Достатъчно основание

1.

В ранното приятно и спокойно утро Джеймс Дюит накрая заспа. Беше буден цялата нощ. И пиеше. Пиеше от гняв, пиеше от самота, пиеше от отвратителните, отправени към него обвинения. Че можеше перверзно да се злоупотреби със системата му, изглеждаше най-голямото престъпление. Психическото му разстройство му беше помогнало да изпие повече от половината бутилка скоч и въпреки че цялата му глава пулсираше, когато изпадна в дълбок сън, истинската болка беше в сърцето му — болката от разбитата гордост. Никога преди не беше така унижаван в съдебна зала. Дори фиаското на Лъмбровски по предварителното дело срещу Милър, бледнееше в сравнение с това. Професионалните му способности да бъдат оспорени и отхвърлени и на практика обърнати срещу него самия, беше позор, който не можеше да понесе. Кипеше от гняв. Разбра много по-ясно защо Куин го беше посочил с пръст през нощта на пожара в мотела: Куин беше замислил да го хване в клопка много отрано. Убийството на Ръсти беше необходимо да се накара кучето да замълчи, когато Куин се е добирал до навеса и неговото изобличително съдържание. Дюит и цялата система, която той представляваше, бяха манипулирани в изгода на Куин. Дюит се почувства използван, измърсен, както би се почувствала проститутка, когато за първи път отвори длан да вземе парите. И все пак, в своето пиянство си позволи да види, че има и нещо красиво, свързано с неговото състояние: беше бутан да падне от ръба, но безнадеждността на положението му го вдъхновяваше. Щеше да разговаря с Куин. Като служител от следствието имаше това право. Можеше да го разпитва десетки пъти, ако се налагаше. Щеше да накара Куин да сбърка някъде; щеше да открие къде се намира пукнатината във външно лъскавата и твърда повърхност на замисъла му и да вбие клин в нея. Щеше да добие надмощие. Неговата решимост, неговата непоколебимост бяха по-силни от всякога.

Взе си петъка свободен и отиде на пикник с Еми в Пойнт Лобос привечер, когато въздухът и цялото крайбрежие вече дишаха с полъха на промяната във времето, известявайки за идването на пролетта.

Не разговаря с адвокати, с изключение на Бил Сафелети, с когото разговаря няколко пъти. Не преживя наново десетки пъти предварителното дело. В продължение на два дълги дни просто се изключи от целия външен свят и се отдаде на своята дъщеря и своето отпускане. Релаксацията дойде в него много трудно. Намери се в битка със самия себе си — половината от него беше решена и се беше посветила на преодоляването на предизвикателството на Куин, а другата половина искаше да се откъсне някъде далече, да отстрани всичко в забрава. Успя да накара Еми да остави телефона изключен през тези два дни. Не искаше да бъде въвлечен пак в целия този водовъртеж от репортери, продуценти на телевизионни предавания с интервюта и разни любопитни. В понеделник сутринта вече беше сменил телефонния си номер без да дава да го публикуват в указателя. И Еми вече беше свободна да го включи отново. Номерът беше даден само на нейни близки приятели и в полицейския участък. Животът не се връщаше към нормалното си състояние — той се съмняваше, че някога ще стане така — но беше поносим, с други думи — можеше да приеме снизходително всякакви подаръци, които биха му се давали.

Понеделник вечерта Клеър почука на вратата със студена вечеря за трима. Изядоха я, насядали около масата за кафе във всекидневната, докато гледаха по телевизията филм, който Еми беше решила категорично, че ще гледа.

Не споделиха нищо за предварителното дело. Към края на филма Дюит се улови, че въобще не гледа телевизора, а гледа между тях двамата, седнали от другата страна на масата, чудейки се дали такова подреждане би могло да се установи на перманентен базис. Клеър, или жена като нея, никога не би могла да заеме мястото на Джулия, но дали щеше да си намери място тук? Дали Еми някога щеше да успее да се приспособи? А той?

Изпрати по-късно Клеър до колата й, чувствайки погледа на Еми забит в гърба си, идващ от разделените щори. Клеър изглежда усети това, помисли си той, тъй като не направи никакво движение да го целуне или прегърне. Само го погледна уверено и спокойно и каза:

— Не се притеснявай. Бъди щастлив — всъщност цитираше думи от една популярна песен. После добави — Нещата изглежда сами ще се оправят. — Но не нейните думи или дори нейната утешителна усмивка бяха това, което привлече двамата по-близо тази вечер. Беше нещо в нейните очи — една искрена загриженост, едно насърчаване, едно вдъхване на доверие, една себеотдайност, която го поласка, развълнува приятно и всели в него нещо, което липсваше в живота му през последните шест месеца.

Джеймс Дюит беше влюбен.

Във вторник, трийсет и първи януари, Джеймс Дюит бързаше към областния затвор, където го чакаше Бил Сафелети.

— Сигурен ли си за това? — попита Дюит като се срещнаха. Двамата стояха до стаята за разпити №С, която беше в един от офисите на шерифа на областта, намиращи се тук, в административната сграда на затвора. И двамата бяха скръстили ръце на гърдите си. Дюит беше със синя папийонка и имаше притеснен вид.

— Сигурен — отговори Бил. — Продължавам да се питам какво ще изкопчиш от това.

— Крисчънсън счита, че Куин ще се открехне, ако го накарам да говори.

— Аз не бих разчитал на това. Няма да успееш да го склониш към признание, Джеймс. Само си мечтаеш.

— Не очаквам признание.

— Сигурен ли си? Изглеждаш като че ли възнамеряваш да достигнеш до такова.

— Той ме изработи за убийството на Лъмбровски, Бил. Трябва да направя нещо.

— Разбирам.

— Разследван съм от специален състав съдебни заседатели, за Бога!

