Духовна връзка

Глава 10

И един от тях… един от тях…

— Не — промълвих, докато се хвърлях към най-близкия стригой — беше жена. Около нас се бяха появили трима стригои.

Еди също се задейства и двамата се опитвахме да избутаме мороите зад нас. Те не се нуждаеха от много подканяне. При вида на стригоите мороите заотстъпваха, образувайки нещо като тесен клин. Заради мигновените рефлекси на Еди и паниката на мороите бях сигурна, че никой не е забелязал това, което вече бях видяла.

Дмитрий беше сред тях.

Не, не, не, казах, този път на себе си. Той ме беше предупредил. Отново и отново го казваше в писмата си, че в мига, в който напусна сигурността на магическите пръстени, той ще дойде за мен. Повярвах му и все пак… да видиш реалността е нещо съвсем различно. Бяха минали три месеца, ала в този миг милиони спомени нахлуха в съзнанието ми с кристално чиста острота. Пленничеството ми при Дмитрий. Начинът, по който устните му — толкова, толкова топли въпреки студената му кожа — целуваха моите. Усещането за кучешките зъби, притиснати до шията ми и сладкото блаженство, което следваше…

Той изглеждаше съвсем същият, с тази тебеширена белота на лицето и червените пръстени около зениците на очите, които така силно контрастираха с меката, дълга до брадичката кестенява коса и иначе прекрасните черти на лицето му. Дори носеше дълго кожено палто. Сигурно беше ново, тъй като предишното доста се разкъса при последната ни битка на моста. Откъде се снабдяваше с тях?

— Махайте се оттук! — изкрещях. Думите ми бяха насочени към мороите, докато колът ми се забиваше в сърцето на жената стригой. Моментното объркване в коридора се оказа по-пагубно за нея, отколкото за мен. Тя се откри, а и не очакваше да съм толкова бърза. Убила съм много стригои, защото са ме подценявали.

Еди нямаше моя късмет. Той се препъна, когато Виктор се мушна покрай него, което позволи на другия стригой отпред — мъж — да запрати Еди в стената. Все пак това бе ситуация, с която се бяхме сблъсквали и преди и Еди реагира блестящо. Той тутакси се окопити от удара и след като мороите вече не му се пречкаха, се хвърли към стригоя и двамата влязоха в люта схватка.

А аз? Моето внимание бе насочено към Дмитрий.

Прекрачих падналата жена стригой, без дори да я погледна. Дмитрий изчакваше отзад, изпращайки подчинените си на предната линия на битката. Навярно защото го познавах толкова добре, подозирах, че той не бе изненадан, че ще се справя с единия стригой толкова бързо, а Еди ще затрудни другия. Съмнявах се, че му пукаше дали те ще оцелеят, или ще умрат. Те бяха само за отвличане на вниманието, за да се добере до мен.

— Нали те предупредих — заговори ме Дмитрий. Очите му бяха едновременно развеселени и пронизващи. Наблюдаваше всяко мое движение, двамата подсъзнателно се копирахме един друг, изчаквайки сгодния момент за атака. — Предупредих те, че ще те намеря.

— Да — отвърнах, като се опитах да не обръщам внимание на ръмжащите звуци, които издаваха Еди и другият стригой. Еди щеше да го победи. Знаех, че може. — Получих писмата ти.

По устните му пробягна усмивка, която разкри острите кучешки зъби, събуждайки у мен смесица от копнеж и отвращение. Тутакси пропъдих тези чувства. Преди се бях поколебала при срещата с Дмитрий и едва не бях изгубила живота си. Нямаше да позволя да се случи отново, а адреналинът, пулсиращ в тялото ми, ми напомняше, че в тази битка залогът е аз или той.

Той направи първото движение, но аз го избегнах — почти го предусетих. Това беше проблемът при нас. Познавахме се толкова добре — знаехме движенията си. Разбира се, това не означаваше, че бяхме равностойни противници. Дори като дампир той беше много по-опитен от мен, а като стригой уменията му се бяха увеличили.

— И въпреки това си тук — усмихна се той. — Съвсем глупаво си излязла навън, когато е трябвало да останеш на безопасно място в кралския двор. Не можах да повярвам, когато шпионите ми докладваха.

Не отвърнах нищо, а вместо това замахнах силно с кола. Той отскочи ловко встрани. Не се изненадах, че има шпиони дори през деня. Той контролираше мрежа от стригои и човешки създания и знаех, че има очи и уши, които наблюдават двора. Въпросът беше: как, по дяволите, бе влязъл в хотела посред бял ден? Дори да разполагаха с доверени лица сред човеците на летището или да следяха кредитните карти, както бе направил Ейдриън, Дмитрий и приятелите му стригои би трябвало да изчакат падането на нощта, за да влязат тук.

