви. — Какво има? — попита я той.

Тя вдигна рамене и погледна Еми.

Дюит им каза за една новородена двойка бебета видри.

— Може да отидете да ги видите — предложи им той.

— Добре — рече Еми, хвана Брайър под ръка и я повлече бързо настрани.

— Еми — подвикна той.

Но момичетата бързо се изгубиха сред многобройните възрастни посетители от града и туристи с фотоапарати на врата.

И Дюит пак започна да импровизира отговори на разнообразните въпроси на гостите. Някои вечери се чувстваше като човек магнетофон: съобщаваше записаната в паметта си информация с ентусиазма на чиновничка от телефонните услуги. Усещаше се как рецитира процедурата по храненето на животните и защо стените на аквариума са седем инча дебели. И за хиляден път се върна пак бавно към това: тъй като беше разпродал колекцията си от почти двеста редки вида, рибите в тези резервоари бяха станали негово хоби.

Синтия Чатърман, неизменно присъстващият член на управителния съвет, приближи с валсова стъпка към Дюит отзад:

— Търсят те по телефона. Казах да прехвърлят връзката в администрацията.

Дюит тръгна с бърза крачка към вратата с надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА и после се насочи към административния офис на ръководството на аквариума. Ако обаждането беше по делови въпроси неговия пейджър щеше да го предупреди.

— Дюит на телефона — каза той като вдигна слушалката и натисна единствения и светещ бутон на телефона. — Дюит — повтори той, след като никой не се обади. — Ало? — Никой не отговори. Чу със звучно щракане да се включва досадната вентилационна система и вдигна поглед към тавана, но след миг осъзна, че звука идва по телефона. Някаква практична шега или какво? Би го повярвал в някой друг предишен ден, но след скорошното убийство на Ръсти почувства, че трябва да се огледа. Излезе от помещението с офисите бързо и се затича навън. Ако някой е имал намерението да го отдалечи временно от изпълнението на задълженията му в аквариума? Да го отдалечи от Еми?

Излезе право навън от сградата, обиколи отсамната й страна и се върна бързо през служебния вход.

Слушалката на третия телефон с монети на стената висеше и се поклащаше на кабела си. Хвърли поглед към близкия балкон, който гледаше към резервоара с видрите, който беше препоръчал на момичетата, и веднага ги забеляза сред многото туристи.

След като видя момичетата, се почувства по-малко разтревожен. И въпреки това не му хареса загадъчното телефонно обаждане. Реши да говори с тях и ги помоли да останат при него до Гората от водорасли докато бъде затворено.

Когато тръгна към тях и вдигна за втори път поглед, за да ги види, забеляза някакъв мъж недалеч от момичетата, сред тълпата зрители. Когато те се помръднеха и непознатият се помръдваше с тях.

Дюит започна да върви бавно към балкона, така че да може първо да получи добра възможност за наблюдение към тях. Не тичай, упрекна се той. Не привличай вниманието. Когато премина под гигантските китове, загуби за секунди от поглед гледката към претъпкания балкон. Ускори малко крачки, подтичвайки леко сред безбройните беловласи пенсионери, които се мъкнеха бавно от експонат на експонат и постоянно сочеха с пръсти по всички посоки.

Не искаше да дръзва да се обади на охраната. Вече се беше скрил от поглед и се затича бързо. Заобиколи голяма бетонна подпорна колона и се промъкна енергично и малко грубо по стълбите нагоре. Новородените видри бяха привлекли много внимание и навсякъде край витрините за наблюдение гъмжеше от посетители, които бяха заели и стълбите и претъпкали балкона. Дюит започна да се бута през тълпата със силно рамо напред, спускайки се по стълбите почти като обезумял. Когато накрая достигна горната платформа, там беше толкова оживено, че не се виждаше нищо наоколо. Толкова много глави, лица, фотоапарати, размазани образи: святкащи светкавици, ярки отражения от дебелото стъкло, обливащи тълпата в стерилна синьо-бяла светлина. Любопитни детски усмивки на възхищение; сбръчкани, стари лица на възрастни, мръщещи се, дори объркани и уплашени, когато Дюит ги бутнеше припряно със своя лакът.

Накрая успя да си пробие път до самия преден край на групата, обърна се и огледа всички весели лица. Вниманието на всички беше съсредоточено край него, през него. Странно чувство на невидимост го обзе.

Нямаше ги… Нито Еми, нито Брайър, нито загадъчния мъж.

