Достатъчно основание

15Специалният съд

Дюит беше наел апартамент от Сафелети, който изглеждаше добре. Адвокатът му, Хауард Карстейн, седеше до него във фоайето на съдебната палата на Сакраменто. Беше се облякъл проформа за пред специалния състав съдебни заседатели. Трябваше да се отговаря на въпроси, но вероятността към него да бъдат отправени някакви обвинения беше незначителна. Карстейн, който беше висок мъж с черна къдрава коса и светли очи, попита донякъде напрегнато:

— Чухте ли за Мейхъни?

Дюит се беше отпуснал, за да мине по-леко времето му и въпросът го обезпокои малко.

— Не — отговори той.

— Оказва се, че е получила доказателството на специалните съдебни заседатели неправилно. Нямала е право за това. Носят се приказки, че е вероятно да бъде лишена от адвокатски права. Дори и да не стане така, ще завърши като обикновен съветващ адвокат в източен Ел Ей или нещо такова.

Дюит не каза нищо, въпреки че се усмихна.

Вратата се отвори. Беше Клеър. Усмихна му се:

— Джеймс, очакват те.

Дюит стана, и след него и адвокатът. Прекосиха фоайето. Днес тя изглеждаше невероятно добре. Красива както винаги. Спряха и двамата се погледнаха очи в очи. Тя му липсваше; той й го каза, после се обърна настрани и влезе през вратата, държана отворена от човек от униформената съдебна охрана.

— Довечера ще се видим — каза тя. Той чу как вратата се затвори зад него. Масата на подиума беше огромна; съдебните заседатели бяха вперили погледи в него.

Минута по-късно той вече беше застанал на свидетелския стол.

В галерията беше Джеси Осбърн. Оттеглянето на нейната кандидатура беше обявено снощи в драматична телевизионна пресконференция, на която беше нарекла Дюит герой. Присъствието й в съдебната зала беше действително много добър знак. Тя улови погледа му и кимна в знак на подкрепа.

— Кажете името си, моля — каза съдебният пристав.

Той не вярваше на системата, която можеше да позволи Куин да бъде освободен, която можеше да изпрати в оставка човек като Кап с почести, която можеше да върне обратно Марвин Ууд в обществото с не повече от лек шамар по ръката. Обаче в момента не можеше да се сети какво би заменило нейното място.

Издърпа първо носната си кърпичка от джоба, свали очилата си и с другата ръка ги избърса. Погледна настрани към пристава, който държеше Библията.

— Джеймс Дюит — каза човекът на стола.