Достатъчно основание

1.

— Мислех, че сме едно цяло, че сме от един отбор — каза умолително Еми, седнала в „Зефира“ на своя баща, докато той продължаваше да шофира. Бледочервената зора изпълваше небето и се отразяваше от покривите на колите, изпълващи вечно движещата се верига автомобили по безплатната автострада. Еми беше приела новината за своята сестра храбро. Дори прекалено храбро. И Дюит се притесняваше за нея, защото знаеше, че прикрива с каменна стена своите чувства.

— Недей, Ем. Престоят ти е уреден — рече Дюит.

— Нали се нуждаем един от друг, татко, нали? Нали сме едно цяло?

— Да, Ем, и на мен не ми харесва така, но…

— Мразя това изречение, нали знаеш? Щом не ти харесва така, тогава защо го правим?

— Не подлежи на обсъждане.

— Говорим за моя живот тук, татко, а „не подлежало на обсъждане“! Нямам ли и аз думата? Можеш да ме качиш на самолет до баба и дядо, но колко време мислиш ще остана при тях? Да не искаш да прекараш цялата следваща седмица като си представяш как се връщам обратно на автостоп до Кармъл? Дезертьорка?

— Ем…

— Приятелите от един отбор никога не се изоставят, те работят заедно.

Дюит погледна навън през страничния прозорец до него. Колите отляво, оттатък мантинелата на автострадата, минаваха като поток към юг. Стотици безизразни лица в лъскави блестящи коли, които си приличаха твърде много, за да бъдат различени една от друга.

— По-добре да съм спокоен, отколкото после да съжалявам. Дай ми малко време, Ем. Ще те върна обратно веднага, щом мога.

— Но нали се нуждаеш от мен — настоя тя.

— Да, права си, наистина се нуждая от теб.

— Едно цяло сме — каза тя неуверено.

— Да, така е.

Не можа да й обясни всичко както трябва. Имаше и други начини, освен този: можеше да я мести периодично у Кларънс, други роднини и при него, поддържайки увереността си, че следите й не се губят, но най-лесният начин за всички беше една кратка ваканция.

Настаналата дълга и тежка тишина отмина. Еми погледна навън през прозореца и го шокира с въпроса си:

— Какви ги правиш, татко?

— Да правя какво?

— Постъпваш като че ли мама никога не е съществувала. Никога не говориш за нея. Не виждам как можеш да постъпваш така. Толкова много ми липсва тя.

— Няма нищо лошо, че ти липсва, Ем. И на мен ми липсва. Но трябва да продължим. Да вървим нататък.

— Точно това искам да кажа и аз. Ти си много по-добър в това отношение, отколкото аз.

— Така ли? Сигурна ли си?

Тя го погледна внимателно и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Ем, понякога ние постъпваме така, че да направим някакво впечатление на други хора. Друг път постъпваме така, че да запазим нашия здрав разум — „заговорихме по нова тема“, помисли си той. Дали беше правилно да й разкрива тази своя страна?

— Играеш две роли?

— Понякога.

— Как така?

— Защото в мен има двама човека, Ем. Единият от тях иска да умре всеки път, когато сутрин се събудя и осъзная, че майка ти я няма. Другият седи в леглото и само трие очи.

— Играе роля?

— Понякога да. Особено отначало. Трябваше да го играя, докато ми стана съвсем близко. Ти ми се доверяваше докрай Ем, безрезервно. Без това може би никога нямаше да мога да го направя. Дължа здравия си разум на теб. Твоето пълно доверие в мен ме застави да бъда такъв, какъвто не бях.

— Как така никога не си ми казвал за това?

— Никога не си питала — отговори той.

Тя се замисли над думите му. Дюит включи радиото и намери станция със стар рок. „Дуби брадърс“. Стар? — замисли се той.

— Налага ли се и аз да играя някаква роля? — попита тя заинтригувана.

— Не се налага да правиш нищо. Просто ти казвам как беше с мен.

— Налага се май да играя, че всичко е о’кей, нали?

— Недей да правиш такива неща заради мен. Обичам те каквато си, Ем. Съчувствам ти. Притеснявам се за теб. Знаеш го. Просто ти казвам как беше с мен. Като че ли участвах във филм и постоянно трябваше да си спомням думите. Тогава един ден се събудих и се оказа, че нещата не бяха съвършени, но бяха много по-добре. Можех да се справя със ситуацията.

