Достатъчно основание

1.

Дюит показа значката си на входа на Кармъл към района на Пебъл бийч с оглед да избегне плащането на петдоларовата такса, която се изискваше от туристите, преминаващи с коли по седемнайсеткилометровата околовръстна панорамна дъга край полуострова. Той знаеше своя път по лабиринта от пътища с постоянни завои, виещи се край къщите с големи като витрини прозорци. Районът, през който преминаваше пътя, се състоеше от идеално запазена природа и модерни къщи — всяка една за по милион долара — скрити сред кедрови гори, диви треви и храсти, кадифенозелени игрища за голф и ослепителната неравна и скалиста линия на крайбрежието на вечно неспокойния Тих океан. Не можеше да не се попита човек откъде се бяха взели всичките тези пари. Тази сцена на изобилно богатство и неприкосновеност граничеше за Дюит с притеснението. Дори с помощта на профсъюза той живееше на границата на нормалния живот. Раната на главата на Анна я остави в окаяно положение, в което тя линееше с всеки изминат ден на легло в Общинската болница, което, на свой ред, караше и спестяванията на Дюит да линеят.

Посъветваха го да я премести в някоя по-евтина обществена клиника и той претегли предложението няколко пъти. Най-близката се намираше на два часа път с кола, но Джеймс Дюит накрая отхвърли идеята, тъй като считаше ежедневния контакт със семейството много по-важен за неговата дъщеря, отколкото физическото й изолиране по-далеч. Опитваха се да го убедят по всякакъв възможен начин — лекари, счетоводители, дори свещеници — но Дюит не искаше да изостави своята надежда. Надеждата през последните няколко месеца се беше оказала, че е едно силно гориво.

Самата мисъл за пари се въртеше постоянно като непрекъсната музикална касета в главата му — потискаща, угнетяваща спирала, която вселяваше в него мрачно настроение. Казваха, че ключът за превъзмогване на самотата, за оцеляване, били оптимизмът и състоянието на благодарност. Дузина такива клишета подскачаха из главата му и като че ли изглеждаше съвсем уместно да отиде с кола в някоя гора, за да намери спокойствие и оптимизъм, но уви. Като че ли отгатнал неприятните му мисли и за да го извади от потиснатото му състояние, Ръсти се наведе от задната седалка, подаде розов език и го лизна по врата зад ухото. Дюит протегна ръка назад и го подраска. Забелязал някаква хрътка да тича стремително успоредно на пътя, Ръсти скочи бързо, застана до страничния прозорец и излая свирепо — винаги правеше така с безпомощен опонент. Продължи да лае чак докато Дюит спря колата пред гледащата към океана къща на Присила Лафтън, въпреки че хрътката беше изчезнала преди няколко минути.

Високата порта беше направена от секвоя с квадратни подпорни греди, високи двайсет фута. Високи стъклени панели позволяваха на Дюит безпрепятствена гледка към вътрешностите на къщата, дори през нея и към разбиващите се вълни на океана отвъд. Който постоянно променяше цвета си — в момента сиво-син. Пред двойната входна врата от дъб с дърворезба, в изкусно изработена ориенталска рамка висеше огромна матирана месингова камбана. Той поклати една издаваща се от стенала до вратата ръчка и камбаната удари с приятен мелодичен тон, проникващ във всяка клетка на Дюит. Натрапчивият звън отлетя бавно и се стопи сред гората. Чак тогава той забеляза осветения бутон на електрически звънец от лявата страна на вратата. Камбаната като че ли беше поставена само за издаване на елегантни хармонични мелодии в тази крайградска жилищна част сред природата, но не за друго.

Лафтън беше в началото на своите трийсет години, издокарана от главата до петите, както предполагаше цялата обстановка. Момичешко лице на тялото на Джейн фонда. Ръце натежали над китките от сребърни гривни. Тен от двеставатова лампа, като се има предвид времето напоследък. Прическа на лъвица. Малка провокираща празнина между избелените й предни зъби. Розов гланц за устни, бледосиви очи, козметични скули, дълги патинирани обици, продължаващи да се поклащат, докато казваше:

— Вие трябва да сте детектив Дюит.

— Мис Лафтън?

— Присила.

