Духовна връзка

Глава 1

Има голяма разлика между смъртните заплахи и любовните писма — дори когато този, който пише смъртните заплахи, твърди, че всъщност те обича. Разбира се, имайки предвид, че аз веднъж се опитах да убия някого, когото обичах, навярно нямах право да съдя.

Пристигането на днешното писмо бе идеално изчислено, не че очаквах нещо друго. Вече го бях прочела четири пъти и въпреки че закъснявах, не можах да устоя и го прочетох за пети път.

Въпреки „топлите“ му пожелания не намерих писмото за вдъхновяващо. Захвърлих го и излязох със замрежени от сълзи очи. Не исках думите му да ми повлияят, макар че бе почти невъзможно да не изпитваш страх от нещо подобно. На тази земя няма място, където можеш да се скриеш от мен.

Не се съмнявах в това. Знаех, че Дмитрий има шпиони. Откакто предишният ми инструктор и любим бе превърнат в зъл, нежив вампир, той бе станал нещо като лидер сред стригоите — и аз спомогнах за това, като убих шефката му. Подозирах, че повечето от шпионите му бяха хора, които следяха кога ще прекрача границите на училището. Нито един стригой не можеше да извършва двадесет и четири часово наблюдение. Хората обаче можеха, а напоследък разбрах, че мнозина от човешката раса доброволно сътрудничат на стригоите срещу обещанието някой ден да бъдат превърнати в безсмъртни. Тези хора смятаха, че вечният живот оправдава загубата на душите им и убиването на други, за да оцелееш. Подобни хора ме отвращаваха.

Но не хората бяха причина за несигурните ми стъпки, докато прекосявах тревата, тучна и ярко зелена от докосването на лятото. Беше Дмитрий. Винаги Дмитрий. Дмитрий, мъжът, когото обичах. Дмитрий, стригоят, когото исках да спася. Дмитрий, чудовището, което трябваше да убия. Нашата любов не спираше да гори в мен, независимо колко често си повтарях, че трябва да продължа напред, независимо колко много вярваше останалият свят, че съм го сторила. Той винаги беше с мен, в съзнанието ми, в мислите ми; заради него не спирах да си задавам въпроси.

— Изглеждаш така, сякаш си готова да се изправиш срещу цяла армия.

Думите ме изтръгнаха от мрачните ми мисли. Бях толкова погълната от Дмитрий и писмото му, че вървях през кампуса, забравила за света и не бях забелязала най-добрата си приятелка, Лиса, която ме бе настигнала и вървеше до мен. Устните й бяха извити в шеговита усмивка. Да ме изненада беше рядкост, защото между нас съществуваше телепатична връзка, благодарение на която винаги усещах присъствието й и чувствата й. Трябва да съм била много отнесена, за да не я забележа, но мисълта за някой, който иска да те убие, е достатъчни причина да си разсеян.

Отвърнах на Лиса с усмивка, с която се надявах да я убедя, че всичко е наред. Тя знаеше за случилото се с Дмитрий и как сега той дебнеше изгоден момент, за да ме убие, след като аз се опитах — и не успях — да убия него. Писмата, които получавах всяка седмица от него, я тревожеха, а тя си имаше достатъчно грижи и без да прибавям моя нежив преследвач в списъка.

— Ами аз почти ще се изправя срещу цяла армия — изтъкнах.

Свечеряваше се, но през късното лято слънцето все още грееше на небето над Монтана и докато вървяхме, ни къпеше в златната си светлина. Аз го обичах, но като морой или миролюбив, жив вампир, Лиса не след дълго щеше да се почувства уморена и неспокойна под лъчите му.

Тя се засмя и отметна през рамо платинено русата си коса. Слънцето освети бледото й лице, придавайки му ангелски блясък.

— Предполагам, но не мисля, че има за какво да се тревожиш.

