Достатъчно основание

1.

Когато телефонът звънна в 7 и 30, петък сутринта, Дюит не беше толкова загрижен, тъй като беше съвсем обичайно време на деня, да се обади, например, неговата майка, или дори Кларънс Хиндеман.

— Аз съм, Клеър — започна тя с глас, изразяващ известно притеснение, че се обажда толкова рано. Но той бързо я успокои. — Снощи останах да работя цяла нощ и имам някои добри резултати. Тъй като и аз живея в долината, счетох, че е по-добре да ти ги съобщя лично, отколкото да обяснявам по телефона. — Звучеше малко напрегната.

— Кафето е сложено — каза той. Каза й как да стигне, затвори и извърши скоростно почистване на всекидневната. Тази активност бе уловена от погледа на още съненото внимание на Еми, която го забеляза от съседната кухня, от която се виждаше добре. Тя държеше в ръка чаша портокалов сок.

— Обличай се — каза й той. — От работата ще ми идват на гости. — Забеляза, че е облечена с впита и оскъдна тениска, което го подсети, че дъщеря му вече не е малко момиченце, а млада жена. Физическите промени, които бяха започнали преди две години, сега бяха довели до изпъкване на бюста, удължаване на краката и разширяване на ханша. Това, което правеше този преход да изглежда мъчителен и зловещ, беше приликата на Еми с нейната майка. Той живееше с един умален образ на Джулия и намираше преживяването едновременно разстройващо и приятно.

Той чистеше банята и Еми тъкмо се опита да използва мивката, когато Клеър почука на входната врата. Двамата с Еми припряно се побутнаха, когато той се опита да измие ръцете си, и точно по време на това объркване тя попита:

— Жена е, нали? — Търсеше причина за френетичните му действия. Той не можа дори да се сети за кърпата да се избърше. Подхвана тениската й, с която беше облечена, и се избърса на нейния гръб.

— Облечи се — повтори той.

— Жена е — обяви тя вече по-категорично.

Дюит я погледна с уж святкащ поглед, за да я сложи на мястото й, но тези негови погледи през последните месеци не бяха много ефективни. Еми добре познаваше номерата му и това го безпокоеше.

Без да се подчини, Еми отиде да гледа след него в коридора на кого ще отвори вратата. Тя влезе през входната врата и той я представи от разстояние на Еми, както и обратното. Дюит покани Клеър на дивана. Тя носеше куфарче, което остави до себе си на дивана, и отвори.

Клатейки опашка с пълна сила, Ръсти доближи Клеър. Тя го погали приятелски, разрошвайки козината с пръсти, той се оттегли в кухнята и започна да яде шумно.

— Мисля, че има няколко наистина важни неща — започна тя, — и всички те изискват твоето незабавно внимание. Тъй като уикендът наближаваше, исках да свърша възможно най-много от работата. Първото нещо, което установих, е, че и двете моторни масла съвпадат: това е 10–40 „Пенцойл“ с еднакво процентно съдържание на фероалуминий, което показва, че са били използвани в двигател. Една и съща кола е била спряна до автомобилите на жертвите. Мисля, че този факт е добър като отпечатък от пръст. Второ, открихме животински косми по вътрешната страна на вратите и на двата автомобила. Косми от куче… от не изцяло чистокръвна порода — каза тя и погледна Ръсти в кухнята. — Според всички налични тестове: структура, твърдост, епидермис, лющене, дължина и цвят, те са от едно и също куче. — Отново погледна Ръсти.

— Не са от Ръсти — рече той.

— Бих искала да проверя, ако мога.

— Казах ти — рече той като че ли се отбраняваше. — Не съм докосвал камиона на Макдъф. Просто няма начин…

— Дори и да е така, искам да елиминирам тази възможност.

— Тогава направи го! — той хвърли ръце нагоре във въздуха. — Пука ми! Но губиш лабораторно време.

Тя се наежи малко, извади от куфарчето си папка и му подаде от нея малка купчина черно-бели снимки.

— Тук се вижда докъде сме стигнали с косвените улики — обясни тя, докато той прехвърляше снимките. — Всяка снимка показва увеличените скъсани краища на разтеглива найлонова лепенка, с която са били залепени прозорците на двете коли. В долните краища се виждат показанията на броячната система и номера на разследването. Можем да съединим всяко парче лепенка до парчето, от което е откъснато. Три парчета лепенка използвани за всеки прозорец… икономично и специфично. Първото парче, увито около маркуча отляво надясно, второто отдясно, третото запечатва останалата пролука в прозореца. И колите на Макдъф и на Осбърн са били запечатани по подобен начин. — Идентичен беше думата, която всеки криминалист избягваше, тъй като тя нямаше никакво място в съдебната зала, никакво място във физическата вселена. Никъде нямаше две истински еднакви неща.

— Модел на поведение.

— Третата снимка — каза тя вещо, — показва вече нещо най-ясно и определено за извършителя. Можем да съединим парче № три от мястото на Осбърн с парче № едно при Макдъф.

— Една и съща ролка лепенка.

— Точно това е непоклатимото ти веществено доказателство, Джеймс. И двете убийства трябва да са умишлени. Един и същ човек е залепил и двата прозореца с лепенка от една и съща ролка. Освен това е използвал подобен по направа и възраст градински маркуч… две различни парчета, отрязани от един и същи маркуч, въпреки че не сме сто процента сигурни, тъй като нямаме събрана информация за маркучи, по която да направим справка. Нямаме справочна информация и за видовете гуми за велосипеди, но мисля, че в Сакраменто има. Продължаваме да работим върху това. Ти попита за онези власинки от вчерашната аутопсия. Не сме ги подложили на всичките тестове, но визуално синтетиката, открита в косата на Осбърн, съвпада по цвят и дължина с влакната, открити по неговите дрехи, което, както ти предположи, представлява влакна от постелките в колата.

— И в багажника — допълни той.

Прекъсна ги Еми, която попита дали трябва да вземе автобуса или той ще я закара. Той каза, че ще я закара. Клеър изглежда нямаше търпение да си тръгне. Дюит я задържа още минута. Еми се върна с блуждаеща и лъкатушеща походка в стаята си.

— Отпечатъци от пръсти? — попита той.

— Никакви по лепенките. И по двата маркуча. Открихме много по вътрешните стени на купетата с помощна на парова техника. Изпратих ги до Министерството на правосъдието в Сакраменто за анализ. Те работят с АСЛО ежедневно. Ако се получи някой хит, веднага ще ти кажат какъв е резултата.

Автоматичната Система за Латентни Отпечатъци — АСЛО — съдържа над шест милиона отпечатъци, запомнени в електронни файлове. Компютърната база данни съдържа отпечатъци, разделени на три части: престъпници, държавни служители и в третата част — всички работещи в детски градини и ясли, болници, частни следователи и отпечатъци от друг подобен персонал, които Министерството на правосъдието изисква да се държат картотекирани. Един усъвършенстван софтуер на изкуствения интелект идентифицира точно особеностите на отпечатъка на всяка личност — извивки, примки, ръбове — и после търси в базата данни със скорост хиляди отпечатъка за секунда, опитвайки се да го напасва с някой от там. Компютърът често „изплюва“ дузина или повече приблизителни отпечатъка и тогава експертът по отпечатъци от човешки пръсти, посредством ръчно сравняване на отпечатъците, стеснява максимално приликите докато се стигне до един-единствен „хит“.

Дюит попита:

— Ще искат ли там да се задействат по нашия случай?

— Аз ще се постарая. Защо не оставиш тази работа на мен?

— Познаваш ли Рамирес?

— Не.

— Аз го познавам. Беше наркодетектив, когато работих като съдебен следовател в града. Беше за две години.

— Искаш да тръгна да го преследвам, или аз да се заловя сама? — попита тя.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против последното?

— Нямаше да ти предложа да действам сама, ако не исках да го свърша — каза тя, отпускайки се уверено на облегалката на дивана.

Дюит вдигна снимките на съответстващите краища на лепенката:

— Точно от това се нуждаех. Добра работа и приблизително пет пъти по-бързо свършена, отколкото си мислех, че може да стане.

— Сега, когато умишленото убийство е потвърдено, Брайън ще задели повече хора по случая и ще го направи приоритетен. Наистина трябва да извършим всичко, което остава, бързо. Има вероятност, че може да разпореди да се работи допълнително, особено през някой уикенд.

— Очевидно е така — рече Дюит. — От моя гледна точка… се нуждая от всичко, веднага щом получиш резултата. Анализа на влакната, следата на велосипеда, органичните доказателства от аутопсията. Не се колебай да ми се обадиш тук, ако ме няма в офиса. За мен тази работа е без почивни дни.

Тя стана и събра снимките.

— Как е да си на другата гледна точка… искам да кажа, като детектив?

Той се замисли за миг и произнесе единствената дума, която му дойде на ум:

— Поразително.

2.

Звукът беше като от гръмнал пистолет. Дюит веднага се завъртя на стола в канцеларията си, скочи към прозореца, разтвори венецианските щори и се взря в паркинга, на който стояха радиоколите и коли без отличителни полицейски знаци. Никакво гърмящо оръжие — беше гърмяща кола и Дюит веднага я позна по стикера на бронята: „СПИРАМ БЕЗ ДА МИ ПУКА“. Профилът на Хауард Лъмбровски изпълни прозореца на вратата на колата, докато неговият „Мустанг“ зави наляво. „Мустангът“ беше син с бял снемаем покрив и Дюит си спомни своя разговор с Антъни де Сика, когато той беше описал точно същата кола до силния удар „тряс“ от затварянето на вратата. Разрови се нетърпеливо из бележника си и почти щеше да скъса няколко страници. Стигна до бележката си: „Двутонен конвъртъбъл? Силен удар като гръм? Едър мъж.“ „Хауард Лъмбровски?“ — написа сега той на нов лист.

