Достатъчно основание

1.

— МТН до пресечката на „Сеник“ и „Осма“ — обяви спокойно, дори топло гласът на Вирджиния Фрейзър, която работеше едновременно на рецепцията и като радио диспечер.

„Намерено мъртво тяло“. Там, до плажа. Когато ставаше въпрос за човешки труп се използваха телефони. Какви ли не типове имаха възможността да слушат и слушаха полицейските патрули като използват радиовръзката за нещо такова и после се събираха безброй зяпачи на кръв и черва. Бог беше изпратил Джини1. Справяше се много добре и просто сплотяваше всички.

— Тръгвам — каза сержант Джеймс Дюит, детективът, и остави слушалката върху телефона до леглото си.

МТН! Не става въпрос за забелязано умишлено криминално убийство, помисли си той. Слава Богу! Значи засега само труп. Добре, че е така, тъй като само от два месеца беше на новата длъжност. Трябваше да побърза. Труповете на открито и обстановката около тях можеха бързо да бъдат замърсени с какви ли не външни предмети и следи, които да попречат на следствието. За да е всичко по закона на максимално лошия късмет обаче, когато беше събуден в 5 и 30, валеше силен дъжд. Знаеше мястото на инцидента — малка отбивка за спиране на невероятно тясното асфалтово шосе, което минаваше покрай заливния плаж на Кармъл. Място колкото да се съберат три паркирани коли една след друга. Най-вероятно беше извършено светкавично убийство — бърз удар и офейкване.

Намерено мъртво тяло. Едно се оказваше съвсем сигурно: той беше съвсем буден и по боксовия си екип. Чакаше кафето да стане готово, да събуди Еми и да я приготви за училище. Погледна в огледалото. И най-малко не изглеждаше, че е тръгнал.

Трупът лежеше с разперени ръце и крака на настилката, разположен неестествено като неизправен манекен, захвърлен в края на витрината. По положението на колата до него приличаше на самоубийство. В ауспуха беше пъхнат маркуч, който продължаваше отвън прикрепен до колата с накъсани парчета разтеглива найлонова лепенка, подобна на тази, която се използваше от електротехниците за съединяване на някои тръби от PVC. Маркучът влизаше в купето през леко отворения прозорец на мястото до шофьора. Дюит приближи трупа и спря. Ако се осъзнае забележителния дар да си жив, как ли някой може да избере смъртта, попита се той. Гледката на самоубийството го накара да се ядоса и замисли. През главата му мина мисъл: ако можеше нежеланият живот на този човек да бъде заменен за живота на Джулия!

Беше студено януарско утро. Дюит беше облякъл своето кафяво вълнено спортно сако — единственото му вълнено спортно сако — дреха, която плачеше за замяна с нова. Двете му черни копчета бяха клюмнали като тъжни очи на дребно ловджийско куче. Запазената марка на отличителните му белези продължаваше да бъде привързаността към папионките — останка от петнайсетте му години в съда. В съдебната лаборатория остана до последно с папионка. Днес си беше сложил такава от мек плат с индийски десен, подарък от Еми. Свали очилата си, духна в лещите и ги потърка методично дълго и внимателно. Закачи ги зад ушите си и ги намести на горния край на носа в постоянно розовата вдлъбнатина. Приближи съвсем до трупа и приклекна до краката му. Първо се огледа по-нашироко, във всички посоки, за да добие пълна представа за мястото на инцидента. После се съсредоточи последователно върху всички подробности, от главата до петите. Джеймс Дюит продължаваше да съществува в света на микроскопичните частици. Очите му пропускаха много малко.

Не беше привикнал към жертви, особено към мъртви. Служил толкова години като специалист по разследвания и подготвящ за съда веществените доказателства, той продължаваше да обръща първо внимание именно на веществените доказателства, ето защо той не обърна внимание на трупа, а извърна поглед и го спря върху колата. Технически сега той беше Детективът Дюит. Детектив сержант. Но на сцена на престъпление, подобна на тази, инстинктивно се превръщаше отново в самия себе си, в това, което беше преди — съдебен следовател, специалист, занимаващ се с веществени доказателства и предимно с невидимия свят на техните следи. Колегите му с присмех говореха за съдебните криминалисти като за „глупаци, блъскащи си главите с невидими бръмбари“. Какво знаеха те? Дали техният среден стандартен детектив щеше веднага да забележи като него, че по подметките на падналия няма никакъв пясък, въпреки факта, че цялата отбивка беше покрита с пясък като захар? И, щом нямаше пясък по подметките, как така падналият е поставил този маркуч в прозореца на предната дясна врата?

