Достатъчно основание

1.

Скръбта зае своето място като неизменен и неприятен близък на Джеймс Дюит приятел — едно разтърсващо преживяване, което не му се беше случвало наскоро, с изключение на силното дръпване за косата само преди, няколко часа. Заради Еми живееше на една деликатно опасна земя без мъже, съхранявайки това, което беше останало от него след онзи ден в съдебната зала. Убийството на Ръсти почти го изхвърли зад борда. През нощта беше останал с часове под дъжда, оглеждайки внимателно къщата и двора си за най-малката следа от нашественик, за каквото и да е доказателство, но единственото му откритие беше парче дъвкано телешко месо — развалено, както можеше да се съди от миризмата му.

Подозираше основно двама — Хауард Лъмбровски и Били Талбо. Беше въздействал отрицателно и на двамата вчера и всеки от тях можеше да поиска да го накаже. Това, което заиграваше ужасно дразнещо в главата му, беше осъзнаването, че е напъхал стотици мъже и жени в затвора със своите доказателства като съдебен следовател. Всеки от тях можеше да се опита да го спипа. Такава възможност беше толкова необятна по мащаб, че постоянно полагаше усилия да я задържи в задната част на съзнанието си, за да не изплува мъчително напред.

Розовото сияние на утрото го намери изтощен и леко пиян. На небето се стелеше огромно неправилно и размазано червеникаво петно; подобно петно от образи и скоч се носеше из неговите мисли. Отново си наля и продължи да пие умълчан, докато Еми гризеше бисквита. Нямаше никакъв апетит, а гладкото й иначе чело се беше събрало във възел от напрежение и тревога. Хвърляше погледи към него от време на време като че ли не го познаваше.

— Можем ли да го направим днес? — попита тя. Той знаеше какво има предвид тя; тонът на гласа й го издаваше. — Бих искала да свърша с него. Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.

— Предполагам, че бихме могли… — започна той, но думите му се задавиха в гърлото и той спря напрегнат. Остави чашата малко по-далеч от себе си.

— Мисля, че можем да го свършим веднага. Можем да поканим Кларънс и Брайър да дойдат.

— Мистър Хиндеман — поправи я той.

На нея не й хареса. Тя се отблъсна от масата отвратена и го погледна със святкащ и непокорен поглед:

— Днес следобед работата може да се свърши — каза тя с тон, като че ли животът й беше строго програмиран. — Изпълни си ролята, татко.

— Моята роля — повтори той неопределено и се протегна пак за чашата.

— Можем ли да го кремираме толкова скоро?

Той кимна бавно с натежалата си глава в знак на съгласие. Емануел щеше да уреди всичко.

— Още ли съм наказана с изолация? — попита тя от коридора.

Дюит поклати глава отрицателно, въпреки че тя не беше сигурна дали я е чул.

— Мога ли да помогна с нещо, татко? — попита тя с треперещ глас, изпълнен със загриженост. Беше се върнала.

— Ти помагаш — каза той с буца в гърлото. — Повече, отколкото можеш да си представиш, Ем. Без теб… — Главата му увисна.

Тя веднага застана до него и заплака силно. Наведе се и той я притисна топло в прегръдка на отчаяна тревога.

— Тук съм, татко — рече тя.

Дюит кимна. В главата му пулсираше силна болка, която сякаш натискаше черепа навън. Когато телефонът звънна, той погледна панически часовника на стената: 8:30.

— Слава Богу! — каза той.

2.

Облицованите със сивкав диколин стени на канцеларията на Питър Тили, имаща размери на малка кубична дупка в крайбрежния полицейски участък „Сийсайд“, бяха покрити с постери и изрезки от календари на бронзови мускулести гмуркачи, плувци и водолази, мъже и жени, но повечето жени. Страхотни тела в свръхизрязани модерни бански костюми — стегнати гърди, стегнати задници. Образът на Тили хармонираше добре сред тях.

Тили днес беше в много добра форма, точно както изглеждаше на снимката — от горе до долу южнокалифорнийско момче: плажноруса коса, широки, отпуснати като торба дрехи, златна идентификационна гривна, сини очи и стегната челюст. Носеше контактни лещи и постоянно гледаше косо. Когато се размърда на стола си и сакото му се отвори, Дюит забеляза никелиран 38-калибров „флеши“. С това желязо изглеждаше малко пресилено тежкарски. Заговори с равен, гладък, висок, необичаен тенор. Беше облегнал едрите си и силни ръце на ръба на бюрото и с дясната постоянно мачкаше кръгла гума за упражнение на ръката.

— Преди малко говорих със Сафелети — каза Тили. — Заместник окръжният прокурор поиска от мен да се посъветвам с неговия шеф. Имаме разрешение да претърсим фургона. Документалното оформяне на нещата привършва. Страшно му беше писнало, защото е уикенд. Искаш ли първо да говориш с Ууд или първо да провериш фургона?

— Не нарушаваме ли „Рейми“? — попита Джеймс.

— Не, по дяволите. Нали заради това киснем наоколо по цяла нощ? Ууд излезе от фургона тази сутрин и нашите момчета го спипаха веднага. Лесно като фасул. Не сме се ебавали с „Рейми“. Тук не сме такива смотаняци, знаеш го… просто работим много, е, понякога се и преуморяваме де… — Усмихна се. Имаше съвършени зъби и тънки безкръвни устни. — Не изглеждаш много добре, Дюит. Като че ли си преуморен, а?

Дюит почувства, че върви като че ли върху черупки от яйца, защото технически Тили беше извършил арест. Не обърна внимание на коментарите му за него и препоръча първо да претърсят фургона.

— Значи се разбираме много добре — рече младият детектив. — Трябва да ти кажа, че работя върху един случай от две седмици. Някои магазини тук излагат за продан законни радиокасетофони, но когато ги инсталират в коли, слагат крадени. Хора като Ууд ги снабдяват с крадени, поради което проявявам постоянен интерес към твоя престъпник. Не шикалкавя с теб. Твоите убийства тук очевидно са приоритетно нещо. Но ако можеш да ми подхвърлиш някои късчета информация… Мисля, че разбираш — ако мога да имам няколко минути с него… наистина ще съм ти много благодарен. Така ще мога да използвам за моята работа един вътрешен човек, което ще ми е от полза. Знаем какви неща стават, но ни отнема адски дълго време да ги доказваме.

— Имаш това добро от мен.

— Добре, благодаря.

— Ще ни трябва униформен полицай за обиска.

Долавяйки нетърпението на Дюит, Тили стана и каза:

— Имаш един готов в очакване. Да тръгваме.

Изгнили дървени стъпала водеха в светлозеления подвижен дом. Прозорците бяха зацапани със сажди. Цял полк дребни захарни мравки минаваше в колона по голямо парче намачкана ламаринена обшивка и изчезваше в незапълнена дупка, някога гнездо за железен нит, ръждясал и разложил се докрай. Наоколо имаше голям продълговат куп от всякакви отпадъци. Не повече от десет фута разделяха единия фургон от другия. Дюит чу песен на Нийл Даймънд от съседния.

Дюит подаде на Тили чифт хирургически ръкавици.

— Сложи ги, моля те — каза му той.

— Май се майтапиш с мен — но си сложи ръкавиците, както беше направил Дюит.

— От горе до долу — обясни Джеймс. — Систематично и цялостно. Аз ще се захвана със задната част. Ако има каквито и да е въпроси, проблеми, искам да ги чуя веднага, тук, не другата седмица, когато този тип бъде на предварителен разпит.

— Шибана кочина — каза Тили и размаха ръка пред себе си, да раздвижи въздуха.

