Достатъчно основание

1.

Рано сутринта в четвъртък, по време на бръсненето си, Джеймс Дюит беше сепнат от раздиращия звън на телефона. Светкавично го обхвана чувство на страх и си помисли, че психопатиците би трябвало да изпитват същия тревожен страх при неочаквано позвъняване. Образът на мъртвия Осбърн се надигна като видение от отбивката и се понесе пред очите му с бледосивата си кожа.

След още няколко звъна Еми щеше да вдигне слушалката. Тя спеше по-дълбоко, от което и да е човешко същество на земята — нещо като зимния сън на мечките. Въпреки че дериватният телефон беше само на няколко инча от главата й, Еми се събуждаше обикновено след пет или шест позвънявания.

Нощта за Еми беше много тежка. Кошмарът й постоянно се повтаряше и я събуждаше цялата в писъци и сълзи. Той беше прекарал повечето от нощта с нея, седнал на края на леглото, хванал я за ръката, втренчил поглед в нея с бащинска загриженост. Ако кошмарът беше някаква фикция, щеше да е по-лесно, но разбира се, не беше така. Беше преживяла онези минути в съдебната зала стотици пъти и както той разбираше, навярно имаше да преживее още сто. Той се утешаваше от мисълта, че тя все пак оцеля през месеците, които експертите считаха за най-трудни. Трябваше да се направят още няколко важни скока, от които може би най-важният беше да се убеди Еми да се раздели с пепелта на своята майка. Тази керамична урна на бюрото на Еми постоянно символизираше зависимостта й от миналото. Нейният баща продължаваше да се моли за бъдещето.

Пластмасовата бръсначка за еднократна употреба се изплъзна от пръстите му в мивката и заплува сред айсберги от пяна за бръснене. Когато вдигна слушалката, забеляза, че часовникът до леглото показва 6 и 30.

— МТН на Дел Мар — каза със сериозен, предпазлив, почти извинителен тон Джини. — Джеймс? — попита тя, след като той не реагира на думите й.

— Кой е сега при трупа?

— Нелсън. Казва, че не е докоснал нищо. Изглежда малкото ти конско е стигнало до ушите им, — такава беше Джини: вдига ти веднага самочувствието, точно когато ти трябва. Дюит беше използвал времето за преглед и инструктаж в сряда, за да проведе опресняващ курс по задълженията на полицая, който първи се яви на мястото на произшествието. Тя все пак преувеличаваше неговия принос: Нелсън беше най-добрият униформен полицай на участъка.

— Самоубийство?

— Точно така, миличък. Искаше ми се да не ти казвам пак такава неприятна новина, вместо че си спечелил от лотото, но не стана.

— Кой е уведомен?

— Ти си първият, Джеймс. Пред мен е списъка. Искаш ли да събудя командира?

— Кап? Мисля, че ще е по-добре да го направиш. Обади се и на Хинди3, Джини. Запознай го подробно. Кажи му, че съм тръгнал за там. — Така щеше да осигури някой да се грижи за Еми сутринта. — Обади се и на Зоро — доктор Емануел — искам го да дойде там. И събуди Брайън Марни и му кажи да изпрати някой съдебен следовател от лабораторията. Този път искам мястото на престъплението да се третира както трябва. Добре е да се обадиш и в офиса на окръжния прокурор — оттам могат да поискат да пратят някого. Днес ще ни трябват повече радиоколи. Виж коя е на повикване. Използвай телефоните. Не искам никой да използва радиовръзката. Не ни трябват зоологически сцени там. Нека прекъснат океанския път горе и отклонят движението. Същото и с панорамния.

— Дървени барикади?

— Моля те.

— Готово.

Затвориха. Дюит бързо облече дрехите си от вчера, убеден, че трупът на паркинга, на който отиваше, не е самоубийство, а точно обратното — умишлено убийство.

2.

Веднага след пристигането си на големия паркинг на плажа „Кармъл“, който полицаите наричаха Дел Мар, Дюит каза на едрия, широкоплещест, мускулест полицай от патрулната кола Бъфорд Нелсън:

— Тарзане, изгаси светлините на радиоколата. Няма смисъл да се привлича допълнително внимание.

Нелсън беше оставил включени въртящите се фарове на покрива на купето. Малка група зяпачи се беше струпала до входа на паркинга. В паркинга, който беше изолиран с полицейска лента и сигнални пластични конуси, имаше самотен малък камион с платформа „Чеви Лъв“, много светлосив, с очукан фургон на платформата като каравана за летуване. Двигателят продължаваше да работи и сивкавосин пушек излизаше от кабината, в която беше трупът. Двамата мъже стояха в оградения район.

— Проверих врата му за пулс — обясни Нелсън. — Никакъв пулс. Кожата е студена. Не съм докоснал нищо, освен вратата на шофьора.

— След минута ще го извадим — каза Дюит. — Иска ми се да почакаме още малко докато бъде фотографиран.

— Внимавах къде вървя, както казахте. А, да, и намерих пак от онова масло; петно с триъгълна форма. Около него съм начертал кръг с тебешир. — Посочи с пръст начертания кръг на асфалта на около пет фута от камиона пикап.

— Петно от няколко капки?

— Изглежда като нещо, което ни описахте вчера на инструктажа.

Дюит приближи бавно до тебеширената фигура и спря внимателно да нея. С опитните си очи огледа капките пред обувките си. Гърдите му се изпълниха с познатия пулс при изпито прекалено много кафе; но тази сутрин не беше пил никакво кафе. И ето пак — познатото триъгълно петно от моторно масло до обувките му.

За изненада реакцията му не беше като на съдебен следовател — не му беше нужна хроматография и сравнение по снимки, за да разбере, че това масло е от същия автомобил, който е бил до трупа на Осбърн. Реакцията му беше хладна паника на детектив, обземаща го от слабините до гърлото. Неудобното приемане на отговорността за още един изгубен живот. Жертва. Самата дума предизвикваше необходимост от спешни действия. От този момент нататък, от Джеймс Дюит зависеше това да бъде спряно, да не се случи пак.

Отговорността се стовари върху него. Някъде наблизо имаше убиец. Преднамерен, добре обмислящ действията си убиец, опитващ се да маскира действията си. Мъж? Жена? Черен, бял, азиатец, латиноамериканец? На каква възраст? В какво психическо състояние? Две жертви за три дни. Странно необяснимо чувство обзе Дюит: напрегнат страх, смесен с ободряващото въздействие на предизвикателството пред него. Беше хвърлен в състезание, в което още хора щяха да се разделят със своя живот, ако той не спечелеше.

Беше чувал много разкази за разследвания и познаваше много разследвания. Имената бяха на върха на езика му: Тед Бънди, Грийн Ривър. Този не може да е такъв като тях, каза той на себе си, продължавайки да гледа втренчено петното масло. Доста внимателно планирано. Повече от очевидно, че е така. Господи, колко внимание трябваше да отдели. Обърна поглед назад към Нелсън, който го гледаше и очакваше указания. Вдигна ръка и подръпна папийонката си. Днес беше червена. Стягаше го.

— Разпитай съседите — нареди той.

Ръсти изджафка от задната седалка. Носът му беше надушил следа от охлюв на стъклото. Ниска мъгла пълзеше по паркинга откъм брега, подобно на пушек от невидим огън. Небето заплашваше с дъжд. Дюит свали очилата си и излъска лещите, докато стоеше и размишляваше. С мъглата на паркинга стана по-студено. Закачи очилата зад ушите си и ги намести на носа си. После тръгна към своята кола да извади своя комплект от прибори.