Нямаше време да се размотава повече. Срещата беше след три минути.

Присъствието на кмета Мани Рот действаше на нервите както на Кап, така и на Хиндеман. Кап беше облякъл своето спортно сако, а Кларънс беше изоставил своята авторитетна позиция зад бюрото си за по-приветлив контакт. Беше подредил сивите столове от оръжеен метал така, като че ли четиримата щяха да провеждат бридж турнир без масата за карти. Рот чоплеше нервно нещо по ръцете си, сложени в скута. Кап барабанеше с молива си „Монгол №2“ по своето бедро.

— Лъмбровски ли беше този, който току-що видях? — попита Дюит. Кап се престори, че не е чул.

Хиндеман каза на Дюит:

— Джеймс, ние запознахме мистър Рот с новите улики: лепенката, маркуча и той помоли да разговаря с нас. Неговата загриженост, ако не греша, е какво и колко да кажем на пресата.

Рот започна сурово:

— Слушайте, момчета, не искам да ви говоря за вашия бизнес. — Стана, мина зад бюрото на Хиндеман и спря до прозореца. Дръпна въженцето и вдигна прашните щори „Ливлър“. Дюит не го познаваше добре, но му се стори, че в определен момент от живота си е бил в кръжок по драма. Той посочи театрално навън през прозореца и каза: — Това отвън е мой бизнес. Тези улици, магазини, галерии, ресторанти, каквото речете. Ако кажем, че има убиец на свобода в града, тези тротоари ще пресъхнат за една нощ. И тези туристи, които именно ни поддържат живота, джентълмени, ще изчезнат. Никакви туристи, никакъв бизнес, никакви данъци, никакви заплати…

— Никакви гласове — промърмори почти на себе си Дюит.

— Какво, детективе? — възкликна Рот, обръщайки се рязко почти на пети към него.

— Уважавам вашата загриженост, кмете Рот — каза Дюит. — Но ние сме принудени да използваме всички налични средства, които могат да помогнат, да спрат този тип. Пресата е много ефективен инструмент. Не само ще предупредим обществеността и така ще спечелим хиляди уши и очи, но може и да подплашим здравата този тип, да го накараме да се замисли добре. Пресата вече спекулира над възможностите…

— Спекулира, да — каза Рот, прекъсвайки го. — Но никое упълномощено лице в действителност не е излязло да каже, че е убийство. Виждате ли разликата? Каква вреда може да има ако се направи изявление, че двата смъртни случая са подозрителни и че разследването продължава? Това избягва думите „умишлено убийство“, но ни оставя честни пред обществеността.

Кап изръмжа:

— Освен това, Дюит, ние адски сигурно не искаме да разкриваме факти, улики и доказателства на извършителите на престъпления, нали така? Ако им кажем как сме разбрали, че е убийство, тогава те другия път ще знаят какво да избегнат. Дори само да дадем изявление, ще се разкрием, че просто сме по следите на престъпника. Не е ли по-добре за всеки, ако лежим ниско притихнали известно време.

— Такъв подход — каза Хиндеман, — може да се върне обратно и да се стовари на главите ни, Мани. В крайна сметка това, което знаем, и кога сме го разбрали ще стане известно на хората, и ако не сме изправени с лице пред проблема, има хора, които неизбежно ще заявят, че ако не сме се крили така, е можело да бъде спасен не един човешки живот.

— Това, което казваме — обясни Дюит, прокарвайки чертата: той и Хиндеман от едната страна, Кап и Рот от другата, — е, че е много малко вероятно този тип да спре действията си, случаите като този… ще има още убийства. А можем да го накараме да се уплаши и да се предаде. Предлагам да направим изявление, че знаем, че са убийства, че си сътрудничим както с офиса на окръжния прокурор, така и с офиса на шерифа на област Монтерей, и че се подготвя голямо претърсване навсякъде.

Рот започна да крачи отмерено край прозореца; профилът му имаше суров вид. Дюит не можеше просто да повярва как беше облечен той: дори с пистолет на челото не можеха да го накарат да облече някоя от тези шотландски бъзикни, още повече всичките наведнъж.

— Нека ви попитам следното, детектив Дюит. Ако някой влезе през тази врата през следващите пет минути и си признае престъпленията, но вие нямате повече доказателства, отколкото сега имате, Бил Сафелети ще има ли тогава пред себе си дело за разглеждане?

Дюит погледна Хиндеман. Въпросът беше шарлатански. Не повече доказателства, отколкото сега имате.

— Ако някой си признае, тогава ще трябва да имаме и доказателства от разследване, че е така, и то допълнителни. Въпросът е малко с уловки за отговор.

— Но ако не откриете повече доказателства? Искам да кажа… която и да е от уликите съдържа ли основателен довод да се уличи определен човек в отделното престъпление?

Опитвайки се да избегне отговора, Дюит каза:

— Би могло да открием колата, която е оставила след себе си моторното масло.

— Това моторно масло — каза рязко и пронизващо Кап, — не ти върши никаква работа, защото единственото нещо, което предполага, е, че някой е бил близо до местата. Това не ти дава достатъчно основание. И мога да ти кажа, че е адски сигурно, че няма да осъдиш човек заради някакви косми от куче — завърши подигравателно той.

— Имаме отпечатъци от пръсти, които обработваме — напомни Хиндеман.

— Отпечатъци от пръсти? — каза Рот изненадан.

Кап контрира:

— Никой не е казал, че човекът, който е откраднал касетофона, е престъпникът. Още разследваме. Защо отпечатъците, които не бяха на Макдъф, не бяха намерени другаде из кабината на онзи камион?

Дюит почувства, че нещата му се изплъзват. Когато някой дърпа въжето наистина здраво, можеш да го изкараш от играта просто като го пуснеш. Той каза:

— Слушайте, уликите са косвени. Това го знам! — прочете шока по лицето на Хиндеман. — Достатъчно ли е за достатъчно основание? Засега съмнително. Но като при всяко разследване една частица доказателство води до две или три други. Въпросът, с който се занимаваме, е дали да информираме обществеността. Колкото до мен, аз не искам друга жертва да има на моята съвест. Щом искате да се играе различна игра — каза пряко той на Мани Рот, — тогава нека решението бъде ваше. Ще трябва вие да се примирите със следващото убийство, не аз. И запомнете, нашата първа отговорност не е да го заловим. — Рот погледна Дюит скептично. Дюит потвърди: — А да го спрем. Искам този тип да знае, че сме по следите му. Искам да се оглежда назад над рамото си.

— Ще уредя пресконференция — каза Хиндеман, очевидно вече взел решение за това.

— Исусе — възкликна Рот, — нещата вече излизат извън контрол.

— Нима излизат вече? — попита Дюит. Извини се и излезе от стаята с бърза крачка.

3.

Хауард Лъмбровски се върна в апартамента си няколко минути след четири, разстроен от напусто изгубения за него ден, както считаше той. Домът му миришеше по-лошо, отколкото боклука край блока. Очуканата кушетка и захабеното бюро бяха всичко, което беше останало от неговите мебели, наред с касата за мляко, която служеше за пиедестал на черно-белия му телевизор с екран колкото тостер. Преди беше имал стол с облегалка, тапицирана с платно, облегалката се беше разкъсала и просто разпаднала и Лъмбровски хвърли целия стол през прозореца в пожарния коридор, където стоеше и сега.

Нещата не вървяха добре. Трябваше да разбере кой беше свързан с този кокаин, преди да беше станало късно и топката да дойдеше у него. Щеше да получи или купон за храна, или сертификат за ада.

Имаше нещо в телефонното обаждане точно в онзи особен момент, което като спусък освободи отвращението му на ченге към съвпадението. Не може да служиш на полицията седемнайсет години, без да придобиеш някои инстинкти. Беше под наблюдение. Може би и го следяха.

Можеше да остави телефона да си звъни, без да вдига слушалката, но защо? Използвал си хора в този бизнес, използвал си, който е трябвало да използваш, за да си свършиш работата. Беше опитал да работи по друг начин известно време — само два месеца — като новобранец полицай от патрулиращите с коли двойки. Обаче тогава научи лесен начин да си върши работата. Ако арестуваш някоя проститутка за четвърти път, когато и двамата знаете, че щом бъде пипната, трябва да отиде да излежи присъда, тогава й предлагаш избор: да падне на колена пред теб и те издуха подобаващо, или да я откараш, където трябва, за да й направят някои снимки с номера на врата като гердан. Ако трябва да удариш някой тип няколко пъти, за да извадиш от него правилното обяснение, удряй, където няма да стане синьо. Трикове. Малки начини да се смаже една спечена система, която смърди от тъпогъзи закони, замислени да защитят самите гъзове, вършещи престъпленията. Защо ли Лейди Темида има превръзка на очите? За да не вижда кой я чука.

— Даа? — отговори той на позвъняването, поглеждайки своя часовник и питайки се дали не е много рано да изпие едно за стабилизиране.

— Време е да свършим малко работа — каза същият глас. — Трябва вече да си се уморил от тичане насам-натам.

— Слушам.

— Да се видим.

— Не се бъзикай с мен, човече — погледът на Лъмбровски намери третото чекмедже на шкафа в кухнята. Тя беше там, вътре, легнала. Чакаше го.