Дръпнаха завесите и интериорът на малкия фургон заизглежда още по-тесен. Седалка от кола беше нагласена върху няколко щайги за мляко, обърната към черно-бял телевизор, завързан, за да не се разпадне, с въже; изкривена метална закачалка служеше за антена.

Дюит първо обискира кухнята. В хладилника имаше четири кутии бира, кетчуп, горчица, яйца и четвърт шише мляко. Нишата на камерата му имаше няколко замръзнали пакетирани вечѐри полуфабрикати, поставени върху празни пластмасови чинии. Пазарска чанта, пълна почти до половината с разни консерви и други неща, беше облегната на задната стена на хладилника. На това нищожно количество Сафелети едва ли щеше да обърне внимание. Някакво си дребно нарушение в магазина.

Продължи по свръхтесния „коридор“, изпълнен с неприятни миризми, и влезе в банята с размери на телефонна будка. Черно-зелена плесен беше превзела всяка пукнатина в евтините розови фаянсови плочки, с която тя беше облепена, както и голяма част от повърхността на найлоновата завеса и тоалетната на пода. Дюит използва молива си, за да размести принадлежностите в банята.

Спалнята не беше по-голяма от голям ковчег. Тук имаше шкаф за дрехи, достатъчен да побере не повече от шест закачалки. Миришеше на много стара гуменка. Чаршафите като че ли бяха прани преди няколко месеца — разбираше се от пръв поглед. Купчина оръфани списания „Плейбой“ до лампата и почти празно шишенце козметичен вазелин за ръце. Купчини дрехи на пода: мръсни, по-мръсни, най-мръсни. Дюит откри малък подвижен панел от ламперия на стената до спалнята, който махна и зад него се откри нишата на бойлера за затопляне на вода за битови нужди и до него кашон с най-различни интересни електронни прибори.

— Намерих нещо — подвикна той, изваждайки кашона и поставяйки го сред разхвърляната кухня.

Тили дойде до него и погледна над рамото му. В кашона имаше няколко модерни и най-вероятно откраднати касетофони за кола и клетъчен телефон за кола „Панасоник“. Дюит побутна касетофоните с молива си.

— Както излиза — каза Тили, — този тип нощем удря по някоя кола, после скрива плячката на сигурно докато се успокои обстановката, и изчаква. Всеки ден сигурно пробутва на пазара нещо, което е отмъкнал преди две седмици. Всъщност, какво точно търсим, Дюит?

— Ето това, миличък — каза Дюит, докосвайки касетофона на дъното на кашона. „Пайъниър“ стерео, модел КР–50550. Взе машината и внимателно я подаде на Тили, който я пое с ръбовете на дланите си в ръкавици. Дюит пристъпи към прозореца за повече светлина и разлисти страниците на своя бележник. След минута каза:

— Сериен номер HF 2017…

— Не е — прекъсна го Тили. — Потърка с пръст цифрите. — Не е така.

— Няма значение — каза му Дюит. — Имаме колата на Макдъф. Имаме потвърждение за отпечатъците на Ууд по проводниците под таблото. — Дюит посочи отрязаните проводници, излизащи от задната част на откраднатия стерео радиокасетофон. — Ако това е модела 50550, откраднат от камиона на Макдъф, тогава ние ще можем да констатираме къде точно и как е бил закрепен и да напасваме всичките проводници. Бих искал да намеря калъфа на касетофона, с който е бил закрепен. Това ще ни помогне да установим по-точно, че е от същия камион.

Хайде да опишем касетофона и бързо да го изпратим в лабораторията в Салинас.

— В събота?

— Там има човек, който работи по едни други веществени доказателства… — опита се да продължи той, но сам се хвана, че говори много, и се спря. Лъмбровски преди беше детектив в „Сийсайд“ и лоялността към него се беше разпростряла високо в участъка.

— Той поиска ли да изслуша мирандата6? — Дюит втренчи поглед през двойното огледало в едрия чернокож мъж, който седеше неспокойно до масата за разпит. Стандартната процедура беше да се остави да измине известно време между прочитането на мирандата и разпита. Ако престъпникът поиска мирандата, трябва да го пуснеш да е свободен докато я изслуша. Някои я искаха. Изпечените знаеха, че доста голяма част от пазарлъка всъщност се извършва преди всяко официално регистриране на случай. Единственият шанс да се отърве от арест беше да сътрудничи напълно и винаги в присъствието на адвокат.

— Не — отговори Тили. — Арестуващият полицай помисли, че е дрогиран. Изглеждаше като че ли дрогиран. Поиска да му бъде определен съветващ адвокат.

— Кой е дежурен сега?

— Мейхъни вече е на път. Познаваш ли я?

— Не.

— Много зле от твоя страна.

— Колко време докато дойде?

— Няма да е много. Доколкото я познавам, трябва да ти кажа, че е доста палава и същевременно знае какво иска. Чувал съм, че веднъж е духала цяла нощ на заместник генералния прокурор. Успява бързо да пробие, използвайки способностите си. Разбираш ме, нали? Прицелила се е в офиса на министъра на правосъдието. Тук я наричаме „Ох, Лейла Куротрошачката“. Истински разгонена кучка. Перманентна нимфоманка, според това, което чувам. Скача на всеки, който й попадне в погледа — полицай, военен, други съветващи адвокати, хора от офиса на окръжния прокурор. Каквото й попадне.

— Имаш ли случайно кафе?

— Ако можеш да го наречеш такова.

Пет минути по-късно Дюит влезе в стаята за разпити с чаша прегоряло кафе. Стаята миришеше на гъст цигарен дим и подмишници. Едно отливане от кафето и му се стори, че и то има същата миризма. Остави чашата на масата и я побутна далеч от себе си.

Ууд не вдигна поглед. Той знаеше, че Дюит не е негов съветващ адвокат. Навярно ги познаваше всички по име.

— Марвин, трябва да ти кажа, че проблемът е много голям — започна Дюит.

Никаква реакция.

— Голям с голямо „Г“; голямо престъпление — Дюит почака. — Мислиш ли, че ще съм тук в десет часа сутринта в събота, ако ставаше въпрос само за открадване на радиокасетофон на кола? Замисли се над това, Марвин — каза той, започвайки да го обикаля в кръг. Следващите думи започнаха зад гърба му — Познаваш системата. Защо, по дяволите, детектив от Кармъл ще разговаря с някаква дребна риба като теб в събота сутринта?

— Чакам, бледолики. И името ми не е Марвин, а Ууд. Чакам моя човек и тогава може да говоря.

— Кога беше последният път, когато ти помагаше адвокат, Ууд? Искам да кажа действително ти помогна? Аз мога да ти помогна, Ууд. Този случай е мой. Не е на детектив Тили, не е дори на „Сийсайд“. Мой е. Ако правиш какъвто и да е пазарлък, някакви преговори и уговорки, ще бъдат с мен. Ако чакаш за твой съветващ адвокат, ще стане истинска бъркотия. Много лошо. Схващаш ли? Искаш ли да знаеш защо? Защото разследвам две убийства, Марвин. И познай кой е първият заподозрян от мен? — Сега се намираше от другата страна на масата, която беше пред него, и го гледаше в изцъклените, неподвижни очи. — Чуваш ли ме, Ууд?

Ууд се приведе и облегна на ръка, подпряна на лакът на масата, отпускайки главата си настрани и изпускайки шумно въздух. Усмихна се ехидно:

— Чувам те, бледолики. Въпреки това, по-добре е да си почакам моя човек.

Миризмата беше ужасна. Дюит размаха ръка пред лицето си да раздвижи въздуха.

— Ууд, не бледолики, а детектив Дюит. Целуни си тъпия задник за сбогом, конте такова. Само по първия случай има две точки на обвинение. — Спря до вратата да почака дали той ще промени решението си.