Още по-отчаян, Дюит се втурна с всички сили надясно от себе си и започна почти с бой да си пробива път към далечните стълби и да слиза бързо по тях. Там, пред себе си, на не повече от двайсетина ярда, забеляза мъжа. Той следваше момичетата, които в момента се намираха точно под малкото стадо висящи гипсови китове над гишето за информация.

Как можеше да има толкова много хора? Беше навикнал толкова много със своята някак защитена позиция до Гората от водорасли, че рядко долавяше колко огромни са тълпите хора. Това, че мнозинството сегашни посетители бяха в напреднала възраст, немощни и бавни, правеше нещата още по-лоши.

Когато Дюит заобиколи ъгъла на малкия театър на аквариума и застана с лице към стълбите за другото ниво, гърдите му просто се издуха от силна болка. Само на няколко ярда отпред, започнали да изкачват тези други стълби, забеляза главата на дъщеря си отзад и до нея Брайър. Пет-шест стъпки зад тях ги следваше той. Джеймс се улови, че тъкмо ще извика, но веднага се сдържа — това щеше само да накара Еми да спре, да се обърне и да даде възможност на преследвача й да я достигне. В този миг мъжът спря наместо, погледна над рамото си право в очите на Джеймс Дюит. Веднага се шокира и се видя как на лицето му се изписва страхът. Панически започна да тича.

Дюит отиде бързо до перилото, хвана се за него с лявата ръка и се втурна нагоре на скокове по стълбите. Дясната му ръка бръкна за издадената като голям клюн дръжка на неговия 38-калибров до хълбока. Само веднъж през живота си беше стрелял с оръжие към друг човек. Това беше Стивън Милър. Попита се дали може да го направи пак. Усети, че все пак е уверен в себе си. Мъжът със скок достигна края на стълбите и изчезна зад ъгъла. Някакъв стар човек се подхлъзна и падна на четири крака точно пред Дюит. Хората се скупчиха един след друг на огромен шумен и объркан куп, който прегради пътя му и започна да издава викове към другите.

Дюит прескочи разделителния парапет, за да избегне купчината хора и се озова на стъпалата за слизане, по които слизаше друг голям поток посетители. Докато изкачи тези стъпала, премина през почти непроницаема стена от тела, дрехи и лица. Пред него се изправи крайния кубичен корпус от аквариума, в който се помещаваха последните стаи. От лявата му страна беше площадката на втория етаж за наблюдение на Гората от водорасли, аквариумни витрини с аншоа, Галерията с водорасли, Лабораторията за водорасли и обратно към центъра на сградата на аквариума — системата за изкуствени приливи и отливи и терасата, от която се виждаше фоайето на първия етаж.

Никаква следа от Еми или Брайър. Никаква следа от него. Точно в този момент обаче забеляза Били Талбо да се качва по стълбите към третото ниво.

Талбо? Нямаше време за Талбо, въпреки че това обясняваше изчервяването на Брайър: момичетата си бяха уговорили среща с него.

Дюит огледа второто ниво тичешком. След няколко минути заобиколи ъгъла и хукна по стъпалата към третия етаж. Оттук надясно имаше голям просторен балкон, а наляво — малко пространство, ограничено от нисък таван. Изправи се лице в лице със своята дъщеря, Брайър, Били Талбо едно друго момче, което позна, че беше на партито. Смееха се.

— Татко? — възкликна Еми, виждайки неговото зачервено лице и обезумелия му поглед.

Той се приближи до Талбо и го хвана за ризата отпред.

— Ти ли се обади по телефона, Талбо? — попита той. Талбо поклати отрицателно глава. Дюит го сграбчи още по-здраво. — Не можеше да бъде сгрешена неговата ярост. — Важно е, ти ли се обади?

— Даа.

— Татко? — примоли се Еми.

Талбо обясни с уплашен глас:

— Не исках да ме видиш. Единственият начин да се кача горе беше да мина точно до теб. Какво толкова има?

— Татко!

Дюит пусна Талбо и му каза да се маха. Момчето се затича надолу по стълбите, вземайки ги по три наведнъж, и се изгуби от поглед.

— Татко!

Дюит бързо премина към остро критично нравоучение за честността, измамата и хлапаците като Били Талбо. Брайър се разплака. Грубото му словоизлияние го накара да се почувства по-добре. Когато свърши, им обяви да се прибират веднага вкъщи и че „не иска да чуе нито дума“.

