Духовна връзка

Глава 7

— Не със зъби — додадох припряно. — Хвърли се върху мен. Разтърси веригите си. Каквото можеш.

Виктор Дашков не беше глупак. Друг на негово място би се поколебал или би задал въпроси. Но не и той. Може и да не разбираше какво точно става, но усети, че това е шанс за свобода. Вероятно единственият, който щеше да има, по-голямата част от живота си бе прекарал, замисляйки сложни планове, затова се прояви като професионалист, когато трябваше да действа.

Вдигна ръце, доколкото му позволяваха веригите, хвърли се върху мен и изигра добро шоу, давайки вид, че се опитва да ме задуши с веригата между белезниците. Аз нададох смразяващ кръвта писък. В този миг пазачите се озоваха до нас, за да спрат този полудял затворник, нападнал бедното момиче. Но щом понечиха да го усмирят, аз скочих и ги нападнах. Дори и да очакваха, че съм опасна, което не беше така, аз ги изненадах толкова много, че нямаха време да реагират. Почти се почувствах виновна от нечестната си постъпка.

Ударих първия с юмрук толкова силно, че той пусна Виктор, политна назад и се удари в стената, докато сред настъпилия хаос Лиса трескаво внушаваше на Нортуд да остане спокоен и да не вика за помощ. Другият пазач имаше малко повече време да реагира, но се забави да пусне Виктор, за да се извърне към мен. Възползвах се, цапардосах го и се вкопчих в него, въвличайки го в директна схватка. Той беше едър и силен и след като разбра, че съм заплаха, отвърна на атаката ми. Удари ме по рамото и ръката ми изтръпна от пронизващата болка. Отвърнах със силен ритник в корема му. Междувременно другарят му се изправи на крака и се насочи към мен. Трябваше бързо да сложа край на това не само заради мен, а и за да им попреча да извикат помощ.

Сграбчих този, който беше по-близо до мен и с все сила блъснах главата му в стената. Той се олюля, зашеметен от удара, а аз отново го тласнах към стената тъкмо когато партньорът му ме достигна. Първият пазач се свлече в безсъзнание на пода. Не исках да го правя, но част от обучението ми бе да науча разликата между това временно да извадиш противника си от строя и да го убиеш. Щеше да се отърве само със силно главоболие. Поне така се надявах. Другият пазач обаче отново се хвърли в атака и двамата обикаляхме в кръг, като си нанасяхме удари и избягвахме други.

— Не мога да го поваля в безсъзнание! — извиках към Лиса. — Имаме нужда от него. Въздействай му с внушението.

Отговорът й дойде през връзката. Тя можеше да подчинява на волята си двама души едновременно, но това отнемаше голяма част от силата й. Още не бяхме приключили и тя не биваше да се изразходва докрай. Притеснението измести страха й.

— Нортуд, заспивай — нареди грубо тя. — Веднага. Върху бюрото си. Ти си изтощен и ще спиш с часове.

С периферното си зрение видях как Нортуд се отпусна и чух глухо тупване, когато главата му се удари в бюрото. Май докато приключим, всички работещи тук щяха да имат мозъчно сътресение. В този миг се нахвърлих на пазача, като използвах цялата тежест на тялото си, за да го изтласкам в полезрението на Лиса. Тя се вклини помежду ни. Той я погледна изненадано и това й стигаше.

— Спри!

Мъжът не откликна толкова бързо като Нортуд, но се поколеба. Този тип беше по-устойчив.

— Спри да се биеш! — повтори тя настоятелно, като усили внушението.

Силен или не, той не можеше да устои срещу духа. Ръцете му се отпуснаха безволево и той спря да се бие с мен. Аз отстъпих назад, за да си поема дъх и да оправя перуката си.

— Ще ми е трудно да задържа този — каза ми Лиса.

— Трудно за колко време — пет минути или пет часа?

— Някъде по средата.

— Тогава да тръгваме. Вземи от него ключа за Виктор.