Тя беше жена с чудесен цвят на кожата, на около трийсет години, нещо като Виктория Принсипал, но в стил библиотекарка. Дюит харесваше красиви ръце като нейните — като че ли беше пианистка. Носеше очила от „Пери Елис“ и точно колкото трябва червило. Синьото й водонепромокаемо яке беше с вдигнат догоре цип. Около врата имаше вълнен шал. Сините дънки показваха дълги крака. Имаше много приятен и приветлив вид: интелигентна, симпатична, атлетична, но и свенливо неуверена в себе си. Беше я забелязал в лабораторията; не беше такава, която да не се забележи. Чак когато зърна изражението на лицето й, той разбра, че и тя го е забелязала.

Двамата се запознаха като си казаха имената и стиснаха здраво ръце. Клеър О’Дейли, съдебен следовател към лабораторията по криминалистика в Салинас. Видя в нея доверие и хареса това.

Тя го попита:

— Защо един бивш съдебен следовател се отбива при настоящ съдебен следовател?

— Предполагам, че можех да свърша част от всичко това сам — призна той, вдигайки един от нейните тежки черни сакове от багажника на нейната кола, тъй като предусети, че тя сама щеше да го направи. — Нося някои прибори и инструменти в моя багажник.

— Чух, че в багажника ви имало цяла подвижна лаборатория — каза тя шеговито.

— С по-незначителните случаи се оправям сам. Това беше част от замисъла, когато ме направиха детектив там. Но от опит знам, че Бил Сафелети, нашият прилежен окръжен прокурор, обича разделението на властите при по-важните случаи. Той би изкарал целия персонал на лабораторията да работи по такъв случай, само и само да не се наложи да дава излишни обяснения пред съдебни заседатели.

— Съдебните заседатели ли? — попита тя и преметна през врата си ремъка на автоматичен фотоапарат „Фуджи“. — Нали случаят е обявен като самоубийство.

— Разследваме го като вероятно умишлено убийство — коригира я той.

— Не самоубийство?

— Точно така — каза той със заплашителна сила на гласа. — Точно това искам да кажа сега. Но не искам да влияя на вашето разследване. Резултатите от него могат по-късно да дойдат при мен.

— Сафелети — каза тя. — Вие май вече мислите за съдебен процес.

— Боя се, че е от миналото ми в съдебната практика. Винаги да опазваш доказателствата. Толкова лесно могат да ти ги откраднат — адвокатите, съдиите. Научаваш се да мислиш за всичко като го свързваш със съдебен процес, независимо дали случаят ще достигне до съда.

— Не ме обръщайте във вашата вяра, детективе.

Срещнаха погледи.

— Няма — каза той с извинителен тон.

— Искате да ме изпитате, разбирам. Това може и да ми помогне: нова съм в работата на открито, извън лабораторията, но не искам да ми се четат лекции.

— Само исках да кажа, че ако започне да изглежда, че ви подвеждам, че ви увличам умишлено в насочването към някое доказателство, това няма да е от полза, за който и да е заинтересуван. По-добре вие да ми казвате, отколкото аз да ви казвам. Разследването е ваше, съдебно-следствено казано.

Тя хареса това и каза:

— Дайте ми минута насаме преди това място да се е превърнало в зоологическа градина.

— Вземете колкото време искате — каза той и отстъпи назад. Започна да я гледа как върши работата си и му се стори, че го прави много по-трудно, отколкото си беше представял. Чувството му не беше много по-различно от това, което беше изпитал, когато гледаше как Еми се качва за първи път на училищния автобус.

Отдалечи се достатъчно далеч, оттатък яркооранжевата полицейска лента, която Нелсън беше опънал. Тя остана няколко минути на мястото си, обикаляйки автомобила и правейки снимки.

Ръсти излая и Джеймс се обърна. Пристигаше джипът на съдебния следовател при смъртни случаи и веднага след него — сребристото голямо BMW — седма серия на доктор Емануел.

Доктор Рикардо Емануел носеше трифокални очила с дебели черни рамки и лещи, които значително уголемяваха очите му.

— Здравей Джеймс — поздрави го той, докато си стиснаха ръцете. Между устните на Зоро, както беше наричан лекарят, постоянно стърчеше „Шърман“ без филтър и бузите му хлътваха като всмукваше. Беше по лек черен полиестерен широк панталон, черни мокасини с раздърпани кожени пискюли, а гарвановочерната му коса беше сресана право назад, имаше вид на здраво и мокро прилепната към главата, като че ли готова за устояване на някакъв мощен вихър. Носеше в ръка голяма шофьорска порцеланова чаша „7-Единайсет“ с кафе. Цигарата му, завита в кафява хартия, беше затъкната дълбоко между зъбите. Светлосивкав пушек излизаше от ноздрите. Отглеждаше си тънък като молив мустак, който извънредно много беше допринесъл за прякора му и, подобно на много други хирурзи, държеше ръцете си безупречно чисти и ноктите — постоянно подрязани. Когато се усмихнеше, показваше комплект яркобели зъби, нарушен единствено от едно мъртво на вид, кафяво петно по средата с формата на диамант, последица от неговите цигари без филтър. Въпреки че английският на Зоро беше безупречен, акцентът му си оставаше гърленоплътен. — Вярваш ли в съвпаденията, Джеймс? — попита той и гъстият дим излезе едновременно от устата и ноздрите му.

— Не — отговори Дюит.

— Както и аз.

Въпреки че им се плащаше скромно да провеждат аутопсии и редките прегледи на открито, и имаха тази работа като обществено задължение, тримата местни хирурзи, които се редуваха един след друг като медицински екзаминатори, вършеха всичко действително с чувство за истинска отговорност. Зоро изтрака нещо на испански. Дюит не говореше този език.

— Дяволът е направил лоша шега — каза той на английски. — Иска ми се тук да има някой друг, на когото да се опра, Джеймс. Почти нямам квалификация да работя така на открито.

— Много добре си тук, Зоро. Имаме една лабораторна техничка, превърната в съдебен следовател — посочи той Клеър, — един съдебен следовател превърнат в детектив и един хирург, превърнат в медицински екзаминатор. Така че добре дошъл на борда.

— Какво точно искаш да направя? Правил си много повече от мен такива неща, Джеймс.

— В случай като този — очевидно задушаване — медицинските данни стават много по-важни.

— Мразя тия книжни приказки. Те са най-неприятното нещо — Емануел подхвърли остатъка от своя „Шърман“ и го размаза с върха на добре излъсканата си мокасина.

— Два трупа за три дни. Но кой ги брои? — каза Дюит.

— Никой ли не е докосвал трупа?

— Един от моите униформени е проверявал за пулс. Това е всичко.

— Добре.

— Искам да разбера кога е умрял, как е умрял и къде е умрял, ако въобще е възможно.

— Защо как?

— По Осбърн нямаше никакви контузии, нали така? Никаква следа от насилие. Кръвният тест показа, че няма никакви наркотици, само слаба токсикация. Така че какво прави този човек? Да не би да кара жертвите да седят спокойно докато ги отравя с газ?

— Интересно. Как, наистина? Не съм се замислял над това.