Можех да разбера увереността й. Дори Дмитрий беше казал, че изпитите ще са загуба на време. В крайна сметка, бях отишла в Русия, за да го търся и се бях изправила срещу истински стригои — убих доста от тях сама. Може би не биваше да се страхувам от наближаващите изпити, но всички хвалебствия и очаквания внезапно се стовариха като огромна тежест върху мен. Сърцето ми запрепуска ускорено. Ами ако не се справя? Ако не съм толкова добра, колкото си мислех? Пазителите, които щяха да се изправят срещу мен, може и да не бяха истински стригои, но бяха опитни и закалени в битки. Арогантността и прекалената самоувереност можеха да ми изиграят лоша шега и ако се провалях, щеше да стане пред всички, които ме обичаха и бяха загрижени за мен. Пред всички, които толкова много ми вярваха.

Освен това ме безпокоеше и още нещо.

— Тревожа се и как тези изпити ще се отразят върху бъдещето ми — въздъхнах и това беше истина. Тези изпити бяха последното изпитание за начинаещите като мен, които се обучаваха за пазители. Вземането им означаваше, че съм се дипломирала от академията „Свети Владимир“ и мога да заема мястото си като истински пазител, който ще защитава мороите от стригоите. От тези изпити до голяма степен зависеше кой морой ще охранява пазителят.

През нашата връзка усетих съчувствието на Лиса — и тревогата й.

— Албърта смята, че има голяма вероятност да останем заедно, че ти все още можеш да бъдеш мой пазител.

Намръщих се.

— Мисля, че Албърта го казва, за да ме задържи в училището. — Преди няколко месеца напуснах, за да търся Дмитрий, и след това се върнах — нещо, което не беше плюс в училищното ми досие. Съществуваше още и „незначителният“ факт, че кралицата на мороите, Татяна, навярно щеше да направи всичко, което е по силите й, за да повлияе върху разпределението ми, но това е друга история. — Според мен Албърта отлично знае, че единственият начин да ми позволят да те защитавам, е да съм последният пазител на земята. А дори и тогава шансовете ми няма да са много големи.

Пред нас ревът на тълпата се усили. Едно от многобройните спортни игрища в училището бе превърнато в открита арена — напомняше донякъде на стадион от гладиаторските времена в древен Рим. Бяха сковани пейки без облегалки, като освен обикновени дървени седалки имаше и тапицирани, покрити от широка тента, за да се предпазят мороите от слънчевите лъчи. Около бойното поле се вееха знамена, чиито ярки цветове се забелязваха отдалеч. От мястото си не можех да ги видя, но знаех, че близо до входа са построени бараки, в които начинаещите чакаха с опънати докрай нерви. Самото игрище бе превърнато в бойно поле с най-различни препятствия, на което щяха да се проведат опасните изпити. А от оглушителните викове беше ясно, че явно се е събрала многобройна публика, за да наблюдава събитието.

— Аз все още се надявам — заяви Лиса. Благодарение на връзката ни знаех, че е искрена. Това бе едно от прекрасните й качества — непоколебимата вяра и оптимизъм, които й помагаха да премине през най-ужасните изпитания. Те бяха в ярък контраст с цинизма, обзел ме напоследък. — Освен това ти донесох нещо, което днес може да ти помогне.

Тя спря, бръкна в джоба на джинсите си и извади малък сребърен пръстен, обсипан с дребни камъни, които приличаха на оливин. Нямах нужда от връзката, за да разбера какво е това.

— О, Лис… не зная. Не искам никакво, хм, нечестно предимство.

Лиса завъртя очи.

— Зная защо се притесняваш да го вземеш. Този е наред, кълна се.

Пръстенът, който ми даваше, беше омагьосан с рядък вид магия, която тя владееше. Всички морои контролираха един от петте елемента: земя, въздух, вода, огън или дух. Духът бе най-редкият — толкова рядък, че през вековете е бил забравен. Едва напоследък се появиха Лиса и още неколцина други, които го владееха. За разлика от останалите елементи, които по природа бяха физически, духът бе свързан със съзнанието и всякакви видове психически феномени. Все още никой не го разбираше напълно.