— Разбирам и това. Само се опитвам да те предупредя да не очакваш прекалено много.

— Този тип уби моето куче, отмъкна разни неща от навеса ми и после ги използва срещу мен. Уби и моята дъщеря. Разкъса живота ми на части, парче по парче. Очевидно е замислил всичко от самото далечно начало. Какво ли друго е планирал? Какво още не знаем? Прав ли съм за всяко от тези неща? Това е важна информация от разследването му — за мен — дори за моето освидетелстване на предварителното дело със специалния състав заседатели.

— Съгласен. Но той няма намерение да признава нищо. Зарежи това. Откажи се.

— Въпреки всичко има неща, на които трябва да се отговори. Много. Такива типове като Куин може с по-голяма вероятност да се отворят, ако ги насочиш внимателно към трети човек и ги държиш далеч от първия човек, подтиквайки ги да вменят вината именно в третия. Както беше с Тед Бънди. — После добави: — Колко ли свободно пространство за действие ще ми остави Мейхъни? Не я виждам да ми даде да кажа нито дума.

— Задникът на Мейхъни е поставен вече на карта — обясни Сафелети. — Тя се прецака с неправилното получаване на доказателството от специалния състав заседатели. На генералния прокурор му е писнало от нея. Но въпреки това тя ще защитава пак Куин и го знае много добре. Не очаквай от нея да остави клиента си сам да се затвори в капан.

— Иска ми се да проведем срещата на четири очи.

— По никакъв начин. Можеш да разговаряш с Куин колкото пъти искаш, но без Мейхъни да виси до теб и чуе всяка дума няма да стане. Тя умираше за някой популярен очерк за нея. Сега, след като го има, й се иска да не беше го имала. Може или да загуби, или да загуби много. Победата й в съдебната зала беше непопулярна. Даниели сам ще се увери в това. Тя е много добра, Джеймс. Просто беше избрала грешна тактика. И сега внимава.

Двамата влязоха в чистата, обикновена стая за разпити. Дюит откри, че Куин е объркващо симпатичен, дори в своя оранжев гащеризон и белезници. Масовите убийци като че ли трябваше да приличат на Харви Колет, а и да действат като Харви Колет. Куин приличаше и действаше като добре възпитан випускник на колеж. Мейхъни изглеждаше обикновена и преуморена, като жена на средна възраст без своя грим. Хвърли на Дюит злобен поглед и прокара пръсти през косата, за да оправи прическата си й с неуверено движение на ръката, което той не беше очаквал. Долови в нея огнено неспокойствие, смекчено от неохота — дете, осъдено да седи в ъгъла и да гледа.

— Мис Мейхъни — каза той в поздрав.

Тя кимна в отговор.

— Нямам какво да ви казвам — каза направо Куин на детектива, преди Дюит още да е седнал. Сафелети седна на съседния стол до Дюит. Не погледна към Мейхъни; вниманието му беше приковано към човека в оранжевото облекло.

— Напротив, имате — каза му Сафелети.

— Нямам — изстреля Куин.

— Обяснихте ли му? — Сафелети попита Мейхъни.

Попита без да отдели поглед от заподозрения.

— Да. Моят клиент не проявява никакъв интерес да преговаря за други неща, освен за смъртната присъда…

— Той е убиецът — каза Куин, забивайки поглед в Дюит и изпъвайки неблагоприлично врат с изражение на леко отвращение на лицето.

Дюит погледна със святкащ поглед Сафелети. Никой не му беше казал, че е имало предложение да се изоставя преследването на смъртно наказание. Адвокатите си играеха игри, които Дюит никога нямаше да прости. Но в този особен момент нямаше никакво време да спори със Сафелети.

— Убиецът ли? — попита той Куин.

— Ти уби момчето.

— Да — отвърна Дюит с категоричен, тежък глас. — „Момчето“, което уби моята жена. Точно пред очите ми. И пред очите на моите дъщери.

— Точно пред моите очи, искаш да кажеш. По това време бях под ключ, Дюит — друга грешка — и го видях по телевизора. Цветно. Показаха го забавено. Показваха го няколко дни. Знаеш ли на какво приличаше? Притисна го в ъгъла. Какво очакваше от него да направи?

Дюит избухна в гръмогласен смях, но след малко спря. Беше лудост да спориш с луд човек. И то с двама такива до теб.

— А какво ще кажеш за самоубийствения убиец? — попита все пак той. — А?

— Казах ти: нямам какво да казвам.

— Защо този човек ще убива двама души, преди да убие Лъмбровски? Защо просто не убие Лъмбровски? Не е глупав този убиец, нали?

Куин продължи да мълчи. Беше забил поглед в Дюит. После каза:

— Ще си платиш, Дюит. Рано или късно ще си платиш. Знаеш ли защо поисках тази среща?

— Не. Защо? Просто разговаряхме затова.

— Защото исках да те видя. Просто, нали?

— Първите двама, за да провериш капана ли бяха? — попита детективът. Крисчънсън беше информирал Дюит по телефона, че по миналото на Куин може да се съди, че винаги е проверявал внимателно своите капани, преди да тръгне подир плячката си. Беше достигнал до заключението, че както Осбърн, така и Макдъф може да са били не нещо друго, а сухи тренировки преди опита да се улови в капана Лъмбровски. Начин да се провери ефективността на мотелската стая срещу бягство. — Или просто защото той се нуждаеше от стръв?

— Ти не слушаш. Твоя тип никога не слушат.

— Какъв е моя тип?

— Невежа. Обслужващи себе си в името на обществената служба. Иронично, нали? Казваш, че аз съм убиеца. Без никакво доказателство. Ти си признат убиец, а продължаваш да се движиш свободен. Аз съм невинният, а съм в белезници. Къде е справедливостта, Дюит? Как може да бъде така? Ти уби моето момче и току-що го призна.