Не, не беше необходимо, осъзнах миг по-късно. Стригоите имаха начини да се справят с почти всяка ситуация. Камиони и ванове с тъмни, напълно защитени от слънчевата светлина купета. Подземни входове. Мороите, които искаха да отидат в някое от казината от хотела си, без да бъдат забелязани, познаваха тайните тунели, свързващи съответните сгради. Дмитрий сигурно също знаеше за тях. След като бе чакал да изляза извън защитата на магическите пръстени, бе направил всичко необходимо, за да се добере до мен. По-добре от всеки друг познавах изключителната му съобразителност и невероятни възможности.

Знаех също и че се опитва да ме разсее с приказките си.

— А най-странното от всичко е — продължи, — че не си дошла сама. Довела си морои. Винаги си рискувала живота си, но не очаквах от теб да си непредпазлива с техния.

Тогава ми хрумна нещо. Като се изключи едва доловимата глъч, идваща откъм казиното в другия край на коридора и звуците от нашата битка, всичко останало беше тихо. Не бяхме чули много важен шум. Да кажем като алармата при отварянето на противопожарната врата.

— Лиса! — изкрещях аз. — Махайте се оттук! Изведи всички оттук!

Тя би трябвало да се досети. Всички трябваше да се досетят. Тази врата водеше към горните етажи и навън. Слънцето още не беше залязло. Нямаше значение, ако алармата доведе охраната на хотела. По дяволите, това би могло да подплаши стригоите. Най-важното беше мороите да са в безопасност.

Но бързата проверка през връзката ни регистрира проблем. Лиса бе вцепенена. Зашеметена. Внезапно бе видяла с кого се бия и шокът бе твърде голям. Да знае, че Дмитрий е стригой, беше едно. Да го види — наистина, наистина да го види, съвсем различно. Знаех го от личен опит. Дори след като бях подготвена, появата му все още ме изнервяше. Тя беше изумена, неспособна да мисли или да се движи.

Отне ми само миг, за да усетя чувствата й, но в битката със стригой дори една секунда може да е разликата между живота и смъртта. Бъбренето на Дмитрий бе постигнало целта си и въпреки че го наблюдавах и вярвах, че съм нащрек, той успя да пробие защитата ми, тласна ме към стената и притисна ръцете ми толкова болезнено, че колът се измести в ръката ми.

Лицето му се озова толкова близо до моето, че челата ни се докоснаха.

— Роза — промълви. Дъхът му бе топъл и сладък до кожата ми. Би трябвало да мирише на смърт и разлагане, но не беше така. — Защо? Защо всичко с теб е толкова трудно? Бихме могли да прекараме вечността заедно…

Сърцето ми туптеше бясно в гърдите ми. Бях изплашена, ужасена от смъртта, от която знаех, че ме делят само секунди. И в същото време бях изпълнена с тъга, че ще го изгубя. Да видя познатите черти на лицето му, да чуя същия глас с лек акцент, който дори в този миг ме обгръщаше като кадифе… усетих, че сърцето ми отново се разбива на хиляди късчета. Защо? Защо трябваше да ни се случи това? Защо вселената бе толкова жестока?

Отново успях да се окопитя, да забравя, че това е Дмитрий.

Ние бяхме хищник и плячка — и ме застрашаваше опасността да бъда изядена.

— Съжалявам — процедих през стиснатите си зъби и го бутнах силно, но не успях да се измъкна от хватката му. — Представата ми за вечността не включва членството ми в мафията на неживите.

— Зная — рече той. Можех да се закълна, че видях тъга на лицето му, но по-късно се убедих, че сигурно съм си въобразила. — Вечността ще е самотна без теб.

Пронизващ писък отекна внезапно в ушите ми. И двамата трепнахме. Шумовете, предназначени да стреснат човешките същества, щом ги чуят, бяха наистина дяволски усещания, ако се чуят, както ние ги чувахме. При все това се изпълних с огромно облекчение. Пожарната врата. Най-после онези идиоти — и, да не се колебая да нарека приятелите си идиоти, когато се държат като такива — бяха напуснали сградата. През връзката усетих слънчева светлина и това ме изпълни с успокоение, макар че кучешките зъби на Дмитрий приближаваха артерията ми, откъдето само след миг щеше да бликне кръвта ми, за да бъде изсмукана ведно с живота от тялото ми.