Да прави магии с духа бе нещо, което Лиса бе започнала да експериментира едва напоследък — и не беше много добра. При използването на духа най-силна бе дарбата й да лекува и затова тя продължаваше да се опитва да прави лечебни магии. Последната беше една гривна, която изгори ръката ми.

— Този ще проработи. Само малко, но ще помогне да прогони мрака по време на изпита.

Говореше безгрижно, но и двете съзнавахме сериозността на думите й. Магията на духа не идваше даром, имаше тежка цена: мракът, който сега се проявяваше като гняв и объркване, но накрая водеше до лудост. Мракът, който понякога се вливаше в мен през връзката. На двете с Лиса ни бе казано, че посредством магията и дарбата й да лекува бихме могли да се борим с него. Това беше още нещо, което тепърва трябваше да постигнем.

Усмихнах й се леко, трогната от загрижеността й, и приех пръстена. Той не изгори ръката ми, което беше обнадеждаващ знак. Пръстенът беше малък и ставаше само на кутрето ми. Когато си го сложих, не почувствах нищо. Понякога се случва с лечебните магии. Или би могло да означава, че няма никакви свойства. Така или иначе, нямаше да ми навреди.

— Благодаря — казах. Усетих как радостта избуя в нея. Продължихме да вървим.

Протегнах ръка, възхитена от начина, по който блестяха зелените камъни. Бижутата не са най-подходящият аксесоар, когато те очакват физически изпитания, но под ръкавицата нямаше да пречи.

— Трудно ми е да повярвам, че след това ще сме приключили обучението си и ще се озовем в реалния свят — изрекох замислено, без да се усетя.

До мен Лиса се скова и аз тутакси съжалих за думите си. „Да бъдем в реалния свят“ означаваше, че двете с Лиса трябваше да свършим една работа, за която тя — макар и без желание — преди два месеца обеща да ми помогне.

Докато бях в Сибир, узнах, че може би има начин Дмитрий отново да бъде превърнат в дампир като мен. Това беше малко вероятно — може би измислица — и имайки предвид обсебеността му да отнеме живота ми, аз не хранех илюзии, че ако се стигне до директен сблъсък между двама ни ще имам друг избор, освен да го убия. Но ако имаше начин да го спася, преди това да се случи, трябваше да го открия.

За съжаление този, който можеше да ни каже как това чудо да стане истина, бе престъпник. Но не кой да е престъпник, а Виктор Дашков, морой от кралска фамилия, който бе измъчвал Лиса и бе сторил и други отвратителни неща, превърнали живота ни в ад. Но справедливостта бе възтържествувала и Виктор бе хвърлен в затвор, което още повече усложняваше ситуацията. Бяхме узнали, че след като бе осъден да прекара остатъка от живота си зад решетките, той нямаше причина да сподели информацията за своя полубрат — единствената личност, за която се твърдеше, че някога е спасила стригой. Аз реших — навярно противно на всякаква логика — че Виктор може да ни каже това, което знае, ако му предложим единственото, което никой друг не можеше да му даде: свободата.

Тази идея не беше никак лесна за осъществяване по няколко причини. Първо, не знаехме дали ще успеем. Това беше нещо голямо. Второ, нямах представа как бихме могли да проникнем в охраняван затвор, като оставим настрани факта, че дори не знаехме къде се намира. И накрая, оставаше най-същественото — щяхме да освободим смъртния си враг. А това бе достатъчно съсипващо за мен, да не говорим за Лиса. Колкото и да я тормозеше тази идея — а повярвайте ми, наистина бе така — тя твърдо ми се закле, че ще ми помогне. През последните месеци не един път й предложих да я освободя от обещанието й, но тя остана непоколебима. Разбира се, имайки предвид, че нямаше начин да открием затвора, можеше никога да не й се наложи да изпълни обещанието си.

Опитах се да запълня неловкото мълчание помежду ни, като смених темата и се впуснах да й описвам как следващата седмица ще отпразнуваме рождения й ден с голям купон. Но обясненията ми бяха прекъснати от Стан, един от моите инструктори.