Мейхъни се намеси:

— Мистър Куин! Моля ви да…

— Тихо! — изстреля Куин. — Знам какво правя.

— Не мисля така — протестира тя.

Куин я изгледа отвисоко с втренчения си поглед. Мейхъни се облегна в стола си и погледна Дюит уплашена и изпълнена с неверие.

— Много добре — каза тя.

— Защо някой като този ще се притеснява с Осбърн и Макдъф? — попита Дюит.

— Притеснява? Това не е притеснение — каза Куин с лека усмивка. — Ти не оценяваш някои неща, които аз и Ястребово око можем да оценим. Това е всичко. Повярвай ми, това не е притеснение. Това е голямо удоволствие за някои хора.

— Значи хора като Ястребово око биха се наслаждавали на такова нещо. Това ли искаш да кажеш?

— Биха се наслаждавали много. Да. Това не е притеснение.

— И биха ли били Осбърн и Макдъф полезни за него?

— Да кажем например, че Ястребово око възнамеряваше за първия да изглежда като самоубийство. Да кажем също, че възнамеряваше първия да е от полза по-късно като средство да примами Лъмбровски на среща. Би ли счел това за полезно?

— Така ли е щяло да стане с него?

— Пропускаш по-голямата картина, Дюит.

— Мотивацията — каза Сафелети.

Куин се опита да подчертае думите си като вдигне пръст, но белезниците му попречиха и след като завързаните му ръце спряха рязко след неуспешния опит, лицето му се изчерви и по него се изписа силен разстройващ гняв.

— Точно така — каза той. — Тъй като смисълът е, че само един от вас е бил за убиване, а другия да бъде оставен жив. Всеки план е управляван от ограничаващите го фактори. И този не беше по-различен.

— Смъртта е най-лесният изход — продължи той, сега обърнал лице към Сафелети. — Познавам страданието.

Страданието е далеч по-силно наказание от смъртта. Смъртта е мир и спокойствие. Този човек няма намерение да даде спокойствие на Дюит, нито намерение да продължи по-нататък, след като веднъж работата е свършена. Този човек също познава тъмата на пустотата, необятната пропаст на самотата, която се нарича баща без неговото дете. Това е един безкраен, безмилостен студ, потискащ, хапещ студ. Той трябва да бъде преживян, за да бъде разбран. Този човек намери топлота в идеята за раздаване на правосъдие, но щом делото бъде завършено, няма вече да има никаква причина за него да живее. И той ще потърси утехата на вечния мир.

— Правосъдието не е нещо, което да бъде раздавано — направи забележка Сяфалети със саркастичен тон. — Тази представа е абсурдна.

Дюит се намръщи на прокурора. Тъкмо Куин се беше отпуснал и започнал да се разкрива, а забележката на Сафелети видимо смути човека.

— Значи Осбърн — каза Дюит, — е трябвало да изглежда като самоубийство.

— Проблемът при теб, Дюит, е че си пъхаш носа там, където не му е мястото. Имаше ли някакви доказателства срещу Стивън? Абсурд! Стивън беше невинен, но въпреки това ти и Лъмбровски имахте някакви доказателства. Абсурд, нали? После казваш за първия… че било убийство. Този човек, който обсъждаме, те е чул да те цитират по телевизията. Не че не е предвиждал каквито и да е изненади пред себе си, напротив, определено е предвиждал; но щеше да е много по-лесно… Много по-просто…

— Мисля, че това е достатъчно, Майкъл — прекъсна го Мейхъни.

— Прекъсвате ни — каза сърдито Дюит.

— Казах достатъчно — отговори Куин, получавайки подкрепа от изражението на Мейхъни.

— Съвсем достатъчно — каза Мейхъни.

— Просто се надявам да разбереш, Дюит, че не е свършило докато наистина свърши. Има различни действащи сили, които още дори не си започнал да усещаш. — Погледът му премина през детектива, като че ли Дюит го нямаше тук. — Запознат ли си с работата на Джон Драйдън? С „Абсалом и Ахитофел“? — И цитира от нея:

— Ти искаш закон? — продължи той. Аз ще ти дам закон. Не от книгите. Не от съдебната зала. Говоря за законите на природата. Това са неща по-големи от всички нас. Този човек, за когото говорим… той е търпелив човек, Дюит. Много търпелив. Пази се от яростта. Удивително търпелив. И може да се приспособява. Много бързо. Добрият план е този, който върши работа. Той е единственият закон, на който той се подчинява. Пази се от яростта, Дюит. Никога не си познавал такава ярост, такава решимост. Тъмнината ще те намери, Дюит. Тъмнината ще отнесе всичко със себе си. Тъмнината е непоносима. За теб тя е неизбежна. Няма да можеш да спиш, няма да ядеш. Тя открадва незабелязано всичко. Изсушава твоята душа от всичко смислено. Открадва абсолютно всичко.

След това Куин замлъкна и въпреки че още десетина минути Дюит и Сафелети се опитваха да го накарат да продължи, двамата накрая се отказаха и излязоха от стаята. Дюит извади от вътрешния си джоб миниатюрния касетофон, с който беше направен запис на разговора, погледна го и пак го прибра.

— Той си мисли, че Мейхъни ще го измъкне — каза Джеймс. — Мисли си, че още има шанс да ме спипа. Май греши, доколкото разбирам?

— Палежът струва най-малко две години, Файър Маршал казва, че случаят е добър. Останалото зависи от това, какви материали ще съберем в досието. Чувствам се оптимист за това. Що се отнася до твоето замесване… може би е по-добре предварителното дело с теб да мине първо, за да се изчисти атмосферата. Ще чакаме и ще видим.

— Той никак няма да помогне на моя случай, това е повече от сигурно. Той си има план. Иска да ме спипа в капана си.