— Трябва да разговаряме. На четири очи. Не по телефона. Имам снимки, които, мисля, ще те заинтересуват.

— Снимки ли? — попита Лъмбровски, опитвайки се да си спомни дали беше имало достатъчно светлина през онези ранни утрини. Дали можеше някой наистина да е направил снимки?

— Точно така, снимки. Мисля, че ще се заинтересуваш много да ги видиш.

— Колко?

— Това е предмет на договаряне — каза гласът. — Не сега по телефона. Трябва да се срещнем и запознаем.

— Казвай — каза Лъмбровски.

— Ще ти кажа името на заведението. Там ще те потърси друг човек. Той ще уговори срещата. Ако разбера, че се опитваш да ме пързаляш или да забъркаш полицията, никога няма да ме видиш отново. Стане ли така, знай, че няма да можеш да спреш тези снимки. Няма да ти хареса докъде ще стигнат. Засега иди в „Подковата“. Ще ти се обадя там по телефона.

Връзката беше прекъсната.

— Не си намерил, който трябва, симпатяга — каза Хауард Лъмбровски на глас, когато влезе в кухнята и отвори третото чекмедже. Малко се колеба, преди да бръкне вътре. Нямаше да е разумно да бъде пиян. Този тип не беше глупав: явно беше премислил всичко внимателно. Очевидно щеше да наблюдава всеки негов ход през следващите няколко часа. Беше професионалист.

Какво ли, по дяволите, беше правил този тип на паркингите в пет часа сутринта?

4.

В четири и няколко минути, след аутопсията на Малкъм Макдъф, която го беше оставила с гадене в стомаха, но беше довела до някои интересни неща, Дюит реши да проследи „Мустанга“ на Лъмбровски. Любопитството му беше нараснало от резките звуци при отваряне и затваряне на вратата на колата му сутринта. Отби се при Анна — нямаше подобрение и продължи с колата си до крайбрежния жилищен комплекс на Лъмбровски. Няколко минути по-късно откри „Мустанга“ в синьо и бяло. Беше паркиран под навеса за коли на жилищния блок:

Дюит пусна Ръсти да обикаля из съседните места за паркиране и потърси място, където да се облекчи. Ръсти отначало се опита да започне игра на преследване с него, но после се предаде и последва носа си из паркинга.

Местата за колите на паркинга под навеса бяха номерирани, което означаваше, че са повече от сигурно ангажирани. Дюит приклекна, провери под колата на Лъмбровски, опипа асфалта и извади ръката си изцапана с моторно масло. Моторно масло? Наистина се учуди. Но нямаше начин как да разбере, ако не провереше маслото с по-обективен тест — трябваше да сложи чиста хартия на земята, да спре колата отгоре й. За такъв тест трябваше да се получи и съответната писмена заповед. Присъствието на маслото, съчетано с описанието на колата от Де Сика, би могло да се окаже достатъчно да се убеди Сафелети да се обърне с молба към някой съдия да издаде заповед за изследване, но той се усъмни в това.

Гласът на човека имаше отличителната особеност на забавено пуснат звукозапис:

— Деефектииве Дъъмуит — подвикна Лъмбровски от входа на блока, — на какво дължа това неудоволствие?

Дюит се изправи, извади носната си кърпичка и избърса омазаната си ръка. Гротескно едрият Лъмбровски носеше пред себе си огромен корем, който опъваше смачканата му риза на копчетата. Бледото му лице и зачервения му врат сякаш бяха напълнени с въздух под налягане. Раменете му бяха изкривени напред, а малките белези по лицето, постоянно подутите стави на пръстите и самите извити пръсти принадлежаха на боксьор.

— Любопитството — обясни Дюит. — Имаме един свидетел, който идентифицира кола със синьо и бяло при нашето второ убийство.

— Знаеш какво казват хората за любопитната котка, дефективе.

— Да, котката я убиват — Ръсти излая, втурна се към тях и поздрави Лъмбровски като добър приятел, с когото отдавна не се беше виждал.

Лъмбровски потупа приятелски кучето и каза:

— Виждаш ли? Той ме харесва, Дъмуит.

— Не бих го взел за искрено, Лъмбровски. Ръсти веднъж искаше един манекен да го погали — Дюит плесна с ръка по крака си и Ръсти коленичи до него. — Искам да те питам нещо. Ходиш ли понякога край плажа „Кармъл“?

Лъмбровски се усмихна:

— Не се налага да отговарям на въпроса ти, детективе — пристъпи напред и нарочно натисна лапата на Ръсти с върха на обувката си. Кучето изскимтя от болка и Дюит се загледа в него, Лъмбровски използва ситуацията, хвърли се напред и стовари цялото си тегло върху Джеймс, тръшвайки го по гръб върху „Мустанга“, с което успя да изкара всичкия въздух от него. — Извинявай — каза той, хвана Дюит за реверите и отново го тръшна върху колата. — Исусе, колко съм тромав — каза той и го пусна изведнъж.

На Дюит му се поиска да каже нещо мъжествено: „Другият път няма да нося значката“ — или нещо такова. Но ужасната истина беше, че Лъмбровски не беше подходящия човек, с който да се бори. Той тежеше поне 240 фунта и беше добре известен като бивш боксьор със „Златна ръкавица“. Поради това Дюит опита да го сплаши:

— Може би ще искаш да си вземеш адвокат, Хауи?

— Сънуваш, Дъмуит. Няма да получиш нищо. Знаеш ли номера на колата? Не, сигурен съм, че не знаеш, защото нямаше да се бавиш чак толкова. Не искам адвокат, Дъмуит. Искам нещо за пиене. Сега ме извини и ходи да се чукаш отзад. И варди кучето си. Не гледам много внимателно, когато стъпвам. — Отвори вратата на своя „Мустанг“. Пантите на вратите изпищяха с рязкото отваряне и после се чу силното пронизително „тряс“, когато я затвори със замах.

Дюит извика Ръсти до него и видя как Лъмбровски почти щеше да удари неговия „Зефир“, докато излизаше от паркинга.

5.

Дюит намери окръжния прокурор Бил Сафелети до рецепцията на неговия офис в Монтерей, тъкмо приготвящ се да напусне за уикенда. Сафелети не му предложи да седне. Само каза отсечено:

— Имам среща на чаша с министъра на правосъдието на щата след около трийсет минути. Дошъл е дотук за турнира на Мани. Какво има? Да не би да има някъде пожар?

— Имам свидетел от местопрестъплението на Макдъф, който направи доста добро описание на някаква стара спортна кола в синьо и бяло. Шофьорът бил едър, дебел. — Обясни и звука от вратата на колата на Лъмбровски, че е проверил колата и че е изпускала масло. — Знам, че сега е петък… но става въпрос за убийство на човек, двойно убийство и бих искал да конфискувам „Мустанга“ на Лъмбровски и проверя маслото. — Въпреки скептичното изражение на Сафелети, той добави — Всички имаме някакви предчувствия, Бил. Щом тази кола изпуска масло, аз искам да я конфискувам и я прекарам през лабораторен тест за сравнение.

— Ох, Господи, Дюит — каза Сафелети; обърна се настрани, направи няколко крачки, обърна се пак към него и спря. — Основание?

— Очевидец.

Сафелети поклати отрицателно глава.

— Твоята неприязън към Лъмбровски е широко известна сред юридическия бранш. Ще признаеш ли това?

— Не е тайна.

— И как си мислиш, на какво ще заприлича това? Издаваме първа заповед и тя е точно срещу твоя архивраг. Не е ли прекалено, Джеймс?

— Ще наруша ли неговите права ако само пъхна парче вестник под колата му?

— Ти все още събираш доказателства — каза Сафелети и се замисли за момент. — Може би още не ни е притрябвала заповед. Имаш много добър казус на подозрение, основан на показания на твой свидетел. Той може да ти осигури свободно пространство за действие по събиране на доказателства. — Отведе Дюит в кабинета си, намери някакъв подвързан с кожа том на рафта на библиотеката си и го разлисти. — Това масло може да бъде разгледано в категорията изхвърлени доказателства; например, когато заподозреният хвърли предмет от движещ се автомобил и това хвърляне бъде забелязано от служители на закона. То е валидно доказателство само докато забелязаният предмет бъде хвърлян.

— Искаш да кажеш, че ако действително видя да капе масло отдолу на „Мустанга“ на Лъмбровски, то поставянето на вестник под колата, за да се хване това масло, е като улавянето на изхвърленото доказателство?

Сафелети предупреди:

— Никакъв арест, нито задържане без точно съответствие, Джеймс. Едно точно съответствие ще ти даде достатъчно основание да заподозреш пряко Лъмбровски. Веднъж колата да бъде конфискувана и всичко зависи от лабораторията. Ако тестът на лабораторията даде положителен отговор, тогава ще можеш да го вкараш за разпит… но само за разпит — напомни му той.

— Разбрано.

— Ако си намислил да конфискуваш, първо се увери, че имаш работа с умишлено убийство. Ако не можеш, тогава ще ангажираме някой по-нависоко в униформа да се справи. И непременно прекарай през електронен тест картона му за шофьорската книжка, съхраняван в картотеката, след като провериш тази мостра от масло и преди да конфискуваш. Добре си известен с отношенията с Лъмбровски и, ако сгрешиш някъде, ще изглежда като опит за подмамване и хващане в клопка.

6.