По пътя си за вкъщи той не мислеше за Еми, или Талбо, или за неодобрителния поглед на Синтия Чатърман, когато си тръгваше. Мислеше за едно лице в тълпата, за един човек, на когото вероятно принадлежеше и за това какво означаваше всичко това.

10.

Лицето на Трапера Джон улавяше светлината съвсем за кратко. Поначало той инстинктивно я отбягваше. Предпочиташе уединеността и сигурността на тъмнината. Неговите очи, кафяви като мокра пръст, блеснаха за миг с искри от светлината, от напрежение като в очите на залостено в клетка животно. Познаваше добре клетките. Нямаше да бъде вкаран в клетка пак. Горният край на носа му носеше двадесетгодишен белег за спомен от юмручен бой в гимназията. Носеше гъстата си тъмна коса гладко зализана назад. С квадратната челюст и високите скули беше горд от присъствието на десет процента индианска кръв на чероки във вените си. На външен вид можеше да бъде счетен за красив, въпреки че през тази нощ стоманената предизвикателност на неговите резки, но добре пресметнати движения, предупреждаваше за намерението му. Като промъкваща се ниско до земята котка нямаше да сгреши своята цел. Ако трябва да се знае истината, именно целта беше неговия двигател.

Пръстът му намери ключа на осветлението и го натисна надолу.

Агонията го обля на вълни. Болката беше като на човек, жертва на рак — разкъсваше тъканта на сърцето, разкъсваше цялата му плът. Мъчителна дълбока болка от скръб по някаква загуба, като при тумор. Една и съща болка от пет дълги месеца насам. Като че ли съвсем на място тази силна болка го намери, когато влезе през задната врата на кухнята на Общинската болница. В аквариума се получи провал, но тук нямаше да е така.

Беше проследявал Дюит много пъти. Знаеше, че трябва да завие наляво по служебния коридор, и че единствената заплаха по това време на нощта беше от камерите за наблюдение. Ето защо изключи лампите в коридора. Ако въобще образите, улавяни от тези камери, бяха проследявани на монитор, което беше малко вероятно, щеше да излезе като тъмен силует, ако въобще излезеше на екрана. Колко ли време щеше да е нужно, за да дръпне няколко щепсела от контактите им? Щеше да влезе и излезе преди някой да установи разликата.

Болката се впи отново в гърдите му. Господи, колко му липсваше момчето. Вкопчи се в своята мъчителна скръб като пияница безделник от долнопробните квартали в своята бутилка. Тя наля гориво в неговото въображение, ускори ритъма на сърцето му, подтикна устрема му като камшик на ездач.

Това че реализирането на плана би могло да завърши с толкова много ненужна смет, го вбесяваше. Импровизираше през по-голямата част от седмицата и започваше да чувства, че се похабява по краищата като иначе солиден инструмент. Нервите малко се напрягаха. Не беше спал повече от пет часа за четири дни. Това само по себе си не беше нещо ново. Безсънието беше приет начин на живот. Проблемът беше да се мисли ясно докато си толкова уморен. През етапа на планиране всичко беше изглеждало много ясно и недвусмислено. После обаче се появи Лъмбровски с неговата арогантност, Дюит с неговото разследване.

Стигна до коридора и надникна през пролуката на открехнатата врата към камерата, която се въртеше от ляво на дясно. През стъклото на стаята за медицинските сестри видя една сестра навела глава да пише нещо в някакви документи. Когато камерата се завъртя надясно и единственото й око се загледа за миг в тази посока, Трапера Джон се плъзна тихо през коридора и достигна бързо стая 114. Влезе. Чуваше собственото си дишане по-силно от жуженето на апаратурата за поддържане на живота. Не отричаше присъствието на силна възбуда у себе си при такива моменти. Не чувстваше и най-малка жалост от беззащитността на Анна. Хората получават това, което заслужават. То не беше за Анна Дюит, а за нейния баща.

Отиде право от другата страна на огромното легло, отпусна се на едно коляно и се пъхна зад емайлираната в синьо машина. Извади разгънатия кламер от джоба си и дръпна щепсела от контакта. За съвсем кратко машината издаде предупредителен сигнал. Промяната на издавания от нея звук качи рязко адреналина в организма му, но пръстите му не спряха да работят. Зави кламера около двата щифта на щепсела и с усилие го пъхна пак в контакта на стената. Малка синьо-бяла светкавица избухна с тих гръм от контакта и апаратурата в цялата стая изгасна и млъкна. Дръпна силно щепсела и върна в джоба си това, което беше останало от овъглената тел на кламера. Пъхна щепсела обратно в контакта и вдигна поглед към момичето.