Това именно беше красотата на вещественото доказателство: или можеше да бъде обяснено, или не можеше. Свидетелите можеха да предложат дузина различни описания на един и същ инцидент, докато вещественото доказателство в крайна сметка представяше само едната, единствената история.

Колата и трупът трябваше да разкажат тази история. Много малко вероятно беше да е имало свидетели в този ранен утринен час. Дюит си носеше хирургически ръкавици и швейцарско армейско джобно ножче в десния джоб на своето спортно сако. Освен това пинсети, найлонови торбички, малка лупа, фенерче марка „Маг-Лайт“ — в другия. Разтегна ръкавиците и напъха ръце в тях, после подвикна на Андерсън, който беше дошъл с патрулната кола и поставяше по периметъра на отбивката ярката найлонова лента с предупреждаващ надпис: ПОЛИЦЕЙСКА ЛИНИЯ, НЕ ПРЕСИЧАЙ. Вятърът смени посоката си и Дюит можа да чуе шума на разбиващите се вълни в близкия залив, можа да помирише ободряващата солена влага във въздуха. Устояващите със силата на здравите си корени и стволове борове на Монтерей, и със своите обрулени от вятъра клони и нелепи форми, създадени от вятъра, се наклониха болезнено към брега.

Андерсън потвърди засрамен, че той е измъкнал трупа от колата. Дюит за момент реши да свика на нещо като среща двайсетте патрулиращи полицаи на Кармъл и да им напомни за техните задължения — задълженията на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието. Проблемът не беше толкова глупостта, колкото незапознатостта с изискванията и неопитността. Всяка година Кармъл виждаше няколко трупа на хора. Но процедурите бяха това, което правеше разследванията последователни, а съдилищата изискваха последователност и постоянство.

Дюит извади портмонето на мъртвия човек. В него намери шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния. Име: Джон Голбрайт Осбърн. Сакраменто. Детективът почувства леко вълнение в сърцето, като че ли вследствие на стомашно разстройство. Третата карта в портмонето беше карта за донор на органи. Още едно напрегнато потрепване в сърдечната област, този път по-болезнено. Картата съдържаше текст за най-близкия родственик, който да бъде уведомен в случай на смърт: Джесика Джойс Осбърн. Всеки познаваше Джеси Осбърн — яростната депутатка от щата в Камарата на представителите на Конгреса от листата на Републиканската партия. „Нападателната Джеси“, я бяха нарекли миналата година, защото беше играла баскетбол с момчетата от един щатски приют с благотворителна цел и беше излязла от играта на половината време с две точки, двама поддържащи я от двете страни и кървав нос. На петдесет и пет Осбърн все още беше напориста и имаше куража на млада жена.

Дюит пусна портмонето в една от найлоновите си торбички. Пак свали очилата си и внимателно разтърка стъклата, изчиствайки и излъсквайки ги бавно и внимателно, и пак ги намести на носа си.

Обиколи колата един, два пъти. Оглеждаше внимателно. Осбърн беше направил всичко както трябва за самоубийството, но защо тук? Мястото на събитието не беше никак необичайно или изненадващо. Да не би да е искал да има хубава гледка? А час преди смъртта си дали е имал такава гледка или е било доста тъмно? Защо тук?

Ръсти, шотландската овчарка от не съвсем чистокръвна порода, излая от задната седалка на полицейската кола на Дюит, която всъщност нямаше никакви външни белези като такава. Марката й беше „Мъркюри Зефир“. Дюит смъмри кучето на висок глас и то замлъкна.

Дюит отново коленичи до трупа. Човекът имаше естествен вид, освен неговата синкаво-сивкава кожа. Фаровете на колата на съдебния следовател осветиха допълнително настилката, докато тя се спускаше по хълма, по „Осма“. Не беше ги забелязал на слабата утринна светлина. Три лъщящи като бисери капки привлякоха вниманието на Дюит. Приближи клекнал до тях. Прясно моторно масло, по всяка вероятност. Валеше дъжд, когато Дюит беше събуден в 5 и 30, и въпреки това маслото не се беше отмило. Възможно ли беше това в този силен дъжд? С помощта на швейцарското си армейско ножче той взе от маслото, имащо формата на триъгълник, избърса го от вътрешната страна на друга торбичка, запечата я и я надписа.