— Обичам те, татко.

— И аз — и добави неуверено: — Искам да си мислиш за нещо, докато отсъстваш. Просто помисли за това, това е всичко.

— Пепелта на мама — каза тя интуитивно.

Той протегна ръка, двамата сключиха пръсти и стиснаха здраво ръце. Тя има ръка на млада жена, не на момиче, помисли си той. Не я пусна докато не трябваше час по-късно да протегне ръка през прозореца за билет от автомата до входа на кратковременния паркинг на летището. Ръката му беше потна и като дете той си помисли: „няма да я мия цяла седмица“.

При проверката на пътниците тя започна да плаче.

— Ние сме едно цяло — каза той и я прегърна със стегнато гърло.

Двамата спряха преди проверката на охраната. Дюит носеше пистолета си и нямаше да мине без безкрайна кавга. В този момент, когато беше изтощен, отегчен от разследването, опечален за Анна, притеснен за Еми, това оръжие на кръста му като че ли въплъщаваше всичко лошо, всичко зло в живота му. Неговата дъщеря премина през проверката нормално, погледна назад към него и махна с ръка. Сълзи напираха да избликнат в очите й.

Джеймс продължи да я гледа докато се изгуби от поглед, погълнат от безчислената тълпа пасажери.

Намери мъжката тоалетна. Заключи се вътре в клетката, седна на чинията както беше облечен, зарови лице в ръцете си и заплака.

2.

Дюит прекара следобеда в организиране на съвместната работна група, състояща се от три детектива от офиса на шерифа на област Монтерей и двама следователи от офиса на окръжния прокурор, под негово ръководство. Между всички агенции и служби на закона имаше съперничество, повечето от което беше от лично, кръвосмесително естество: хора бяха работили заедно един до друг и по-късно бяха разделени и изпратени другаде, заменени от други; така се беше създала атмосфера на съперничество, предразсъдъци и някъде завист. Когато опреше до разследване на убийство обаче, веднага се създаваше познатото чувство на другарство „ние срещу него, убиеца“.

Събраха се около една от големите маси в столовата. Дюит седеше начело. Всички бяха по спортни сака, изискани ризи и вратовръзки. Двамата от офиса на окръжния прокурор бяха по-млади от останалите. Един от петимата имаше брада и само той пушеше. Дюит насочи вниманието им към фотокопие на картата на Сийсайд:

— Двете В на картата са единствените два магазина за велосипеди, които продават катерачи. Единият от собствениците е и дистрибутор, въпреки че сме приели, че нашия тип е откраднал велосипеда, който е използвал после, за да избяга. Означението „Н“ е единственият в района магазин хиляда и една стоки, който продава открития от нас плексиглас. Всичките ние, шестимата, имаме различни списъци с клиенти на пералнята „Брайтън“, които са мотели по хълмовете, и всички имаме копия от ключа, намерен в Лъмбровски. Магазинът хиляда и една стоки и магазините за колела не са много. Знам това. Но те са начална точка и точно затова ги използваме. Моите места за обхождане се намират вътре в триъгълника, образуван непосредствено между трите магазина. Всеки от вас ще има сектор вън от този триъгълник, заключен в дъга с център центъра на триъгълника.

Първо ще опитаме с ключа — продължи той. — Няма да разговаряме с управите. Няма да казваме кои сме. Ако ключовете станат някъде, ще имаме достатъчно основание да поставим района под сигурен контрол докато получим заповед за обиск и проведем този обиск. Няма да влизате в тази стая, нали е ясно? — попита той реторично.

На този етап нашият заподозрян е Трапера Джон. Така ще го наричаме по радиовръзката, ако попаднете на някой подозрителен. Образът на лицето, който ви дадох, е от фотокопие на лице, съставено от части посредством електронния идентификационен комплект. Това може да е Трапера Джон, но може и да не е. Но всеки човек, приличащ на него, трябва да бъде задържан за разпитване. Предполагаме, че тежи между сто и петдесет и сто и шестдесет фунта, висок е около шест фута. Може да притежава червенокосо куче с отличителните белези на коли, или овчарка. Трапера Джон трябва да бъде считан за опасен и въпреки че експертите ми казаха, че е малко вероятно да носи някакво конвенционално оръжие, отнесете се с него така сякаш носи. Едно нещо знаем със сигурност за него: изключително коварен е и обигран. Почти сигурно е, че е устроил клопка и е уловил в нея поне две от своите жертви, а може и всичките три. Сега не знаем точно какво означава това и как точно е извършил всичко. Така че дръжте очите си отворени. Има ли въпроси?