В този момент вратата зад него се отвори рязко и тя нахлу вътре.

— Доколкото разбирам, детективе — започна Мейхъни преди дори да каже нещо за запознаване, — моят клиент е поискал да бъде представян, преди да се говори с него. Вратата е зад мен. Ще ви се обадя, когато и ако сме готови. — Мейхъни свали якето си, отвори папка, прочете нещо от нея и вдигна поглед към Ууд. Позата й беше като на пръчка от метла, с щръкнали гърди и надничащи през тънкия плат на дрехата зърна. Някакво лице с опъната кожа върху рамка от остри кости, издадена брадичка и подхождащ на нея крив като кука нос. Котешки очи. Ууд втренчи поглед право в гърдите й. Тя изглежда беше свикнала с подобни неща. Седна с разкошния си задник на ръба на масата; полата й се вдигна до средата на бедрата. Краката й бяха дълги, елегантни и мускулести. Две различни жени: неловко стеснително младо момиче и дръзка, груба, агресивна и добре надарена от врата надолу. — Чакаме, детективе.

Дюит излезе от малката стая и затвори вратата.

— Много е трудна и й знае много устата — каза той на Тили.

— Много — съгласи се Тили. — Както ти казах, върти си задника навсякъде, а работи добре и орално. Има слух, че с тези устни може да изсмуче коркова тапа от бутилка вино. — И добави: — Не говоря само за устата й.

Когато накрая Лейла Мейхъни го повика да влезе, тя огледа внимателно Дюит по такъв начин, като че ли месар оглеждаше отстрани теле. В случая — разрошено, уморено теле. Гледаше го втренчено. Постоянно се въртеше и подместваше неспокойно в своя стол. Върхът на езика й постоянно навлажняваше и без това влажните устни, на които беше сложила измамна усмивка. Постоянно нещо се оправяше, побутваше прическата си, подръпваше и приглаждаше дрехите си. Гласът й беше естествено гладък като крем; косата й беше с много изрусени кичури и той отгатна за себе си, че тя е някъде в началото на своите трийсет години, и че носи пигментирани контактни лещи. Никой не можеше да има такива зелени очи. Почти щеше да я помоли да спре да прави това с езика си.

— Мога само да допусна, мистър Дюит, че вашето присъствие тук в „Сийсайд“, означава как да го нарека? — проява на интерес към моя клиент, който вероятно измества сегашните обвинения.

— Това е вярно, госпожице съветващ адвокат. Обясних го на Ууд. Но той изглежда не се заинтересува много.

— Интересувам се, бледолики. Просто чаках мо…

— Важен човек — прекъсна го Дюит, надявайки се да засегне Мейхъни. Тя правеше впечатление на Джеймс на жена, изпитваща гордост от своите постижения в професия, която преди се беше считала за преобладаващо мъжка — криминалния закон. Щеше да е в негова изгода да може да вбие клин между Мейхъни и Ууд.

— Правилно ли съм информирана, детективе Дюит, че вие сте се заловили с настоящите разследвания по убийства, и че задържането на мистър Ууд по някакъв начин има връзка с тези разследвания?

— Не искам да имам никаква връзка с никакви убийства — каза Марвин Ууд с нисък гърлен глас, почти ръмжене.

Някои съветващи адвокати постоянно прекъсваха изреченията ти и нарушаваха последователността на мислите ти. Дюит опита дълбочината на водите:

— Това може да зависи от твоето желание да сътрудничиш, Ууд. Мога определено да ви кажа — на теб, Ууд и на вас, адвокате, — че мога да стоваря всичко това толкова сериозно върху двама ви, колкото поискам. Ясен ли съм? Това, което имам тук — каза той и размаха папката пред себе си — са доказателства, свързани с теб, Ууд, относно един камион пикап, в който е бил намерен убития. — Почака реакцията на Ууд и наистина се разочарова, когато на лицето му се изписа само искрена изненада. — Истината е в сътрудниченето. Освен мен, от другата страна на това огледало стоят две ченгета, които просто нямат търпение да те арестуват за големи кражби…

— Никакви големи кражби, човече. Само вдигнах едно стерео на кола.

— Вдигнал си най-малко дузина стерео от коли, Ууд. Разгледахме подробно твоя бойлер, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Лайна! Човече, ще ми провалиш работата!

— Мистър Ууд е загрижен, че нарушаването на неговия условен срок и настоящите обвинения могат да ограничат неговата възможност да се задържи на сегашната си работа — каза Мейхъни.

— Ако си харесваш работата — каза Дюит, — тогава започвай да говориш.

Мейхъни прочете нещо и информира Дюит:

— Според условията на сегашната условна присъда на мистър Ууд той трябва да поддържа постоянен режим на работа за период не по-малък от осем месеца. Ако бъде обвинен в криминални престъпления, това отново ще му донесе присъда с отиване в затвора, най-вероятно, за четири години без право на обжалване или облекчаване на режима.

— Четири годинки, Ууд, а? Достатъчно дълго време за прекарване наведен напред, с разкрачени крака — подчерта Дюит, — нали така? Но четири години са нищо в сравнение с живота.

— Да ти го начукам — каза Ууд.

— Не си разбрал правилно. Не мен ще чукат. Извинете ме — каза той на Мейхъни, улавяйки изумлението в погледа й. — Доживотна присъда, Ууд, можеш добре да го запомниш. Това, което си направил, стига напълно достатъчно за нея.

Но можем да помислим. Може би има някакво разрешение, което не успяваме да забележим.

— Да ти го начукам, бледолики. Изгоря ми задника.

Дюит погледна да свери думите си със съветващата адвокатка. Тя четеше нещо от папката с досието на Ууд; вдигна поглед и му кимна утвърдително. Ууд много по-добре от Дюит знаеше какви ограничения трябваше да спазва през срока на своята условна присъда. Очевидно беше ветеран.

— Още не ти е отправено обвинение, Ууд. Сега просто си говорим. Арестуван си по подозрение.

Ууд погледна скептично към Дюит.

— Заеби тия бъзикни, човече. Какво се опитваш да кажеш?

— Да, какво точно се опитвате да кажете, детективе? — попита Мейхъни, оживявайки се отново.

— Бих посрещнал със задоволство готовността за сътрудничество на мистър Ууд. Ако получа необходимата ми информация и ако по-нататъшното разследване докаже, че мистър Ууд не е пряко замесен в убийствата…

— Нямам нищо общо с никакви убийства. Аз виждам малко основание мистър Ууд да попадне под сегашните обвинения. Можем по-късно да го поискаме за свидетел. Тили може да пожелае помощта му по други въпроси. Но всичко това е под въпрос, адвокатке.

Адвокатката провери дали нейният клиент разбира Дюит, което беше така. Ууд каза:

— Ще ти помогна, човече.

— Мистър Ууд, ще ви покажа две снимки. Едната на един кремав пикап „Чеви Лъв“, а другата на стерео радиокасетофон за кола „Пайъниър“ КР–петдесет пет петдесет. Според изявлението на съпругата на убития, стереото трябва да е било откраднато през деня или вечерта на датата единайсети януари. Може и да е било в ранните часове на дванайсети. — Подаде едната снимка от „Полароид“ на Ууд, който я огледа безразлично. — Този именно касетофон от кола беше намерен сред вашите вещи. Бих искал да знам как е станало всичко това. Искам да разбера къде точно е бил спрян камионът. Интересува ме единствено това.

— Хиляди лайна, човече, да не се майтапиш с мен? Я повтори?

Дюит повтори:

— Сряда, Ууд. Може би четвъртък рано сутринта. Говорим за преди два-три дни.