— Няма, но и ние знаем какво да направим — Сафелети протегна ръка за довиждане. — Ще съберем нашите пословични усилия, ще съберем материали каквито трябва и ще подготвим финалната смъртна атака. Майкъл Куин си мисли, че знае много неща за тъмнината, но май има още много да научи.

— Може би — каза Джеймс Дюит. Пусна ръката му и се отдалечи със съвсем различно от неговото чувство, което просто обръщаше вътрешностите му. Имаше някакъв отблясък в погледа на Майкъл Куин. Обезпокоителен отблясък. Такъв, който плашеше Джеймс Дюит.

Тази нощ беше буден сред тъмнината наоколо.

2.

Куин се питаше дали Дюит е разбрал неговото послание. Мислеше се за толкова брилянтен. Да, брилянтен удар беше това признание, тази „изповед“. Глазурата на тортата. Истинско предвещание. Беше взел своето решение веднага, след като видя вътрешностите на областния затвор и разбра, че нощем на пост са само двама от охраната. Човек трябваше да благодари на своите щастливи звезди, че хората си стискаха толкова много парите — хората предпочитаха да си направят някой тъп кеф, отколкото да знаят, че има трима стражи, които не вършат нищо нощем в техния областен затвор.

Той вече не беше Майкъл Куин; виждаше себе си като Трапера Джон.

Трапера Джон свали единствения чаршаф от твърдия дюшек и захапа края на плата. Закъса го и след това продължи с ръце докато откъсна тънка дълга ивица. При четвъртото си захапване предният му зъб се пукна и той почти извика от болка, но в последния миг се сдържа. Стисна зъби, дишайки задъхано, и започна да си свири. „Свири си докато работиш.“ Помнеше филмите на Дисни от времето, когато Стивън беше малък.

Трийсет минути по-късно целият чаршаф беше нарязан на триинчови ивици. Започна да завързва краищата им, изработвайки така едно дълго „въже“. Бяха изминали седмица и три дни от разговора с Дюит — напълно достатъчно време страхът му да се слегне. Беше се държал като затворник образец; навсякъде просто улесняваше охраната в дейността им и не ги караше да се притесняват от нищо. Но мислеше постоянно за капана. Той трябваше да бъде внимателно подготвен. Можеш да хванеш всичко в капан, ако заложиш каквато трябва стръв.

Грешката, която беше направила областта на щата, беше, че подготвяше своите млади новобранци в затворите. Тази вечер беше русото хлапе, което беше просто чудесно. Поради цял комплекс от причини трябваше да бъде тази вечер.

Разбра, че сега е около шест часа. Смяната се сменяше точно като по часовник — още една от техните грешки: предсказуемостта. Русото хлапе щеше да мине за проверка след около половин час и да донесе таблата с вечеря. Чудесно.

Куин съблече оранжевия си гащеризон. Уви началото на „въжето“ около едното си бедро, по-нататък премина върху другото. Продължи така нагоре и уви трета част под мишницата и върху рамото. Облече си пак затворническия костюм и затвори ципа му. Да направи примка беше много лесно: беше правил безброй примки в своето време. Надяна примката на врата си и я завърза здраво за намотаното въже така, че да стърчи достатъчно дълъг свободен край. Илюзия, ключът към всеки капан. Сега въпросът беше да се изкачи на мястото си за спане и да успее да завърже този свободен край около порцелановата арматура на лампата, намираща се в средата на тавана. Направи широк хлабав възел и го затегна около нея както трябва. Наведе се и отпусна теглото си. Издържа го. Чудесно. Висеше на тавана, а всъщност теглото се поемаше от намотаното въже. Набръчка устни и се напъна силно като при голяма нужда, изтласквайки така всичката кръв, която можеше да изтласка, в лицето си. Прави така няколко минути и докато чу русото хлапе да отваря решетъчната врата в края на коридора, знаеше, че лицето му е адски мораво. Тогава се оттласна съвсем леко от леглото си и се остави да увисне изцяло на въжето. Почувства как ивиците чаршаф стягат бедрата, прекъсвайки оросяването с кръв, но издържат добре теглото му. Примката около врата се оказа с чудесна дължина: достатъчно стегната, за да опъне врата му и подсили ефекта от тъмночервеното му лице. Килна глава на една страна като за последен щрих, ококори очи и изплези език. Отворените очи бяха добър елемент — какъв щрих! — можеше да вижда всичко, което става.

Хлапето достигна килията, надникна вътре, видя го и веднага заработи с ключа. Красотата на неопитността.

— Хари! — извика хлапето. Малко усложнение, но нямаше такова нещо, с което Трапера Джон да не може да се справи. Момчето влезе в килията; вратата беше широко отворена. Веднага дойде до трупа и погледна нагоре. — Леле Господи! — каза то загубило дъх и глас, виждайки това лице и език.

Трапера Джон го ритна в слабините възможно най-силно. Хлапето зяпна, останало без въздух, и приклекна пребледняло без да може да издаде нито звук. Трапера Джон се подпря пак на леглото, отвърза въжето от порцелановата арматура и падна на пода на килията. Веднага ритна момчето в лицето и после смаза ребрата му и гръдната кост с удар с коляно надолу, отпускайки с всички сили пълната си тежест. Хвана главата му за косата и я удари силно в пода. После издърпа трупа под леглото и взе ключовете от него. Единственото умно нещо, което правеха, беше, че оставяха охраната невъоръжена.

Изненадата беше неговото най-силно оръжие. Почака докато чу Хари да приближава тичешком и изскочи в коридора точно срещу него. Хари спря рязко вцепенен. Трапера Джон се считаше за много добър в ударите с крак от място. Ташаците на другия бяха футболната топка. Хари падна. Трапера Джон смаза и неговите ребра.