Дюит се върна в офиса си да вземе формуляр СНР 180 за конфискация, какъвто използваха всичките полицейски участъци, защото беше много добър, а с добри формуляри беше трудно да се сдобиеш. На рецепцията Джини го спря с конспиративен поглед и приглушен глас. Кожата й както винаги беше лъскавочерна, а изкуствените сенки на очите бяха смущаващо светлозелени и се числеше към любимите му хора тук.

— Джеймс, като си се захванал с такава работа, оглеждай от време на време нещата, които са привлекли вниманието ти, защото май са много необичайни, разбираш ли? — Усмихна се. Беше се наканила да прави нещо днес: розово червило, малко от което беше полепнало по предните й зъби. — Слушай какво, никога не съм го виждала в секцията за съхраняване на информацията. За Кап става въпрос — добави тя, като че ли той не знаеше за кого говореше тя. — Човекът беше вътре сам. И не знае кой бутон за вратата да натисне, за Бога. Случайно бях наблизо да му помогна и зърнах какво носи в ръцете си, Когато излизаше. Мисля, че е един от твоите доклади. Знаеш адски добре, Джеймс, че ние, момичетата, сме длъжни да водим стриктно всички направени копия от всички доклади по разследвания. Това е регламентирано с правилник изискване. Аз после проверих дневника на твоите папки с доклади и открих, че никъде не е отразено, че той е правил копия. Това въобще не е правилно, Джеймс! Щом трябва да го правим правилно, трябва и той да го прави така.

— Кога беше това, Джини?

— Трябва да ти кажа, че ми щракна в главата, когато стана за втори път — каза Джини вместо отговор на въпроса му. — Дотогава въобще не съм проверявала.

— Втори път ли?

— Да, сигурно за Макдъф. Първият път той влезе след Осбърн. Не е записано за нито един от двамата, доколкото мога да ти кажа.

Дюит й благодари.

— Защо го прави това, Джеймс?

Дюит вдигна рамене.

— Как така командирът не изпълнява процедурите, след като на останалите от нас веднага започват да ни крещят, ако не ги спазим?

— Точно това възнамерявам да го попитам — каза Дюит.

— А, и между другото — добави тя, — имаш посетител.

Дюит тръгна към кабинета си с Ръсти близо до краката му.

— Сам? — каза той, след като влезе и завари мъжа да „чете“ изданието за бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“.

Ръсти напъха дълбоко нос в скута на мъжа и заклати ентусиазирано цялото си тяло. Мъжът се опита да отблъсне муцуната на Ръсти от слабините си, но кучето беше достатъчно силно. Ниският, но набит Хектор Рамирес, когото всеки наричаше Сам, имаше кафяви очи с тежък и проницателен поглед под дълги гъсти, съединени в една вежди. Лицето му имаше леки белези от акне, носът му беше малко по-голям от обикновеното и червен на върха и край ноздрите от постоянно воюване с алергии. Беше на средна възраст и оглавяваше отдела за отпечатъци от пръсти на Министерството на правосъдието в Сакраменто.

— Тук съм само от няколко минути. Кларънс каза, че очаква да се върнеш. Каза, че няма да имаш нищо против…

— Ни най-малко.

Човекът беше облечен в тъмно пепитено спортно сако, риза на синьо-бели райета и черна плетена вратовръзка. От горния джоб на сакото се показваше несъответстваща розова носна кърпичка. Ръсти се опита да се захване с нещо друго, обикаляйки около кошчето за отпадъци. Дюит обаче го изпрати на неговото обичайно място пред кантонерката с папки. Кучето се отпусна там и въздъхна.

— Не ти писах да ти изкажа съболезнования за Джулия. А трябваше — извини се Рамирес. — Проклето да е, срам ме беше.

Дюит вдигна рамене.

— Както виждам, посещението ти не е от светски характер. Носиш вратовръзка само по работа.

— Винаги си наблюдателен.

— Да не би да си дошъл за турнира на Мани Рот и набирането на средства за неговия фонд? Мислех, че си демократ.

— Няма връзка с това. Изпълнявам бърза поръчка. Трябва да се върна в Сакраменто до девет довечера.

— Значи трябва да е нещо добро, иначе нямаше да се мъкнеш от толкова далече, нали, Сам?

— Трябваше да говоря със Сафелети за случая „Санчес“. Той отива на дело в съда понеделник сутринта. Двамата изпращаме асистенти на делото и искаме да изгладим някои детайли. Освен това съм дошъл като момче доставчик. Ето папките с материалите по делата, които ти поиска… всички задушавания с автомобилни газове през последните пет години, които се бяха оказали криминални престъпления. Всичко от момчета, заключили малките си сестрички в семейните коли, до бесни лунатици. Всичко е твое. — Купчината беше голяма и Дюит веднага разбра, че няма да е леко да се прегледа всяка страница в тези папки в търсене на подобни ситуации като в двете убийства. Но трябваше. Някой като Нелсън можеше да свърши тази работа. — А това — каза Рамирес и подаде нещо, опаковано в плик от кафява опаковъчна хартия като дебело писмо — е истинска награда. — Той подхвърли плика на бюрото пред него и продължи — можеш да благодариш на онази О’Дейли от лабораторията в Салинас. Някакъв смотаняк излял кафе върху всичките оригинални документи, които бяха нужни за делото „Санчес“. В тях бяха описани резултатите от теста на четвърт тон кокаин от корпуса на оня траулер. Да можеше да чуеш Паркър. Господи, врещеше като луд. Изглежда никой не се е сетил да направи копие на тези резултати, никой в офиса в Монтерей. И поради някаква причина папката с полетите резултати беше пратена при нас посредством Министерството на правосъдието в Сакраменто. И, разбира се, ние нямахме копие от тези проклети неща, така че пратихме молбата до Салинас, където бяха извършени първоначалните тестове. И днес следобед, два часа преди самолета ми да излети за тук, ми се обади по телефона онази с жълтото около устата от Салинас и ми каза, че ако ти осигуря пускане на тест с АСЛО за отпечатъците по камиона на Макдъф, тя мисли, че ще може да намери документите, които търсим. Разбираш ли? Някакъв новобранец стърчиопашка да се опитва да ми завинтва гайките! Щях да скоча до тавана.

Дюит отвори плика и извади многото листи, отпечатани с компютърен шрифт на принтер.

— Какво имаме тук, Сам?

— Както ти казах, подарък.

Дюит вдигна поглед:

— Да не искаш да прочета всичко това?

— Това е за тридесет и петте латентни отпечатъка, които ни изпрати О’Дейли, включително четиринайсет откъслечни по жиците на таблото. Трудни бяха откъслечните, мога да кажа. Много малко извивки и примки, фотосите ги показват от едно до четиринайсет — обясни той. — Знаеш как работи АСЛО: компютърът претърсва базата данни за подобни на отпечатъците образци, които имаме. Откъслечните като тези трябваше да бъдат обработвани вечно. Компютърът просто си скапа мозъка. Този, към който проявяваш интерес, е означен с номер седем. — Дюит ги прерови и го намери. — Всичките други се оказаха помия. Никакви хитове. Два се оказаха на Макдъф.

— Номер седем най-вече?

Рамирес насочи вниманието на Дюит към купчината папки и по-конкретно към фотокопие от някакъв арест, намиращо се най-отдолу.

— Марвин Ууд е твоят човек — каза той. — Живее в Сийсайд. Пада си по големите кражби. Списъкът на до сегашните му е цяла миля. Обича да задига касетофони на коли. Звучи ти познато, нали?

Дюит нетърпеливо разрови купчината документи и накрая намери папката с досието на Ууд, обвита с бандерол. Снимките на физиономията му показваха чернокож с раздалечени едно от друго очи, миловидно лице и плосък профил. Беше записан като висок шест фута и един инч, 210 фунта тежък; неженен. Арестуван девет пъти. Осъждан два пъти. И двата пъти пуснат условно. Беше условно на свобода повечето време от последните три години. Доклада за поведението му по време на условната присъда сочеше, че понастоящем е нает на работа в бензиностанцията на „Шел“ в Кармъл.

— Можем да докажем, че Ууд е бил в колата на Макдъф — обясни Рамирес. — Можем да докажем, че е пипал жиците, които са били свързани със стереото. Изучи го и ще видиш, че Ууд си пада по пипанията и оставянията на следи.

— Някои от другите отпечатъци да са негови?

— Не, нито един.

— Значи поддържаш становището си. Как можеш да обясниш отпечатъците по жиците, а не някъде другаде в кабината? — попита Дюит. Негова беше отговорността да открива и отстранява проблемите, да мисли три крачки напред.

— Хей, не забравяй, че там има и няколко зацапани отпечатъка, които не е ясно чии са. Може да са негови. Или може да се е сетил да избърше всичко твърдо, от желязо и стъкло, в кабината, а да е забравил жиците. Или си е свалил ръкавиците, за да напипа по-добре жиците. Това са съвсем естествени неща.

— Ще се съглася с теб.

— Благодаря ти, аз мога да сложа Ууд в колата. Останалото зависи от теб и е твое.

— Никога не е предприемал опити за физическо насилие — забеляза Дюит, четейки един от документите за арестуване на Ууд. — Нямало е никакво насилие в миналото му. Това не пасва много добре за убиец.

— И аз го забелязах — призна Рамирес. — Но хората се променят. Как е дъщеря ти?

— Еми?

— Тази, която беше наранена.

— Тя е Анна. Не върви на добре. Още е в кома.

— Ако имах по-малка изкуствена челюст, щях ей така да си я въртя из устата и да не питам каквото не трябва. Извинявай за въпроса.

— Не се притеснявай. Еми е страхотна. На четиринайсет, а има акъл за четиридесет. Страхотна е.