Покани го. Той се огледа смаян и се почувства неуверен в себе си, както често се чувстваше в музеи. Откъде ли наистина бяха дошли толкова много пари? Фоайе от сив гранит, което отвеждаше до всекидневна, върху чийто под се слизаше с няколко стъпала. Беше претъпкана с мебели с тапицерия, поръчана от специални дизайнери. Навсякъде свежи цветя, чиято остра естествена миризма и приятни пъстри цветове бяха омайващи. Всекидневната, както и къщата, беше на няколко нива, и простираше огромните си размери до още по-огромен зелен двор с поляна, оформен в дори прекалено свръхизрядно състояние, който на свой ред достигаше до самите води на Пасифика. Розово-оранжевият диван го погълна. Той се заигра напрегнато със завързана за дивана с червена лента торбичка от кариран шотландски плат, ухаеща силно на пролетна борова гора. Тя се настани в мек фотьойл до дивана.

— Говорих с вашата леля — започна той.

— Да. Снощи идентифицирах Джон — каза тя и замълча за момент. — Никога не бях влизала в морга.

— Наистина вътре е ужасно. Съжалявам, че се е наложило да попаднете там — и той направи кратка пауза, през която тя продължаваше да го гледа в очите, след което продължи — Мис Лафтън, надявам се, ще оцените, че разследване като това може да е много продължително и напрегнато. Никога не съм се срещал с жертвата…

— Жертвата?

— Мъртвия — поправи се Дюит. Тя го погледна скептично. — Всяко доказателство, което открием, казва на детектива много повече, когато е пряко свързано с някой човек, с някаква структура на поведение. Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо. За нещастие самоубийството, несвоевременната съмнителна смърт, не е. Ние, следователите, постоянно обикаляме с найлонови торбички и с нашите магически маркери, и се врем из частния живот на хората. Занимавам се с това от години и знам колко е неприятно. Но нашият бизнес може да се каже, че е информационен: колкото повече информация имаме, толкова по-бързо приключваме със случая. Споменавам ви това, тъй като сътрудниците на мисис Осбърн изглежда много я пазят от външен контакт. Изглежда са по-заинтересувани да я отдалечат от разследването, отколкото от каквото и да е друго. Мога да ви кажа като опит от първа ръка — и се надявам, че ще й го предадете — че колкото повече сътрудничи семейството, толкова по-скоро разследването ще доближи края си и папките ще бъдат затворени и сложени в шкафа.

— Нали не искате чак да се разтичам напред-назад — подхвърли тя и започна да си играе с гривните. — Ще помогна, където мога.

Дюит отвори стенографския си бележник и огледа внимателно един лист, който беше подготвил предварително.

— Хората са изкушени — продължи той, — особено семействата, да преиначават миналото на онези, които са починали. Това не помага на никого. Твърде късно е да измисляме в каква реалност е живял Джон Осбърн.

Тя кръстоса крака и застана в своята отлична поза.

— Ще направя най-доброто, което мога, детективе.

— Мисля, че най-доброто, с което можем да започнем, е да ви попитам дали знаете защо Джон Осбърн е бил на онова място.

Тя се замисли над въпроса му и това разочарова Дюит, защото когато хората мислят прекалено дълго, те в общи линии редактират своите думи.

— Мога да кажа — каза тя, — че просто е минавал оттам, което има смисъл, нали? Но ако ме питате съвсем искрено, нямам никаква точна представа.

— Близка ли бяхте с Джон?

— По-близка от останалите от семейството, което ще рече, че в семейството се разговаряше помежду много ограничено. Той беше черната овца, детективе. Общуваше със своята майка посредством мен. Бяха се отчуждили. Не си говореха пряко от… трябва да е вече няколко години.

— Значи нямате никаква представа?

Тя поклати глава отрицателно.

— Някакви предположения?

— Той обичаше това място, наоколо. Мога да предположа, че е спрял замалко на път за или от Ориндж Каунти.

— Разбрахме, че е бил лобист. Това означава, че като свързан с партийни среди и работещ за тях, някой е плащал пътните му разходи, но въпреки това не намерихме никакви разписки у него или неговите вещи. Това изненадва ли ви?

— Не мога да следя неговите сметки. Съжалявам.

— Но той е бил лобист? Нали така?

— Само в най-неточния смисъл на думата. Беше упълномощен да се занимава с някои развлекателни прояви в Сакраменто. Най-вече с композитори на рок музика, за данъчната реформа, тяхното счетоводство и закона за авторските права. Обръщаше много внимание на застрахователните лихви, защото, както го разбирам, застраховките за отговорност били вече изтървани заради големите концерти, и поради това навреждали на индустрията на концертната музика на живо.

— Но нали не се е задълбочавал толкова много?