— Радиоколата ти беше ли спряна тук през цялото време, след като дойде? — подвикна той на Андерсън.

— Не, сър — отговори Андерсън, тъкмо свършвайки с поставянето на ограничаващата местопроизшествието лента като я завърза за бронята на своята радиокола.

Дюит затвори всички доказателства в кутията на портативната криминална лаборатория в багажника на своя „Зефир“. Освен резервна гума, непробиваема от куршуми полицейска жилетка и комплекта за първа помощ, тук той държеше два големи черни пазарски сака. В тях имаше всякакви инструменти и прибори, които могат да бъдат от полза за всеки възможен следовател. Извади фотоапарата си и засне маслото така, че да се вижда добре местоположението му. Ръсти протестира от задната седалка и отново трябваше да бъде накаран да замълчи.

— Какво има? — попита Андерсън, приближавайки се до него.

Дюит погледна младия патрулиращ полицай в очите и посочи с показалеца на свободната си ръка в ръкавица трупа на Джон Осбърн:

— Имал е посетител — каза той.

2.

Канцеларията на полицейския шеф Кларънс Хиндеман, най-голямата в сградата, всъщност по никакъв начин не можеше да е голяма. Часовникът на стената показваше 3 и 30. Дюит още не беше обядвал. Дюит и непосредственият му началник Карл Кап седяха в стоманени столове с оръжейносив цвят, обърнати с лице към своя шеф, който председателстваше съвещанието им зад голямо, но не съвсем съответстващо на столовете стоманено бюро. Прозорецът зад него гледаше към живописните околности на Кармъл.

Карл Кап, който имаше вроденото качество да се поти постоянно, дъвчеше енергично молива си марка „Монгол №2“. Мекият му закръглен корем се издаваше напред над стегнатия колан и беше седнал с разкрачени крака, да му бъде удобно. Имаше бледо лице с цвят на светъл каучук и яркочервени бузи. Очите му излъчваха някаква сърдитост и заговорничество. Дори когато се усмихваше, Кап имаше кавгаджийско изражение, което не можеше да превъзмогне. Точици от жълт молив като малки язви бяха прилепнали по долната му устна.

Кап наистина се чувстваше неудобно. Ченге ветеран на полуостров Монтерей и мъж, който движеше своето собствено шоу — и който считаше според своя начин на мислене Хиндеман за фигурант — непосредственият началник не обичаше да седи от тази страна на бюрото. Не му харесваше поддържането на установената йерархия. Не му харесваше и да говори по делови въпроси в канцеларията на Дюит. Затова детективът сержант винаги беше викан в канцеларията на своя непосредствен началник, където Кап очевидно се чувстваше на сигурно и удобно място в своя кожен трон.

Кларънс Хиндеман беше човек със здрава физика, солиден като скала. Беше в началото на своите петдесет години; поддържаше пепелявосива, добре подстригана брада, която скриваше добре малката му брадичка. Предпочиташе ризи с отворен врат в западняшки стил пред конвенционалната вратовръзка. Когато говореше, използваше ръцете си, които бяха загрубели и мазолести. Това отразяваше неговите хобита — дърводелство и рафтинг. Говореше с пресилен, дрезгав глас, излизащ като от стегнато гърло.

— Значи случаят, който имаме — каза той, — е очевидното самоубийство на момчето на Джеси Осбърн.

Кап веднага се опита да потвърди категорично:

— Очевидно, да. Случаят с хлапака е съвсем ясен и няма какво толкова да се мисли. Може бързо да се забрави.

— Очевидно самоубийство — повтори бавно и с неверие Дюит. — Но има няколко несъвместимости.

— Какво, по дяволите, означава това? — оплака се Кап.

— Искам да оставя случая открит поне два дни — обясни Дюит. — За да изчакам различните доклади преди да направим каквото и да е официално изявление. Дрехите му бяха изпратени в лабораторията. Хората на Джеси Осбърн ни дадоха името на една братовчедка, Присила Лафтън, която да го идентифицира. Исках да разговарям с Джеси, но я нямаше у дома й във Вашингтон и после не отговори на обаждането ми. Аутопсията засега е предвидена за утре, въпреки че изглежда да е по-вероятно за четвъртък. Трябва да се каже командире — обърна се той по длъжност към Кап, — че ако направим изявление, което после ще трябва да коригираме, ще я свършим много зле. Най-много ще са ни нужни един-два дни. Само няколко теста и ще сме дяволски по-сигурни какво е положението.