— Може би ги омагьосва до смърт. Както ти жените — добави Дюит. На Зоро му харесваше да има преувеличената репутация на мъж, по който си падат жените.

С помощта на двамата пожарникари, които бяха в джипа на съдебния следовател при смъртни случаи, трупът беше изваден от кабината на пикапа и сложен на земята. Зоро отвори лекарската си чанта, нахлузи чифт ръкавици и започна своя преглед, докато Джеймс Дюит, който подобно на него беше с ръкавици, огледа съдържанието на портмонето на мъртвия. Клеър О’Дейли старателно фотографираше асфалта зад малкия камион. Това засили любопитството на Дюит, но той го потисна.

— Както изглежда, задушаване, Джеймс — каза лекарят. — Пак няма очевидни контузии. — Провери очите на мъртвия и после прокара леко ръка по ръцете му, стискайки на някои места, за да провери костите. Достигна дланите и каза: — Тук има малко синини — което притегли веднага Дюит до него.

— Мийт Малкъм Макдъф — каза Дюит, четейки шофьорската книжка.

Зоро кимна към синкавото лице на мъжа.

— Живее горе в Санта Роза.

— Живееше — поправи го Емануел. — Гледай тук — добави той, сочейки външната страна на дясната ръка над лакътя. — Лека синина от контузия и по цвета й мога да съдя, че е станала точно преди смъртта.

Дюит побърза до своя „Зефир“, отвори багажника и дойде само след няколко секунди с две хартиени торби и ролка лейкопласт. Приведе се до трупа и помогна на Емануел да запечатат двете ръце в торбите, което беше необходимо предпазно средство да се съхрани всяка възможна следа по тях като веществено доказателство.

Лекарят вдигна едната ръка на мъртвия и после я пусна внимателно долу. После докосна врата.

— Починал е най-малко преди два часа.

— Няма никакви бележки или квитанции — каза Дюит, продължавайки да рови из портмонето, — но има пари.

— Няма да разбера повече, докато не бъдат свалени дрехите му.

— Няма да те питам за това — каза Дюит, пусна портмонето в найлоновата торбичка, запечата я и залепи на нея етикета с номера на поредния криминален случай и датата.

— Направи го и ще се озовеш в състоянието на следващ медицински екзаминатор.

Точно в този момент, в 7 и 30 сутринта, часовникът на едната от китките на мъртвеца започна да излъчва на висок тон силен електронен алармен сигнал. Дюит и Емануел веднага се протегнаха и хванаха по една китка. Дюит разкъса горния край на хартиената торба да осигури достъп до часовника. Сигналът спря от самосебе си. През това време и лекарят беше свалил другата торба. Дюит каза:

— Почакай — протегна се през трупа и показа светлата като гривна ивица кожа на китката на другата ръка, дясната. — Виждаш ли това?

— По-светъл тен — каза Емануел, — причинен от…

— Ръчен часовник — завърши изречението му Дюит и вдигна лявата китка. — Тогава какво прави той тук?

— Аз премествам часовника си, когато работя.

Дюит погледна за момент Макдъф. Пълен, над средното тегло, на около четиридесет и пет, побеляваща коса.

— Когато го прегледаш, Зоро, не само затвори в торби всичките му вещи и дрехите, но го прегледай с лазера и провери за отпечатъци.

— В случай, че някой друг го е обличал.

— Точно така. Този някой друг може да е оставил отпечатъци от пръсти след себе си върху кожата на Макдъф, без да знае, че имаме технология да ги открием.

— Лазерът е твой бизнес. Има такава машинария в криминалната лаборатория.

— Дадено.

— Във всеки случай днес трябва да си на аутопсията на Осбърн. Днес ще трябва да се оправи документацията за този, така че за днес ще имаме двама.

— Не мога да чакам — направи забележка Дюит. — Днес никакъв обяд.

— Бил си на аутопсии преди и знаеш как е — настоя Емануел.

— Преди много време. Една от радостите на съдебните следователи е, че слагат трупа в торба и го отнасят.

— Точно това ще направя аз — обясни Емануел и даде знак на двамата мъже от джипа на съдебния следовател при смъртни случаи, че е готов. — Ще се видим на обяд — каза той.

Клеър фотографира камиона каравана от много различни ъгли. Възстанови престъплението, напомни си тя, добре съзнавайки, че той постоянно я гледа.

Ако беше убийство, както той предполагаше, тогава убиецът беше оставил трупа тук, беше нагласил камиона да изглежда както сега и беше избягал. Тя коленичи на четири крака и започна отблизо да търси отпечатъци от стъпки, за да добие ясна представа за евентуални най-скорошни следи само няколко инча оттатък асфалта. Забеляза изхвърлена дъвка, камъчета, остатък от детска захарна пръчка, угарки от цигари, смачкана капачка от бирена бутилка. Взря се още по-внимателно и само след миг интригуващи следи в пясъка просто подскочиха в очите й. Можа ясно да види следите от гумите на камиона, водещи към паркинга. Това, което привлече най-силно вниманието й обаче, беше дълга виеща се следа, продължаваща към сигналните конуси, които беше разставил Нелсън. Следа от велосипед!

Подбирайки подходящ ъгъл, тя засне няколко пъти следата в близък план и я измери със специална рулетка. Добре осъзнаваше потенциалното й значение за следствието. Крайбрежният вятър засили поривите си и бързо навя разни треволяци от плажа, които все повече замърсяваха мястото на инцидента. Тя заработи по-бързо. Възстанови престъплението. Убиецът беше избягал от мястото на действие с велосипед. Велосипедът е бил сложен отзад на камиона. Убиецът е докарал камиона дотук. Господи, почти го видя пред себе си да върши всичко това, като че ли в главата й се прожектираше филм. Значи това била тръпката на работата на открито! Той паркира камиона, закрепва маркуча… Тя възстановяваше всичко стъпка по стъпка, следвайки въображаемите му действия.

Възстанови престъплението.

Той закрепя маркуча с найлоновите лепенки, залепя пролуката на прозореца на пътника да не пропуска и проверява работата си. Трябва да е непрогледна тъмнина. Сложил си е ръкавици да не остави следи. Отива отзад на камиона, отваря задната врата на каравана от фибростъкло и изважда велосипеда. Три изисквания за съдебния следовател: добро око, вродено любопитство, търпение.

Започна цялостен оглед на платформата и каравана на камиона, започвайки със задната страна, мислено разделяйки я на четири равни части. Очите сканираха внимателно всяка четвъртина, готови да открият най-малката несъвместимост. Приблизително по средата на закръглената задна врата забеляза нещо и съсредоточи в него всичките си усилия. Драскотина върху нея и то така, че предметът, с който беше нанесена, беше оставил миниатюрни люспести частици от своята повърхност. Боя! Отгоре в комплекта си от прибори и инструменти имаше най-необходимото: различни пинсети, ножици, скалпел, резачка на тел, малък трион, рулетка и силна лупа. Огледа боята първо през лупата, после я фотографира, след което с помощта на скалпела остърга малко от нея в стъклена огнеупорна кутийка, която затвори и залепи с етикет с името на мястото на доказателството и своето име. Отвори вратата, влезе вътре и след още няколко минути откри петно от леко масло и последва същата установена процедура на заснемане, вземане на мостра и слагане на етикет.