Надявах се, че алармата ще отвлече вниманието му, ала той бе прекалено добър. Съпротивлявах се още известно време, надявайки се, че може да го изненадам с някое движение, но напразно. Това, което го изненада, беше колът на Еди, който се заби отстрани в корема му.

Дмитрий изръмжа от болка, пусна ме и се извърна към Еди. Лицето на Еди беше сурово и неумолимо. Погледът му не трепна. Дори появата на Дмитрий да го бе стреснала, приятелят ми не го показваше. Доколкото го познавах, за Еди той вече въобще не беше Дмитрий. Вероятно виждаше само един стригой. Така бяхме обучени. Да виждаме чудовищата, не хората.

Вниманието на Дмитрий се отклони за миг от мен. Той искаше да удължи смъртта ми. Еди беше само един незначителен дразнител, от който трябваше да се отърве, за да продължи играта.

Еди и Дмитрий се впуснаха в същия танц, както преди малко ние двамата с Дмитрий, с тази разлика, че Еди не познаваше толкова добре като мен движенията на противника си. Затова приятелят ми не успя да се изплъзне навреме, Дмитрий го сграбчи за рамото и го запрати към стената. Маньовърът бе предназначен да смаже черепа на Еди, но Еди успя да се извърти и така тялото му пое голяма част от удара. Болката сигурно е била ужасна, но той беше жив.

Всичко това стана за части от секундата. И в тези отлитащи мигове нещата се промениха. Когато Дмитрий се бе надвесил над мен, готов да ме ухапе, успях да преодолея импулса да мисля за него като за Дмитрий, личността, която познавах и която обичах. Приклещена в ролята на жертвата, която всеки миг очаква животът й да свърши, аз все пак успявах да се стегна и да впрегна всичките си сили за достоен отпор.

Но сега, докато наблюдавах как някой друг се бие с Дмитрий… като видях как колът на Еди се стрелна към него… ами, внезапно цялата ми хладнокръвна устремност се стопи. Спомних си защо бях дошла тук. Припомних си това, което току-що бях научила от Робърт.

Крехка. Надеждата беше толкова крехка. Бях се заклела пред себе си, че ако настъпи моментът, когато Дмитрий е на път да ме убие и аз още не съм узнала как могат да се спасяват стригои, ще го направя. Ще го убия. И това беше моят шанс. Заедно с Еди можехме да победим Дмитрий. Можехме да сложим край на дяволското му състояние, така както някога той сам бе желал.

И все пак… преди по-малко от половин час ми бе дадена малката надежда, че един стригой може да бъде спасен. Наистина продължаваше да ми се струва абсурдна онази част, че това трябва да бъде направено от някой, който владее духа, но Виктор го вярваше. А след като някой като него бе повярвал…

Не можех да го направя. Дмитрий не можеше да умре. Още не.

Замахнах с кола си, силен удар, с който забих сребърния връх в тила на Дмитрий. Той изрева яростно, успя да се извърти и ме отблъсна, докато продължаваше да парира атаките на Еди. Дмитрий беше изключително добър. Но колът на Еди все повече приближаваше до сърцето на моя любим, а в безмилостния поглед на приятеля си прочетох твърдото намерение да го убие.

Вниманието на Дмитрий беше разделено между нас двамата и след една малка грешка — разсейване за частица от секундата — видях как сребърният кол на Еди се стрелна в открилата се пролука, готов да се забие в сърцето на Дмитрий. Удар, който може би щеше да успее там, където моят се бе провалил.

И тъкмо заради това, с едно плавно движение замахнах със своя кол през лицето на Дмитрий, като междувременно избутах настрани ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех мисълта да го обезобразя, но Дмитрий щеше да се възстанови. Докато атакувах, се промуших покрай него и бутнах Еди, така че двамата политнахме към пожарната врата, от която продължаваше да се разнася пронизителен вой. Каменното лице на приятеля ми трепна изненадано и за миг двамата се озовахме в задънена улица: аз го тласках към вратата, а той се теглеше назад към Дмитрий, въпреки че видях колебанието му. Положението беше такова, че Еди за малко да ме хвърли в ръцете на стригой, което обучението му за пазител в никакъв случай не можеше да позволи.

Ала Дмитрий незабавно се възползва от възможността. Ръката му се стрелна напред и ме сграбчи за рамото, опитвайки се да ме издърпа назад. Извиках от изненада и болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на две. Дмитрий беше по-силният, но дори и притисната в средата, тежестта на тялото ми изигра своята роля. Присъединих силата си към тази на Еди и това ни помогна да напреднем. Но едва-едва. Все едно ходехме по разтопен мед. След всяка стъпка, която успявах да направя напред, Дмитрий ме издърпваше назад.