— Имаш ли разрешението на Джеси за аутопсията? — попита Кап. — Изненадваш ме.

— Няма нужда от него — отговори Дюит, поглеждайки към Кларънс за подкрепа.

— Официално, Карл, трябва да не спираме работата си, когато имаме съмнителни случаи. Мисля, че затова трябва да разговаряме. Чете ли бележките на Дюит, които са у мен?

— Мани Рот няма да хареса тази работа, шефе — каза Кап. Езикът му откри люспа от жълт графит, която не беше усетил досега върху устната си. Изплю я. — Той и Джеси са много гъсти. Тя е тази, която спонсорира неговия фонд, не забравяй.

— Нашият изтъкнат кмет е един бивш голф професионалист, командире — напомни Дюит, — не полицай. Има си установен ред…

— А нашият детектив е бивш търсач на бръмбари — прекъсна го Кап. — Ако ти беше полицай с малко повече опит, щеше да разбереш разликата в подхода на лабораторията в Салинас и един полицейски участък. — На Хиндеман каза: — Според мен трябва да обмислим наново тези искания, шефе. Осъзнавам, че съм считан за чиновническо ченге, но Дюит е с нас само от два месеца. Не може да си предвидил такова нещо, когато си го докарал тук.

За Дюит петте месеца след смъртта на Стивън Милър бяха като ад. Тогава, след като беше застрелял Милър, той беше арестуван по обвинение за предумишлено убийство и беше изтърпял триседмичен съдебен процес, който носеше със себе си и болката от гласността на първа страница. Оправдаването му беше предавано от „Най-важните новини на деня“ на CNN и коментирано на следващия ден от другите три големи телевизионни мрежи.

Беше спасен от своя приятел от няколко години Кларънс Хиндеман, сега шеф на полицейския участък „Кармъл“, който му се беше обадил с предложение за работа на детектив сержант — новоразкрита длъжност в полицията на Кармъл, замислена специално за мъж с таланта и опита на Дюит. Беше се надявал, че, приемайки предложението на Хиндеман, ще се настани на спокойна работа, свързана с проследяване на фалшиви чекове и откраднати велосипеди в една малка курортна общност. С откриването на трупа на Осбърн обаче почувства, че в ръцете им е попаднал случай от голяма важност. Щеше да бъде много лесно да се съгласи с желанието на Кап и да загуби правото да се занимава със случая. Вместо това обаче, Дюит улови съдържанието на погледа на Хиндеман и поклати глава отрицателно — „не“. Нямаше да се предаде така лесно.

Хиндеман каза рязко:

— Случаят е на Дюит, Карл. Той докладва на теб, както при всяко следствие. Точно заради това го доведох тук: той има зад гърба си петнайсет години практика на съдебен следовател. Осем от тях изживя като разследващ на практика. Сега сме се захванали да се справим с…

— Той никога не се е захващал с криминални престъпления…

— Криминално убийство? — попита леко учуден Хиндеман. — Кой говори за умишлено убийство? Не говорим ли тук за самоубийство?

— Той говори за такова убийство — троснато каза Кап и посочи с пръст Дюит. — Подразбирал такова убийство.

— Аз моля да ми се даде възможност да изготвя само няколко доклада — оплака се Дюит, — нищо повече. Занимавал съм се с много умишлени убийства като съдебен следовател. Но това не е проблемът тук.

И тримата изкараха едно кратко състезание по викане. То беше прекратено едва след като Ръсти излая от ъгъла. Хиндеман позволяваше лукса на Дюит да води кучето си в сградата на участъка. Технически Ръсти беше считан за талисман. Хиндеман отново възстанови контрол над положението. Дюит щракна два пъти с пръста. Ръсти легна кротко на пода.

— Занимавал съм се с десетки умишлени убийства — поднови думите си Дюит. — Има много малко разлика…

— Има много шибано огромна разлика — изрази несъгласие Кап.

— Въпросът е спорен — изгърмя Хиндеман. — Чел ли си или не си чел бележките на Дюит за местопроизшествието?

— Значи няма никакъв пясък по подметките му. И има малко моторно масло наблизо. Та това е място за спиране на коли, за Бога. Достатъчно ли е това за съмнителен случай, шефе? Чакай да се изясним! Говорим за сина на Джеси Осбърн, освен ако не съм объркал нещо.