— Хатауей! — излая той, идвайки към нас откъм полигона за изпитите. — Много мило, че най-сетне се присъедини към нас. Отивай веднага там! — додаде и кимна към бараките.

Мислите за Виктор тутакси се изпариха от съзнанието на Лиса и тя бързо ме прегърна.

— Късмет! — прошепна ми. — Не че се нуждаеш от него.

Изражението на Стан красноречиво показваше, че това десетсекундно сбогуване е продължило с десет секунди повече. Усмихнах се на Лиса в знак на благодарност; тя се запъти към приятелите си, които вече бяха заели местата си на пейките, а аз забързах след Стан.

— Имаш късмет, че не си от първите — изръмжа той. — Някои дори се обзаложиха дали ще се появиш.

— Наистина ли? — попитах весело. — И какви са залозите? Защото все още мога да променя решението си и сама да заложа. Може да спечеля малко джобни.

Докато пристъпвахме в ограденото пространство срещу пейките, свързано с арената, където чакаха явяващите се на изпита, той присви очи и ми хвърли предупредителен поглед, който не се нуждаеше от думи. През изминалите години винаги ме е удивлявало колко много работа се вършеше за подготовката на тези изпити и сега, когато видях всичко отблизо, бях още по-впечатлена. Бараките, където чакаха начинаещите, бяха построени от дърво и имаха дори покриви. Постройките изглеждаха така, сякаш винаги са били неотделима част от игрището. Бяха изградени забележително бързо и щяха да бъдат разглобени със същата скорост веднага след приключването на изпитите. Врата, достатъчно широка, за да минат трима през нея, откриваше частична гледка към полигона за изпитите, където една от съученичките ми чакаше притеснено да съобщят името й. Виждаха се най-различни препятствия — предизвикателства, за да се проверят балансът и координацията по време на бойна схватка, както и уменията да се избягват опитните пазители, които дебнеха иззад разположените клопки по ъглите. В единия край на арената бяха издигнати дървени стени, които образуваха тъмен и заплетен лабиринт. Мрежи и неустойчиви платформи висяха над други участъци, предназначени да се провери умението да се бием на трудни терени.

Неколцина от начинаещите се бяха скупчили край вратата с надеждата да добият някакво предимство, докато наблюдават онези, които бяха преди тях. Но не и аз. Предпочитах да изляза със завързани очи, готова на всичко. Оказа се, че наистина идвам последна и се чудех дали някои наистина са загубили пари, обзалагайки се за появата ми. Някои от съучениците ми си шепнеха, събрани на групички. Други правеха упражнения за разгрявка. Трети стояха с инструкторите си, които ги наставляваха. Тези учители говореха напрегнато на учениците си, като им даваха последни съвети. Долових думи като „съсредоточи се“ и „запази спокойствие“.

Сърцето ми се сви при гледката на инструкторите. Не беше много отдавна, когато точно така си представях този ден. Във въображението си виждах как двамата с Дмитрий стоим заедно, докато той ми обяснява за последен път как трябва да се отнасям сериозно към изпита и да не губя контрол, когато изляза на арената. Откакто се върнах от Русия, Албърта бе отделила доста време, за да ме наставлява, но като началник в момента тя беше на полигона, заета с многобройните си отговорности покрай изпитите. Нямаше време да дойде и да ме държи за ръката. Приятелите ми, които биха ми предложили подкрепата си — Еди, Мередит и другите, също се явяваха на изпита и бяха погълнати от собствените си страхове. Бях сама.

Без нея или Дмитрий — или без който и да е — изведнъж ме прободе изненадваща болка на самота. Не беше честно. Не биваше да съм сама. Дмитрий трябваше да е тук с мен. Ето как трябваше да бъде. Затворих очи и си представих, че наистина е тук, само на сантиметри от мен и разговаряме:

— Не се тревожи, другарю. Мога да взема този изпит със завързани очи. По дяволите, може пък наистина да го направя. Имаш ли нещо, което да използвам? Ако си мил с мен, може дори да ти позволя да ми завържеш очите.