Ууд се почеса по главата:

— Да не мислиш, че си водя дневник или нещо такова, бледолики? Как така, майната му, си мислиш, че трябва да помня такива неща? — Повтори думите му подигравателно — „«Пайъниър» педесе-педесе.“ Каква е тази шибана история, човече?

— Откъде открадна стерео касетофона?

— Кой казва, разбийш ли, че съм свил няк’кво стерео, човече? — И погледна своя адвокат.

Тя му се намръщи:

— Мистър Ууд, на ваше място бих се замислила внимателно. Детективът ви предлага сделка. Ако добре използвате главата си, можете да се измъкнете от това обвинение.

— Искам да кажа — преобрази се малко той, — че чух какво каза, бледолики, но не знам никакви лайна за никакъв „педесе-педесе“.

— Говоря за този камион пикап — каза той сурово и мрачно, навеждайки се напред. — Колко пикапи си обрал тази седмица, за Бога? Оставил си отпечатъците си в кабината. Човекът е мъртъв. Разбираш ли какво означава това? Отпечатъците ти от пръсти и един труп. Още ли искаш да ти обяснявам? Предлагам ти да си помислиш добре преди да направиш каквото и да е по-нататък. О’кей? Откраднал си стереото, нали Марвин?

— Да, сър. Така е. Знаеш, че е така — каза той, поглеждайки напрегнато между двамата. — Откраднах го, така е.

— Откъде?

Той прокара едрата си длан по устата и поклати глава отрицателно:

— Просто обикалям наоколо, знаеш го. Видя нещо готино и го вземам. Тук и там. Къде точно? Майната му, човече, не знам точно къде.

— Очевидно няма да се справя — каза той на адвокатката.

— Мистър Ууд — каза тя с онази топла меласа в гласа си, — детективът Дюит ще оцени високо ако го запознаете в подробности с местата, откъдето човек може да открадне касетофон, местата, на които човек може да се чувства в безопасност. Ако можете да си спомните специално този камион, ще е чудесно. Тази седмица какви места посетихте за кражби?

Ууд кимна на себе си в израз на някакво разбиране, като че ли си отговаряше на някакъв вътрешен въпрос. Очевидно не се доверяваше и на двамата:

— Питаш ме сякаш съм специалист или нещо такова — каза той на Дюит. — Това ли казва тая кучка?

Мейхъни веднага замахна и плесна ужасна плесница с опакото на дланта си по бузата на Ууд. Хвана го за брадичката, както Джеймс обичаше да хваща Ръсти, и каза изпълнена с жлъч:

— Аз не съм кучка, мистър Ууд. Аз не съм путка. Аз не съм мацка. Аз не съм вирната опашка. Аз съм вашият упълномощен адвокат. Аз имам име и ще се обръщате към мен както трябва, или ще ви докарам друг обществен защитник, който ще бъде много по нетолерантен от мен. Ясно ли е?

Ноздрите на Ууд лумнаха яркочервени.

Дюит никога не беше виждал обществен защитник да удря заподозряно лице. Марвин Ууд обаче изглеждаше по-малко шокиран от Дюит. Ноздрите му почервеняха от яд, но не каза нищо.

— Ясно ли е? — повтори тя.

— Разбрах — каза Ууд.

— Откъде, мистър Ууд, може да сте откраднал това стерео? — попита Дюит.

— Цялата работа е да намериш кола, която знаеш, че не се движи много-много. Където няма много движение. Няма движение на паркинг. Загряваш ли?

— Къде, например? — попита Дюит.

— Кина, мотелите са добри, може и до градския парк по време на градски увеселителни танци. Един-два по-малки бара. Сграда с офиси, разбираш ли, подземен гараж нощем.

Така е. На всяко място, където човекът няма да изскочи неочаквано и да те изненада. Слушай, има разни контета, които обират коли посред бял ден, разбираш ли, защото работата става за минута. Щрак и готово. И отиват по-нататък при друга кола с всичкия си акъл. Но тарикатите не правят така. Тарикатът е опитен и чака да стане тъмно и си избира място, дето знае, че е спокойно. Удря една кола, може две коли, и се потапя за няколко дни. Лежи ниско и трае — махна с ръка пред себе си и каза гордо — Никога не съм ходил на същото място повече от веднъж на месец.

Мейхъни погледна Дюит. Дюит също беше разбрал.

— Значи наистина помниш добре местата, където си крал — каза той. — Трябва да ги помниш или ще трябва да повториш пак.

— Помня мястото. Да. Но никакъв „Пайъниър“ педесе — педесе. Нито пък камион „Чеви Лъв“.

— На какви места ходи тази седмица? Какви места не влизат точно сега в списъка ти?

— Точно сега ли? Всичко без мотели — Погледна към тавана. — Хей, точно така, бледолики. Май обрах камиона до един мотел, щото точно сега се пазя далеч от мотели. — Ууд погледна първо Дюит и после Мейхъни.

Дюит му кимна с разбиране и каза:

— Това, което правим сега, Ууд, е лабораторни изпитания на твоята кола, нейното съдържание и твоя фургон. Ако действително не си бил замесен в убийствата, тогава е повече от сигурно, че ще докажем твоята невинност…

— Ще бъде фърст — изръмжа той саркастично.

Дюит продължи:

— Не вярвам да си убил Макдъф, Ууд, и мисля, че можем да го докажем. Но ще трябва да ни помогнеш. Разкажи ми за нещата, които бяха в онзи кашон, който намерихме.

— Аз съм внимателен, човече. Това е всичко. Скъсвам всички пътища след мен след задигането. Знаеш, имам си работа, имам си срок на условната присъда. Нещата засега са о’кей. И внимавам. Ако понякога вдигна нещо, след това си сядам на гъза поне три седмици и понякога още по-дълго преди да го пусна на пазара, разбийш ли? Има приказка, че в „Сийсайд“ им е писнало, че работата им по касетофоните от колите не върви хич, затова се пазя добре и гледам да пипам добре, разбираш ли, конте? Поне три седмици кротувам и после отивам да ги пусна в Сан Хосе или Санта Крус. Не съм аматьор, човече.

— Да, не си аматьор — съгласи де Дюит. — Никой не би го оспорил. — Замълча замалко. — При кои мотели не ходиш, Ууд? — попита Дюит, тъй като считаше, че убиецът можеше да е изчистил всички бележки и квитанции у жертвите, за да заличи следите от евентуалния мотел или място, където са били забелязани. За момент като че ли наистина видя пред себе си убиеца да се спотайва в сенките на нощта и да дебне своите жертви. Почувства, че кръвното му налягане се увеличи. Дали той пак дебнеше някого в този момент?

— Не знам, човече — изстена Ууд — Майната му. Сякаш беше до някакъв мотел, човече. О’кей? — Дюит не можеше да бъде сигурен дали той не му казваше това, от което се нуждаеше да чуе, или му казваше истината.

— В Сийсайд? Мотел тук, в Сийсайд? Да не би да беше в Монтерей или Кармъл? — Ако не можеше да определи точно, информацията можеше да се окаже ненужна. Районът на Монтерей имаше повече мотели, отколкото бензиностанции.

Ууд присви силно очи и каза:

— Майната му, човече. Много въпроси станаха.

— Помисли — насърчи го Мейхъни. — Той желае да направи добра сделка с нас, Марвин. Нали разбираш? Сделка. И няма да има никакви обвинения.

Тили влезе бързо през вратата, прекъсна разпитването и привлече вниманието им.

— Не можеш да предлагаш такива неща, Дюит — каза му той.

— Питър! — упрекна го Джеймс.

— Детективе? — обърна се Мейхъни към Дюит.

— Ако искаш да изтъргуваш убийството — добави Тили, — ще постъпиш страшно глупаво, но не можеш да предлагаш „никакви обвинения“. Не без консултация със Сафелети. Не без обсъждане.