Той прекрачи ограничителната лента, която тя беше поставила на асфалта, и надникна през отворената задна врата на каравана.

— Как върви работата? — попита я отзад и умът му веднага състави сексуален каламбур. Тя беше коленичила пак на четири крака в каравана и движенията й бяха ограничени от тясното пространство. Имаше нещо в тази нейна поза: за миг той си спомни Джулия в същото положение.

— Добре — отговори тя на запитването му. — Празник за съдебния следовател — допълни и се измъкна навън. Посочи до ограничителната лента и продължи: — Следа от велосипед, отиваща право от или идваща право до камиона. Фотографирах я отблизо за изследване. Би трябвало да можем да получим много точни резултати и да можем да разберем какъв е велосипеда и какво е приблизителното тегло на този, който го е карал. А това — каза тя, показвайки стъклената огнеупорна кутийка — може да ни каже какъв е велосипеда.

Той забеляза тъмните на цвят люспи в кутийката и позна, че са от боя.

— Намерих го върху задната врата — каза тя гордо. — Освен това и малко масло — верижно или за някакъв механизъм, ако не греша. Ще трябва да дам и двете за хроматография. Иска ми се вече да премина към огледа на кабината, защото тук няма смисъл да се гледа толкова детайлно, но същевременно искам да го забавя, тъй като на таблото до волана имаше дупка, нали я видяхте? Като гледам как се виждат разни проводници в нея, най-вероятно радиокасетофонът е бил…

— Откраднат?

— Ще проверим кабината за отпечатъци в лабораторията. Имаме камион, който ще го закачи и откара там — каза тя авторитетно. Прибра принадлежностите си. — Ваша работа е, детективе, но от гледната точка на съдебен следовател може да се каже, че самоубийството е по-трудно да се обясни, отколкото умишленото убийство. Освен — направи уговорката тя, — ако той е карал велосипед отзад в камиона. Ако случаят излезе да е такъв, тогава можете да възстановите кражба, която е последвала самоубийство: открадване на касетофона, на велосипеда и изчезване. Това остава една вероятност.

— Умишлено убийство? — попита той. — Аз или вие го казвате?

— Защо ли се случи така, че Брайън Марни определи мен за този случай?

— Кой на кого се надсмива? — попита той. След като тя не отговори, отговори той: — Вие трябва да извършвате лабораторната работа по случая Осбърн.

— Браво! Кой е по-добре да се изпрати от човека, запознат с доказателствата по първия случай? Този градински маркуч и PVC принадлежности изглеждат ужасно подобни, нали? И лепенките на прозореца на камиона. Учени сме да не се доверяваме на съвпадения, нали, детективе?

— Джеймс — поправи я Дюит.

— Сър! — Нелсън се приближи тичешком. — Имаме вероятен свидетел — обяви той задъхано.

3.

Името му беше Антъни де Сика, пълен, и напомняше на Дюит неговия командир Карл Кап: закръглен, мек и нисък. Почти нямаше коса. Под очите му тежаха торбички като от утайка от кафе; устните му бяха лъскави от слюнка. Де Сика кипеше от вътрешна енергия, което се показваше с постоянното преместване на значителното му тегло от единия крак на другия.

Дюит се представи и стисна грубата, къса, мазолеста ръка на човека:

— Видял сте значи кола, мистър Де Сика? — попита той.

— Точно там долу — отговори Де Сика. — Виждате ли там? Точно между дърветата.

Дюит се обърна и проследи линията на насочената ръка. Видя само задната част на камиона на Макдъф. Каза на Нелсън да отиде до багажника на неговия „Зефир“ и донесе фотоапарата му. Искаше снимка оттук — да се вижда мястото и от този ъгъл. Нелсън хукна веднага. — По кое време ще да е било? — попита Дюит.

— Казах на момчето — обясни мъжът, — че си правя кафе всяка сутрин точно в пет. Става точно за десет минути. Тъкмо си пиех втората чаша. Трябва да е било точно около пет и половина.

— И някой спря с кола?

— Не видях никой да спира. Чух силен гърмеж, като изстрел на пищов. — Сърцето на Дюит се сви от разочарование. Понякога се натъкваха на „творчески свидетели“, които фабрикуваха история с оглед да станат част от разследването. Де Сика може би беше чул, че там има труп на човек; сам бързо беше стигнал до заключението, че в историята е участвал пистолет, и сега си съставяше история. Дюит се опита да продължи да е непредубеден, въпреки че краткият му флирт с ентусиазма беше заглушен.

Де Сика продължи:

— Чу се, когато видях колите.

— Трябва да е било тъмно към пет и трийсет — каза Дюит.

— Много по-светло, отколкото можете да си помислите. Видях две коли. — След миг се поправи — Една кола и този камион.

— Видяхте ли колите като пристигнаха?

— Не.

— Можахте ли да видите поне един от шофьорите?

— Разбира се. Единия. Както казах на момчето… един голям, едър. Когато го видях, се приближаваше до вратата на камиона. Включи ръчно фенерче… но не можах да видя какво прави. После се върна в колата си и изчезна. Такъв звук като гръм издават и вратите, когато се треснат силно. Истински гръм.

— Разбрахте ли каква е колата?

— Мога да ви кажа, че беше към два тона. Май конвъртъбъл. С бял покрив.

Пристигна Нелсън с фотоапарата в ръка.

— Ще ме снимате ли? — попита Де Сика.

— Не, сър — каза Дюит, поглеждайки пак към паркинга. Колко ли може да е видял този човек в такъв час?

Записа в бележника си: „Двутонен конвъртъбъл? Силен удар като гръм? Едър мъж.“

— Ако ще ме снимате, да си сменя ризата — каза Антъни Де Сика.

4.

Кратко време след това периметърът на сцената на престъплението се изпълни с репортери и лица от различни администрации и управи. Дюит запозна накратко командира Карл Кап със случилото се, както и един следовател от офиса на окръжния прокурор и един лейтенант от офиса на шерифа на област Монтерей.

Кап направи кратко и внимателно обмислено изявление, което прокара пътя за една по-нататъшна пресконференция. Той отказа да съобщи определено време за пресконференцията и да коментира причината за смъртта, предупреждавайки, че „прекалени спекулации от страна на медиите могат да сложат ненужен товар върху гражданите на Кармъл“. Изражението на лицето му обаче не оправдаваше неговата увереност. Няколко минути по-късно се измъкна незабелязан от никой.

Дюит пристигна в офиса в единайсет часа, рови се известно време из куп розови бележки и после сподели подозренията си с винаги подкрепящия го Кларънс Хиндеман. Към обяд телефонира на отдела за съхранение на информация към Министерството на правосъдието на щата, намиращо се в столицата му Сакраменто, и поиска папките с материали по всички дела, свързани със смърт от задушаване през последните пет години.

Джини, както винаги превъзходна, откри за него сред папките един доклад на ФБР от тяхната Група по криминално насилие (ГКН), работеща по специална програма. ГКН, която се явяваше като секция на Научния блок по човешко поведение на ФБР, беше създадена в началото на осемдесетте години да проследява, анализира и систематизира всички престъпления, свързани с насилие. Ако такива престъпления се бяха случвали в Калифорния, тогава информацията от Сакраменто щеше да му помогне. Ако убийства като тези бяха ставали извън щата, тогава за тях щеше да знае ФБР. Стори му се иронично, че информацията, която търси, е последната информация, която желае: ако и двете служби потвърдяха подозренията му, тогава шансовете бяха, че е по следите на масов убиец. Дори най-големите ветерани между ченгетата се страхуваха от тези думи, събрани заедно.