Адаптацията беше ключът към оцеляването.

Главата на Хари просто се пукна, когато удари със замах и нея в пода. Домъкна го в килията. Униформата на Хари му стана добре и това беше добро начало. Това, което трябваше да направи сега, беше да намери онова хлапе Били Талбо и да извърши последното действие. Истинско предвещание.

Шоуто започваше!

Оказаха се много по-добри, отколкото си беше представял. Единствените оръжия, които можа да намери, бяха огнестрелни. Беше разчитал на помощта на пистолет при своето бягство, въпреки че нямаше никакво намерение действително да го използва. Сърцето му биеше силно от вълнение. Най-накрая щеше да се разплати с Дюит. Сега нищо не можеше да го спре. Времето му беше ограничено, изборът — ограничен. Ако всичко свършеше с истинско шоу, щеше да има пистолет за Еми Дюит, въпреки непоносимата му реакция на гледка с кръв. Но в този късен момент неговата реакция нямаше да бъде от значение — това наистина щеше да е последният акт и за него нямаше да има какво да прави повече. Да, нямаше да има вече затворнически килии — беше се наситил на това. Да бяга? Да се крие? Не можеше да става и въпрос. Знаеше добре как мисълта да се разплати с Дюит го беше държала жив през последните няколко месеца, как се беше хранил от нея. Нямаше никакво желание да предостави на Дюит разкоша от очаквано отмъщение. Остави всяка клетка на Дюит да се просмуче от тъмата през останалата част от живота му. Остави го да страда, както само може да страда останал — без деца баща.

Нямаше намерение да се мотае наоколо с огнестрелно оръжие в ръка, макар и в униформа. Не, трябваше да импровизира. Отново. Тази вечер Дюит трябваше да е в аквариума. По едно и също време баща и дъщеря щяха да са на едно и също място. Щеше да има тълпа. Шоу. Надяваше се, че условията можеха да са същите като по време на убийството на Стивън. За Майкъл Куин в тази мисъл имаше поетична справедливост. Това, от което имаше нужда сега, беше да установи контрол над ситуацията още от самото начало, да поддържа надмощие.

Били Талбо беше ключът към осъществяването на неговите намерения. Той щеше да знае със сигурност къде беше Еми Дюит. И ако се наложеше, щеше да бъде използван, за да я подмами. Беше уместна стръв. Вечерите в аквариума хлапаците прекарваха в пушене на балкона за наблюдение, намиращ се на третия етаж. Момичетата пушеха цигари; Талбо пушеше марихуана.

Отзад му бяха оставили радиокола. Грижовно от тяхна страна. Можеше да я използва, но само за кратко — можеха да дойдат да я потърсят. Имаше само два комплекта ключове, за да пробва. Още вторият ключ влезе добре и запали двигателя. Потегли. Талбо също предлагаше разрешение на въпроса с неговия превоз. Имаше малка буйна червена кола, която не се отличаваше въобще от останалите коли. Просто разрешение за прости проблеми.

3.

Джеймс Дюит се радваше на присъствието си отново в аквариума, радваше се, че животът му се връща отново в нормално състояние. Отговаряше на въпросите на бледите туристи ентусиазирано, оживено и с толкова подробности, с колкото рядко беше украсявал думите си. Разкриваше докрай знанията си за Гората от водорасли и нейните обитатели. Костенурката „Мила“ въртеше педалите си край него, премествайки огромната си къща през слънчевите въртящи се води на Кралството на сьомгите, не обръщайки внимание на тигровата акула, тръгнала напред, отворила ужасните си челюсти като че ли казваше нещо. Дюит притисна лице о дебелото стъкло и в отговор също й се озъби. Но тя не прояви интерес, поклати се встрани, изви се и изчезна сред водораслите по-нагоре.

Не мислеше за предстоящото предварително дело по освидетелстване в присъствието на специален състав съдебни заседатели, не се притесняваше от огромния обем работа, с който трябваше да се справи. Всъщност, по настояване на Еми, тази вечер беше оставил своя пейджър вкъщи, когато излязоха. Нямаше никакво желание да бъде въвлечен в някое незначително разследване както често се случваше по всяко време на деня и нощта. С Куин трябваше да работи някой професионалист. Той не считаше със сигурност убийствата за самоубийства и след всичко преживяно досега чувстваше, че много голям обем от извършената от него работа в участъка е незначителна по същество. След като се беше занимавал с трите убийства, едно откраднато портмоне или липсващ велосипед му изглеждаха съвсем тривиални проблеми. Трябваше да преодолее този поведенчески проблем ако някога трябваше отново да вземе присърце работата си и започне да я върши както трябва. Вече не вярваше в системата. Беше я видял с очите си как се проваля. Трябваше да превъзмогне това, ако искаше да продължи да е детектив.

Вече няколко минути никой не го притесняваше. Тази вечер гостите бяха малко. Погледна часовника си: Еми и Брайър тъкмо трябваше да свършат своето Таекуондо. Трябваше да дойдат всеки момент. Това щеше да оживи мястото около него.

4.

Куин напусна радиоколата, паркирана сред стотиците коли на главната улица в търговската част на града, и се насочи към големия „Пазар музикални звуци“, чувствайки се напето в униформата на Хари. Хората го поглеждаха с респект. Не беше чудно, че униформените ченгета бяха толкова наперени: те бързо се главозамайваха от това. Беше си сложил огледалните слънчеви очила на Хари и неговата фуражка и се притесняваше да не би снимката му да е била стояла по първите корици на списанията от последните дни. Но едно хубаво нещо имаше в новините: остаряваха бързо. Вчерашното убийство се заменяше от атентата със самолета днес. Униформата пък си имаше съвсем друго хубаво нещо: тя беше последното място, където човек поглеждаше, търсейки лицето на обвинен убиец.