— Ей, да не се бъзикате нещо с мен? — попита ужасеният Марвин Ууд. Мейхъни и Дюит погледнаха към него. — Майната ви! Бъзикате ли се с мен?

— Махни се оттук, Тили — извика Дюит.

— Не можеш да обещаваш такива неща — повтори детективът. — Не е правилно — каза той на Мейхъни.

— Вън! — Дюит направи крачка към него. — Затвори вратата, Тили!

Тили отстъпи и излезе.

— Какво, майната ви? — попита пак Ууд. — Бъзикате ли се с мен?

— Детективе? — попита Мейхъни.

Дюит погледна със святкащ поглед Тили през огледалото, защото знаеше, че е отишъл там на мястото си и слуша разговора посредством разговорното устройство.

— Детектив Тили също ще иска да получи отговори на няколко въпроса. Това вече го обясних ясно. Но ако имате желанието да сътрудничите, правете го докрай и няма да има никакво основание да посрещнете обвинения.

— Бъзикаш се с мен, нали, човече? Какво правиш, майната му? Само бъзикни знаеш, бледолики. Ще ти кажа, че излъгах за всичко, човече. О’кей? Не знам нищо за никакъв „Чеви“. Не знам нищо!

— Марвин — каза Мейхъни, — не прави така. Повярвай ми.

Ууд заби поглед в нея:

— Искам друг съветващ адвокат. Искам мъж, не някаква путка — каза той.

Мейхъни започна веднага да прибира нещата си в дипломатическото си куфарче. Движенията й бяха припряни и напрегнати. Дюит издиша тежко и уморено.

— Глупак — каза той на Ууд.

Изчака я да се приготви и да тръгнат двамата. Излязоха от стаята за разпити. Докато тя затваряше вратата след себе си се обърна към него и каза:

— Бих искала да разговарям насаме с вас, детективе, когато имате няколко свободни минути — не дочака отговор. Затвори и тръгна по тесния коридор с енергични движения на бедрата и ханша. Зави бързо зад ъгъла и се изгуби от поглед.

Той я последва в стаята за почивка, където имаше две износени канапета, няколко сгъваеми стола, кафе в термос, две кафеварки, газирана вода и бисквити. Беше седнала и полата й се беше набрала свръхвисоко; обувките й бяха събути и разтриваше ходилата. И той седна. Когато тя се наведе да разтрие с ръка пръстите на краката си, предложи на Дюит пълна гледка на сочни гърди с приятен слънчев тен. Той се попита дали тя го осъзнава и реши, че е точно така.

— Ама че работа — коментира тя.

— Мислех си, че нещата с нас потръгнаха — каза той, осъзнавайки със закъснение, че тя може да възприеме думите му като пас.

— И аз — каза тя с по-топъл глас, прицелвайки зеления си поглед в него.

— Работила ли сте преди с Тили?

— Детектив Тили мисли от кръста надолу — каза тя и се наведе пак, предлагайки му същата гледка.

— Ще се обадите ли на друг адвокат? — попита той.

— По дяволите с него. Тили да се оправя. Свърших с този случай.

— Какво мислите?

— За това, което каза той ли?

— Да. Дали просто ми казваше това, което исках да чуя, или ми казваше истината?

— Моето мнение ли? — попита тя. — Не всеки ме пита за моето мнение.

— Аз питам — умората го караше да не понася нейните игри.

Тя се заигра с кичур от косата си:

— Обрал е онзи камион. Мисля, че го е обрал до мотел, но не може да си спомни повече от това. От написаното за него в папката предполагам, че е станало в Сийсайд.

Дюит кимна в знак на съгласие.

— И аз мисля така — каза той. — От данните следва да е Сийсайд, но…

— Защо не поговорим за това по-късно? — прекъсна го Мейхъни.

— По-късно ли? — Дюит се изненада и малко се раздразни от начина, по който го прекъсна. Мейхъни се наведе пак да обуе обувките си. — Изглеждате малко уморен. Преживял нещо като стрес. Мога да направя по една обикновена чашка еспресо, имам гореща вана със страхотен изглед и мога да разтривам страхотно гръб. Днес е събота, в края на краищата.

Ето ти покана. Дюит просто не знаеше какво да каже.

— Масажът винаги ми помага да се отпусна и успокоя — каза тя, прокара ръка през косата си, затвори очи и пое дълбоко въздух, за да издаде въздишка на изтощение, подчертавайки ефекта от вдишването върху гръдния си кош.

Ескалация. От разтриване на гръб към цялостен масаж.

— Проявявате ли интерес? — попита тя с похотлив тон.

— Какво ви става? — попита Дюит. Беше много уморен: знаеше, че трябваше да се спре, но устата сама заговори без него. — Защо се държите като шоу гърла? Развявате се, като че ли в съзнанието ви има само едно нещо. Не разбирам. Имате момчета като Тили, които са твърди като камък цял ярд. Да не би да е предизвикателство за вас? Силна тръпка? — Той стана. — Боже Всемогъщи! Ние работа ли вършим тук или сте шеф на курорт с минерални бани за отделни двойки. Еспресо с масаж! Аз се опитвам да спра един проклет убиец, ако не сте забелязала заглавията на вестниците. Вашият клиент има информацията, от която се нуждая. Точно тя ме интересува. А какво, по дяволите, ви интересува вас?

Тя стана.

— Стига, Дюит! Майната ти, и на теб, и на твоя бял кон, който си яхнал.

Лицето й се изкриви и сви на топка като смачкана хартиена торба. Имаше контактни лещи. Едната от тях почти щеше да падне. В очите й се показаха сълзи. Тя тръгна с горделива походка към вратата.

— Лейла! — Дюит опита извинителен тон, осъзнавайки, че е отишъл твърде далеч. Беше я засегнал много.

Тя спря замалко, само за да каже:

— Ще се видим в съдебната зала някога, детективе. Пожелавам късмет. Ще видим каквото ще видим.

Пресилената й усмивка беше всичко друго, но не успокояваща.

3.

Дюит се върна в канцеларията си в „Кармъл“ и погледна към ъгъла на стаята до картонетката с папките, надявайки се безразсъдно, че Ръсти може да е там.

— Добре ли си — попита Нелсън. Папките с материалите от Министерството на правосъдието бяха натрупани на куп на бюрото на Джеймс.

— Иска ми се всеки да спре да ме пита това — седна зад бюрото си. — Значи мислиш, че си намерил нещо?

Нелсън постави внимателно на бюрото папката, която държеше, като че ли беше някакъв много ценен и крехък предмет.

— Дадоха ни масивна информация по азбучен ред — обясни той. — Страхотно много е. Отиде доста време докато беше систематизирана и най-важното беше въведена в компютрите. Как може да има толкова много задушавания само за пет години?

Дюит отвори папката. На етикета беше написано името Харви Колет. От снимката на първата страница го гледаше слабо, сухо лице с кротко изражение и млечна на цвят кожа. Големи очи и устни, закръглени като капачка на бутилка, безжалостни и студени.

— Казвай — каза той на Нелсън.

— Районът на Сакраменто, преди пет години. Шибаната информация не ни казва повече от това, че е използвал задушавания, за да маскира изнасилвания. Това, което привлече погледа ми, беше използването на PVC-принадлежности и градински маркуч. Почти съвпада, сержант. Прегледах всичко тук най-подробно — каза той и докосна с пръст купчината. Ако този тип не беше вече в лудницата, щях да кажа, че той е убил Осбърн и Макдъф.

— Заради PVC-то?

— И градинския маркуч.

— А нагласеното задушаване?