Брифингът продължи още двайсет и няколко минути и завърши точно когато червеното зимно слънце изгасна във водите на океана. Някои дни Дюит почти очакваше да види как над потопилото се слънце започва да излиза пара.

Кларънс настигна Дюит, точно когато той излизаше, и му каза:

— Мъчно ми е за Анна — очите му бяха широко отворени и влажни. Поклати глава в неверие. Дюит постави ръка на рамото му.

— Искаш да помогнеш на нашата кауза — каза му Дюит. — Отиди с колата до Шилстейн в Атаскадеро. Искаме Колет да разгледа тези документи в папките на досиетата и снимките в тях, докато каже нещо. Нелсън има моите бележки. Той преглежда същите документи и търси информация, която може да съответства. Можеш и да провериш защо Рамирес още не ни е дал сведения за онази ролка с маскираща лепенка, намерена в „Мустанга“ на Лъмбровски. Той трябваше да я пусне на тест за отпечатъци през АСЛО за Рик Морн. — Дюирт сам долови напрежението в собствения си глас. Никога не говореше бързо, но току-що беше изрекъл цял поток от думи като картечница.

— Добре ли си? — попита Хиндеман.

— Не — отговори Джеймс Дюит. С усилие се ухили объркано и тръгна припряно по коридора.

Дюит знаеше от многото неща, които беше прочел, че когато ФБР определя профила на даден специфичен район за претърсване — обикновено определен от местоположението на труповете — е най-добре да се започне от една мъртва точка и да се продължи нататък по пътя на логиката. В сегашния случай целите бяха определени от списъка на клиентите на единствената местна пералня, която използваше комерсиално избелващо средство, намерено по памучните топченца. Въпреки че не можеше да бъде считано за непоклатимо веществено доказателство, това беше всичко, с което разполагаха. Нямаше причина да не се проведе претърсването по организиран и логически начин. Дюит раздели своята територия, възлизаща на една квадратна миля, на четири отделни квадратни участъка. Имаше да проверява шест мотела, зала за масаж и четири ресторанта.

Първите два мотела в списъка му не бяха от полза: първият, който се казваше „Стар-Лайт“, имаше само десет стаи, а във втория, „Бест-Ву“, ключът не отвори нито една стая. Третият мотел, до който спря колата си близо, го заинтригува веднага, тъй като не само съответстваше на същото описание, което беше дала Присила Лафтън за начина на живот на Джон Осбърн, но купчини от кучешки изпражнения замърсяваха навсякъде пейзажа.

Дюит се обади по радиоканала, който работната група използваше, когато всеки от другите петима редовно се обозначаваше при Джини, посочвайки своето местоположение, кога се отдалечава и кога се качва в своята кола. Съвместно с командир Карл Кап, Джини отбелязваше напредването по карта, нанасяйки маршрута на всеки с помощта на цветни кабарчета, — за да се знае всеки момент къде се намира. Сега, когато Дюит пристигна в „Джъст Рест Инн“ и се обади, той знаеше, че неговото място ще бъде посочено с жълто кабарче. Когато се върнеше и се обадеше пак, кабарчето щеше да бъде сменено със зелено.

Прекоси мръсния паркинг. Вечерният въздух беше студен. Представи си, че тук може да е място, откъдето Марвин Ууд би отмъкнал касетофон от кола: тъмно, изолирано, събуждащо лоши предчувствия. Представи си дори убиец, спотайващ се в близката запустяла автомивка, отпивайки от някакво евтино вино в очакване на поредната жертва; дори в самия този момент очите му вероятно го опипваха. Дюит почувства как мускулите под врата му се стягат при тази мисъл. Тъмнината обикновено му въздействаше така. Джеймс Дюит не беше приятел на тъмнината, както някои хора бяха. Предпочиташе откритите пространства и компанията на слънчевата светлина, особено отвесните скали на Пойнт Лобос. Тъмнината само стимулираше неговото въображение. И както правеше сега, той си представи вече доста ясно мъж как изчаква, дебне, примъква се, убива, измъква трупа от една от стаите, чийто врати бяха застанали една до друга пред него. Може би това обясни треперенето на ръката му, когато бръкна в джоба, извади и пъхна ключа в ключалката на стая 12 и откри, че не само влиза, но и я отключва.