Еми Дюит му беше основна мишена още от самото начало и я беше проследявал доста дълго. Беше разбрал всичко, което трябваше да се разбере. Единственият човек, който я контролираше — освен нейния баща — беше Били Талбо. Талбо щеше да бъде чудесната стръв. Талбо щеше да примами и отдалечи Еми от аквариума.

Предсказуемостта беше много хубаво нещо. Както се очакваше, тук беше Талбо и неговите хулигани, струпали се около някакво младо дългокрако маце, вероятно проститутка, опитващи се да я впечатлят с техните познания за записите хардрок. Това, което Куин беше установил с голяма сигурност през последните няколко месеца, беше, че един от бандата на Талбо работеше тук през повечето вечери. Не беше абсолютно сигурен, но вярваше, че правят търговия не само с музикални касети, плочи и тъй нататък, когато мениджърът не е наблизо. Именно това обясняваше популярността на мястото и наличието на постоянно мотаещи се наоколо хора.

— Уилям Талбо — попита Куин.

Когато Талбо видя униформата, по лицето му премина някаква бърза конвулсия, като че ли току-що беше ударен.

— От офиса на шерифа на област Монтерей — продължи Куин.

— Виждам.

— Бихме искали да разговаряме малко с вас. Бихте ли дошъл с мен, моля?

— За какво става въпрос?

— Притежавате червен „Форд Ескорт“, нали?

— Да.

— Полицейска работа. Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.

— „Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.“ — подигравателно го имитира Талбо. — По-добре го обсъди.

— Можем да направим това по два начина, хлапако. Със или без белезници, о’кей? Изборът е твой.

— Само не ме стряскай. Какви са обвиненията?

— Няма обвинения, Уилям. Казах ти, засега искаме само да поговорим с теб относно управлението на твоята кола. Искаш да си запазиш книжката, нали, Уилям? Но сам си пречиш и това въобще не ми харесва. Да не мислиш, че ще си играя на бавачка на бебета?

Един от приятелите на Талбо го подкани да тръгне.

— Тогава да тръгваме — каза той на Куин.

Когато излязоха навън, Куин му каза:

— Заведи ме до колата ти, моля те.

— Защо?

— Уилям, ако си гражданин, който съблюдава закона, караш автомобила си както се изисква в града и знаеш правилника за движение по пътищата, тогава няма от какво да се безпокоиш.

— Да не би нещо със застраховката ми? Баща ми наистина я поднови, не е ли така?

Куин не отговори. Правеше всичко възможно да потисне усмивката си. Кука, корда и тежест. Достоверността беше ключът към словесния капан: да играеш роля и да се вживееш в нея. Почувства се чудесно.

Преминаха покрай колите на големия паркинг и достигнаха „Ескорта“ на Талбо.

— И сега какво?

— Отвори я, моля.

Докато Талбо отключваше с ключа Куин бързо се огледа наоколо. Чисто. Вратата се отвори.

Куин сграбчи Талбо за косата и удари рязко главата на момчето през челото в ръба над вратата. Талбо се зашемети леко, почти изгуби съзнание и той го набута вътре на предната седалка до шофьора и сам се намести зад волана. Сграбчи момчето за дихателната тръба и стисна силно. Малко по-силно и можеше да го убие. Но не искаше да го прави, не, не още.

— Тръгваме на малко пътуване. Ще си помагаме ли един на друг? — Хлапакът кимна. — Няма да се опъваш? — Още по-приятно, категорично кимване. — О’кей — каза той и извади белезниците на Харви от пояса си. — Клякай пред седалката, обърнат назад, и изпъвай ръце напред върху нея. — Освободи гърлото на Талбо. Като послушно детенце той се спусна и приклекна в малкото пространство пред седалката, обърнат към нея.

Талбо веднага протегна ръка под седалката. Куин реагира инстинктивно, чувствайки неочакван проблем. Сви крак готов за удар. Малкият пистолет се показа в ръката на хлапака насочен право в очите на Куин. С ходилото си той успя да го извърти толкова бързо, че Талбо се простреля в гърдите. Тялото му потръпна силно, отпусна се на седалката и притихна. Колата се изпълни с миризма на изпражнения. Кръв! Куин се вцепени парализиран от гледката. Повдигна му се. Малки капчици кръв капеха от малкия пръст на Талбо. Продължиха да капят около минута, след което спряха. Мъртвите не кървят.

Накрая Куин отдели очи от трупа. Познаваше смъртта достатъчно добре. Но въпреки това продължаваше да държи опънатия си крак върху трупа. Включи фаровете, включи на задна скорост и после вдигна крака си от момчето. Наведе се да вземе пистолета от него.

Спечели малко, загуби малко. Адаптира се. Поддържайки хладнокръвие. Тъпото хлапе беше умряло и объркало плановете му. Пак обаче в ръцете му попадна пистолет. Може би съдбата му казваше нещо. Еми всеки момент щеше да тръгне към аквариума. Май Талбо не му трябваше, в края на краищата. Пистолетът щеше да го улесни.

Навярно можеше да го свърши сам.

5.

Точно в момента, когато Майкъл Куин спираше „Форд Ескорта“ на външния паркинг до аквариума на Монтерей, пейджърът на Джеймс Дюит на шкафа в неговата кухня започна да издава своите звуци. Жалните пискливи електронни повиквания отекваха нечути от никого в празната стая.

Пискливият глас на члена на управителния съвет Синтия Чатърман почти стресна Дюит, идвайки отзад, и той почти подскочи, обръщайки се.

— Търсят те по телефона, Джеймс. Някакъв мъж, казва че е спешно. Прехвърлих линията…

— Кажи му, че идвам веднага, Синтия. Не прехвърляй линията никъде. Ще вдигна слушалката в гишето за информация след минута.

— Каза, че е спешно.