— Правил е така, че да изглежда като самоубийство, за да прикрие факта, че в действителност ги е удушил. Хитростта е в това, че е започвал да ги души докато изпаднат в безсъзнание, изнасилвал ги е и после ги е карал да дишат пушеци и да умрат. Изглеждало е наистина като самоубийство. Накимита беше този, който откри това — каза той, споменавайки за легендарния медицински екзаминатор. — Намери памучни влакна по езиците на пет жертви. От калъфки на възглавници. И онзи веднага се призна за виновен и започна да моли за милост. Оттогава е заключен там горе, в Атаскадеро.

— Добра работа си свършил, Нелсън. Ще прегледам всичко. Иска ли ти се да свършиш и нещо друго? Знам, че този уикенд трябва да почиваш и мога сам да се опитам да го предам в офиса на шерифа на Монтерей, ако трябва.

— Готов съм.

Дюит извади лабораторния доклад на Клеър.

— Това е за плексигласа, произведен от „Филипс Петролиъм“. Искам да знам общата му употреба, къде поточно се намира и кои са доставчиците в района. Разбра ли ме?

— Как се използва и кой може да го получи.

— Точно така.

— Не знам дали ще стане в събота.

— Рафинериите работят на двайсет и четири часов цикъл непрекъснато. Някой, някъде знае нещо. Нали? — попита Дюит.

— На това сме научени. Ако вярваме на всичко, на което сме научени.

— Ако оправиш тази работа, после отиди в офиса на шерифа на област Монтерей. Там имат няколко информатори в гимназията. Има слух, че Джон Осбърн е носил унция кокаин. Той очевидно не е могъл да го достави. Ние наистина не можахме да го открием. Едно-две имена ще ни помогнат. Виж какво имат.

— Мислиш, че хлапетата са свързани с наркотици?

Дюит поклати глава отрицателно:

— С тази връзка с Харви Колет ли? Не, не мисля. Мисля, че имаме работа с психопат подражател. Но какво точно зная аз, по дяволите!

4.

Командирът Карл Кап живееше в нов благоустроен жилищен квартал в северния край на Сийсайд. Дюит се почувства неудобно да прекъсва уикенда на Кап, въпреки че преди това се беше обадил по телефона. Кап беше ченге чиновник и си знаеше времето — от девет до пет. Шарлот Кап приличаше на мисис Дядо Коледа — едра, снажна жена с бледа кожа, ирландски бузи и крака, по които имаше мрежи от разширени вени.

— Той е тук — каза тя отсечено, след като отвори вратата на къщата.

Дюит избърса подметките си от гумената изтривалка, на която се четеше фабричен надпис ДОМЕ, СЛАДКИ ДОМЕ, и намери Кап прав в своята малка всекидневна. Мина му мисълта, че през повечето време, когато го виждаше, Кап постоянно седеше. Малък пудел с розова яка и бяла пухеста козина изскочи зад горскозелената на цвят пластмасова кушетка за изтягане и енергично замаха късо отрязаната си опашка. Джеймс не му обърна внимание.

Кап беше пак със своята дръзка и хитровата физиономия.

— Надявам се, няма да отнеме дълго време — каза той.

— Няма.

— Добре.

Дюит направи кратък преглед на най-новите доказателства на Клеър за лицето Харви Колет, истинско откритие, след което каза неуверено:

— Тъй като аз докладвам на теб, искам да получа твоето съгласие да се обяви за официално издирване Лъмбровски и да го доведем на разпит възможно най-скоро. Също…

— На какво основание? — прекъсна го командирът.

— Моторното масло — отговори Дюит. — Вече е притиснат здравата. Бил е и на двете местопрестъпления.

Командирът започна да крачи бавно из своята малка всекидневна. Пуделът му го следваше лоялно, махайки късата си опашка. Сърцето на Джеймс се сви от мъчителна болка за Ръсти; за миг го уловиха спомени.

— Имаме и очевидец — припомни той.

— Остави този очевидец, Дюит — каза Кап. — Много далеч е бил, за да бъде от някаква полза. А що се отнася до това масло… знаеш, той успя да отхвърли конфискацията и си взе колата.

— Какво?

Кап изглежда се запъна в думите си:

— Чух, че си се опитал да конфискуваш колата, но той протестира писмено срещу техническата страна на въпроса и успя. Знаеш за Броу7, Дюит. Трябва добре да си даваш сметка срещу какво си тръгнал, срещу кого си тръгнал. Доколкото разбирам, възразил е конкретно срещу процедурата. Бил е ченге по-дълго от теб. Можеш да го доведеш за разпит, но можеш да конфискуваш колата му само по определени правила, следвайки специфични обвинения, или ако има нарушение на закона за движение по пътищата. Във всеки случай той успя да обезсмисли твоето решение. Заместник окръжният прокурор не можа да достигне до Сафелети по този въпрос, а и сам заяви, че не иска да се забърква в никакви подобни неща. Значи това, което казвам, е, че не мисля, че това масло ще ти е от полза докато рибата ти е още в морето.

На Дюит му се стори странно, че Кап знае толкова много неща в събота за инцидента, станал петък вечерта. Това беше съвсем не намясто, а и Кап го погледна като човек, който се е уловил, че само преди секунда е разкрил неуместно някаква тайна.

— Въпреки всичко, той е бил на двете местопрестъпления.

— Искаш да кажеш, че е бил на двата паркинга? Дали е бил или не на двете местопрестъпления остава неизяснено докрай. Нека ти кажа нещо за Броу, което може да те изненада, Дюит. Човекът всяка сутрин рано прави разходки пеш по плажовете. Така правеха и преди, заедно с неговата жена. Когато тя… почина, той спазва традицията.

— Значи просто така се е случило да е там? Това ли искаш да ми кажеш. Звучиш ми като адвокат защитник.

— Хайде, Дюит, признай: чувстваш се объркан и разстроен от този случай. Преследваш призраци във вятъра. Нека ти кажа нещо: трябва да превключиш на по-малка скорост, приятелче. Две убийства за три дни… изминаха четири дни… а си под пълна пара. Успокой се, огледай се, Дюит. Тези случаи могат да се проточат с години. Нали говорим за сериен убиец! Хиндеман казва, че случаите са твои, ти ще се занимаваш с тях. Добре. Но ти си мой детектив. Опитът казва да включиш на по-малка скорост и да се приготвиш за дълго изкачване. Ако продължаваш с тази скорост, ще изгориш до края на следващата седмица.

Дюит кимна в знак на съгласие, твърде уморен за такъв вид лекция. Отношенията му с Хиндеман бяха съвсем различни. С Кап постоянно трябваше да се сеща за неговия чин. Като подчинен от него се изискваше да спазва както писаните, така и неписаните правила. Поколеба се преди да попита:

— Дали знаете нещо за няколкото допълнителни копия от моите доклади, които циркулират наоколо?

Лицето на командира стана яркочервено. Свинските му очи се фокусираха върху Дюит и изглежда прорязаха отвор в него. Пуделът беше до краката на Кап и постоянно се умилкваше. Кап го отритна енергично и той припна да се скрие в кухнята.

— Не разбирам за какво говориш — опита той.

— Незаведени фотокопия на активни доклади — каза Дюит, опитвайки се да звучи като че ли цитира правилника. Знаеше, че ръководството на федералната полиция издаваше наставления за такива неща, въпреки че се съмняваше, че те приемаха формата на действащи правилници.

— Да не ме обвиняваш в нещо, сержант? — попита той.

— Предполагам — каза предпазливо Дюит, — че съществува възможност да си копирал един или повече от докладите по разследването и да си забравил да отразиш, където трябва това копиране.