Тя заповяда на пазача да й даде ключа от веригите. Той ни каза, че е у другия пазач. Претърсих набързо безчувственото му тяло — слава Богу, дишането му беше равномерно — и измъкнах ключа. Сега насочих цялото си внимание към Виктор. Откакто започна боят, той се бе дръпнал настрани и мълчаливо наблюдаваше схватката. Не се съмнявах, че извратеният му мозък обмисляше нови възможности.

Приближих се до него с най-страшната си физиономия и с ключа в ръка.

— Сега ще отключа белезниците ти — казах му тихо, но със застрашителна нотка в гласа. — Ще направиш точно това, което ти кажа. Няма да побегнеш, няма да се съпротивляваш или по какъвто и да е начин да се намесваш в плана ни.

— О? Да не би напоследък и ти да си започнала да използваш внушението, Роуз? — попита той иронично.

— Не ми е нужно. — Отключих белезниците. — Мога да те поваля в безсъзнание също толкова лесно като този тип и да те извлека навън. За мен е все едно.

Тежките белезници и веригите паднаха на пода. Подигравателното и самодоволно изражение не изчезна от лицето му, но веднага започна да разтрива китките си. Белезниците бяха оставили дълбоки синини по тях, но не исках да изпитвам състрадание към него. Той вдигна поглед към нас.

— Колко мило — промърмори замислено. — Никога не съм очаквал, че точно вие двете ще се втурнете да ме спасявате… макар че, като се замисля, вие навярно сте най-способни да го сторите.

— Спести си коментарите, Ханибал2 — срязах го. — И не използвай думата „спасение“, все едно си някой несправедливо осъден герой.

Той повдигна вежди, сякаш наистина вярваше в това. Вместо да спори с мен, кимна към Брадли, който бе заспал по време на борбата. В дрогираното му състояние внушението на Лиса бе достатъчно, за да го приспи.

— Дай ми го — рече Виктор.

— Какво? — възкликнах аз. — Нямаме време за това!

— А аз нямам сили за каквото и да сте намислили — изсъска Виктор. Любезната маска на всезнайко бе изчезнала, заменена от зло и отчаяно изражение. — Затворническият живот не означава само решетки, Роуз. Те ни лишават от храна и кръв, за да ни държат слаби. Ходенето е единственото упражнение, което ми е позволено, и то изисква доста усилия. Освен ако наистина не възнамеряваш да ме влачиш, трябва да ми дадеш кръв!

— Побързай — намеси се Лиса, преди да успея да отговоря каквото и да било.

Втренчих се изумено в нея. Щях да откажа на Виктор, но през връзката усетих смесените чувства, идващи от нея. Състрадание и… разбиране. О, тя продължаваше да го мрази, това беше безспорно. Ала в същото време знаеше какво означава да живееш с ограничено количество кръв.

Слава Богу, Виктор беше бърз. Устата му бе върху шията на захранващия още преди Лиса да бе свършила да говори. Замаян или не, но вливането на зъбите в шията му събуди Брадли. Той се сепна, но върху лицето му бързо се изписа блаженото изражение, което добиваха захранващите от вампирските ендорфини. Виктор се нуждаеше само от няколко всмуквания, но когато очите на Брадли започнаха да се разширяват, разбрах, че Виктор изсмуква много повече кръв. Скочих и издърпах мороя от уплашения захранващ.

— Какво, по дяволите, правиш? — избухнах, като разтърсих грубо Виктор. Отдавна ми се искаше да го направя. — Да не мислиш, че можеш да изпиеш кръвта му и да се превърнеш в стригой пред очите ни?

— Едва ли — промърмори Виктор и потръпна от болката, която му причиняваше хватката ми.

— Не смяташе да го направи — намеси се Лиса. — Просто за миг изгуби контрол.

След като задоволи жаждата си за кръв, Виктор отново стана любезен.

— Ах, Василиса. Винаги толкова разбираща.

— Не си прави погрешни заключения — изръмжа тя.

Изгледах кръвнишки и двамата.

— Трябва да вървим. Веднага. — Извърнах се към пазача, който бе под въздействието на внушението. — Заведи ни в помещението, откъдето следят записите от охранителните камери.