— Аха.

— Как е семейството ти?

— Розита и аз се разведохме преди около две години. Живея сам с една котка, която се казва Бийнс и един цветен телевизор, казващ се „Сони“. А при теб ли е още твоята екзотична риба в аквариума у вас? И всички останали същества от твоя домашен адски готин „Морски свят“?

— Добра памет имаш, Сам. Не, продадох ги всичките. Жилището, в което живеем сега, е доста малко. Имах прекалено много спомени, разбираш.

— Даа. Аз продадох нашето легло на един битпазар почти за нищо. Всеки път, когато легнех в това проклето нещо… Не знам. Трябваше да го продам. Разбираш…

Дюит кимна утвърдително. Когато Рамирес си отиде, той вдигна слушалката на телефона.

Първо се обади на Бъфорд Нелсън, второ — на полицая, който контролираше условната присъда на Марвин Ууд, и трето — на полицейски участък „Сийсайд“.

7.

Клеър О’Дейли изпитваше болки, защото столът беше евтин и неудобен. Началството се стискаше за столовете, масите, заплатите, дори за самата сграда и вместо това избираше да харчи обществените пари за хроматографни компютри, електронни микроскопи и портативни лазери. Доста странно й се струваше това, че хората, които си плащат данъците, биха допуснали престъпленията да съществуват в такъв мащаб и жестокост, като сегашните, когато всичко, което се изискваше, беше пари, за да се сложат под контрол. Службите, които прилагаха на практика законите, страдаха от липса на достатъчно персонал, квалификация и парични средства, особено последните. Те бяха в ужасяващ недостиг. Клеър О’Дейли не беше никакъв политик. Тя отбягваше политиката, но живееше с постоянното удивление, че хората могат да изберат да живеят с престъплението.

Кутията беше пред нея. Тя съдържаше всичките неорганични доказателства, събрани по време на аутопсията на Макдъф. Органичните доказателства — мострите от тъкан и кръв — бяха изпратени в пакетиран лед в червени охладители марка „Иглу“. Клеър потърси из съдържанието на кутията нещо интересно, с което да започне работа. Потърсвам беше дума на нейната майка, с която заменяше разравям и претърсвам, и тя се замисли за нея, тъй като майка й не одобряваше нейния сегашен начин на живот. Майка й беше момиче от Джорджия, дама от Джорджия4 от край до край, и въпреки че Клеър беше успяла да поизчисти своя лек акцент, тя никога нямаше да може да поизчисти позорното клеймо, което й беше лепнато, че се е захванала с мъжка работа. Ако нейната майка беше успяла да я накара да живее според нейните виждания, досега Клеър щеше да е бременна, седнала неудобно до кухненската маса да гледа някоя семейна мелодрама по телевизията, докато нещо в традиционния глинен съд на печката се преваряваше. Майка й се обаждаше всяка сутрин по телефона да пита за мъжете в нейния живот. През последните няколко месеца имаха много малко, за което да говорят.

Бележката относно съдържанието на малката стъкленица пред нея, гласеше: „Открито под ноктите на показалеца и средния пръст на дясната ръка“. Отвинти капачката и надникна вътре да види по-отблизо белезникавото на цвят вещество. Особеното нещо при разследването на човекоубийство, осъзна тя, беше, че около дузина хора работят по него и допринасят почти по равно, а повечето остават без никаква благодарност или просто невидяни. Вълнуващият елемент на всяко разследване беше груповата работа. Бяха един малък камерен оркестър — медицинският екзаминатор, съдебният следовател, лабораторните техници, експертите по латентни отпечатъци от пръсти, различните ченгета, някои от които от патрулите — автономни, анонимни и въпреки това под увереното ръководство на следователя, който им беше нещо като водач. Харесваше много техния водач. Трудеха се индивидуално, както правеше тя и сега, вземайки мостра от белезникавото люспесто вещество от стъкленицата и приготвяйки го за хроматограф — една свръхмашина, която нагрява веществата чак до изпаряване и после с компютър анализира газовете, за да определи химическите съставки. В резултат се изписваха графики, които при сравнение с тези в тристепенната база данни, приготвена за справки, можеха да разкрият не само същността на веществото, но често и неговия производител. Сегашната графика я отведе до дял в специалния наръчник, наречен СИНТЕТИЧНИ СМОЛИ. Започна да го разглежда по-бавно, тъй като графиките бяха много подобни. Накрая достигна страница, на която беше показана същата графика, като тази на екрана на монитора. Веществото, намерено под ноктите на Макдъф, беше нискотемпературен плексиглас, произведен от „Филипс Петролиъм“.

Тя отрази всичко в документ, който щеше да се съхранява в съответната папка, както изискваха стриктните процедури на съдебния закон. Едно от първите неща, което научава криминалистът, и с което се среща натрапчиво често, е, че проклетото доказателство се събира и изучава с толкова труд само за да бъде изхвърлено после от съда заради някое канцеларско недоглеждане.

Беше научена, че сходствата са указателните стълбове на следователя. Съвпадения не съществуваха. Поради това, когато попадна на друга стъкленица, маркирана с ВЛАКНА, СЪБРАНИ ОТ ЕПИДЕРМИСА, тя я задели и започна да работи незабавно. От секцията за веществените доказателства в другия край на коридора на лабораторията взе запечатана стъклена кутийка, съдържаща памучните топченца от аутопсията на Джон Осбърн. С помощта на сравнителен микроскоп, който позволяваше едновременно наблюдение на две отделни неща — по едно за всяко око — тя огледа влакънцата на тези топченца и влакънцата от подобните топченца, намерени по Малкъм Макдъф. Тъй като откри, че са подобни, реши да пусне и двете мостри на хроматографски тест. Минути по-късно тя вече прелистваше папките с твърди корици, в които на свободни листа имаше полезен справочен материал. Сърцето й биеше бързо, защото това беше истината за съдебния следовател, която често катапултираше разследването от състояние на озадаченост в решен проблем. Да бъдеш част от този процес…

Изостави тази папка и потърси друга, прехвърляйки листите бързо. След малко забави темпото. Започна да кима утвърдително. Очите й заподскачаха по формите на графиките на екрана на монитора и тези от листа в папката. Нито един друг лист не предлагаше дори частично съвпадение, докато този предлагаше две трети идеално съвпадение. Дюит определено щеше да се заинтересува. Щеше да моли за него. В горния край на листа прочете написаното:

Останалата част от графиката остана загадка. В нея се описваше някаква позната химична съставка, която обаче не можа да разшифрова много добре. Намери друга папка със справочни листа с графики и продължи да ги прелиства.

8.

— Не разбирам — каза Еми от другата страна на масата в трапезарията. Тази вечер за вечеря имаше лазаня по френски — Защо просто не пипнеш този тип? Имаш отпечатъците му.

— Опира до закона. Обадих се на неговия полицай, който контролира спазването на условната присъда, и му казах да звънне на Ууд, за да разбера дали си е вкъщи или не. Вкъщи си беше. Това се превръща в проблем за мен. В Калифорния има един закон, който се казва „Хората срещу Рейми“, защото е извлечен някога от такова дело. Той казва, че не можеш да арестуваш човек в собствения му дом, без да бъде издадена заповед за арест. Нормално всичко, което е необходимо да се арестува човек, е доста сериозният довод… казва се достатъчно основание. Днес е петък. Тук започва голям политически уикенд. За да се получи заповед за арест, трябва да имам жалба, подписана от окръжния прокурор и да я пусна по процедурен ред. Трябва съдия да я утвърди. Което е невъзможно да стане тази вечер. Утре е различна история, въпреки че може да е по-лесно този човек просто да се изчака да излезе от своя фургон.

— Не изглежда да е справедливо.

— След като законът е справедлив за едната страна, то рядко е справедлив и за другата.

— И непременно трябва да имаш заповед?

— Мога да го арестувам по достатъчно основание, но поради „Рейми“ най-вероятно в съда ще го загубя.

— Искаш ли бисквита?

Дюит си взе.

— Полицаите от крайбрежния участък държат под око неговия фургон. Ако Ууд направи крачка вън от него, ще бъде арестуван веднага.

Душейки наоколо по пода, Ръсти откри няколко трохи и ги налапа бързо с език. След това вдигна глава и погледна Еми за още.

— Не се моли — каза му тя.

— Тази вечер изглеждаш хубава. Какво си намислила?

— Да прекарам вечерта у Брайър — припомни му тя.

— Искам да кажа къде ще ходиш?

— На разходка из центъра, по централната алея. Кларънс ще ни закара двете с колата и после ще ни вземе.

— Мистър Хиндеман. Не искам да го наричаш Кларънс.

— На него му е все едно. Защо не и на теб?

— Ем, разговаряли сме за това.

— Ем, разговаряли сме за това — имитира го тя. — Исусе, тате, какво скапано извинение. Само защото сме разговаряли за нещо…

— Разговаряли сме и за това! — прекъсна я той. И след малко добави: — Съжалявам.

— Стегнал си се нещо и е заради този случай. Отпусни се. Ще пипнеш този тип. Тази вечер трябва да оставиш Ръсти тук. Изглежда много изнервен. Толкова време отзад в колата ти — каза тя и потупа кучето. — Изглежда малко си под стрес, тате. — Стана и го погали нежно по главата като прокара ръце през косата на слепоочията и я намести зад ухото му.

9.

През септември в Серенгети полицаите приличат на диви животни: както всяка жаба си знае гьола и скача все в него, така те се връщат в едни и същи дупки. Ветеран като Лъмбровски с най-голяма вероятност можеше да бъде намерен в едно от четири-пет постоянни заведения.