— Ще гледам всеки проклет документ, който се копира… — запъна се Кап. — Къде ли по дяволите… — Започна да кима уж с разбиране; късият му и дебел врат и брадичката му с трапчинки започнаха да се стягат в кратки тикове. Приетата с омраза истина бавно замени яростта върху лицето му. Кап знаеше кога да смекчи позицията си.

— Само така мога да държа докладите си в изряден вид — добави Дюит, давайки на Кап възможност за маневриране. — Тонове документи има по тези случаи. Ако отидем един ден в съда, ще ни трябва цялата документация в изряден вид. Точно това искам да кажа.

— Даа, разбира се. Даа, правилно.

— Всъщност, какъв точно е интересът ви към тези документи, сър? Може би ще мога да помогна.

— Интерес? Този случай попада под моето разпореждане, сержант. Това е моя интерес! Съвсем честно казано, чудя се за твоята компетентност, твоя опит — Кап го стрелна със злонрав, святкащ поглед; мускулите на челюстта му се свиха рязко, когато стисна и скръцна със зъби. — Ще оправим всичко в понеделник. — Пак започна да крачи бавно. Дюит долови излъчващата се от всяка става болка под натиска на излишното тегло.

Дюит преглътна напрежението и разочарованието си. Щеше да е неуместно и грешка да продължава още така. Джини можеше да е сгрешила. Падналата тишина се превърна от неловка в клаустрофобична. Единствено на пудела, който дойде от кухнята, му беше безразлично напрежението във въздуха и той започна да драска по крачолите на своя господар. На Дюит му изглеждаше като накъдрен с апарат плъх албинос.

Кап отвори входната врата. Пуделът излетя като стрела навън. Кап го извика с ръмжащ, сърдит глас. След като Дюит излезе, а кучето влезе, Кап затвори вратата.

Джеймс приближи по късата пътека с тротоарни плочки своя „Зефир“ на паркинга. Главата му беше приведена; беше се замислил дълбоко. Прехвърляше наум техния разговор. Спря недалеч от своята кола и се загледа в боядисания в жълто бетон на паркинга. Само на няколко инча пред олющените си обувки и на няколко фута пред „Зефира“ забеляза същото онова триъгълно петно моторно масло.

Хауард Лъмбровски.

Дюит хвърли поглед обратно към къщата. Със сгушен на ръцете му пудел Карл Кап го наблюдаваше от прозореца. Кап погали кучето, продължавайки да гледа към Дюит. След миг се обърна и изчезна във вътрешността на къщата.

5.

Човекът приклекна близо до оградата, която минаваше зад автомивката. Навсякъде имаше разхвърляни отпадъци, предимно хартиени и изхвърлени от коли, избледнели и набръчкани от дъжда и вятъра. Няколко найлонови бутилки и много кутии от газирани напитки лежаха смачкани в калта, въпреки че повечето от алуминиевите бяха събирани за преработка от вторични суровини. Мястото беше страхотно за котки. Котките си умираха за това място покрай оградата. Обичаха да се скитат и ровят из купищата боклуци. Вдигаха шум из тях с часове, крещяха убийствено, когато се сношаваха, драскаха и мяукаха из своето мизерно съществувание. Бяха жива досада и човекът ги ценеше затова, за което малцина други биха ги погледнали. Употребяваше ги за своя цел. Имаше замисъл.

Той бръкна в чантата си от торбата с котешка храна кити-бити, извади внимателно от нея и започна да оформя следа. Внимаваше с всеки миг от живота си. Беше такъв внимателен от години и нямаше намерение да се променя. Докато ги подреждаше в линия, броеше кити-бититата внимателно както играч на покер брои своите чипове. Ефективният капан изискваше съответна стръв. Кити-бититата бяха точно това, което трябваше. Бяха направени във формата на жетони, по-скоро във формата на колелца на вагон. Осем, девет… Подхвърли десетото в устата си и го сдъвка. Дъвчи храната си сто пъти, винаги казваше майка му. Усмихна се при мисълта за нея; парченца от кити-бити се пъхнаха между зъбите му. Не бяха толкова лоши — имаха вкус на черен дроб. Той много обичаше черен дроб и бекон.

Следата водеше зад ъгъла на неговата сграда, където беше оставил паничка с мляко, размесено с кодеинов противокашличен сироп. Постави своя стар стол за поляна на няколко фута от паничката и седна в очакване. Търпението беше нещо, което беше научил преди много време. Търпението беше това, което правеше внимателното планиране да се изплаща.

Измина малко повече време от обикновено. Около четиридесет и пет минути. Един мърляв котарак, който виждаше от няколко дни насам, се показа иззад ъгъла. Изглеждаше като че ли имаше шест бащи и лошо зрение. Обонянието му го водеше по жетоните кити-бити. Беше слаб, жилест, див. Мъжът седеше неестествено тих и неподвижен със задържано дишане — една от добре развитите му способности. Котаракът напъха лакомото си лице в паничката и вдиша млякото.

Любопитството не убива котката. Нито лакомията. Човекът я убива.

Той остави котарака да се отдалечи малко, когато свърши с млякото. Част от развлечението следваше именно сега: гледането. Както и при хората. Част от развлечението беше знанието, че всичко е свършено преди още да започне. Никои от котките не успяваха да се отдалечат много. Никои. Тази обаче успя да се отдалечи повече от средното за останалите. Малко повече. На тридесет или четиридесет ярда. Можеше винаги да отгатне какво е положението по опашката. Когато кодеинът започнеше да действа, опашката не можеше да се държи нагоре и увисваше. Ставаше тежка. Тогава можеше да се приближи, както сега се приближи до котарака. Котаракът погледна над рамото си с лъскавите си изцъклени и многоцветни очи като пиян безделник от долнопробен квартал с безброй кръчми, който чува, че приближаваш зад него, но не може да се принуди да се дръпне от пътя ти, въпреки че изгаря от желание да го стори. Мъжът си сложи чифт дебели кожени ръкавици и вдигна котарака с един замах.

— Добро котенце — каза той тихо в ухото му.

Сбогом, котенце, по-скоро беше подходящо да се каже.

В стаята човекът уви всяка лапа с найлонова лепенка, премахвайки възможността ноктите да бъдат използвани. Когато свърши с това, котаракът се огледа объркан и озадачен. Слисан и изумен той захапа една от увитите лапички.

— Не, не — каза мъжът и сложи торбата от кити-бити на главата на котарака. Закрепи я на врата с дебел гумен ластик усукан два пъти за по-сигурно. Тогава пусна котарака и го остави да обикаля из стаята.

Само за няколко секунди найлоновата торба се замъгли. Тялото вече нямаше никаква глава, никакви очи. Котката започна да удря с лапичките по торбата, но безполезно. Колкото повече се напрягаше, толкова повече използваше скъпоценния въздух. В един миг започна да извършва всички движения бързо. Затича се с най-бърза скорост и се блъсна в насрещната стена, заслепена от мъгливата торба. Отскочи от стената, залитна и започна да тича в кръг. Мъжът се засмя при тази гледка. Глупава котка.

На тази й трябваха единайсет минути. Блъскаше се комично из всички посоки в стаята, клатеше силно главата си, крещеше със своя грозен глас на проста улична котка. Но полза никаква. Мъжът се тресеше от смях, хилеше се, радваше се от все сърце, докато накрая котаракът залитна настрани, падна и се задъха тежко, френетично. Само замалко. После остана тих и неподвижен. Мъжът изръкопляска. По скалата му от едно до десет, той можеше да бъде оценен шест или седем.

По-добре от средното.

Даде трупа на своето куче, да си поиграе с него, и също толкова се радва и на това. Кучето накрая го побутна с носа си в калта, както правеше с чорапите на мъжа, и после захапа и откъсна крак.

Това беше достатъчно.

Той не обичаше да гледа кръв.

6.

