Достатъчно основание

14Пойнт Лобос

Изящните иглички на монтерейските борове капеха с последните капки на отминаващата буря. След една седмица дъжд, небето се изчистваше и ставаше ясно и лазурносиньо. Това изглежда беше многозначително за Джеймс Дюит. Той взе големия сак от нея с едната си ръка. Еми го прегърна през кръста. Един отбор, помисли си той.

Той беше успокоен от своя адвокат, че два пъти отлаганото му явяване пред специалните съдебни заседатели е чиста формалност — нещо, което трябваше да бъде изпълнено, тъй като беше отпочната съответната документация, която не можеше да бъде спряна — още една приумица на системата. Но той не беше толкова сигурен. И продължи да се подготвя. Не вярваше на адвокати. Не вярваше на системата.

Резерватът беше затворен официално само преди няколко минути. Те обаче имаха специално разрешение да са тук.

— Ами тя — попита Еми и вдигна поглед към баща си. — Как така въобще не й се обади досега?

— Заради специалните съдебни заседатели, Ем. Всеки смята, че е по-добре да не се срещаме и разговаряме.

— Но нали я харесваш? — попита тя. Той я погледна бързо, но тя вече не гледаше към него. Гледаше горите.

— А ти? — попита той.

— Има ли значение?

— Да, разбира се, че има.

— Харесвам я, татко.

— Така и си мислех.

— И тя ли се мести в града? — попита тя.

Той се засмя:

— Не. Дори не сме сигурни, че ние с теб ще се преместим, разбираш ли? Кларънс се опитва да ме разубеждава. Казва, че съдебно-следствената дейност няма да е така пълноценна сега, след като продължавам да съм ченге. Има натиск върху Кап да напусне. И мястото му може да се отвори за мен.

Продължиха умълчани още няколко минути. Единствените звуци наоколо бяха далечния сърф на вълните, песните на птиците и шумът на вятъра. Колкото повече мислеше той за урната в големия сак, толкова повече гърлото му се стягаше. Такова жестоко орязване на семейство за по-малко от година. Опита се с усилие да прогони това от съзнанието си и вместо него да мисли колко е благодарен, че има Еми и всичко наоколо. Изкачиха тясната кална пътека под поклащащите се клони на иглолистните дървета, хвърлящи вече вечерни сенки, които потрепваха по лицата им. Достигнаха до скална точка, от която отвисоко се виждаше Пасифика. Бурната тюркоазена вода се вълнуваше и пенеше в бяло. Вятърът беше приятно топъл и предвещаваше осезаемото идване на пролетта.

Еми взе сака от него, извади урната и я подаде на баща си.

— Аз ще свърша това, Ем, но си мислех, че може да поискаш ти — предложи той.

Тя бръкна в сака и извади втората урна.

— Мама — прошепна Еми, опипвайки малката керамична ваза в ръцете си, оглеждайки я. — Тя принадлежи на това място тук, както Анна и Ръсти, татко. Това беше нейното място — каза тя с дрезгав глас.

Дюит се опита да заговори, но успя само да кимне. Погледна неясно с премрежен поглед, докато неговата дъщеря отвори капака на съда с праха на жена му. Той направи същото с урната на Анна.

— Искаш ли да кажеш нещо? — попита тя. Косата се отвяваше настрани от лицето й. С всеки изминат ден заприличваше на Джулия.

Той поклати глава отрицателно.

— Няма нищо, татко — каза тя, изведнъж превръщайки се в по-силната.

Еми вдигна урната на нейната майка пред него. Двамата чукнаха урните като чаши при тост. Потискащият звук от чукнатата керамика беше отнесен бързо от вятъра.

Тя преброи до три. Двамата ги хвърлиха едновременно. После се прегърнаха силно, гледайки как пепелта се разпръсква на вятъра и урните падат все по-надолу, ставайки неумолимо все по-малки, след което изчезнаха погълнати от необятното море.