Дюит пристигна в Общинската болница рано следобед и надникна при Анна, но само за кратко, защото две сестри в момента я почистваха.

Продължи с колата до горичката Пасифик гроув, където беше погребалния салон до гробището „Марейша“. Архитектурата му беше от края на осемнайсети век с испанско влияние — гипсова мазилка и покрив от червени керамични плочи, когато католическите мисионери за първи път се бяха установили в района. Портата от ковано желязо щракна музикално зад него и се затвори. Дори през януари различни храсти показваха способност да цъфтят с прелестни цветове. Музика на Уиндам Хил се чуваше от високоговорители в тавана в помещението за приемане. Освежаващ дезодорант ухаеше силно на сладко от малини и се опитваше да прикрие химическите миризми, които усилено нахлуваха откъм задното помещение, което беше без прозорци — Месарския магазин — както беше чувал да го наричат.

Там той намери доктор Емануел, седнал на табуретка. Очилата му драматично уголемяваха неговите очи. Той вдигна поглед и попита веднага:

— Разговаря ли с жената на Макдъф за идентификация на трупа му?

— Да и ще се видя с нея довечера. Така че ще може да дойде тук след разговора ни.

— Не можем да го разрежем докато нямаме положителна идентификация — каза Емануел.

— Жалко. Искаш да кажеш, че днес можем да оправим само единия?

Дюит отложи аутопсията като първо се залови с Емануел да огледат трупа на Осбърн с портативния лазерен прибор. Осветени с лазерната светлина и наблюдавани със специални очила, на фона на човешката кожа невидимо малките косми и влакънца изглеждаха флуоресцентно зелени и достатъчно големи. Технологията, която беше въведена в началото на осемдесетте години, позволяваше много по-голямо увеличение от предишния преглед с високоволтов увеличител. В резултат откриването на веществени доказателства на местопрестъпленията и в лабораториите започна да дава значително по-добри резултати.

След като приборът беше включен, Емануел изключи осветлението. Докато Дюит продължаваше да размахва малкия жезъл на лазера над крака на Осбърн, Емануел разказа историята за това как лазерът беше решил един проблем с изнасилване и убийство преди две години като с негова помощ беше открит отпечатък от пръст по бедрото на жертвата, запазен от самата пот на убиеца. Подобно на космите и влакънцата, отпечатъкът от пръст бил станал видим под въздействието на лазерната светлина, яркозелен на цвят, и дал прозвище на прибора дори сред юридическите кръгове — „магическия жезъл“. Точно тези технологически нововъведения правеха съдебното разследване опияняващо за Дюит и в моменти като тези той се чувстваше съвсем на себе си, уверен в себе си, сигурен и стабилен. Скоро започна да вдига с пинсета косъмчета и влакънца от крайниците и торса на Осбърн и да ги оставя в стъкленица, на която Емануел беше сложил етикет. Компенсира обезкуражаването си от липсата на отпечатъци от пръсти с откриването на безброй памучни топченца от завалени влакна по прасците, бедрата и раменните лопатки. Естествени влакна като памучните често бяха пропускани, защото бяха достатъчно общоприети за всяка криминална сцена. Като криминалист обаче, Джеймс Дюит не пропускаше нищо: всички доказателства трябваше да бъдат събрани, независимо дали имаха пряка връзка с разследването.

Най-накрая Дюит достигна главата на Джон Осбърн и откри половин дузина полуразмазани отпечатъци от пръсти, където вероятно той се беше пипал, за да се нагласи пред огледалото. Дюит насочи струята светлина из косата на Осбърн и попита без да вдига поглед:

— Изпрати ли дрехите му в лабораторията?

— Да, всичко беше поставено отделно в торба, както каза. Защо, какво намери?

Дюит вмъкна внимателно краищата на пинсетите в косата му и извади някакво влакно. Като всеки професионалист Дюит беше запознат с елементите на своя занаят. Както дърводелец можеше веднага да вземе от купчината с пирони този, струващ десет пенита, или хирург като Емануел можеше веднага да идентифицира орган, Дюит познаваше своите косми и влакна.

— Из косата му от тази страна е пълно с такива — каза той, насочвайки светлината към синтетичната завъртулка, държана от неговата пинсета. Влакънцето видимо се наелектризира, когато улови светлината.

— Какво е това? — попита лекарят.

— Ако не греша — каза Джеймс Дюит, — ще кажа, че е влакно от синтетична материя за килими. — Остави жезъла настрани, отдалечи се и включи светлините на тавана. Видя естествения цвят на влакното. Вдигна го към светлината и погледна в него. Позна този цвят. — Багажът на Осбърн беше натъпкан в задната част на багажника. Това ме озадачи отначало. Но мисля, че сега знаем защо.

— И защо е така?

— Багажникът е бил прекалено малък за велосипеда — каза той, смущавайки лекаря, който не знаеше подробностите по случая, — така че вместо него той е сложил трупа.

5.

Неуспял да намери кой да го замести, Дюит пристигна за своята доброволна работа в аквариума на Монтерей десет минути преди седем. В колежа той беше най-добрият в кръжока по морски науки, докато не го ухапа заразата на криминалистиката. Подобно на много свои сегашни колеги и той не знаеше как точно се е озовал в нея. Вечерите в аквариума обаче го връщаха обратно при неговата стара любов и изпълняваха ролята на добре дошло развлечение.

Тази вечер аквариумът, който представляваше реконструирана консервена фабрика с форма на U, гледаща към океана, беше сравнително празен. Това Дюит посрещна с облекчение, тъй като вечерите с много посетители, докарвани с редовните крайградски автобуси за екскурзианти и гости, бяха отегчителни, уморителни и притеснителни. Влезе както винаги през входа за персонала и мина под шейсетфутово точно копие с реални размери на сив кит и неговото малко. Вентилационната система над главата му работеше доста шумно и Дюит се ядоса, че още не е поправена. Тръгна право към гишето за информация. Над него малко стадо гипсови китове плуваха към прозорците с рисунки. Дузина любопитни посетители се бяха спрели да гледат морските видри на местата за гледане на повдигнатия под и пода с нормалното ниво.

Дюит спря на информацията, да попита дали може да разговаря за минута със Синтия Чатърман, която беше много активна като член на управителния съвет — една амбициозна и намахана, разведена със скъпи дрехи и стържещ глас. Дюит зае мястото си до гората от водорасли. Със своите трийсет и един фута дълбочина и шейсет и един фута дължина този най-голям резервоар на аквариума съдържаше 335 000 галона морска вода и доста голяма част от петте хиляди живи морски същества на аквариума. Дюит знаеше английските и латинските имена на всеки вид в този резервоар и някои от по-видните обитатели беше нарекъл с прякори. Любимка му беше костенурката „Мила“. Работата му беше да бъде жива енциклопедия, мистър Всезнайко за любопитните, и беше взел тази отговорност присърце.