— Напротив. Моето мнение е, че Джон беше изключително много увлечен в този бизнес. Обичаше да се занимава с него в Лос Анжелис, в Холивуд и не толкова в Сакраменто. Обичаше да го гледат наред с големите имена в бизнеса, да седи в звукозаписни студия по време на сеанси за запис, да е на задната сцена по време на концерти. Един от рок групата, мисля че е най-точното определение за него. Малко по-голям на години, но все пак един от групата.

— Това като че ли може да означава и наркотици, нали?

Червенина се появи над ключиците й и започна да се изкачва от двете страни на шията й. Изчервяването обикновено е не много ценен признак за разследващия. Дюит нямаше много доверие в детектора на лъжата, но изчервяването рядко лъжеше.

— Мисля, че много от това се промени — каза тя, избягвайки хитро отговора.

— Телефонирах до областната клиника за наркомани. Ще ви изненада ли, че името на вашия братовчед присъства в някои списъци за такива? Наркотици, мисис Лафтън. Не е бил обвиняван, нито арестуван. Но е в техните списъци. Разбирате какво означава това… — почака малко. Цветът на морето се промени бавно като кожата на хамелеон. Като замъглеше мислено неговия образ в съзнанието си, то като че ли не се отличаваше от близкия пейзаж с преобладаващо зелено и все едно Дюит гледаше над върховете на дървета една безкрайна гора.

Тя отказа да коментира и се настани още по-стабилно на мястото си като модел, позиращ за своя портрет.

— Един от лозунгите за изборите тази година на Джеси Осбърн е за изработване на харта за решителна борба срещу наркотиците, нали?

— Да, Джеси винаги е била лидер в борбата срещу уличните наркотици. — Каза го, като че ли говореше на пресконференция.

— Джон имаше ли склонност към самоубийство?

— Не. Веднага ще кажа не. Та кой е склонен към самоубийство. Такива неща не се знаят, докато не станат, нали? Той живееше в един изкуствен свят. Музикалният бизнес е… различен. В някои отношения той беше маниакалнодепресивен. През последните няколко години никой не можеше да се приближи до него. Дори аз. А преди бяхме близки като брат и сестра.

— Пари?

— Неговата Немезида2, боя се. Първоначално те бяха източника на отчуждаването му от Джеси.

— Семейство като Осбърн… искам да кажа, че са част от историята на Калифорния… предполагам, че има фамилни пари, нали? — попита той, оглеждайки се из стаята.

Тя се засмя изкуствено, с предсказуема увереност:

— Има, определено. Те обаче са резултат от работата на един чудесен юрист по разводите. (Присили Лафтъните на този свят никога не ги наричаха адвокати.) Моят съпруг се занимаваше с голяма търговия — каза го така, все едно е жена от Бостън: без р-то на търговия. — Всъщност, все още се занимава. — Ухили се като че ли доволна от себе си, обожавайки всяка секунда от живота си, всеки цент от него.

— Джон отрязан ли беше?

— Джон загуби доверието към него.

Започваше да действа на нервите му. Повечето й думи като че ли бяха предварително подготвени и като че ли четеше някакъв телетекст над главата му.

— Не открихме белег, по който да тръгнем към следа на самоубийство — каза Дюит. — Това ме притеснява. Имате ли представа къде е нощувал, преди да отиде там, където беше намерен? Оставал ли е някога при вас?

— Не, не е преспивал тук. Само ми се обади веднъж неотдавна. От Сийсайд. Поиска да ме види. Изминах целия път с колата си дотам, но да бяхте видели само мястото, където искаше да се срещнем! Повярвайте, дори не излязох от колата.

— Някой бар?

— Една долна дупка, по-скоро. Ужасна! Вътре с разни рокери.

— Спомняте ли си името на заведението?

— Името ли? — изкряка тя удивена. — Трябва да се майтапите.

— Кога беше това?

— Искате да кажете точно кога? Ох, Господи, преди около година.

— Имаше ли негови приятели там?

— Не такива, които познавам.

— Но нали е отсядал там периодично?

— Предполагам да. И ако предпочитанията му за мотели са били като тези за барове, не е чудно, че не знам къде точно. — Тя го огледа. — Изглеждате разочарован, детективе.

— По протежението на този дълъг район е пълно с мотели, мис Лафтън. Ако разберем къде е бил отседнал, можем да потърсим някаква бележка, квитанция. И може нещо да се открие — Дюит огледа бележника си, питайки се дали има нещо още да измъкне от Присила Лафтън, освен миризмата на сладък парфюм и примамливите коси погледи.