Кларънс Хиндеман дойде за церемонията на Ръсти в Пойнт Лобос в бермуди от каки и джунглено яке като от някоя бананова република. Пойнт Лобос, забележителният щатски крайбрежен резерват, който беше изиграл важна роля в брака на Дюит, беше свързан едновременно с много скръб и приятни преживявания. Залесен с много монтерейски борове, неговата неравна крайбрежна линия, на много места с отвесни скали, е изложена на силните и вечни удари на неспокойните разбиващи се вълни, постоянно бели на фона на смарагдовите води. Това е магическо място, в което морски лъвове се излежават лениво, поемайки слънчева светлина върху мъхести островчета от скални издатъци, или махат енергично с уродливите си крайници над главите, за да се противопоставят някак на брутално упоритите крайбрежни ветрове.

Този следобед бризът беше натежал от солени пръски и дъх на боров клей и се носеше със сила навътре в сушата. Кафявите треви и голите храсти шумяха упорито под неговия натиск.

Хиндеман държеше в ръка студена бира докато водеше останалите по тясната алея към Кипарисовата горичка. Достигнаха Наблюдателната кула, минавайки под едно дърво, накланящо се болезнено под въздействието на вятъра откъм морето, извито подобно на човек, придържащ шапката си срещу вятъра. Силният шум от разбиването на вълните избухна далеч, по-долу от тях, донесен от порива на вятъра. Над високия бряг се издигнаха облаци от бели пръски, високи двайсет фута, и звук като от приглушена експлозия. Всички се сгушиха на едно място и обърнаха гърбове към вятъра. Дюит беше благодарен на приятели като Кларънс и Брайър.

Еми отвори капака на урната. Малко от пепелта се вдигна и полетя с вятъра. Тя веднага сложи длан да я затвори.

— Като че ли е искал много до изскочи — Хиндеман опита шега с останалите трима, но успя само с Дюит, който се усмихна. Брайър изгледа своя баща с язвително неодобрение.

Еми имаше много спомени оттук — спомени от нейната майка, от уикендите на тяхното семейство навън — и въпреки че тя беше избрала да бъдат тук, леко се запъна и погледна Джеймс за утеха. Той я прегърна и притисна към себе си.

— Няма нужда да правим това, Ем — прошепна той.

— Ти ще кажеш ли нещо? — попита тя своя баща.

Той каза мрачно:

— На Ръсти и мен никога не ни трябваха думи да се разбираме един друг. Той винаги знаеше как се чувствам аз. Той винаги ще бъде с мен, Ем. Винаги. По такъв начин той е безсмъртен. — Протегна ръка и докосна керамичната урна.

Приковала неподвижно поглед в контейнера и с очи пълни със сълзи, Еми вдигна поглед и погледна своя баща.

— Били сме тук и преди, нали, татко? — попита тя.

— Да, били сме, Ем — отговори той и веднага беше погълнат от спомени.

Тя се разплака, прехапала долната си устна; гледаше почти кривогледо. Джеймс почувства сълзи в своите очи, които след миг започнаха да падат. Нищо не му причиняваше толкова силна болка, колкото да гледа Еми как плаче. Тя каза:

— Мисля, че единственото нещо, което мога да кажа, е, че обичах Ръсти страшно много. Всички ние обичаме Ръсти страшно много и сега… сега той ще отиде при мама завинаги. Желая му късмет.

Дюит прегърна още по-силно и топло своята дъщеря. Привидя му се Ръсти да тича и дори чу неговия лай, почувства неговия топъл възкисел дъх по врата си, езика му по своята буза. Нищо не беше толкова мило. Подпря леко брадичката си на главата на дъщеря си и сълзите му потекоха в нейната коса.

— Късмет, Ръсти — повтори Еми. Хвърли урната от високата скала. Пепелта се разсея на вятъра като дълга сива опашка и изчезна. Тя се обърна и зарови лице до гърдите на Джеймс.

— Не е справедливо — оплака се тя.

Той погледна над нея към урната, която падаше, и също изчезна от поглед.

— Ще ми липсваш, момче — прошепна той.

Еми преплете пръсти с пръстите на своя баща и двамата тръгнаха към колата, прегърнати в дълбоко и болезнено уединение.

7.

Хауард Лъмбровски не обичаше да рискува. Беше оставил колата си в сервиза почти цял ден, да сменят маслото и уплътненията, след което да затегнат добре болтовете. Нека Дюит сега я конфискува — щеше да свърши с кал по лицето. Сега не капеше никакво масло. Поръча втората си водка „Абсолют“, този път двойна, горд, че се беше ограничил до това, което считаше за две чашки. Точно достатъчно, за да поддържа ритъма на сърцето му и чуваемостта на ушите нормална, без вътрешен раздиращ звън. Гениалният ход беше, реши той, да пие в „Глигана“, тъй като Дюит никога, никога не би го потърсил тук. Той щеше да го търси из дупките на „Сийсайд“. А и дори да погледнеше тук, трябваше да погледне внимателно: „Мустангът“ беше спрян отзад, зад мястото за изхвърляне на боклука и въобще не се виждаше. Никакви ченгета не идваха тук, когато и да е, а Пийт зад бара беше близък приятел. Той беше дал на Брет от „Подковата“ номера на сегашното заведение, предупреждавайки го, че Дъмуит може да е тръгнал на боен поход. Сигурно беше, че Брет нямаше да измени на доверието към него. Сигурен беше и в нещо друго — че ако телефонът зад бара звънне и обаждането бъде за него, това ще е само един човек: Той.

— За теб е — каза Пийт, като че ли отгатнал мислите му, вдигна и веднага му подаде слушалката, тъй като телефонът наистина беше звъннал.

Чувствайки лицето си топло и зачервено, Лъмбровски взе слушалката и каза в нея веднага:

— Снощи имах малко проблеми и не можах да дойда на уговорената среща, сладурче.

Познатият глас каза:

— Добре.

— Е, и?

— Помниш ли какво казах последния път?

— Ще продължиш ли?

Човекът каза името на мотел. В Сийсайд.

— Ще те чакат там — каза той и завърши: — Аз ще се покажа, когато се убедя, че е чисто.

Лъмбровски подаде слушалката обратно на Пийт.

— Поредната дама купа изгряваща звезда иска малко инструктаж по аеробика — каза му той. — Трябва да бързам.

Мотелът представляваше едноетажна сграда с формата на буквата Т и около дузина апартаменти. Развален неонов надпис гласеше: НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА. Отпред не се виждаше никаква кола. Само някакво мърляво куче се скиташе край входа. Бележка, закрепена на стъклото на входната врата, надраскана бързо на ръка, гласеше: ЗАТВОРЕНО ВРЕМЕННО ЗА РЕМОНТ, МОЛЯ ПОТЪРСЕТЕ НИ ПО-КЪСНО ПАК. Лъмбровски почука и почака вратата да бъде отворена. Във фоайето беше почти тъмно; единствената светлина идваше от друг неонов надпис, рекламиращ кабелна телевизия. Човекът, който му отвори, беше едър и Лъмбровски се почувства неудобно. Поколеба се за момент на входа.

— Влизай — каза другият с тон, който умишлено скриваше гласа му.

Лъмбровски се престраши и влезе. Човекът затвори вратата и бутна в ръката му ключ. След това веднага го побутна да се завърти и го огледа. Пръстите му го опипаха внимателно. Човекът знаеше какво прави и не се боеше да провери слабините, което каза веднага нещо на Лъмбровски: професионалист. Добър знак. Изнудвачът навярно не беше кой да е.

— Коя стая? — попита Лъмбровски, усещайки студения ключ в ръката си.

— Дванайсет — нисък, неотличим глас. Също професионално.