Щеше да му е приятно да остане да погледа. Не беше по-различно, отколкото при другите жертви. Не съвсем. Но не можеше да разчита, че болничната мониторна мрежа е избухнала както трябва, и дори че въобще е избухнала. Ако се провалеше целият този опит, щеше да се върне пак.

Изчака отново камерата да се завърти, но тъкмо когато се канеше да отвори вратата за задната зала чу пред себе си гласове. Извърна се бързо и погледна през рамо. Настойчивата камера сега насочваше погледа си към него.

„Махайте се!“ — каза той със силен вътрешен глас на хората в коридора, които не се виждаха зад неотворената врата. Още веднъж погледна панически камерата, този път пряко в обектива. Гласовете отслабнаха и изчезнаха. Отвори леко вратата, да надникне. Чисто.

Изключи и тук светлината и бързо тръгна по коридора към своята свобода.

Един падна. Един оставаше.

11

… неочаквано критично положение: думите отекваха в главата на Дюит докато караше с главоломна скорост по виещата се магистрала номер 68. Беше оставил Еми и Брайър у Клеър. След проблема в аквариума вече не искаше да рискува с тях.

Коридорът на болницата му се стори дълъг като никога. Зави зад ъгъла и тръгна по коридора, на който беше вратата на болничната стая с неговата дъщеря. Големият часовник на стената показваше 2:20. Малка група медицински сестри се беше събрала до вратата на Анна. Дюит забави крачките си и почувства, че почти не може да пристъпи повече напред. Мъчителна болка се промъкна в гърдите му. Една от сестрите започна да плаче силно, когато го забеляза. Той напрегна усилия да продължи, но разстоянието между него и стаята отказваше да намалее.

Когато накрая влезе в стаята на Анна, първото нещо, което порази погледа му, беше тишината. Абсолютната тишина и неподвижност. Никакви звуци от електронни прибори. Въртящото се легло беше празно, чаршафите бяха изпомачкани. Чак тогава забеляза Анна — това, което можеше да се види от нея: кичур руса коса, надничащ под чист сух чаршаф върху болнична кушетка.

Отиде до нея, дръпна чаршафа и притисна буза до нейната. Познаваше тази температура: дъщеря му беше мъртва. Сълзи. Сложи голямата си ръка върху нейното мило лице и я притисна силно, започвайки да повтаря името й тихо, надявайки се че като по чудо тя може да се съживи.

— Анна… — едва дишаше той.

— Съжалявам, Джеймс — каза му доктор Джери Розънбърг отзад. Внимателна ръка докосна Дюит по рамото. — Странен, необясним случай. Или може би затова, Джеймс, че тук уредите работят с високо напрежение. Времето й беше дошло.

Дюит се обърна бързо с гневни и зачервени очи.

— Случват се такива нередности понякога… — каза лекарят.

— Нередности? — попита Дюит през сълзи.

— Пренапрежение на тока. Нещо такова — опита се да обясни лекарят, търсейки подходящи думи. — Нямаме предупредителна система за това.

— Пренапрежение на тока? — попита Дюит, побутна леко Розънбърг да се премести, премина край него и огледа мястото около леглото. Очите му — очите на съдебен следовател — огледаха всички проводници, циферблати, стрелки, стендове със син емайл, поставени на черни гумени колелца. Тук, върху девствено чистия под с изкуствено покритие със светли шарки, той забеляза малко парченце мръсотия — най-вероятно изсъхнала кал. Огледа я отблизо. Валеше дъжд, когато напуснаха аквариума. Побутна настрани монитор върху поставка с колелца. До основата й намери още кал. Знаеше, че болничните стаи се поддържат изрядно чисти. Защо имаше мръсотия? Извади щепсела от контакта. Стопени и после застинали метални капчици бяха осеяли щифтовете на контакта.

— Не е пренатоварване на мрежата, докторе — каза той. — Това е работа на обикновен смъртен. Тя е имала посетител.

Дюит пак огледа пода, този път край лекаря. Още изсъхнала кал до вратата. Две замазани кални петна в коридора едно след друго между вратата на стаята и вратата, която Дюит използваше, за да се промъкне дотук късно нощем. Когато достигна другата врата, се обърна и погледна стаята на Анна. Тогава удивен забеляза камерата на охраната. Никога не си беше давал труд да погледне нагоре; никога не се беше замислял, че несанкционираните му посещения са били наблюдавани.

Розънбърг излезе в коридора и погледна Дюит.