— Не знам — каза тя.

— Мога ли да говоря открито? — попита той.

— Моля — тя се наведе напред и като че ли изведнъж прояви по-голям интерес.

— Рано или късно ще трябва да разговарям с Джеси Осбърн. Колкото повече се задълбочим в изясняването на подробностите, толкова по-кратко ще се влачи този случай и толкова ще е по-вероятно пресата да не се занимава с него. Искаме по-скоро да затворим папките, както вече казах. Съвсем честно казано, това, че тя постоянно избягва разговори, е доста любопитно в такъв момент. Като родител, аз на нейно място бих искал да разговарям с човека, който се занимава с разследването на случая с моето дете.

— Избягване е силна дума, детективе. Джеси и Джон отдавна тръгнаха по своите различни пътища.

— Много внимателно я подбрах — каза той. Тази тука нямаше ли да му предложи нещо за пиене? — Мисля, че е приблизително точна.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита тя с любопитен тон.

Дюит вдигна глава сякаш искаше да каже, че му е все едно.

— На едно парти… миналия уикенд, детективе, на което бях и аз, се чу името на един полицай. Не съм сигурна дали е още полицай… Обсъждаха го нещо за работа — да помага на едни мои приятели… нещо като консултант по охраната, сигурността. Разбирате, да реши от какво се нуждае тяхната къща от гледна точка на сигурността, да направи малко проучване в тази връзка. Не частен детектив, а нещо като консултант. И се попитах, след като сте в едно братство, дали го познавате и няма ли да можете да ми кажете нещо като информация за него.

— Мога, ако е някой от района — каза той, долавяйки у нея за първи път несигурност. Тя импровизираше. — Как е името му… или името й? — добави бързо.

— Името му е Хауард Лъмбровски.

Дюит въздъхна отвратен и погледна навън през прозорците. Сиво-зелени вълни се поклащаха бавно. Мъничък, неразпознаваем на вид кораб се преместваше бавно по хоризонта.

— Вие го познавате, нали? — заяви тя.

— Кой ви е свързал с него? — попита той с яростни нотки в гласа и стегнато гърло.

— Не съм се свързвала. Но сега предполагам, че няма да ми го препоръчате.

— Не съм аз този, когото трябва да попитате — каза той.

— Недейте, моля ви. Заинтересувана съм. Не искам моята приятелка да направи грешка. Тя изглежда го счита за доста способен.

— Въпросът е много личен. Не съм този, когото трябва да питате, това е всичко.

— Нещо да можете да кажете…

— Това е лично! — повтори той сурово, напрягайки се да седне по-напред, за да се отърве от плюшения диван, чувствайки се съвсем объркан и притеснен от начина, по който той въздействаше, като че ли хванал го в неподвижна и разоръжаваща хватка. — Защо толкова се интересувате от това? — попита той.

— Още ли не се виждате с други хора? — попита тя със сериозен тон и стана.

— Какво? — Невероятно. Собствените му думи се върнаха в неговото съзнание като натрапчива мисъл: „Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо“. Неговото име, историята на неговия живот, бяха по страниците на вестниците от месеци. Лафтън определено беше наясно с текущите събития. В продължение на една-две седмици в края на септември той вероятно беше основната тема за разговори по време на коктейлните партита. Мисълта за това го отврати.

— Ще ми се обадите ли някога? Искам да кажа за нещо различно от интервю?

Ако живееше някъде другаде, а не в Калифорния, Дюит щеше да се изненада. Живееше в щата вече почти петнайсет години, но още не беше привикнал с този тип агресивна сексуалност, тази открита философия на „зарежи всичко друго и я карай както ти е кеф“. Компанията на зъбната паста с авокадо и натрапчивата отворена яка вече го раздразваха досадно.

— Нали знаете, мис Лафтън, как ние ченгетата наричаме Кармъл? — Тя втренчи поглед в него. — Дисниленд без увеселенията.

— Разбирам. А как наричате Пебъл бийч?

— Мисля, че мога да изляза сам — каза той, след като беше изминал няколко фута към огромната входна врата.

— Обадете ми се, ако мислите, че мога да помогна с каквото и да е, детективе.