Почука. Никакъв отговор.

Дюит помнеше много добре правилата: тук трябваше да се върне до колата и извика въоръжена полиция; тук трябваше да задвижи механизма с оглед накрая да получи заповед за обиск, подписана от съдия. И въпреки това Дюит не можа да се извърне от вратата. В тази стая може би се намираше разковничето за убийствата, които бяха го обърквали и разстройвали от толкова много дни насам. Неговият ум му каза да се върне и играе играта по правилата. Но нещо много по-силно го тласна напред. Извади оръжието си, дръпна чукчето на ударника и влезе в стаята.

Внимателно затвори вратата. Малкото му джобно фенерче пращаше по тесните стени овална светлина. Освети малко легло. Стаята беше малка. Стените бяха от сгуробетонни панели, боядисани с тънък пласт неприятна, почти безцветна на вид боя. Дюит върна пистолета в кобура му и си сложи хирургически ръкавици на ръцете, за да избегне оставянето на свои отпечатъци. Реши да не включва лампата и да не известява по този начин за присъствието си. Приближи се до единствения прозорец на стаята, който беше много малък и стигаше до рамото му. Тъкмо щеше да дръпне завесите, когато светлина от фарове на кола откъм улицата беше уловена от повърхността на стъклото, и на него се забелязаха четири дълги жълтеникави линии, които веднага стана очевидно, че са следи от драскане с ръка. Точно тогава той разбра, че прозорецът е преправян и че не е сложено стъкло, а плексиглас, синтетична смола. Същото вещество, което беше намерено под ноктите на Малкъм Макдъф. Внезапно modus operandi се избистри и оживя в главата му. Жертвите не бяха дебнати, похищавани и убивани; те бяха обгазявани до смърт в стая на мотела. Тази стая на мотела: камера на смъртта. Мъничка стая, която щеше да изисква само малко време да се напълни с газ и обитателя да се задуши. Били са обгазявани в техния сън, тъй като завалените памучни топченца бяха прилепнали по тяхната кожа. Макдъф трябваше да се е събудил и дращил отчаяно по прозореца, докато пушеците накрая са го превзели. Тогава убиецът е обличал жертвите, приготвял е багажа им и е премествал телата им. Точно Трапера Джон.

С ума си на съдебен следовател Дюит започна да съставя образа на вероятната картина едновременно докато той се придвижваше от място на място: отворът с решетка на отдушника над леглото, завивките. Напълно възможно е, помисли си той пак, когато влезе в малката баня и я освети с фенерчето. Тук нямаше никакъв прозорец. Имаше още един отвор за проветрение с решетка.

Това, на което не беше обърнал достатъчно внимание, беше издаденият перваз, който минаваше покрай вратата на мотелската стая, первазът, по който бяха прикрепени двойка звънчеви проводници, отвеждащи до малък магнитен превключвател над горната панта. Това, забеляза той, би ми казало много повече, отколкото доказателството, което сега търся.

Мъжът, който считаше себе си за Трапера Джон, си почиваше спокойно на леглото, отпуснат пред телевизора, по който даваха поредно повторение на филма „Военнополевата болница“. Неговият любим филм. Смееше се всеки път, когато и телевизорът се смееше. Все още преживяваше резонансен огън от извършеното в болницата деяние. Въпреки всички наложили се шибани промени в плана той беше само на една жертва разстояние от края. Задоволство се лееше надолу по гърлото му под формата на бира. Погали кучето, което беше отпуснало глава на бедрото му. Животът беше хубав.