Трийсетфутовите дървета от тъмнозелено-кафяви водорасли се люшкаха заедно с изкуствено поддържаното поклащане на водата. Акули, сьомги, морски игли допираха носове до прозорците за наблюдение. Дюит обясни на една млада двойка как богатата на хранителни вещества истинска океанска вода се изпомпва в резервоара с дебит две хиляди галона за минута по време на часовете, в които аквариумът не работи за посетители, за да може обитателите му да се хранят пълноценно. Водата се филтрираше до известна степен рано сутрин от всякакви замърсявания, за да може през деня да се осигури нормална гледка за посетителите.

След като наобиколи малкото посетители, което не беше тежка работа за него, в 7 и 30 той зави по извивката на U-то и отиде в обществената кафетерия. До една маса седеше сама Беатрис Макдъф. Позна я по черната рокля и тъгата в очите. За да бъде сигурен, все пак провери:

— Мисис Макдъф?

Тя прехапа долната си устна и кимна утвърдително.

— Детектив Дюит — каза той, — Джеймс.

Тя кимна пак.

Той седна от другата страна на масата, с лице към нея, и почака няколко дълги минути докато тя вдигне поглед. Двойка на съседната маса се оплакваше на някакви приятели от хората, които пушели в екскурзионния автобус, който ги беше докарал дотук. Шестгодишно момче стоеше до един от прозорците за наблюдение, загледано в осветените поклащащи се води и постоянно подвикващо:

— Китове, мамо, китове.

Момчето гледаше двойка игриви китове, единият от които бременен.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си да дойдете тук — започна той. — Не можах да намеря друго място. — Всъщност той знаеше, че тя е отседнала в хотел на по-малко от миля оттук.

Тя прокара нокът по фигурките на изкуствения фурнир, с който беше облепен плота на масата.

— Пътуването дотук е много дълго. — Но ми кажете — попита тя с мрачен тон, — нали само ще го идентифицирам. Не мога да го взема вкъщи, не мога. Нали това можете да направите и е в задълженията ви?

— Предполагам, че да — призна той.

Лицето й застина в някакъв израз на напрежение. Махна неопределено ръка и погледна нагоре с безжизнени очи.

Дюит каза:

— Има причина за забавянето: ние вярваме, че съпругът ви може да е убит. Като доказателство…

— Ох, слава Богу — прекъсна го тя. — Не е самоубийство, нали? Той веднага разбра почти със сигурност, че тя е живяла с неприятната мисъл, че е изневерила на своя съпруг и така го е довела до самоубийство. — Знаех си, че няма да е самоубийство — каза тя с по-ясен глас, изведнъж оживена.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

Тя се съгласи с кимване на глава.

— В камиона изглежда преди е имало радиокасетофон. Можете ли да ми кажете кога е бил откраднат?

— Откраднат? Невъзможно.

Дюит почака още малко. Ако чакаш много дълго, другият човек неизменно започва да говори пак, за да запълни празнината. Тя продължи:

— Когато разговарях с него вчера по обяд, не спомена за такова нещо. Невъзможно. Моят Мак обичаше толкова много своя радиокасетофон. Щеше да побеснее. Откраднат?

— Разговаряли сте с него вчера по обяд?

— Обикновено ми се обаждаше по два пъти на ден, ако успееше.

— И не спомена за радиокасетофона?

— Не, сър, не спомена.

Дюит си взе бележка и каза:

— И не ви се е обаждал втори път вчера?

— Не съм много сигурна. Бях при една съседка, която не е добре. Мак може да се е обаждал. Но ако стереото му е било откраднато, мога да ви кажа със сигурност, че щеше да разгласи из целия свят. Трябва да имате регистрирана в полицията застраховката му. Научихме, че има, когато миналата година откраднаха няколко имитации на касетофон в гнездото му.

— По някакъв бизнес ли е бил в този район? — попита Дюит.

Тя отговори с дълбок, замислен глас, опитвайки се същевременно да не изглежда слаба:

— Да. Ремонтираше микровълнови релета.

— Навярно за сателитни антени. И вкъщи се е занимавал със сателитни антени, нали така?

— Да, точно така.

— Открихме екипировка отзад в камиона, с която би трябвало да работи — обясни той. — И този път закъде пътуваше?

— Някакви проблеми с микровълнови уреди във форт Орд. Ходи до форт Орд един-два пъти на месец. Там си има фирма с техници, но Мак се справя добре и сам с много от проблемите. Беше в армията преди и там се научи.

— Форд Орд — повтори Дюит.

— Точно така.

— Значи като отидеше в този район, обикновено оставаше да преспи?

— Зависи как е изпълнявал предвидените за деня посещения и ремонти. Имаше обикновено и друга работа на юг оттук, в Биг Сър. Ако свършваше с всичко, рано не оставаше.

— Когато оставаше, имате ли престава къде най-често може да е било? Някои любими места за похапване, мотели, нещо такова? — отвори пак бележника, приготви молива.

— Моят Мак не беше такъв. Не. Мак винаги отиваше в нови заведения. Такъв си беше. Ох, не искам да кажа, че никога нямаше да се върне в същото заведение, но не му беше такова правилото, разбирате ли. Разнообразието е ароматът на живота. — Замисли се пак малко. — Такъв беше моят Мак.

— Разбирам.

— Лошо ли е това?

Дюит вдигна рамене. Искаше му се да каже: „Това не прави нещата по-лесни за мен“. Но вместо това попита:

— Съпругът ви пазеше ли си бележки, квитанции, фактури, нещо такова? Водеше ли ри отчетност някъде?

— Да.

— Как по-точно?

— Имаше бележник. По-малък от бележника, който имате.

— Не намерихме такъв у него или във вещите му.

— Никакъв бележник? Не може да бъде. Трябва да сте пропуснали. Мак го носеше точно тук — каза тя, вдигайки ръка към въображаем горен външен джоб на сако. — Както свещеник носи своята Библия. Беше наистина много старателен — постоянно допълваше записките си и водеше добри сметки за отчетност.

— Да не би да го е оставил вкъщи?

— Не, сър. И дори да го е оставил, щеше да си купи друг.

— А квитанциите?

— Държеше ги в една малка найлонова подвързия. В задния си десен джоб — каза тя тихо и сведе поглед. Потри пръсти разсеяно и Дюит си я представи как изважда тази подвързия до пералнята, преди да хвърли панталоните вътре.

— Не намерихме никакви квитанции в портмонето му — каза той.

— Така ли, сър. Не може да бъде — възрази тя. — Не е възможно, детективе. Той изпразваше подвързията всеки последен ден от месеца. С гумени ластички прикрепяше квитанциите и ги слагаше в папки. Щях да знам — аз му водя счетоводството. Трябваше да има поне квитанции за бензин от две седмици и какво ли не още. Този месец пътуваше много по пътищата. Трябва да е имало много квитанции.

Дюит надраска бележка.

— Някой друг да не ги е взел? — попита тя.

— Може и да е така — призна Дюит. Но въпреки това, не бяха намерени квитанции или фактури и у Осбърн. — Вашият съпруг споменавал ли е някога името Джон Осбърн?

— Този от вестниците? Да не би да ми казвате, че същият човек, който е убил Мак, е убил и това момче? Това ли ми казвате?

— Ако има връзка между вашият съпруг и Джон Осбърн.

Тя поклати глава отрицателно:

— Това е име, което нямаше да забравя.