Същата вечер, докато Еми се опитваше у дома си да завърши своята домашна работа, дадена от училището, през безброй телефонни обаждания на приятели и приятелки, Дюит отиде в Общинската болница след часовете за посещение. Това не го притесняваше. Имаше си добре съставена схема. Отиде с колата от задната страна и влезе през транспортния вход за доставки за кухнята. Спря колата, влезе през незаключената врата, оставена така, за да се улесни изхвърлянето на сметта. Продължи бързо по задния коридор, премина покрай складовите помещения, стаята на персонала от кухнята — празна в този час, — канцелариите на административно-домакинското отделение. Искаше му се да вярва, че нито една от сестрите, нито хората от охраната не са разбрали, че той се е промъкнал в този час, въпреки факта, че много пъти сам се беше провалял — например веднъж беше намерен заспал в стол до леглото на своята дъщеря.

Отвори вратата на пожарния изход и надникна в коридора пред стаите на пациентите. Бързо се мушна през вратата и хукна към стая номер 114, намираща се две врати по-нататък. След като влезе в полутъмната стая веднага беше осветен от зловещите светлини и премигвания на животоподдържащите уреди. Намери кърпа и бързо запуши пролуката под вратата, след което светна лампите на тавана.

Огромното легло от неръждаема стомана с табли напомняше бавното, но постоянно въртящо се странично колело на старите пътнически параходи. То наистина можеше да се върти в посока по часовниковата стрелка и обратно, а ако главата се издигнеше, краката слизаха надолу. Беше замислено да облекчи болките на лежащия в него, въпреки че цялостния му вид беше доста дехуманизиращ. Дъщеря му лежеше цялата в бинтове, ремъци и системи, свита като увехнал лист с тънки крайници и пепеляво сивкава кожа. Еми наричаше цялата тази измишльотина „дяволска клетка“.

Жужащата от механични и електронни звуци в дисонанс стая приличаше по-скоро на футуристична научна лаборатория, отколкото на място за лекуване на неговото малко момиче. Не трябва да й обръщам чак толкова внимание, каза си той за пореден път, просто трябва да приема факта.

Времето на Анна беше като взето назаем. Отначало имаше съвети да бъде прехвърлена. Сега съветът съдържаше немислимо за Джеймс Дюит предложение: просто дръпни щепсела от контакта.

С помощта на копчетата за управление той върна бавно леглото в нормално хоризонтално положение. Разкопча пристягащите я ремъци и докосна нежно хладното й лице. Отвори внимателно чекмеджето до леглото и извади розовия найлонов гребен, свали надолу страничната ограничителна решетка на леглото и седна близо до дъщеря си. Започна нежно да реши това, което преди беше чудесна коса по цялата глава, а сега няколко редки и отпуснати кичура. Наведе се близо до нея и й заговори нежно. Знаеше със сигурност, че възстановилия се от кома пациент може да чува и разбира разговор, докато провеждащите го си мислят, че е в безсъзнание. Считаше тези еднопосочни разговори за терапия.

— Липсваше ми снощи, миличкото ми. Много съжалявам за това. Но имам един случай, едно разследване, което трябва да провеждам, и което ми отнема цялото време. Ти би го харесала, мисля. Различно е от другите. Чувствам се наистина като ченге. Днес ходих в една чудесна къща до Пебъл бийч. Ако можеш да я видиш, страшно ще ти хареса. Има изглед към океана и всякакви неща. Беше много голяма. Когато отиваш от стая в стая, все едно отиваш в различни географски пояси, — загледа се в устните й в очакване поне да потръпнат. Нищо. — Не видях китове, но на хоризонта видях кораб и той ми напомни за цялото онова време, когато ходихме да гледаме да се покажат китове. Като се събудиш, ще отидем пак, миличко. Обещавам ти. — Продължи да реши косата й. Лицето и гърлото му бяха стегнати напрегнато от спомени. — От понеделник нямам много новини за теб — продължи той. Ръсти хвана някаква птица или поне остави част от нея до задната врата. Много липсваш на твоята сестра и тя ти изпраща своята любов. Тя прекарва все повече време на телефона си и той ще трябва да бъде хирургически премахнат. — Облегна се в стола и огледа суховатото й лице и кожа. Разсеяно издърпа останалите в гребена нежни косми и го прибра в чекмеджето. Свали очилата си, излъска ги. Сложи папката със своите документи, която носеше, в скута си.

Тази вечер нямаше да плаче. Всичко друго, но не и сълзи. Обичаше да работи по документите си тук, в приятната компания на своята дъщеря, без оглед на нейното състояние и връзката й с тази техника. Работата му с документите изглеждаше безкрайна. Този път трябваше да прати някои неща до Министерството на правосъдието на Калифорния. Започна да попълва с молив празните кутийки на формулярите: мъж, бял… Трябваше да отговори така на 138 въпроса.