В осем часа Дюит забеляза „Мустанга“ на Лъмбровски в „Подковата“, която беше именно такъв крайбрежен гьол, и чиито мигащи светлини можеха да се забележат от няколко пресечки. Дюит извади от багажника си чисто парче бяла опаковъчна хартия, което беше взел от месарницата. Обикновено използваше такава хартия за увиване на много веществени доказателства, тъй като беше здрава и плътна, и сега щеше да осигури добра повърхност, на която да покапе маслото. Пъхна я под двигателя на „Мустанга“ и я притисна с няколко малки камъка. Колко ли време трябваше да изчака, докато капнат достатъчно капки?

Върна се в своя „Зефир“ и започна да чака без компанията на Ръсти, която му липсваше.

Дюит се опита да си представи убийствата. Дали убиецът се криеше в автомобилите на жертвите, дали изчакваше в някой крайбрежен паркинг или ресторант? Дали си бъбреше с жертвите — както правеха много психопати — и успяваше някак да установи контрол над тях с малко насилие или почти без насилие? Дали нагласяше така колите им, че да се повредят и после пристигаше с камион с буксир уж, че ще им окаже помощ, а в действителност да ги убие?

Доказателствата бяха ключ. Доказателствата трябваше, ако бяха подходящо подредени, да му кажат как точно бяха извършени тези умишлени убийства.

Десет минути. Достатъчни ли бяха? Извади своето „Маг-Лайт“ от джоба на сакото и се върна при „Мустанга“. Освети колата отдолу и видя, че две големи капки бяха паднали върху хартията. „Подобни са“, помисли си той, сравнявайки ги с онези, намерени на местопрестъпленията. Още една капка се канеше да капне.

Притеснен, че Лъмбровски можеше да се препъне в него за втори път тази вечер, той погледна през прозореца. Лъмбровски седеше на бара и пиеше. Добре.

Продължи да държи под око дебеланкото, проверявайки периодично месарската хартия. След пет минути Лъмбровски остави тежко чашата си и погледна към часовника на стената. Може би потърси с поглед телефон с монети на стената? Изглеждаше нервен. Дюит дори почувства тревогата у него и реши, че Лъмбровски се кани да си тръгне. Защо иначе ще е толкова неспокоен? Когато Лъмбровски стана от стола на бара, Дюит прекрачи входната врата.

Докато Дюит влезе и се насочи към бара, Лъмбровски седна отново на високия си стол и Дюит разбра, че е станал само за да дръпне нагоре панталона си. Кървясалите очи на Лъмбровски се извъртяха бавно настрани, когато забеляза Дюит в огледалото.

— Дефектив Дъмуит — подвикна той. — Пак ли? Бизнес или неприятност? — Същият глас на заклет пушач, като гуми на камион по ситен чакъл.

Дюит кимна за поздрав на няколко полицая от крайбрежния участък „Сийсайд“, които разпозна в едно сепаре. Те се бяха насъбрали на една маса около халби бира.

— Как е паметта ти? — попита Дюит.

— Кристално шибана, абсолютно чиста — тросна се Лъмбровски, повдигайки чашата с водката си без лед. Не изглеждаше и най-малко пиян, но бавното му, удължено дишане го издаваше.

Дюит остана прав точно отдясно на Лъмбровски. Барманът попита да донесе ли нещо за него. Дюит отказа.

— Дори едно млекце? — попита Лъмбровски. — А мляко с какао, Дъмуит?

Дюит погледна разсеяно часовника си. Как, по дяволите, да си осигури пет до десет минути?

— Хей, ръб скапан — възлюбения термин, използван за обръщение от приятелите на Лъмбровски; той очевидно привлече вниманието му, — като едно ченге на друго, мисля, че ти дължа това.

— Ти не си никакво Ченге, Дъмуит. Ти си бръмбарджия. Винаги ще бъдеш такъв. Не разбираш от нищо ти, дори от лайно.

— Трябва да ти кажа — продължи Дюит, — че мисля да те прибера за разпит по онези убийства. — Помисли си, че си заслужава да отбележи в своя бележник, че Лъмровски дори не трепна при използването на убийство вместо самоубийство.

Лъмбровски отново насочи вниманието си към чашата и я приближи до устните си:

— Ако не беше сега на работа, щях да ти избия шибаните зъби. Какво, майната му, разбираш ти от разследване на убийство?

— Ако искаш да разговаряш с мен, тогава можем да играем играта съвсем различно. Човек, даващ доброволно информация, е съвсем друга материя.

— Не разбирам за какво говориш — направи знак на бармана с показалеца. Подобно на фермер на аукцион на живи животни, който дава знак на аукционера, движението нямаше да привлече вниманието на никой друг, освен на бармана. Беше налята още водка. Барманът пак попита Дюит. Той отказа пак.

— Знаеш как са нещата, Хауи…

— Няма какво повече да ти казвам, Дъмуит. Разкарай се! — погледна отново часовника си и започна да потупва с крак неспокойно.

Дюит продължи:

— Сега ти правя предложението. Следващият път ще е гадно. Разбира се, ти си свикнал с гадните неща, предполагам.

Лъмбровски изведнъж отскочи от стола като леко петле, приведе се леко и връхлетя върху Дюит като бик. Дюит залитна назад, вдигна крака и падна, удряйки гръб в една маса. Четирите ченгета скочиха от сепарето и дойдоха за секунди. Подхванаха Лъмбровски и започнаха да го удрят и ритат в кръг около него. Но въпреки това бившият детектив ги повлече със себе си напред, счепквайки се пак с Дюит. Тъй като в момента беше на работа, Дюит беше принуден или да го арестува за нападение на длъжностно лице по време на изпълнение на служебните си задължения, или да се махне оттук възможно най-бързо. Да отговори на атаката на мъж като Лъмбровски не беше разумен избор. След като полицаите смогнаха да го удържат, Дюит излезе.

Светлината от фенерчето доказа, че се е задържал вътре достатъчно: равнобедрен триъгълник моторно масло под колата върху бялата хартия. Еуфоричен, той извади хартията изпод колата и я отнесе внимателно в „Зефира“. Намери разграфено парче мерна лента в багажника, сложи го до петното на хартията и фотографира всичко това, за да може да бъде по-нататък увеличено, където трябва; светкавицата на фотоапарата прониза за миг тъмнината. Постави мостра от маслото в малко шишенце и залепи етикет на него. След това пусна парчето хартия в голям найлонов плик и го запечата. Вдигна микрофона на радиовръзката, но след миг размисли и се отказа. Щеше да е много рисковано да спомене по радиото за връзката между конфискацията на „Мустанга“ и разследването по убийствата. Ако пресата прехванеше думите му, щеше да си навлече истинска циркова сцена. Като за предпазна мярка блокира „Мустанга“ със своя „Зефир“ и се огледа за телефон с монети.

Електронният тест на картона с компютърната система премина нормално; беше открита регистрация на Лъмбровски. Униформен патрул се очакваше да бъде изпратен от участък „Сийсайд“ незабавно, последван от камион с буксир.

Дюит се върна право в блокирания „Мустанг“ да направи опис на колата преди да бъде конфискувана. Извади за попълване формуляр СНР 180. Развълнуван, забрави за резкия звук, който се чуваше при отварянето на вратата. Замръзна за миг на мястото си, когато го чу.

Вътрешната лампа беше включена и освети анатомичните скоростни и доста износени седалки в бледожълто. Дюит веднага се опита да бръкне в жабката.

Без предупреждение космата лапа го сграбчи отзад за косата и натисна с чудовищна сила. Веднага последва рязко дръпване назад.

— Излизай от шибаната ми кола — отряза ухото му гласът на Лъмбровски. Дюит усети острия неприятен мирис на човек, който не се е къпал с дни. Вратът му беше извит силно назад и десетфунтов снаряден удар на кокалчета на пръсти, кожа и косми разцепи неговата устна. Дюит просто отскочи от седалката. Главата на Лъмбровски се удари в тавана на колата. Той го пусна и отстъпи несигурно крачка-две назад. Дюит изскочи бързо от колата, готов за бой, но Лъмбровски рязко спря и с осанката си показа, че няма намерение да се бие. Само среса с окървавените си пръсти косата и кимна към Дюит:

— О’кей, примирие.

Дюит разбра промяната в поведението му чак когато забеляза радиоколата на участък „Сийсайд“ да приближава. След малко тя спря. Шофьорът излезе без да бърза. Очевидно не беше забелязал, че се бият. Поздрави Лъмбровски по малко име и кимна на Дюит с думите:

— Вие трябва да сте Дюит.

Умно хлапе.

Дюит каза на Лъмбровски:

— Конфискуваме колата ти като вероятно доказателство в разследване по убийство.

— Какво? — изхленчи Лъмбровски, осъзнавайки, че колата му ще бъде изтеглена на буксир и че не само ще пропусне обаждането на изнудвача по телефона, но няма да има кола, с която да може да се придвижи докъдето и да е. — Лайнени глупости, Дъмуит.

— Направи го — каза Дюит на полицая, докосвайки разкъсаната си устна, с което изцапа с кръв ръката си.

— Добре ли сте, сър? — попита униформеният, забелязвайки изведнъж, че двамата мъже са разрошени и раздърпани и дишат тежко.

Дюит хвърли поглед към Лъмбровски, разбирайки, че сега има възможността да оформи обвинение по нападение на служебно лице, но осъзна добре как това би повлияло на цялото следствие, тъй като ще изглежда, че насочването към него е било мотивирано от лични подбуди, а не от професионални. По-добре беше да се престори, че нищо не се е случило.