Той не ми отговори и аз погледнах с очакване към Лиса. Тя повтори искането ми и той незабавно се запъти към вратата. Адреналинът ми се бе покачил по време на схватката и нямах търпение да приключим по-бързо и да се махнем оттук. През връзката усетих нервността на Лиса. Тя може и да бе защитила Виктор, когато настоя за кръв, но докато вървяхме, се държеше колкото бе възможно по-далеч от него. Осъзнаването на грубата действителност за това кой е той и какво вършим, бе започнало да се промъква в душата й и това я изпълваше с ужас. Искаше ми се да я успокоя, но нямаше време.

Последвахме пазача — Лиса го попита как се казва, името му беше Джовани — през още коридори и пропускателни пунктове. Маршрутът, по който ни водеше, минаваше по периферията на затвора, а не през килиите. Почти през цялото време бях затаила дъх, ужасена, че може да налетим на някого. И без това твърде много фактори бяха против нас; не се нуждаехме от допълнителни усложнения. Но късметът явно беше на наша страна, защото не срещнахме никого. Вероятно се дължеше на факта, че беше още рано, а и не минавахме през най-строго охраняваната зона.

Лиса и Мия бяха накарали пазача в кралския двор да изтрие записите от камерите, но аз не бях свидетел на това. Сега, когато Джовани ни въведе в залата за наблюдение, не можах да сдържа ахването си. Целите стени бяха покрити с монитори, а пред тях имаше пултове със сложна плетеница от бутони и всякакви ключове. Навсякъде се виждаха бюра, отрупани с компютри. Почувствах се като в контролна зала за космически полети. Всичко в затвора се виждаше: всяка килия, няколко коридора, дори кабинетът на директора, където седеше Еди и си бъбреше с Тео. В залата имаше двама пазачи и аз се запитах дали са ни видели в коридорите. Но не, вниманието им беше съсредоточено върху нещо друго: камерата, която бе обърната към голата стена. Беше тази, която отместих в помещението за захранване.

Наведоха се към монитора и единият каза, че би трябвало да извикат някой, за да провери на място. После двамата вдигнаха глави и ни забелязаха.

— Помогни й да ги обезвреди — заповяда Лиса на Джовани.

Той отново се поколеба. Щеше да е по-добре да имаме „помощник“ с по-слаба воля, но Лиса нямаше представа, когато го избра. Както и преди, в крайна сметка той се подчини. И както преди, изненадата се оказа решаваща при схватката с тези двама охранители. Аз бях непозната — незабавно събудих защитните им реакции, но все още приличах на човек. Джовани беше техен колега, не очакваха атака от него.

Ала все пак не беше лесно да ги обезвредим. Не беше зле, че имахме подкрепление, а и Джовани свърши добра работа. Не след дълго единият пазач се озова в безсъзнание на пода — Джовани използва една хватка, за да спре за кратко притока на въздух към дробовете му, докато той изгуби съзнание. Другият охранител стоеше на известно разстояние от нас и аз забелязах, че постоянно поглежда към една от стените. Там имаше пожарогасител, ключ за осветлението и кръгъл сребрист бутон.

— Това е аларма! — възкликна Виктор точно когато мъжът се хвърли натам.

Двамата с Джовани го уловихме едновременно и го спряхме секунда преди ръката му да натисне бутона и да изпрати легион охранители срещу нас. Силен удар по главата го извади от строя. С всеки пореден противник, когото повалях при това нахлуване в затвора, чувството ми на вина все повече се засилваше, а стомахът ми се бе свил на топка от угризенията, които ме глождеха. Пазачите бяха добри мъже, не можех да се отърся от мисълта, че се бия на страната на злото.

Сега, след като останахме сами, Лиса предприе следващата стъпка.

— Джовани, изключи всички камери и изтрий записите от последния час.

Този път колебанието му бе много по-голямо. Да го накара да се бие срещу приятелите си бе изисквало огромно внушение от страна на Лиса. Тя продължаваше да го държи под контрол, но все повече се изтощаваше. Силите й щяха да отслабнат още повече, докато го принуждаваше да изпълнява командите ни.