Когато звънецът иззвъня, известявайки за влизането на Дюит в стая номер 12, Трапера Джон седна изправен, разтревожен. Звънецът беше замислен, за да се използва за следене излизането и влизането в стаята на потенциалната жертва. Беше го оставил включен, тъй като не бе могъл да намери ключа, който беше дал на Лъмбровски, и въпреки че разбра, че не е у Лъмбровски, след като го претърси добре, не искаше да рискува. Скочи от леглото в малката стая до офиса на мотела, бръкна в стенния гардероб и веднага щракна ключа на превключвателя, който беше монтиран тук свързан с проводници. Тези проводници продължаваха до същата стая и бяха свързани с електронно „нощно резе“ на вратата, като съответно го освобождаваха или задействаха, както го задейства сега Трапера, и правеха дръжката и ключалката на бравата безполезни, заключвайки ефективно настанилия се в стаята.

В гардероба имаше яке, в ръкава на което криеше зашеметяваща пръчка. Беше я поръчал като доставка по пощата от една реклама на задната корица на „Въоръжен и опасен“ — единственото списание, за което беше абониран. Сто петдесет и шест долара. Никакъв данък, тъй като идваше от Тексас. Сладка беше иронията, че използва същия прибор, който използваше охраната върху него, и знаеше дяволски добре неговата ефективност. Нагласена на максималния си волтаж, тя можеше да нокаутира човек и го прати в безсъзнание за най-малко петнайсет минути, давайки напълно достатъчно време на жертвата за задушаване. Открай докрай беше перфектна система, замислена за убиец с оскъден ум. Взе зашеметяващата пръчка в ръка и бързо излезе през задната врата.

Внезапната промяна на светлината улови вниманието на Дюит. Не беше чул нищо досега. Обвини за това силно пулсиращата си кръв. Нещо зад него! Завъртя се бързо кръгом, чувствайки как страхът напомпва адреналин в него и как ръцете му се замятат в тъмнината. Светлина проблесна кратко, осветявайки за миг космато лице. Мъжът скочи право към него и замахна напред, като че ли искаше да го мушне с нещо. Дюит вдигна ръка да блокира удара и изби ръката му настрани. Още един прав удар. Дюит се страхуваше от нож, но получи много повече от полицейска палка. Следващата атака го порази по ръката. Толкова внезапен и толкова жесток шок, че го парализира веднага. Падна на пода. Удар с електрически ток! Нито един от мускулите му не се подчини. Напълно отпуснат и безжизнен. Безпомощен.

Пръчката го допря пак. Гъсто синкаво вещество се приближаваше отнякъде ниско над пода към главата му; безсъзнанието започна флирт с него. Последното нещо, което видя, бяха обувките на нападателя, който като че ли бързаше да избяга.

Когато се събуди, в гърлото си почувства горчив вкус. Не беше като дъх от устата или от някакъв особен предмет в стаята. Изгорели газове. Дясната му ръка беше вкочанена и безчувствена от електрическия шок. Заслепяваща болка пулсираше в главата му, някъде зад очите. Потри дясната си ръка. Беше гореща. Може би хирургическите ръкавици бяха осигурили някаква минимална защита от огромното електрическо напрежение на зашеметяващата пръчка, намалявайки ударния волтаж и спестявайки на Дюит нормалната продължителност на периода на безсъзнание. Едно нещо разбра съвършено добре: нападателят беше поразявал своите жертви със зашеметяващата пръчка — нещо, което Емануел беше пропуснал — и после изчакваше подавания по тръба газ да ги убие. Наистина камера на смъртта.

Инстинктивно Дюит потърси оръжието си. Нямаше го. Джобовете на панталона му бяха изпразнени, но бяха пропуснати джобовете на спортното сако. Там продължаваха да лежат няколко малки инструмента и неговото фенерче.

Когато се опита да се раздвижи, болката в главата като че ли се премести мигновено и го удари по челото. Отравяне от въглероден окис, какъвто изхвърляше ауспуха на всяка кола. Познаваше симптомите: след малко щеше да се почувства отпаднал и сънлив, крайниците му щяха да натежат; жадни за кислород, сърцето и белият дроб щяха да започнат да работят много активно, което на свой ред щеше да ускори поглъщането от организма на газовете и задушаването, както и чувството на замаяност. Достигна вратата и падна на едно коляно, подобно на моряк, стъпил на земя за първи път от месеци. Обзе го някакво шеметно, еуфорично опиянение подобно на сън. Беше уморен — тялото му искаше сън; близкото легло го зовеше. Знаеше, че задушаването с газ, подобно на удавянето, причинява еуфория — блажено плъзгане към смъртта, и след като се надигна и препъна пак, разбра, че ако не избяга бързо, ако не намери въздух, ще умре тук. Бързо хвана бравата. Заключено. Плексигласовият прозорец беше монтиран здраво и беше непробиваем. Частица по частица отговорът на загадката с убийствата се сглоби и зае своето място. Само че сега беше хванат в капан от самия този отговор: никакъв изход. Дали такава паника беше изпитал и Макдъф?