Но двамата с Еди продължавахме да вървим бавно — и много, много болезнено — към пищящата врата. След няколко минути чух трополене на крака и гласове.

— Охраната — изръмжа Еди и ме дръпна.

— Мамка му — изругах.

— Не можеш да спечелиш — изсъска Дмитрий. Беше успял да ме сграбчи с две ръце за раменете и всеки миг щеше да ни надвие.

— О, нима? След секунди охранителният отряд на „Луксор“ ще е тук.

— И ще имаме купчина тела. Човешки — додаде Дмитрий пренебрежително.

Охранителите вече бяха близо до нас. Не зная какво си помислиха отначало. Някакъв тип напада двама тийнейджъри.

Извикаха ни да престанем, но ние тримата не им обърнахме внимание, вкопчени в епичната си битка на живот и смърт. Сигурно са достигнали Дмитрий. Той продължаваше да ме стиска, но хватката му отслабна дотолкова, че когато Еди ме дръпна силно, аз се извъртях и се освободих. Двамата с Еди дори не погледнахме назад, въпреки че охранителите крещяха нещо след нас.

Но те не бяха единствените. Малко преди да мина през вратата, чух Дмитрий да ме вика през смях.

— Нищо не е свършило, Роза. Наистина ли мислиш, че има място на този свят, където да се скриеш и аз да не те намеря?

Същото предупреждение, винаги едно и също предупреждение.

Постарах се да пропъдя страха, предизвикан от тези думи. Двамата с Еди изскочихме сред задушния смог на пустинята. Слънцето още грееше, въпреки че вече беше ранна вечер. Озовахме се на паркинга на хотел „Луксор“, който не беше достатъчно оживен, за да се скрием. Без да разменим нито дума, двамата се втурнахме към булевард „Стрип“. Знаехме, че можем да избягаме от човешките си преследвачи и да се изгубим в тълпата.

И наистина се получи. Не видях някой да ни последва. Предположих, че охраната бе твърде заета с високия тип, който убиваше хора в хотела им. Гласовете, които крещяха след нас, заглъхнаха, а двамата с Еди най-после спряхме пред хотел „Ню Йорк-Ню Йорк“ и отново, без да си говорим, влязохме незабавно вътре. Хотелът, плетеница от извити коридори, фоайета и зали, беше още по-претъпкан от „Луксор“, така че лесно се сляхме с множеството, докато открием едно празно място до стената в далечния край на хотелското казино.

И двамата бяхме тичали здравата, затова ни беше нужна минута да си поемем дъх и да се освестим. Разбрах, че нещата са сериозни, когато Еди се извърна към мен. Лицето му пламтеше от гняв. Еди винаги е бил образец на спокойствие и контрол, дори и след първото му отвличане от стригоите миналата година. Преживяването го беше закалило, беше го изпълнило с много по-голяма решителност да посреща предизвикателствата. Но, о, в момента наистина ми беше бесен.

— Какво, по дяволите, беше онова? — възкликна Еди. — Ти го остави да се измъкне!

Придадох си възможно най-твърдия и непреклонен вид, ала, изглежда, днес той ме надминаваше.

— Какво, да не би да не видя как го порязах с кола си?

— Аз можех да пронижа сърцето му! Имах отлична възможност и ти ме спря!

— Охраната идваше. Нямахме време. Трябваше час по-скоро да се махнем оттам и не можехме да им позволим да ни видят как убиваме.

— Не мисля, че от тях е останал някой, който да докладва какво е видял — отвърна Еди спокойно. Явно се опитваше да се овладее. — Дмитрий е оставил там купчина трупове. И ти го знаеш. Загинаха човешки същества, защото ти не ми позволи да го пронижа.

Трепнах, осъзнала, че Еди е прав. Сигурно там вече всичко в свършило. Не видях колко на брой са охранителите. Колко бяха загинали? Не беше без значение. Дори само фактът, че са умрели невинни хора, имаше значение. Един да беше изгубил живота си, пак беше много. И аз бях виновна за всичко.

Мълчанието ми окуражи Еди да продължи с нападките.

— Как може точно ти да забравиш най-важния урок? Зная, че ти е бил инструктор — в минало време. Набиваха ни го в главите през цялото време. Не се колебайте. Не мислете за тях като за истински личности.

— Аз го обичам — изтърсих неочаквано за себе си. Еди не знаеше. Само шепа хора бяха посветени в романтичната ми връзка с Дмитрий и за случилото се в Сибир.

— Какво? — възкликна Еди слисано. Гневът му се смени с шок.

— Дмитрий… беше повече от мой инструктор…

Няколко мъчителни секунди Еди продължи да се взира в мен.