— Направи го — изръмжа Виктор, който застана до Лиса. Тя трепна при близостта му, но когато погледът му се присъедини към нейния, Джовани се подчини на заповедта и започна да изключва камерите. Виктор изобщо не можеше да се мери със силата на Лиса, но дори малкият изблик на внушението му увеличи мощта на нейното.

Един след друг мониторите угасваха, след което Джовани написа няколко команди в компютъра, в който се запомняха цифровите видеозаписи от камерите. Върху пулта замигаха червените лампички за грешка, но нямаше кой да реагира.

— Дори и да ги изтрие, биха могли да бъдат възстановени от харддиска — отбеляза Виктор.

— Ще се наложи да поемем този риск — отвърнах раздразнено. — Препрограмирането или както там се казва не е по моята част.

Виктор завъртя очи.

— Може би, но разрушението определено е.

Беше ми нужно известно време, за да разбера какво има предвид, но накрая зацепих. Въздъхнах, грабнах пожарогасителя от стената и заудрях с него компютъра, докато не се превърна в купчина пластмаса и метални части. Лиса не откъсваше поглед от вратата, като потръпваше при всеки удар.

— Надявам се, че е звукоизолирана — промърмори тя.

— Изглежда доста яка — отвърнах уверено. — А сега е време да вървим.

Лиса заповяда на Джовани да ни заведе в кабинета на директора в предната част на затвора. Той се подчини и ни поведе обратно през лабиринта от коридори, през който минахме на идване. Благодарение на кодовете и електронния му пропуск минахме през всичките пропускателни пунктове.

— Предполагам, че няма да можеш да заставиш Тео да ни изведе? — попитах Лиса.

Лицето й бе мрачно, а устните — плътно стиснати. Тя поклати глава.

— Дори не зная колко още ще контролирам Джовани. Никога досега не съм използвала някого като кукла.

— Всичко е наред — опитах се да успокоя и двете ни. — Вече почти приключихме.

Но нямаше начин да ни се размине толкова лесно, неминуемо щеше да се наложи да влезем в нова схватка. Битките със стригоите в Русия ми бяха вдъхнали увереност в собствените ми сили, но сега не можех да се отърся от чувството за вина. Ако срещу нас се изправят десетина охранители, дори и моите сили нямаше да бъдат достатъчни.

Аз бях изгубила ориентация, но се оказа, че обратният маршрут до кабинета на директора, по който ни водеше Джовани, все пак минаваше през секция с килии. Над главите ни се появи друг надпис:

— Душевноболни? — попитах изненадано.

— Разбира се — промърмори Виктор. — Къде мислиш, че изпращат затворниците с умствени проблеми?

— В болниците — отвърнах, като преглътнах шегата, че всички престъпници имат умствени проблеми.

— Е, това невинаги е…

— Спри!

Лиса го прекъсна и спря изведнъж пред вратата. Ние останалите едва не връхлетяхме върху нея. Тя се дръпна рязко на няколко крачки встрани.

— Какво не е наред? — попитах аз.

Лиса се обърна към Джовани.

— Намери друг път до кабинета.

— Оттук е най-бързо — възрази той.

Лиса поклати бавно глава.

— Не ме интересува. Намери друг път, където няма да попаднем на други.

Той се намръщи, но внушението продължаваше да действа. Обърна се рязко и ние закрачихме забързано след него.

— Какво не е наред? — повторих въпроса си. Мислите на Лиса бяха твърде объркани, за да стигна сама до отговора. Тя се намръщи.

— Усетих аури на духа.

— Какво? Колко?

— Поне две. Не зная дали и те са ме усетили.

Ако не беше Джовани, който всеки миг можеше да дойде на себе си, и необходимостта да се махнем по-скоро оттук, щях да спра.

— Личности, владеещи духа…

Лиса толкова отдавна и толкова усилено търсеше други като нея. Кой би си помисли, че ще ги открием точно тук? Всъщност… навярно би трябвало да го очакваме. Знаехме, че тези, които владеят духа, танцуват по ръба на лудостта. Защо да не свършат в подобно място? Като се имаше предвид колко усилия ни струваше да научим за съществуването на този затвор, нищо чудно, че владеещите духа оставаха скрити. Съмнявам се, че някой тук знаеше какви способности притежават.