Опита се да вдиша въздух от малката пролука под вратата, но тя беше запечатана здраво и той изпита страх, че просто преработва с белия си дроб едни и същи газове в стаята, които няма откъде да излизат. Гърдите му се стегнаха. Мислеше трескаво. Как да намери свеж въздух, след като вратата е заключена и прозорецът не може да бъде счупен!

Върна се в малката баня. Газът навлизаше през отвора с решетка над главата му. Стабилизира се пред мивката, пусна водата и плисна лицето си със студена вода. Да беше риба, щеше да взема кислорода право от водата.

Тогава се досети.

Отпусна се на колена и хвана отточната тръба на мивката. Дръпна я, поклати я, но тя не помръдна. Беше извършвал достатъчно ремонти вкъщи и знаеше добре, че замисъла на уловителя под мивката не е да хваща изпуснати обици, а да осигури воден преграден блок за ужасната миризма от каналите. Той служеше като лесноподвижна клапа за канализацията, за да не се получи вакуумен ефект и позволяваше на идващата отработена вода да се оттече. От другата страна на този S-образен уловител имаше въздух.

Всяко усилие обаче го изморявате повече, усилваше болката в главата, задушаваше белите дробове, стягаше сърцето. Хвана се за тоалетната за опора и ритна тръбата под мивката. Тя най-после помръдна. Ритна пак и пак. Връзката между тръбите започна да се разхлабва и да отстъпва под ударите му. Ритна по-силно. Синкавата мъгла го притискаше все повече към пода като юмруци на силен боксьор. Тръбата се разхлаби доста. Продължи да рита и се бори с уловителя, докато го изкърти. Още един-два по-леки удара и тръбата се наклони настрани към пода със свободен горен край. Джеймс обгърна жадно устни около нея и вдиша дълбоко колкото може. Въздухът миришеше на гнило и развалено, но никога не бе усещал по приятно чувство в дробовете си. Жадуваният поток от кислород зареди със сила неговия организъм и той почувства чувство на стабилност.

Проблемът слезе от дробовете му, но бързо се насочи към стомаха. Отдръпна се назад и повърна, но веднага прилепи пак устни към тръбата и вдиша скъпоценния кислород, въпреки зловонието. Стомахът му се обърна пак. Прилепяше уста към тръбата както пушач на опиум към края на своята лула.

След като натежалата му и мрачна глава се успокои, започна да замисля своето бягство. Нападателят се беше промъкнал тайно и връхлетял незабелязано върху него. Нямаше начин да е влязъл през вратата; Дюит щеше да го чуе. Трябваше да има друг вход към стаята, някакъв таен начин да се измъкват труповете, без да бъдат забелязани.

През тавана изглеждаше неестествено. По-вероятно беше да има скрита врата на пода. Джеймс вдиша максимално от гротескния въздух, напълвайки системата си с кислород, и бързо се насочи да провери ъглите на килима, опитвайки се да ги дръпне от пода. Оказа се здраво закрепен. Върна се при тръбата за още въздух и пак се върна в стаята; дръпна краищата на килима още по силно. Никакъв резултат.

Ако не е скрита врата на пода, тогава какво, да не би скрит панел? Вървеше напред-назад до тръбата и обратно, напълвайки дробове и връщайки се в стаята да направи внимателен оглед на стените, панел по панел.