— Облегни се по очи на колата ми, ръцете нагоре — каза той неубедително.

— Правиш глупави неща, Дъмуит — предупреди Лъмбровски. — Няма да мине.

— Ще мине, Лъмбровски. Не се притеснявам затова. На твое място бих си взел адвокат.

— Какво означава това?

— Преводач ли искаш? — попита Дюит. — И тъй като има свидетел тук — каза той, посочвайки полицая, — отсега от теб се изисква да не напускаш града.

Дюит почака да дойде камиона с буксира, след което остави „Мустанга“ на грижите на униформения полицай, както беше посъветвал, Сафелети. Първоначалният опис на колата не съдържаше нищо полезно. Нужна му беше заповед, въз основа на която да може да бръкне по-дълбоко в нея, но и да опази евентуалните доказателства. Мислеше да се прибере у дома, напълно даващ си сметка, че е изправен лице срещу лице в тежка битка за получаване на заповед в събота, дори цялата документална работа да беше свършена както трябва. Изкушаваше се да се втурне и с максимална скорост да свърши всичко: да занесе стъкленицата с маслото довечера в лабораторията, да сравни триъгълното петно масло върху месарската хартия с увеличените снимки от местопрестъпленията. Лабораторията обаче от часове беше затворена. За да убеди директора Брайън Марни да отвори лабораторията в събота щеше да е истинско постижение, но имаше възможност да го постигне — разследванията по убийства можеха да правят изключения. Петък вечер? По никакъв начин.

В девет часа той се отби замалко у Кларънс да обсъдят Лъмбровски.

Когато Тона Бекман отвори вратата, Дюит веднага се почувства неловко, тъй като не можеше да се очаква Кларънс да покани приятелката си Тона, когато Еми трябваше да е на гости у тях. Времето и на Кларънс и на Тона беше ограничено и те двамата се стремяха да го използват най-пълноценно. В такива вечери Дюит вземаше дъщеря му Брайър на разходка или на гости. Тона, бегачка и ездачка, поддържаше елегантно и стройно тяло, намиращо се в много добър тонус. Беше облечена с брилянтно синя рокля и беше боса. Върху масата зад нея Дюит видя остатъците от тяхната вечеря все още в чиниите.

— Джеймс е — каза тя ентусиазирано, като че ли той не ги беше прекъснал.

Хиндеман се показа иззад ъгъла на коридора, идвайки от другата стая.

— Изненада — рече Дюит, но не влезе. — По кое време мислиш да докараш момичетата?

— Аз?

— Нали оставих Ем тук.

— Да. Аз ги откарах до търговския център и мислех, че ти трябва да ги докараш вкъщи.

— Мислех, че и двете щяха да са тук и да не излизат.

— Вие двамата май сте прекалено глупави за ченгета — прекъсна ги Тона. — Ем е казала, че ще бъде тук. И Брайър е казала, че ще бъде тук, и после и двете са офейкали. Най-старата хитрост на света.

— Тази работа май нещо не ми харесва — каза Джеймс. — Има един хлапак на име Талбо. Той души наоколо дори из храстите край къщи през последните няколко седмици.

Има собствена кола. Показва се в най-неочаквано време. Тръпки ме побиват от него. Разпитах за него Тами Кери, надзорника на вътрешния ред в гимназията. Истински малолетен престъпник. Предупредих Ем за него. Мисля, че съм постъпил добре, а?

— Да не е някой Конкистадор? — попита Хиндеман.

— Какъв? — попита Тона, правейки знак на Дюит, който отново отказа да влезе.

— От „Конкистадорите“ — каза й Хиндеман. — През последните два месеца съществува верига добре потулени забременявания. Към едно от момчетата, считано за отговорно, беше предявено сериозно обвинение съгласно закона, и за да бъде осъдено за по-малко, то призна информация за тийнейджърската им банда, наричаща се „Конкистадорите“.

— Целта им била да „оправят“ повечето девственици до края на годината — каза й той.

— Но това е отвратително.

На Кларънс той каза:

— От това, което ми каза Тона, не бих се изненадал и най-малко. Той се държи свръхнагло.

— Идвам с теб — каза Хиндеман, обръщайки се към коридора.

— Нека първо се поогледам. Да видя дали наистина са из центъра. Да видя дали няма някъде парти. Ще ти се обадя.

10.

Той прекара трийсет минути в централната търговска зона на Монтерей, която беше изолирана за движение на автомобили и имаше чудесни тихи улици и алеи. Това беше любимо място на тийнейджърите. След като не ги откри никъде, провери телефонния указател в една будка за адреса на дома на Талбо в Пебъл бийч.

Няколко коли бяха спрели една до друга на малкия паркинг пред къщата в Пебъл бийч. Гърмеше рок музика. Той блокира паркинга със своя „Зефир“, съобщи по радиовръзката, че не е на работа и заключи пистолета си в жабката на колата. Вече един цивилен баща. Тръгна с решителна и сърдита стъпка към входната врата и я отвори без да чука.

Стаите бяха тъмни, музиката — невероятно силна. Надуши тежката миризма, пушек от цигари с марихуана.

Включи лампите и привлече вниманието им. Хлапетата се бяха гушнали по двойки. Започна да обикаля френетично стаите. В една налетя на тийнейджърска двойка и прекъсна гърчовете на тяхната активна любов. Светна лампата и им каза да се обличат. Брайър, Еми, Били Талбо и още едно момче в горещата вана в банята в задната част на къщата, всичките почти голи. Еми се държеше стабилно, координирано. Брайър беше разкопчана, разголена.

— Ще бъда във всекидневната — рече Дюит.

Няколко от хлапетата избягаха. Дюит нареди на всички, които бяха шофирали коли дотук, да се обадят на своите родители. На масата за кафе намери празна хартиена подвързия, огледало и ножче за самобръсначка.

Талбо се приближи откъм лявата страна на Дюит, облечен в хавлия. Беше симпатично, атлетично момче.

— Родителите ти вкъщи ли са си, Били?

— Ти не почука.

Каква наглост, помисли си той, каква безочливост.

— Трябва ли да са си вкъщи?

— Не си канен тук, мистър Дюит. Не си ми показал никаква заповед. Влизаш без разрешение в чуждо място.

Каменностуденото изражение на лицето на момчето беше почти заплашително. Когато Дюит беше хлапе, думата беше отклонен. Били Талбо беше с отклонения: ембрионът на неговия интелект се беше развил неправилно.

— Да извикам ли полицията? — попита Дюит.

— Можем да оправим нещата — каза веднага Били Талбо с невероятно монотонен глас, поглеждайки как неговите приятели продължават да използват телефона. — Няма нужда.

— Тези момичета са малолетни, Били. Това може да означава много сериозни обвинения. Много сериозни.

Талбо се ухили глупаво, но самонадеяно и надменно:

— Предполагам, че ти трябва да хванеш онзи убиец. Или да не би да си падаш повече по гимназиалните партита?

Дюит се обърна рязко и направи крачка към момчето. Намерението му беше очевидно.

— Само се опитай — предизвика го хлапакът с подканващо махане на пръстите на ръката. Големият инат Били Талбо. Дюит спря. Разследването се влачеше тежко и мудно: да заплашва хлапака беше нещо, което би направил Хауард Лъмбровски.

— Или вие момчетата там в участъка май сте много заети да смъркате содата на прах на умрялото конте, вместо наистина да се хванете да потърсите оня, който го е убил.

— За какво говориш? — Дюит искрено се озадачи за момент.

— От това, което чувам, умрелият тип е носил кокаин, който не е бил успял да достави, където трябва. Чух, че момчетата са го намерили и не са казали нищо за него — Талбо започваше да се открехва и то още по-нахакано. Виждайки изненаданото изражение на Дюит, той каза: — Майната му, та ти не знаеш, а? Вие ченгетата сте май доста тъпи. Не знаеш нищо?

— Откъде знаеш ти, Бил? Той твоята връзка ли беше?

— Просто ти казах, а ти слушай какво се говори.

Казал ли беше Дюит на Еми, че подозират Осбърн, че е бил доставчик на наркотици? Беше ли го споменавал в присъствието на Еми? Беше ли нарушила Еми едно от техните най-свещени споразумения никога да не разговаря на полицейска тема, с който и да е друг, освен него. Той погледна към нея, търсейки онези млади очи, които му напомняха за неговата съпруга, но попадна на пусто.

— Амелия, почакай с Брайър в колата, моля те — каза той отсечено. Еми отстъпи назад и остави Дюит сам с Талбо във всекидневната.

Той направи още няколко крачки към момчето, после вдиша и издиша, за да се успокои и стабилизира.

— Къде се е предвиждало да бъде доставен този кокаин, Били? — Освен своя гняв, Дюит чувстваше неотложния подтик да узнае каквото може. Можеше да има някаква следа. — Чул си, че пратката въобще не е пристигнала предположи Дюит, но го произнесе категорично. Талбо не отговори. — Слушай, момче, може да си прокараш път вън от един ад, в който би имал безкрайни проблеми. Искаш ли да говориш затова или искаш да опиташ късмета си с обвинение, че съдействаш за малолетна престъпност? Мога да ти го лепна много добре, Били.

Талбо погледна Дюит с празен поглед.

— Разбираш ли, че става дума за разследване на убийство? Не се мотая за тоя, дето духа тук!