Двете жертви имаха работа, която ги караше да пътуват нагоре-надолу по крайбрежието и неговите жилищни райони. Да не би Макдъф да е бил доставчик на наркотици, попита се наум Дюит и каза на глас:

— Има ли някакъв начин работата на двамата някъде да се пресича? Джон Осбърн беше лобист за индустрията на развлеченията. Вашият съпруг е бил активен в организационния край на сателитната индустрия. Нещо такова?

— Всичките дилъри са активни, особено след като правителството все си пъха носа из тяхната работа. Най-вече сред хора със свободни професии като Мак. Разбирам какво казвате. Предполагам, че може да са се познавали, но не съм сигурна. Щях да запомня името.

Той й зададе още дузина въпроси, опитвайки се да си изясни специфичните особености на ритъма на живот и обичаи на нейния съпруг, озадачен силно от факта, че „Мак“ Макдъф е държал своя магазин сам, а постоянно е разнообразявал привичките си, за да поддържа живота по пътя приятен.

Върна се пак към въпроса с квитанциите:

— От вида на камиона му може да се съди, че съпругът ви не е бил чак толкова подреден човек. Това вярно ли е?

— Искате да кажете, че е бил мърляч. Може да не беше подреден, но знаеше точно всичко къде се намира. Имаше много добра, услужлива памет. Ако имаше чист чифт чорапи в куфара му, знаеше точно къде са. Проверихте ли куфара му да не би квитанциите да са там? — попита тя, досетила се за това. — Ако имаше много квитанции, ги стягаше с ластичка и ги слагаше в куфара. Както казах, месецът му беше много напрегнат. Може да е имало цял куп от тях в куфара.

— Ще проверя — каза той и й благодари. — Никой от лабораторията не е започнал работа по него.

— Проверете куфара му — повтори тя тихо.

После Беатрис Макдъф стана резервирана, защото може би си спомни как е подреждала багаж в този куфар. Дюит протегна ръка над масата и хвана нежно нейната. Тя изглежда не забеляза. „Може да няма значение за вас точно сега, мисис Макдъф, искаше да й каже той, но ние правим всичко по възможностите ни да заловим виновника.“ Когато се чувстваше неудобно, имаше склонност да мисли с клишета.

— Преди няколко месеца загубих моята жена. Вие сте много силна жена, ако може да ви прозвучи утешително.

Тя кимна вежливо и сълзите и започнаха да текат обилно.

6.

Хауард Лъмбровски се чувстваше зле. След инцидента със Стивън Милър той беше подложен на тест за кръвна картина, който не беше положителен. Беше определен и като психически неспособен — задържаха го и го задължиха да си плати лечението. Очакваше да го лекуват с нещо по-друго, не да го хвърлят зад онези решетки. Сега, след като всичко това отмина, опитваше нов подход: възможно по-лек махмурлук. Беше ги намалил до четири чаши дневно — напълно достатъчно, за да прогони нервните треперения и тикове да не разкъсат тялото му. Стомахът му гореше. Във всеки момент можеше най-неочаквано да се облее в пот и сърцето му да започне да подскача като че ли ще се пръсне от инжектиран венозно адреналин. Замайвания. Черна магия. Гадене.

Всичко започна с Джон Осбърн и кокаина, който караше в жабката на колата си. Какъв шок беше тогава! Шок, който усложни всичко. Беше започнал незабавно да върти телефона и така пусна топката да се търкаля: имаше някои там, които се нуждаеше от бялото като сода прахче за няколко хиляди, и той разполагаше с него. Не беше като в ситуация на пиян, но трябваше да се оправя някак с това нещо.

Телефонното обаждане от изнудвача допълнително усложни проблемите му. То беше дошло след напиване и той я беше оплескал. Изнудвачите бяха непредсказуеми като жените. Човекът го беше видял, това беше съвсем ясно. Трябваше да уговори среща и да му напомни кой е шеф. Да се оправи с него. Всъщност дали той беше изнудвач, или човек, който се нуждаеше точно от тежка торба със сода?

Трябваше да се държи както трябва. Беше се явила възможност. Точно както едно време.

Сега обаче дължеше пак на себе си една стабилна доза. Беше 10 и 30, но му се струваше, че е 3 часа сутринта. Беше на крак повече от осемнайсет часа. Наведе леко бутилката и наля сладострастно обилна доза водка в чашата. Предната нощ я беше сипвал малко къса, и след това не беше нямал възможността да устои на неспокойния сън с адските кошмари на виещите се пушеци… синьо-сивкавото небе…

Искаше да си я изпие бавно, но не можа да я изпие така. В мига, в който езика вкуси течността, той отвори гърло и я изля разточително вътре.

Пет минути по-късно, когато телефонът иззвъня, той започна да се моли на статуетката на порцелановия Бог в неговата стая, паднал на ръце и крака, проклинащ питието, защото не си беше останало в бутилката мирно и спокойно. Почувства се измамен от най-добрия си приятел. Нищо не оставаше лоялно завинаги, нито дори водката.

Надигна се с болка, избърса уста от ръкава на ризата си и вдигна слушалката:

— Даа?

— Видях те пак тази сутрин — същият глас. — Мога да ти помогна, знаеш ли?

— Как? — попита Лъмбровски.

— Можем да си помогнем един на друг.

— Как?

— Този път няма да затвориш, нали? Добре.

— Искаш каквото имам?

— Казах ти последния път — каза другият мъж. — Ти искаш каквото аз имам.

— Вече ми писва от теб. Ще затворя пак, ако не спреш да ми вдигаш кръвното.

— Недей затваря! Ще съжаляваш. Видях те, не забравяй.

— Даа? Видя ме да правя какво, симпатяга?

— Обичам плажа сутрин, а ти?

Лъмбровски почувства, че болката в него се надига пак, закипява и се надига като изгарящ огън. Тръшна с всичка сила слушалката и хукна към тоалетната. Този път с малко кръв. Дяволски свят. Никаква лоялност, каквато и да е.

7.

Дюит застана на прага на болничната стая на Анна. Като че ли беше се завърнал в дома си, в който беше живял през своето детство преди много години: видя стаята през очите на непознат. Като че ли не виждаше нищо друго, освен това в съзнанието си — Клеър О’Дейли. Мислеше почти постоянно за нея вечерта. Бих искал да те запозная с моята дъщеря, се чу той да казва почти на глас. Дали друг човек би познал това тяло, държано в поза на човешки ембрион, с неговите пергаментово тънки ръце и коса като кичури захарен памук, че е на неговата дъщеря? Беше тяло, но всъщност едва ли тяло — неговият духовен обитател отдавна го беше опразнил. Неговият! Осъзна, че вече не мисли за него като за нея. Неговата Анна, неговата дъщеря. Тялото беше непознато. Едно откровение — неговата дъщеря си беше отишла.

Пристъпи по-близо до тялото, впечатлен от въздействието, което само един ден му беше оказал. Тя приличаше много повече на една от жертвите, отколкото на неговата дъщеря. Знаеше, че съществува специфична температура, при която леда става на вода, че има ден в календара, в който зимата спира да съществува, точна минута, която отбелязва преминаването на нощта в ден. Ледът вече не беше лед; вятърът вече не беше студен; небето вече не беше тъмно; тялото вече не беше неговата дъщеря. Толкова радикална беше тази мисъл, толкова внезапно приемането й от него, че отначало започна да се смее, а после да плаче. Стисна крехката ръка на дъщеря си изпълнен с толкова страх за бъдещето, колкото и за убиеца, който му убягваше.