На задната стена на дрешника забеляза две неестествени фуги в панела, които нямаха никакъв смисъл от гледна точка на строителството. Ако бяха получени случайно, тънкият панел щеше да бъде запълнен, шпаклован и боядисан. Провери килима долу като го опипа внимателно и му се стори влажен. Входът. Натисна панела, но той не помръдна. Включи фенерчето и освети отдолу рафта, който беше точно пред очите му; забеляза резето, което се плъзгаше наляво-надясно с тънка дръжка. Беше затворено, пъхнато в отвора на прилежащия панел. Дръпна го обратно. Натисна и се отвори. Приведе се, премина през тайната врата и влезе в тъмно помещение, подобно на барака. Опита свежия въздух; почувства се като че ли се хвърля в прохладен басейн през зноен летен ден. Усети как дихателната му система се прочисти и изхвърли всичкия отровен газ.

Дюит се обърна и намести панела в неговия отвор. Отново включи фенерчето и огледа наоколо. В бараката бяха разхвърляни безброй счупени лампи, телевизори, рамки на прозорци, парчета от мебели. В другия й край, с два дюшека, подпрени върху него като заглушител, и с гумен маркуч, пъхнат в тръбата на големия му заглушител, стоеше пърпорейки черно планинско колело „Шуин“, преустроено с малък мотор като тези, използвани при мотопедите. Гуменият маркуч минаваше през нещо, което приличаше на домашно направен филтър, после преминаваше през отвор в стената и без съмнение отиваше право в отвора с решетката в тоалетната.

Допълнението от мотор на мотопед към велосипеда можеше да улесни много едно пътуване от Кармъл до Сийсайд, което иначе би било дълго и понякога трудно. Здравината на рамката и окачването на планинското колело би позволило на убиеца да използва маршрути на движение извън шосетата и по черните пътища, по които, дори в пет часа сутринта, нямаше да бъде забелязан. Дюит се намери посред златна мина за съдебните следователи. Почти всичко, ако не всичко, от доказателствата, необходими, за да се осъди убиеца, беше в това помещение.

Без оръжие и без никаква подкрепа Дюит беше доста уязвим. Напипа пътя си покрай колелото и открехна бавно вратата на бараката. Надникна вън. Забеляза малка кучешка къщурка до далечния край на разположените една до друга стаи. Кучето можеше да излае и съобщи за неговото бягство. Светеше само един прозорец на стая, който осветяваше място на около една трета от дължината на сградата.

Объркването му нарасна. Мразеше да зареже всичките тези доказателства зад гърба си, дори за няколко минути. Ако похитителят откриеше неговото бягство… Но в момента беше беззащитен. Тръгна право покрай стената на мотела, притискайки се до нея, избягвайки осветеното място. След като видя, че неговия „Зефир“ го няма на мястото му, престана да се безпокои за отсъствието на нападателя. Навярно обичайният ред на действие включваше подготовка на колата на жертвата, докато тя в същото време е обгазявана.

Това, което трябваше да направи сега, беше да се добере до телефон и потърси помощ. Затича се в тъмнината към изоставената автомивка.

Никакъв телефон.

Една пресечка по-нататък намери уличен телефон, но някой глупак беше скъсал слушалката от него. От другата страна на улицата имаше бар. Трябваше да има телефон в бара.

Слушалката вдигна Джини.

— „Джъст Рест Инн“ — каза Дюит останал бе; дъх. Шефовете слушаха какво говори. — Той е! Трябва ми помощ. Побързайте!

В този момент, през покрития със сажди прозорец, Дюит видя първата от няколкото последователни яркожълти експлозии, избухващи от стая 12. Към небето се понесоха парчета покрив, пламъци се насочиха стремително към тъмнината и бързо обхванаха сградата, стая подир стая. Дюит остави слушалката онемял и изтича навън. Целият мотел гореше.

Дюит спринтира към огъня. В далечината вече се чуваха сирени; полицейска радиокола летеше откъм близката пресечка към този ад.

Той спря рязко, зашеметен в мига, в който видя гледката пред него. Похитителят — същият мъж от аквариума, най-вероятно този, който беше убил Анна и току-що се беше опитал да убие и него — стоеше от другата страна на улицата, преминаваща покрай мотела. Куче стоеше завързано на ремък до него с оранжево от пламъците лице.

Мъжът беше много близо до Дюит и гласът му се губеше в бумтенето на огъня, но той го видя как крещи на полицая от патрулната кола на участък „Сийсайд“. Миг по-късно вниманието на ченгето се насочи върху Дюит, докато мъжът се беше обърнал и го сочеше с непогрешимо напрегнато съсредоточение.

Беше насочил към него пръста на обвинението.