— И още как! — отвърна той.

— Джеймс? — учуди се тя.

— Не е спешно, Синтия. Не се притеснявай — каза той, преминавайки с дълги бързи крачки покрай нея. Побутна я към информацията и после почти се затича към нишата със стенни телефони с монети до входа за персонала, очаквайки всеки миг да прехване Били Талбо, тръгнал вероятно срещу него. Когато достигна телефоните обаче, видя, че слушалката на никой от тях не виси свободна. Само един се използваше от някакъв дебел мъж с голяма хавайска риза и широк полуспортен панталон до колената. Господи, отново го бяха направили на глупак. Нямаше съмнение, че този път Талбо е използвал друг телефон — в магазина за подаръци или някой външен, може би.

Знаеше адски добре, че няма да се обади никой в слушалката, която Синтия Чатърман държеше да му подаде. Когато се опита да я подмине и продължи, тя му извика:

— Много е разстроен и притеснен, Джеймс. Казва, че е от офиса на шерифа. Настоява, че е много спешно.

Споменаването на офиса на шерифа на Монтерей спря веднага Дюит. Спешно. Последният път, когато беше чул тези думи, Анна беше оставена да умре. Еми и Брайър бяха пристигнали само преди няколко минути. Сега се намираха някъде на горните етажи. Едва ли беше нещо, свързано с Еми. Ами ако…

Приближи се бавно, тежко до гишето за информация, задържал поглед върху слушалката като човек, очакващ лошо послание. Взе я от Синтия и я притисна до ухото си.

— Дюит — каза той.

Пресипнал глас от другата страна се представи като сержант Хек:

— Имаме проблем, Дюит. Куин е избягал. Ранил е двамата от охраната и откраднал една от радиоколите ни. Разпространихме навсякъде бюлетина за издирвано лице и пуснахме хора, но моят лейтенант ми каза да ви намеря и ви кажа. След като не отговорихте на пейджъра, един от вашите хора предположи, че може да сте там, в аквариума.

— Избягал? — Дъхът на Дюит секна. Нелепата тишина в аквариума беше съвсем не намясто. — Идвам веднага.

Пусна слушалката, отскочи направо от гишето и спринтира към стълбите. Единствената мисъл в съзнанието му, единствения образ пред очите му беше невинното лице на неговата дъщеря.

Обувките му заудряха силно по стъпалата, когато на енергични скокове се издигна към третия етаж, но само след миг почувства облекчение като видя гърба на униформен полицай, току-що изкачил стълбите. Но краткия флирт с облекчението беше смазан от пълното загубване на гласа си от последвалото ужасяващо съвпадение, тъй като когато униформеният дочу приближаващите шумни стъпки, той се извърна и погледна над рамо. Дюит се изправи почти лице в лице с Майкъл Куин. В ръката му имаше пистолет. Полицейски трийсет и осем калибров. Дюит бръкна под сакото си за неговия.

Когато Дюит стъпи на площадката на третия етаж Куин бързо сграбчи намиращата се наблизо Еми за врата, притискайки я до себе си в гънката на своя лакът и размахвайки небрежно напред към Дюит пистолета.

— Винаги се преебаваш с графика на времето, Дюит. Какво става с теб? — И направи знак на приятелите на Еми да се отдръпнат.

Дюит вече виждаше образа на своята жена в хватката на Стивън Милър — синът на този човек — застанал на не повече от десет фута разстояние; чувстваше топлата дръжка на пистолета на Лъмбровски в ръката си и хладния спусък на показалеца. Но не можеше да произнесе никакъв звук.

Но там, където неговата жена се колебаеше, неговата дъщеря не правеше така. Тя беше отработвала това движение стотици пъти и сега го изпълни пъргаво и професионално, сякаш за да се покаже пред своя учител. Замахна с единия край напред във въздуха, после бързо нанесе обратно назад рязък удар, който попадна право в капачката на коляното на Куин; в същото време, със също толкова свободно и неуловимо бързо движение десният й лакът намери ребрата, а лявата ръка изби настрани неговата ръка с оръжието. Веднага се приведе свита до земята, падна настрани и се претърколи няколко пъти.

В същият миг Дюит натисна спусъка. Куин обаче в този миг се сви от болката в коляното и изстрелът на Дюит не улучи. Куин се приближи възможно най-бързо до вратите на пожарния изход от дясната му страна. Алармата при вратите на изхода веднага се задейства и сирената зарева из етажа. Дюит го видя как се насочва бързо по коридора между двата огромни водни резервоара. Бързо се приведе на прикрие дъщеря си, убеден, че Куин няма да се откаже от нея, и че само след миг ще почувства неговите парещи куршуми по своя гръб.

— Разказах му играта! — подвикна Еми с нехарактерно ентусиазиран глас.

Но очакваното от Джеймс не стана и той я издърпа да стане на крака. Хвана главата й с две ръце и приближи лицето й до своето:

— Добре ли си?

Тя кимна утвърдително.

— Бягай право в стаята на охраната. Там ще те намеря после. — Тупна я по дупето. — Справи се много добре.

Тя хукна надолу по стълбите.

— Обади се в Монтерей — добави той. Дъщерята на ченгето отговори като махна с ръка над главата си без да се обърне.

Алармата при вратите продължаваше да свири. Дюит побърза към коридора и излезе на покрива. Пред него се откри отворената горна част на резервоара за Гората от водорасли и от другата страна — огромното бутало, което правеше постъпателни движения и създаваше вълнение. Отстрани на резервоара се простираше равния покрив. Ръмеше дъжд.