Двете с Лиса се спогледахме за кратко. Знаех колко отчаяно иска да разучи това, но сега не беше моментът. Виктор изглеждаше твърде заинтригуван от това, което си казахме, затова следващите си думи Лиса предаде по телепатичната ни връзка: Сигурна съм, че всеки, който владее духа, може да прозре през моите магии. Не можем да рискуваме да разкрият истинската ни идентичност, дори описанието да идва от хора, за които се твърди, че са луди.

Кимнах в знак, че разбирам и пропъдих любопитството и съжалението. Друг път щяхме да проверим това, да речем следващия път, когато решим да проникнем в строго охраняван затвор.

Най-после стигнахме до кабинета на Тео. Нямаше повече инциденти, въпреки че сърцето ми препускаше лудешки през цялото време, а мозъкът ми не спираше да повтаря: Върви! Върви! Върви! Когато групата ни влезе в кабинета, Тео и Еди си бъбреха приятелски за дворцова политика. Еди мигом скочи и отиде при Тео, разбрал, че е дошъл моментът да тръгваме. Задуши заместник-директора със същата ловка хватка, която Джовани бе приложил на един от другарите си. Бях доволна, че този път някой друг ще свърши мръсната работа вместо мен. За нещастие Тео успя да извика, преди да се строполи в безсъзнание на пода.

Незабавно двамата охранители, които ни бяха придружили по-рано, се втурнаха в кабинета. Двамата с Еди скочихме срещу тях, а Лиса и Виктор заповядаха на Джовани да се включи на наша страна. Но за да станат нещата още по-трудни, веднага след като обезвредихме единия от пазачите, Джовани се отърси от внушението и започна да се бие срещу нас. Още по-лошо — изтича до стената, където твърде късно открих, че има друг сребърен алармен бутон. Удари юмрука си в него и пронизващ вой разцепи въздуха.

— Мамка му! — изругах.

Физическият бой не беше сред уменията на Лиса, а и Виктор не беше по-добър. Двамата с Еди трябваше да довършим последните двама — при това бързо. Вторият от пазачите, който ни бе ескортирал, рухна и останахме само ние двамата и Джовани. Той замахна и ме удари силно — главата ми отхвръкна и се блъсна в стената. Ударът не беше достатъчен, за да загубя съзнание, но светът се завъртя около мен и пред очите ми затанцуваха блестящи точици. Застинах за миг, но Еди скочи върху него и след миг Джовани повече не беше заплаха.

Еди ме улови за ръката, за да ме изправи, след което четиримата хукнахме навън от стаята. Хвърлих един поглед през рамо към неподвижните тела. Мразех се за това, но нямахме време за угризения. Трябваше да се махаме. Сега. Всеки момент тук можеха да нахлуят останалите пазачи на затвора.

Групата ни изтича към предната врата, но установихме, че е заключена отвътре. Еди изруга и ни каза да го почакаме. Хукна обратно към офиса на Тео и след секунда се върна с електронната карта на Джовани, с която бяхме отворили доста врати. Слава Богу, вратата щракна и ние хукнахме като обезумели към наетата кола. Влязохме вътре, като Виктор не изоставаше. Бях доволна, че не направи никой от дразнещите си коментари.

Еди даде газ и поехме с пълна скорост обратно по пътя, по който бяхме дошли. Аз седях на предната седалка до него.

— Сигурна съм, че охраната на входа ще знае за алармата — предупредих го. Първоначалната ни надежда беше да излезем спокойно и да му кажем, че все пак е станала някаква чиновническа грешка.

— Да — кимна Еди със сурово изражение. И наистина пазачът излезе от караулката и размаха ръце.

— Това оръжие ли е? — възкликнах аз.

— Няма да спра, за да разбера. — Еди натисна яко педала на газта и когато пазачът разбра, че ще минем независимо от знаците му, отскочи настрани. Профучахме през дървената бариера, заграждаща пътя, оставяйки зад себе си облак от трески и прахоляк.