— От колко време стои това там? — попита Джеймс, сочейки камерата.

— От година. Малко повече от година — отговори лекарят.

— Работи ли?

— Разбира се.

— Върти се през цялото време?

— Да.

— И образът от нея се наблюдава.

— Записва се на лента. За преглеждане при необходимост.

— Искам да видя лентите със записите — настоя Дюит. — Веднага!

— Ще трябва да извикаме Ханк — каза лекарят.

Ханк Джонсън се беше облякъл бързо. Началник на охраната на болницата, известен със своята бяла каубойска шапка, чернокожият Ханк носеше своята униформена риза отчасти измъкната от панталона.

Докато слизаха с асансьора, Джонсън обясни:

— Имаме камери във всеки коридор. Застрахователната компания препоръча това, след като един глупак ни даде под съд с иска, че се подхлъзнал и паднал на уж мокър под. Разказа ни играта с ужасна глоба. Сега по камерите се виждат чак обувките ни. Но всъщност не гледаме на мониторите какво се вижда. Въртят се двайсет и четири часа на ден и записват всичко. Ако имаме проблем да потвърдим това, вадим необходимата касета и готово.

Стаята в приземния етаж беше малка и много задушна.

— Системата работи добре — обясни човекът. — Имаме петнайсет видеокасетофона. — И показа наредените на рафтове един до друг и един върху друг видео машини. — Най-вече следим коридорите и стълбищата, защото са най-важни за застрахователната компания. Там сме сложили дванайсет камери. — Джонсън прекара няколко минути до машините, докато Дюит го гледаше какво прави. След малко бе пуснат запис на обстановката през изтеклото денонощие. На телевизионен екран започнаха да преминават със стегнати крака медицински сестри, бързи като героини от ням филм. В гордия десен кран на екрана минаваха бързо цифрите на двайсет и четири часовия брояч, показващи изтичащото време.

Седем часа. Тъй като камерата се въртеше в коридора, постоянно се сменяха образи, на които ту се виждаше вратата на Анна, ту не се виждаше. Поглед надясно, поглед наляво… поглед надясно, поглед наляво… като на среща по тенис. Осем часа: край на часовете за посещения; емоции при разделяне, прегръдки, целувки, отиващи си хора. Болниците са място на голяма благодарност и голямо отчаяние.

Девет часа: сестрите правят последни обиколки по стаите, преглеждат пациентите. Десет, единайсет, полунощ, един часа. Движението в коридора съвсем е затихнало, няма никой.

— Почакай! — каза Дюит. — Върни го.

Джонсън върна лентата назад. Картината от същото време беше пусната на нормална скорост.

— Пак — каза Дюит.

След това Дюит пак поиска да бъде пусната, този път на забавена скорост. Джонсън забеляза това, което улови окото на Дюит.

— Вратата на коридора — каза шефът на охраната. — Затваря се. Когато камерата се насочваше да хване вратата на стаята на Анна, голямата врата се затвори с тъп звук. — Майната му — каза той. — Тогава е влязъл вътре.

Джеймс Дюит почувства как пак се надигнаха сълзи и гърлото му се стегна. От другата страна на вратата тогава се намираше убиецът на неговата дъщеря. След още две насочвания наляво-надясно камерата се насочи към коридора, когато в единия край се забеляза открехването на вратата на Анна. В тъмната пролука лицето не можеше да бъде видяно.

— Чака камерата да се отклони — каза Дюит.

— Гледа дали в коридора е чисто — съгласи се Джонсън.

Камерата достигна до крайната си точка встрани и когато се върна, улови образа на мъжа, застанал неподвижно с гръб към нея.

— Замръзнал е наместо — забеляза Джонсън. — Трябва да е имало някой в коридора от другата страна.

— Обърни се! — заповяда Дюит, доближавайки лицето си само на няколко инча до екрана. — Погледни ме, копеле!

Мъжът изведнъж се подчини, погледна през рамо с не съвсем ясно изражение на паника.

— Задръж кадъра — заповяда Дюит.

Въпреки че Дожонсън се опита няколко пъти да улови и спре най-добрия кадър на екрана, лицето всеки път се изобразяваше със замазани черти.

— Неясни черти.

— На лентата е правен запис много пъти и е изгубила яснотата си — обясни шефа на охраната.

След още няколко опита се отказаха и Дюит взе касетата от Джонсън.

— Няма нищо, и това е добре — каза му той с мрачен, потиснат и изумен глас. — Знам как изглежда. Срещнахме се по-рано тази вечер.