Беше само за секунди зад униформения Куин, който проверяваше врата след врата, търсейки спасителен изход, без да знае, че вратите по този покрив водят единствено до научната лаборатория и работилницата. Всички врати обаче бяха заключени. Докато накрая Куин го забеляза, той вече беше изчерпал всичките си възможности. Панически затъкна пистолета в пояса си, отказал се от всякакви врати, и хукна със скокове по хлъзгавия, вече мокър покрив. Подхлъзна се, но пак възстанови равновесие и се затича към първия от няколкото последователни високи ръбове, съединяващи сегментите на цялата постройка. Куин го прекрачи и продължи да тича.

Дюит го последва, преодоля ръба и продължи; пистолетът му беше върнат в кобура. Изгуби стабилност под краката си, подхлъзна се и падна на колене. Това го забави. С усилие и болка в коленете стана и продължи да бяга. Куин беше напред и тичаше с поглед забит в краката като тийнейджър по време на първите си танци в увеселителната зала. Въпреки че лекият наклон на покрива отляво водеше към издадена тераса на третия етаж, и че той беше дошъл от тази посока, отдясно беше много по-опасно, тъй че, ако се подхлъзнеше и залитнеше натам, надолу нямаше никакви тераси, а го чакаха само четиридесет фута височина и здрав цимент.

Дюит увеличи бързината си. Вече се чувстваше по-подвижен и поддържаше добро равновесие. С пъргави и бързи крачки намали разстоянието до тичащия Куин, който непрекъснато поглеждаше назад през рамо.

Куин изведнъж зави наляво, спря до края на плочата на покрива и приклекна като готвеща се да скочи котка. Приличаше на скиор на ски скок, който тъкмо ще се отдели от свършващата шанца. Скочи на съседния близък покрив на следващия сегмент, тъй като не беше свързан с издаден ръб, а между двата имаше съвсем малко разстояние. Падна на четири крака, изправи се приведен и започна да дращи нагоре по покрива, който имаше по-голям наклон към своя връх.

Дюит го следваше. И той се сви на топка, отскочи като пружина и падна на прилежащия покрив. Докато продължаваха изкачването, успя да достигне Куин и го ритна силно по глезена. Куин почти се завъртя около оста си от болка, но от удара и Дюит загуби равновесие и двамата се хързулнаха обратно надолу, дращейки за спасителна издатина. Куин успя да хване издатина на вентилационна шахта и прекрати падането си, а Дюит хвана накрая левия крак на Куин. Беглецът стовари десния си крак между очите на Дюит и счупи очилата му. Разтрошените стъкла разрязаха кожата под едното му око. Дюит го пусна и отново се плъзна надолу. Спря чак когато краката му се подпряха на водосточния улей, който се огъна и откърти от края на плочата на покрива, след като не можа да удържи теглото на Дюит. Той веднага притисна страна до студената и мокра плоча, разпери ръце и се притисна максимално силно, снижавайки центъра си на тежестта и разпределяйки масата си възможно най-широко.

Куин събра сили и продължи към върха.

Сантиметър по сантиметър Дюит се придвижи като гущер по покрива нагоре и достигна издатината на вентилационната шахта. Куин премина върха, после премина следващия издаден ръб. Вече беше по-уверен в крачките си и набра преднина. Дюит също достигна върха. След това при ръба се спря за миг като че ли да стабилизира равновесието си, и продължи уверено. Когато вдигна поглед, за да види Куин, той тъкмо правеше страхотен скок на плочата на следващия покрив, която беше по-ниско, на ниво втори етаж на аквариума. Балконът на третия етаж беше непосредствено вдясно. Куин падна тежко и удари лошо лицето си. Веднага се присви и започна да се търкаля надясно към балкона. В последния момент успя да се хване за малко с пръсти за улея. Не се задържа и падна на крака на балкона.

Дюит тичаше все по-стабилно. Разстоянието между двете плочи обаче му се стори доста голямо. Между тях, само на два метра по-долу, минаваше открития коридор за персонала от балкона на третия етаж до задната част с научноизследователските лаборатории. Дюит прелетя разстоянието, сгъна крака под себе си, за да кацне меко, но падна много тежко, удряйки се звучно в плочата. И той веднага загуби равновесие и се търколи надясно. Накрая падна болезнено на цимента на балкона.

— Недей! — извика той, когато вдигна поглед и видя как Куин за секунда балансира с гръб към него, стъпил на преградната стена на балкона като въжеиграч, после скача сред пространството въздух, в което продължава да ръми, и изчезва от поглед. Дюит очакваше тъп удар на земята от човешка плът. С мъка се изправи на крака, затича към преградната стена на балкона и погледна надолу. Беглецът не беше летял много надолу и беше успял да хване и възседне самия близък връх на голямо дърво, което се беше навело под тежестта му към балкона на втория етаж, който водеше към външно разположения Басейн на големия прилив. Дървото се привеждаше все по-надолу и по-надолу и накрая Куин скочи от него и падна учудващо меко, като че ли от един метър височина, върху външния каменист край на басейна. Тежестта му деформира дървото, което стана изкривено. Куин спринтира към края на сградата и изчезна зад ъгъла.

Дюит влезе от балкона в сградата и тичешком премина по стъпалата на двата етажа, достигайки телефона в информацията. Раздърпаната му и мокра външност привлече вниманието на туристите. Телефонира до участък „Монтерей“ и им предаде сведения за последен бюлетин за издирвано лице, съобщавайки последното местонахождение на Куин, надявайки се, че ще стане чудо на чудесата и накрая ще го пипнат.

В стаята на охраната се натъкна на Еми, издърпа я от стола й, прегърна я и притисна силно до себе си. Не му се искаше да я пусне, въпреки оплакванията й, че е мокър. Накрая тя се отказа и отвърна на неговата топла прегръдка с приглушени думи. Дюит като че ли я чу да казва:

— Сега знам как се е чувствала мама. — Не беше сигурен какво точно е чул, но когато тя вдигна поглед към него, каза: — Имах късмет.