8.

Окръжният прокурор Бил Сафелети не обичаше да прави на никого поклон до земята, дори на един голф професионалист в еуфорични шотландски карирани дрехи. Беше вече правил достатъчно поклони до земята много години, печелейки доверието на избиратели, ласкаейки този и онзи, от когото зависи много, ухажвайки съдии, печелейки съдебни дела. Не обичаше да му се казва как да върши работата си. Той успя да подхване с края на пръстите си власинка блуждаещ мъх от ръкава на своя тъмносив вълнен костюм и накрая се освободи от нея. Костюмът струваше 780 долара, плюс дяволски скъпите обувки от 233 долара, и като сложиш бакшиша… Днес отгоре на всичко беше един припрян ден и се чувстваше едновременно великодушен и виновен и позволи на някакво бездомно момче да му лъсне обувките. То пък взе, че използва някаква мазнина по погрешка и остави незаличимото грозно петно върху върха на лявата обувка. Отидоха по дяволите. Като че ли котка се беше изпикала върху тях.

Кметът Мани Рот крачеше бавно до него край прозорците на своя разкошен дом в крайморската част на Кармъл. Рот беше бивш играч на голф, който всъщност беше спечелил повече слава от своите телевизионни реклами, отколкото от победи в турнири. Негова запазена марка бяха отвращаващите цветни комбинации. Днес беше облечен с шотландски костюм на яркобели яркорозови карета, къси жълти чорапи и червени кожени обувки. Беше плешив, лицето му имаше изражение на тършуващ пор; имаше очи като месечини и уши като клоун в ролята на тъпанар. Един истински комик! Сафелети считаше човека за отчасти глупав, отчасти гений. Страхотен. На среща на градския съвет беше по-малко от убеждаващ. Но избирателите го обичаха заради неговия волнодумен хумор и желание да се отклонява от приготвения текст. След като Клинт Истууд напусна кметството на Кармъл, Рот лесно беше издигнал своята знаменитост с надути приказки.

Наскоро предекорираният му дом отразяваше неговите седемцифрени приходи през последните няколко години. Щом поддържаше удара си на голф под контрол, значи имаше шанс за цял вагон слава. Единственото нещо, което липсваше на Мани Рот, беше жена. Беше опитал пет и ги беше използвал като топки за голф. Последната го беше зарязала само преди два месеца заради, както казваше слуха, един спонсор на спортни прояви, живеещ край Лос Анжелис. В резултат на това Рот, който имаше синдрома на насъбрана и потисната енергия, крачеше напред-назад по пода край прозорците като очакващ баща. Това, от което се нуждаеше, беше една нощ в кревата с платена професионалистка. Обикаляха слухове и за това.

— Ще се срещна с тях сутринта, Бил. Бих искал да разбера добре кое как стои — каза Рот.

— Аз не бих се срещнал пряко с тях, Мани. Използвай Тад, за Бога. Градският администратор може да си напъха носа в такъв вид неща.

— Искам да се справя с това сам.

— Става дума за активно полицейско разследване. Хора като Кларънс Хиндеман и Дюит са го взели много насериозно. Докато човек като Кап е съвсем друга история. Той е от старата школа. Трябва да внимаваш и да се пазиш, Мани. Можеш да им кажеш как този случай засяга твоите неща, но не можеш да им кажеш как да движат тяхното си шоу.

— Но доказателствата?

— Доказателствата засега са слаби. Но има още много работа за вършене.

— Достатъчни ли са да се нарече предумишлено убийство? Тази дума ми изкарва ангелите. Знаеш ли какво може да направи на този град?

— От това, което ми показа тук, а няма да те питам откъде имаш тези папки, Мани, мога да кажа, че нещата са много относителни; уликите са косвени. Още няма оформен случай, още не, въпреки че косвените улики са очевидно съществени. Дюит навярно е най-добрият съдебен следовател и детектив, когото някога съм срещал. Може така да се разшава и да извади от задника си, ако трябва, най-неочакваното доказателство. Познавам го. Вярвам на инстинктите му. На хартия имаме две самоубийства, за които някои факти съвпадат. Виждал ли си някога какво е вътре в лабораторията в Салинас, Мани? Трябва някой път да им направиш посещение. Имахме един случай, когато Дюит откри следи от цветен прашец в ушната кал на жертвата, за Бога. Не се бъзикам. И той беше достатъчен, за да се убедят съдебните заседатели и обвинението да спечели. Триъгълникът от моторно масло може да не изглежда като нищо за теб и мен…

— Какво казваш ти в крайна сметка: имаш или нямаш случай, базиран на това, което прочете тук.

— Мани, не е така просто…

— Да или не?

— Не.

— А. Значи е доста прибързано в този момент да се нарече предумишлено убийство, мистър Прокурор?

— Все пак убийство на човек.

— Каквото и да е.

— Няма начин да се нарече самоубийство, освен ако не си сигурен, че е самоубийство — припомни Сафелети.

— Проклето да е всичко, Бил! Самоубийство е докато докажем, че е предумишлено убийство.

— Технически не е така, не. Технически Дюит е открил тези относителни доказателства, които навеждат на мисълта за подозрителни казуси.

— Мразя този термин… което слага случая върху ничията земя на неопределеността, докато всички факти бъдат претеглени за тяхната доказателствена стойност.

— Докато работим с този подход — „никакъв коментар“, ние сме неподвижни мишени. Пресата е свободна да си спекулира както иска.

— Ти попита за моето мнение — ето ти го. Дюит работи добре. Търпелив е, въпреки намесата на Джеси Осбърн.

— Кой е казал нещо за нея? — попита Рот възмутено.

— Никой не трябва да казва — реагира Сафелети. — Трябва да ти кажа нещо, Мани, като на приятел. — Бил Сафелети мразеше да се кланя до земята, да, но знаеше как да използва въжетата, подобно на човека до него. Ако републиканците спечелеха изборите в района с голямо мнозинство, както се очакваше, Сафелети можеше да спечели още един мандат покрай Рот. Груповата работа беше ключът, не индивидуалната. — За тези копия — той посочи папката на Осбърн пред него. — Ченгетата следват стриктна процедура за копиране на документи в активни папки. Това са документи, по които продължава да се работи и не са предадени за архив. Тези копия са незаведени и следователно е незаконно да ги притежаваш. Искам да ти кажа, Мани, че не бих отишъл да вадя такива документи от куфарчето си, ако бях на твое място. И знаеш, че нещата между нас са открити и честни — каза той и застана съсредоточено, търсейки друга власинка по костюма си. — Ако искаш да играеш такава игра, играй я, това си е твой бизнес. Но аз не съм виждал тази папка.

— Дадено — Рот започна отново да крачи бавно. — Не знаех, че са така нещата. Благодаря ти, Бил.

— И още нещо трябва да се има предвид, Мани. Този, който е копирал за теб тези документи в папките, трябва да е имал достъп, което означава, че той или тя знае какви са изискванията. Щом този човек не ти е казал, значи мотивацията зад такъв пропуск е нещо, над което си заслужава да се замислиш. Ние сме служители на изборни длъжности, Мани. Уязвими сме.

— Разбрано.

— Уведоми ме, моля те, как е минала срещата ти утре.

— Ще ти се обадя.

Стиснаха ръце. Може би този тип беше далтонист. Може би това обясняваше нещата.