— Изглежда, Бъд ще задържи депозита ни — промърморих аз.

Зад нас се чуха изстрели. Еди изруга отново, но докато се отдалечавахме, изстрелите ставаха все по-слаби и скоро вече бяхме извън обсега на куршумите.

— Ако бяха улучили прозорците или гумите, щяхме да се тревожим много повече за това, отколкото за депозита — въздъхна Еди.

— Те ще изпратят хора по следите ни — обади се Виктор от задната седалка. Лиса отново се бе отдръпнала колкото бе възможно по-далеч от него. — Колите сигурно вече потеглят.

— Мислиш ли, че не съм се досетила? — скастрих го аз. Знаех, че се опитва да помогне, но той беше последният, когото исках да чувам в момента. Докато говорех, се озърнах назад и видях тъмните очертания на две возила, които се носеха по пътя към нас. Напредваха бързо и без съмнение не след дълго мощните джипове щяха да настигнат малката ни наета кола.

Погледнах към нашия джи пи ес.

— Скоро трябва да завием — предупредих Еди, не че той имаше нужда от съвета ми.

Предварително бяхме начертали маршрута си за бягство, състоящ се от множество остри завои по тези отдалечени шосета. Имахме късмет, че бяха доста. Еди зави наляво и почти веднага сви надясно. Но аз продължавах да виждам в огледалото за обратно виждане преследващите ни автомобили.

В нашата кола се възцари напрегнато мълчание, докато чакахме пазачите да ни настигнат. Ала за щастие не успяха. Направихме твърде много объркващи завои, но ми бяха нужни десет минути, за да повярвам, че наистина сме се измъкнали.

— Мисля, че ни изгубиха — рече Еди. Нотката на недоверие в гласа му отговаряше напълно на моите чувства. Лицето му продължаваше да е изопнато от тревога, а ръцете му стискаха здраво волана.

— Няма да им се изплъзнем напълно, докато не се махнем от Феърбанкс — заявих аз. — Сигурна съм, че ще ни търсят, а градът не е много голям.

— Къде отиваме? — попита Виктор. — Ако ми е позволено да попитам.

Извъртях се на седалката си, за да го погледна в очите.

— Това ще ни кажеш ти. Колкото и да не ти се вярва, не правим всичко това, защото ни липсва приятната ти компания.

— Наистина е трудно да се повярва.

Присвих очи.

— Искаме да намерим брат ти. Робърт Дору.

Насладих се на удоволствието да хвана Виктор неподготвен. След миг лукавото му изражение се завърна.

— Естествено. Това е продължение на молбата на Ейб Мазур, нали? Трябваше да зная, че той няма да приеме „не“ за отговор. Разбира се, никога не бих се досетил, че играете в един отбор.

Виктор очевидно не знаеше, че ние с Ейб сме в един семеен отбор, но нямах намерение да го осветлявам по въпроса.

— В случая няма значение — процедих студено. — Сега ти ще ни заведеш при Робърт. Къде е той?

— Забрави, Роуз — отвърна Виктор замислено. — Не си тази, която владее внушението.

— Не, но аз съм тази, която може да те върже отстрани на пътя и да се обади анонимно в затвора, за да съобщи за местонахождението ти.

— Откъде да съм сигурен, че пак няма да го направиш, след като получиш необходимата ти информация от мен? — парира той. — Нямам причина да ти вярвам.

— Прав си. На твое място и аз не бих си вярвала. Но ако нещата се получат, наистина има шанс след това да те пуснем. — Не, всъщност нямаше. — Това е риск, който трябва да поемеш, нали така? Знаеш, че никога няма да имаш подобна възможност.

Остроумните забележки на Виктор секнаха. Едно на нула за мен.

Мисли, които не можех да прочета, бушуваха зад очите му. Несъмнено обмисляше хитри планове как да обърне всичко това в своя полза, вероятно как да избяга от нас, преди да сме намерили Робърт. Това бих направила и аз.

— Лас Вегас — рече Виктор накрая. — Трябва да отидем в Лас Вегас.