Талбо премигна. Решителността и напрежението в гласа на Дюит го стреснаха. Огледа се, после погледна Дюит и каза:

— В училището има кокаин, разбираш ли? Когато наближат уикенди, търсенето нараства. Чувал си такива неща.

— Продължавай.

— Чух, че ако искаш нещо за уикенда, трябва да го купиш рано в четвъртък като платиш няколко зелени повече. Тогава предлагането било слабо и цената скачала.

— Какво друго си чул? — попита веднага Дюит. — Ако не ми кажеш точни неща и хора, Били, знай, че си слагаш две железни гривнички.

— Чух, не от определен човек, че някакъв го пренасял, а друг го чакал, но доставката въобще не станала. И както казах, вие момчетата там сте свили содата и сте решили да я пазите настрани далече от пресата. Това довело до преждевременното изчезване на някои по-низши пласьори от района, ако ме разбираш — този хлапак трябваше да е взел тези думи от „Пороците на Маями“5.

— Едно име би помогнало много на положението ти, Били.

Талбо се ухили. Изражението беше обиграно, предвидено да означи отракана лукавост. Но погледът му беше тъп.

— Тези хора нямат имена, мистър Дюит — каза той. — Повярвай ми, човекът е носил цяла унция кокаин, независимо дали момчетата са го намерили или не.

Първият родител пристигна след малко и разговаря насаме с Дюит. Беше загрижен очевидно повече за юридическите последствия за самия него, отколкото за това доколко сексът, наркотиците и алкохолът могат да навредят на неговия син. Тази първа среща просто зашемети Джеймс, но го подготви за следващите родители. Повечето имаха подобни юридически опасения.

Талбо стана нетърпелив и все повече му беше трудно да укрие своето упойване, тъй като изтичаше вече час. Започна да протестира със силен глас за най-различни неща, отпуснал се блажено в един издут фотьойл. Все повече оплакванията му се превръщаха в открита заплаха. Осъзнавал ли Дюит какво прави? Знаел ли Дюит, че да проваля партита било и за хората и за него лош късмет? Заплахите започнаха да досаждат на Дюит, но той не искаше да го показва и да даде възможност за успех на Талбо.

Когато си отиде и последното хлапе, Дюит отиде до Талбо, погледна го и каза:

— Това, което някой ден ще научиш, Били, е, че да играеш грубо е много рисковано, защото винаги има някой по-груб от теб.

— Точно така мисля и аз — съгласи се Талбо, тълкувайки умишлено погрешно предупреждението на Дюит.

— Ще ходя при момчетата от наркоотдела да запиша някои неща. Знай, че ако името ти се появи по-нататък, с теб е свършено. Този път обаче ще пропусна да го впиша.

— Няма да поискаш да напъхаш и Еми в цялата тая гадост, нали? — попита Талбо.

— Колкото до секса с четиринайсетгодишни момичета… могат да те напъхат за години. Да те напъхат в места, където разни типове ти връзват глезените за дръжки на метли и минават по ред да ти проверят нивото на маслото. Много е весело.

— Брей, целия се разтреперих. Не виждаш ли?

— Мислиш, че се шегувам? Мога да уредя една туристическа обиколка из такива места за теб и твоите приятелчета.

— За мен? Мога да ти кажа, че си един лицемерен гъз, мистър Дюит. Мисля, че ако Еми не беше на това парти, щеше да си караш с колата, където ти е кеф цяла вечер. Или си тръгнал на някакъв кръстоносен поход срещу тийнейджъри? Да не би да греша нещо?

— Това, от което се нуждаеш, Били, е малко физическа подготовка.

— Готов съм, когато кажеш — каза момчето.

11.

Дюит се прибра с колата вкъщи в лошо настроение; Еми седеше умълчана на задната седалка. Докато зави и спря, той каза:

— Млада лейди, наказвам те затворена у дома без право на обжалване и никакви честни думи за добро поведение. Ще бъдеш в изолация. Никакви телефонни привилегии. Никакви доводи. Когато бъдеш готова, ще искам пълно обяснение и извинение. Никакви подобни гадости няма да допусна да вършиш, Амелия. Няма да търпя повече никакви гадости. Сега отивай в стаята си и стой там.

Тя излезе от колата обляна в сълзи и се затича към къщата, бръкна в чантата си за ключовете и влезе. Дюит остана зад волана. В този момент се мразеше и желаеше Джулия да е тук и да балансира всичко; желаеше този проблем да се разреши и животът да се върне в нормално състояние — каквото и да е то.

Той се прибра след малко. На вратата беше прилепена бележка от Клеър: „Имам нещо интересно. Обади се.“

Тя съобщи новините си след няколко минути, когато той се обади. Той я покани да пийнат по нещо, но поканата му не беше и най-малко ентусиазирана и тя отказа.

Нещо интересно, наистина, замисли се той с чаша в ръка, докато наново прелисти нейния лабораторен доклад. Плексиглас под ноктите на Макдъф. Нещо е работил или е драскал отчаяно плексиглас преди своята смърт? Памучно-полиестерните топченца, намерени по кожата и на двамата изглежда бяха идентични и бяха третирани с някаква белина от пазара, въпреки че Клеър още не беше идентифицирала производителя. Следата на велосипеда показваше, че е корейска марка за износ. Клеър продължаваше да получава различни мостри боя и да ги сравнява с люспите боя, намерени в камиона на Макдъф.

Като бивш криминалист, Дюит познаваше това чувство: доказателствата нарастваха, разследването набираше сила. Нужни му бяха два скоча и един час и половина, за да заспи.

Стресна се и се събуди в 3 часа сутринта.

— Татко, татко — Еми се беше надвесила над него и го буташе да се събуди. Дъхът й още миришеше на бирата от партито. Еми, която живееше с кошмари след смъртта на своята майка. Беше разгневен, но веднага изпита съжаление към нея. Макар и в такова гневно настроение се подготви да разговаря с нея, както беше правил десетки пъти. Синя светлина от уличната лампа оцветяваше стените на стаята. Наклонени сенки оформяха фигури, подобни на решетки на затвор.

— Някой има там вън — прошепна тя. — Там вън, татко, татко.

Той стана от леглото и се опита да изясни съзнанието си от всякакви потискащи и пречещи му мисли.

— Чух някой там.

— Сигурно е Ръсти — обясни той, стабилизирайки се на краката си.

— Не. Ръсти дори не излая.

— Вали дъжд — каза той, доближавайки се до прозореца. — Чула си само да вали. — В този момент забеляза портата на къщата отворена. — По дяволите! Портата е отворена. Бил е Ръсти!

— Ръсти да е отворил портата? Чух да трака два пъти. Сигурна съм. — Подаде му неговия кобур с пистолет. — Заповядай.

Това беше нещо, което никога не беше правила. Дюит я погледна с любопитство и взе оръжието.

— Стой тук — каза той.

Обу си панталона и с пистолета в ръка премина през кухнята, отвори задната външна врата и излезе. Топли капки дъжд започнаха да падат по раменете му. На светлината от лампата над задната веранда капките изглеждаха като сребристи диаманти. Извика Ръсти, изсвири техния единствен сигнал, който се състоеше от три свързани подсвирвания на различен тон. Младият полов атлет вероятно беше някъде навън, да тероризира кучките из махалата. Преди шест месеца беше избягал навън, счупвайки прозореца на гаража и избягвайки, за да се добере до една разгонена женска от лабрадорска порода. Дюит сложи пистолета в джоба и бавно и внимателно пристъпи в тъмнината надолу по задните стъпала. Дивите увивни лози от лявата му страна намаляваха светлината от верандата. Удари пищяла си о ръчната количка и изруга. Тя не беше под навеса, където й беше мястото. Поиска да се върне и вземе прожектора си. Обърна се и видя разтревожената Еми на прага на вратата. Беше взела прожектора вместо него. Дюит продължаваше да се надява да чуе познатото подрънкване на яката на Ръсти. Вместо това обаче чуваше само приглушения монотонен и постоянен шум от падането на дъждовните капки върху листата на растителността.

Джеймс взе фенерчето, светна го, върна се пак и тръгна след неговата светлина, отслабена от водните изпарения. Мина покрай един упорит храст, който не се помръдна и намокри панталона му, сетне излезе на гъстообраслия отстрани малък вътрешен паркинг, на който беше останала само половината от полезната площ. По дъсчените стени на разнебитената и остаряла от промените на времето малка барака, която служеше като сухо място за държане на инструменти, и особено по двойната й като на обор врата, като че ли потрепваха странни сенки. Закривеното парче желязо, което служеше за резе за залостване на вратата, беше извадено от гнездото му в едното й крило и двете части на тази порта висяха открехнати на пантите си, оставили пролука помежду си. Дюит се приближи още по-близо, почти убеден, че НЕЩО НЕ Е НАРЕД. Освети наляво и надясно пред себе си, чувствайки се изведнъж неловко изненадан. Еми може би наистина беше чула някого. Другата му ръка докосна дръжката на пистолета.

Нещо вътре помръдна. Той се извърна бързо и светлината на фенера се насочи в тъмната безкрайност на падащия от небето дъжд.

Само след миг обаче трябваше веднага да промени позицията си, тъй като силен порив на вятъра отвори вратите, които изскърцаха зловещо на ръждясалите си панти. Инстинктивно грабна оръжието в ръка, вдигна го напред и насочи към мержелеещия се пред него черен силует. Извика предупреждение, но гласът му секна веднага, когато лявата му ръка насочи както трябва светлината към този силует в навеса.

Там, само на няколко фута, беше най-добрият приятел на този човек, Ръсти.

Обесен.