— Дюит? Как ще реагираш на това? — С естеството на своя чин и своята длъжност Хиндеман се опитваше да остане възможно най-неутрален, въпреки тяхното приятелство и факта, че техните дъщери бяха най-добри приятелки. Въпреки че понякога пропускаше, Кларънс Хиндеман полагаше усилие да се обръща към Дюит с неговата фамилия, когато се намираха в участъка. Не можеше да си позволи да играе на фаворити.

— Просто искам да проследя развитието на няколко възможности — обясни Дюит. — Едно от нещата, които научаваш като „бръмбърджия“ — каза той, поглеждайки само за миг Кап, — е, че вещественото доказателство ще ти разкаже едната и единствена история. Андерсън компрометира мястото на събитието. Това е допълнително главоболие. — Щом сте чел моя доклад, значи сте запознат с факта, че багажът на Осбърн е бил натъпкан в задната част на багажника. Защо? Може ли това да се обясни веднага?

— На кого му пука?

— На мен! Това е видим факт, който не изглежда правдоподобен!

— Изцяло е относителен — каза презрително Кап.

— Съгласен съм. Няма да оспоря това. Доказателството е относително и е възможно да не означава нищо. Но ние ще знаем със сигурност дали е така, когато всички факти се изяснят, нали? Защо да правим категорично заключение, без да имаме предвид това? — попита той Хиндеман. — Всичко, което искам, е да проведем няколко теста й да елиминираме всякакви изненади.

— Искаш да забавиш изявлението за пресата. Дюит, това е сина на Джеси Осбърн. Сега сме година на избори. Да не искаш да се раздрънка навсякъде?

— Тъй като в този участък има такива хора, които въобще не ценят моето мнение — каза Дюит, насочвайки бележката си към своя непосредствен началник, — аз мисля, че е съвсем уместно да потърся външна помощ. Вие ще приемете мнението на лабораторията в Салинас, нали?

— Не започвай с мен, Дюит.

— Това да ли означава или не?

Лицето на Кап стана яркочервено и той се помести в стола си:

— Мисля, че това е някаква грешка. Аз съм за това, нещата да се изяснят, да се направи изявление за пресата и да оставим случая зад гърба ни възможно най-бързо. Да го мъкнем с нас с куп относителни доказателства и факти няма да помогне на никого, най-вече на Джеси Осбърн. И ако Джеси не е щастлива, значи и кметът Мани Рот няма да е щастлив. А това ще е лошо за работата ни.

— Карл — каза разочарован Хиндеман, — мен не ме интересуват избирателските гласове, нито други дивиденти. Интересува ме тук да се работи и задачите да се решават. Убеден ли си, че смъртта на Джон Осбърн е чисто самоубийство? Заявяваш ли го в светлината на това, което е открил Дюит?

— Аз казвам, че е открил нищо — замисли се над думите си за момент. — Разговаряй с Бил Сафелети за някакви си капки масло и как бил натъпкан багажника и разбери какво е мнението на окръжния прокурор. И слушай какво, ще ти спестя проблема — знай, че ще ти се смеят из целия град.

Дюит каза на Хиндеман:

— Мисля, че съм неправилно разбран. Ние тук сме една малка група колеги. Нали не искаме да изглеждаме смешно с едно недоносено изявление. „Самоубийството“ няма да помогне. Все едно се обаждаш по телефона с нещо съвсем отчайващо на близък приятел. Нещо такова. Пак ще кажа, че трябва да извършим необходимата предварителна работа ако ще трябва да обясним това нещо. Искам да знам откъде е идвал Осбърн, закъде е пътувал, какво е възнамерявал да прави. Искам да съм съвсем уверен, когато седна с Джеси Осбърн и й разкажа точно какво е направил нейният син от, да речем, шест часа снощи до шест тази сутрин. Медиите, ако не някой друг, ще се заемат и ще сглобят последните му двайсет и четири часа. Не рискуваме ли да си играем на гоненица с медиите?

— Карл?

— Не ми харесва това. Момчето се е надишало с пушек, шефе. Нека го погребем, да не го режем и отваряме.

Ръсти изръмжа и се извъртя по гръб в очакване на милувка.

— Ще почакаме всички факти да се изяснят — заяви Хиндеман, гледайки кучето. — Засега остава очевидно самоубийство; следствието е висящо.

Кап стана възможно най-енергично от неудобния стол и излезе като буря от канцеларията.

— Ще имаме проблеми — каза Дюит.

— Ако това куче пръдне в канцеларията ми, ще разбереш какво означава проблем.

Дюит и Ръсти излязоха само след няколко секунди.