— Бил е — рече накрая.

— А?

— Той е бил повече от твой инструктор. Ти си го обичала. — Моментното смущение на Еди бе изчезнало. Отново беше непреклонният пазител, никаква симпатия. — Съжалявам, но каквото и да е имало помежду ви, вече е минало. И ти трябва да го знаеш. Личността, която си обичала, вече я няма. Онзи тип, когото видя преди малко, той не е същият.

Поклатих бавно глава.

— Аз… зная. Зная, че не е той. Зная, че е чудовище, но ние можем да го спасим… ако успеем да направим това, за което Робърт ни разказа…

Очите на Еди се разшириха и за миг беше толкова шашнат, че изгуби дар слово.

— За това ли е всичко? Роуз, но това е абсурдно! Ти не можеш да вярваш в това. Стригоите са мъртви. Завинаги. Робърт и Виктор ти напълниха главата с безсмислици и лъжи.

Сега бе мой ред да се изненадам.

— Тогава защо си тук? Защо остана с нас?

Той вдигна раздразнено ръце.

— Защото си мой приятел. Останах с теб по време на всичко това… нахлуването в затвора и освобождаването на Виктор, изслушването на лудия му брат… защото знаех, че се нуждаеш от мен. Всички се нуждаехте, за да сте в безопасност. Мислех, че имаш реална причина да освободиш Виктор от затвора и смятах, че ще го върнеш. Звучи ли откачено? Да, но за теб е нормално. Ти винаги си имала разумна причина за това, което правиш. — Той въздъхна. — Но това… това минава всякакви граници. Да оставиш стригой да се измъкне, за да преследваш някаква идея — някаква идея, която е невъзможно да бъде осъществена, — е десет пъти по-лошо от това, което направи с Виктор. Сто пъти по-лошо. Всеки ден, през който Дмитрий ходи по тази земя, означава, че ще умрат още хора.

Свлякох се до стената и затворих очи. Повдигаше ми се. Еди беше прав. Прецаках всичко. Бях си обещала, че ще убия Дмитрий, ако го срещна, преди да знаем как да осъществим наученото от Робърт. Всичко трябваше да свърши днес… Но аз се издъних. Отново.

Отворих очи и се изправих. Трябваше да си намеря някаква цел, преди да избухна в сълзи насред това казино.

— Трябва да намерим останалите. Те са някъде навън незащитени.

Това бе единственото, което в този момент можеше да спре гневните упреци на Еди. Инстинктите му на пазител тутакси се задействаха. Да защитаваме мороите.

— Можеш ли да разбереш къде е Лиса?

Връзката ми ме свързваше с нея през време на бягството ни, но досега не си бях позволила да проникна по-дълбоко. Стигаше ми само да зная, че е жива и е добре. Сега го направих.

— Тя е от другата страна на улицата. В хотел „Ем Джи Ем“.

Бях видяла огромния хотел, когато се втурнахме към този, но не бях осъзнала, че Лиса е там. Сега можех да я усетя, криеше се като нас сред тълпата. Беше уплашена, но не бе наранена. Бих предпочела тя и останалите да са в безопасност навън, на слънце, но инстинктът я бе накарал да потърси сигурност зад стените на сградата.

Докато прекосявахме оживената улица, двамата с Еди не говорихме повече за Дмитрий. Небето се бе обагрило в прасковено, но аз все още се чувствах сигурна навън. Много по-сигурна, отколкото във фоайето на „Луксор“. С помощта на връзката винаги можех да открия Лиса и сега поведох уверено Еди през лабиринта от коридори и завои — честно казано, все се чудех как посетителите не се губеха в тези места — докато не видяхме Лиса и Ейдриън близо до редицата игрални автомати. Той пушеше. Тя ме видя и затича към мен с разтворени ръце.

— О, Господи! Бях толкова уплашена. Не знаех какво е станало с вас. Мразя тази едностранна връзка.

Насилих се да се усмихна.

— Добре сме.

— Ако синините и натъртванията са доказателство за добро здраве — отбеляза Ейдриън замислено, като приближи. В разгара на схватката, с пулсиращия в тялото адреналин, не забелязваш раните и болката. По-късно, когато битката свърши, започваш да осъзнаваш през какви изпитания си преминал.

Бях толкова благодарна да видя Лиса, че пропуснах това, което Еди вече бе забелязал.

— А къде са Виктор и Робърт?

Щастливото лице на Лиса помръкна, а Ейдриън доби мрачен вид.

— По дяволите — промърморих, без да се нуждая от обяснения.

Лиса кимна смутено с разширени очи.

— Изгубихме ги.