3.

Наоколо беше непрогледен мрак, освежаван единствено тук-там от ярки пъстроцветни улични знаци, светофари и светещи реклами. По улицата премина огромен дванайсетколесен камион; неговото боботене и бръмчене се съчетаха в доплеров ефект и затихнаха в далечината. Мъжът крачеше напред-назад пред телефона с монети на стената до улицата, играейки си с монетите от двайсет и пет цента в джоба на панталона си. Въздухът миришеше на пушек от изгоряло дизелово гориво. Оттатък пътя през мръсното стъкло на витрината на един бар се виждаше как постоянно светва и угасва рекламно неоново палмово дърво рекламиращо охладител на вина. Когато вратата на бара се отваряше, за да се влезе или излезе, неспокойният мъж до телефона можеше да чуе веселите подвиквания по телевизора от срещата на „Лейкърс“. След малко спря да обикаля и се загледа в телефона. Профилът му беше с остри и груби черти на фона на слабата светлина. Дали Лъмбровски щеше да отговори? Трябваше да разговарят.

Пусна монета от двайсет и пет цента в гнездото, на телефона и почака докато падне вътре както трябва, изчезвайки в неговата паст. Набра номера. Един звън… Потропна нервно с крак по тротоара.

— Хайде, вдигай — каза той.

Два звъна…

— Копеле, вдигай слушалката!

— Даа? — проговори накрая пиянски, пресипнал глас.

Този глас го завари толкова неочаквано и го изненада така много, че веднага изпадна в колебание.

— Даа? — повтори Лъмбровски.

— Опитвам се да се свържа с теб цял ден — каза мъжът.

— Зает бях. Наистина зает. Кой е, по дяволите?

— Трябва да стоиш по-близо до телефона си.

— А ти трябва да си гледаш твоя шибан бизнес и да не се бъркаш, където не ти е работата. — И веднага затвори.

Мъжът погледна косо наляво и надясно, опитвайки се да сдържи избухналия си гняв. Наклони силно глава назад и издиша възмутен. Обаждаше се да помогне, а този дръзваше да му затвори.

„Гледай си бизнеса, разбираш ли“ — каза си той.

Пъхна още една монета в телефона и натисна отново седемте бутона на номера.

— Даа?

— Видях какво направи тази сутрин — каза той на Лъмбровски.

Тишина. Ясно се чуваше тежкото алкохолно дишане на Лъмбровски.

— Помислих, че може да се заинтересуваш от това.

— Какво знаеш затова? — попита Лъмбровски.

— Нуждая се от някои неща.

— Пари?

— Би било добре.

— Двамата имали ли сме заедно някакъв бизнес досега?

— Не.

— Точно сега съм зает. Имам някои неотложни неща.

— Знам, че е така. Но те видях.

Отново тишина.

— Искаш нещо, което имам?

— Искам — каза настоятелно мъжът.

— Не мисля, че ще стане — каза Лъмбровски и отново затвори.

Мъжът удари с юмрук по телефона; после веднага дръпна яростно слушалката. Хвана я с две ръце и я задърпа енергично към себе си, докато накрая тя се откъсна от своя кабел.

Огледа слушалката в ръката си, от която като опашка висяха жички. Замахна и я удари в нейната люлка така, че да остане там. С бърза крачка прекоси улицата и влезе в бара. Седна на стол до една ъглова маса, където светлината не причиняваше болка на очите му.

След мача по телевизията започнаха късните „Последни новини“. Той беше вече на третата си бира и се чувстваше по-добре. Говорителката имаше много грим и се усмихваше фалшиво, подобно на медицинска сестра. Тя каза с пронизващ глас:

— Трупът на сина на представителката в Камарата на представителите от област Сакраменто Джесика Осбърн, Джон Голбрайт Осбърн, беше намерен от полицията на Кармъл във вид, описан от говорител на полицията, говорещ за очевидно самоубийство. Не бяха съобщени никакви подробности и следствието продължава, но източници от „Новини Едно“ са били осведомени от лица, близки до следствието, че не е изключено убийство. Детективът Джеймс Дюит, който води разследването, отказа коментари. Повече за интригуващото разследване в утрешния час „Добро утро с новини“.

Мъжът, който беше вдигнал бутилката с бира, я остави на масата.

„Не е изключено убийство“. — Думите отекнаха в съзнанието му.

— Искате ли още една? — попита сервитьорката.

— Това променя всичко — каза мъжът с бирата.