И тъй като тази фантазия се случваше, след като се бяхме любили, имаше голяма вероятност по-късно да ми помогне да сваля превръзката — заедно с други неща по мен.

Можех да си представя съвсем ясно как ще поклати раздразнено глава:

— Роуз, кълна се, понякога имам чувството, че всеки ден, прекаран с теб, е истинско изпитание за мен.

Но знаех, че в същото време ще се усмихне, а погледът му, изпълнен с гордост и подкрепа, с който ще ме възнагради, докато се запътвам към арената, ще е всичко, от което се нуждая, за да взема този изпит…

— Да не би да медитираш?

Отворих очи, сепната от гласа.

— Мамо? Какво правиш тук?

Пред мен стоеше майка ми Джанин Хатауей. Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но бе достатъчно борбена, за да се справи с някой два пъти по-висок от мен. Застрашителното изражение на загорялото й лице сякаш предизвикваше останалите да опитат късмета си. Усмихна ми се накриво и сложи ръка на кръста си.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойда да те гледам?

— Не зная — признах, чувствайки известна вина, задето се бях усъмнила в нея. През годините двете не поддържахме много контакт и чак след последните събития — повечето от които лоши — започнахме да изграждаме наново отношенията си. През по-голямата част от времето все още не можех да определя чувствата си към нея. Люшках се между нуждата на малкото момиче от вечно отсъстващата му майка и естественото негодувание на една тийнейджърка, задето я бяха изоставили. Освен това не бях напълно сигурна, че съм простила и забравила онзи път, когато тя „случайно“ ме фрасна здравата с юмрук в лицето по време на тренировъчна схватка. — Предположих, че имаш по-важни неща за вършене.

— Нищо не може да ме накара да пропусна това. — Тя наклони глава към пейките, като отметна кестенявите си къдрици с червеникави оттенъци. — Нито пък баща ти.

— Какво?

Забързах към вратата и се взрях в насядалите по пейките. Заради най-различните препятствия не можех да виждам добре, но и това, което се разкри пред очите ми, бе напълно достатъчно. Ето го и него: Ейб Мазур. Не беше трудно да го забележиш с черната брада и мустаци, както и изумрудено зеления шал, завързан с елегантна небрежност върху марковата риза. Дори мярнах златната обеца на ухото му. Сигурно се разтапяше в тази жега, но предположих, че е нужно нещо много повече от малко пот, за да го принуди да изневери на крещящия си моден вкус.

Ако връзката с майка ми досега е била съвсем бегла и повърхностна, то тази с баща ми си беше направо несъществуваща. Запознах се с него през май, но чак след като се върнах в Академията, узнах, че съм негова дъщеря. Всички дампири имат един родител морой и той беше моят. Все още не бях сигурна какви чувства изпитвам към него. Голяма част от личността му все още си оставаше загадка за мен, но се носеха доста слухове, че е замесен в нелегален бизнес. Освен това се говореше, че е от тези, които, без да се замислят, биха ти счупили капачката на коляното. Не се бях убедила лично в това, но не го намирах за изненадващо. В Русия го наричаха змей или дракон.

Докато се взирах сащисано в него, майка ми се приближи до мен.

— Той ще бъде щастлив, че дойде навреме — отбеляза тя. — Направил е голям залог дали ще се появиш. Заложил е на теб, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Изпъшках.

— Разбира се. Разбира се, че той е тайният букмейкър. Трябваше да се досетя още щом… — Ченето ми увисна. — С Ейдриън ли говори?

Да. До Ейб седеше Ейдриън Ивашков — така да се каже моето гадже. Ейдриън също беше морой от кралски произход — още един като Лиса, който владееше духа. Той беше луд по мен (и често само луд), откакто се запознахме, но за мен винаги е съществувал само Дмитрий. След провала ми в Русия аз се върнах и обещах на Ейдриън да дам шанс на връзката ни. За моя изненада нещата помежду ни бяха… добри. Дори страхотни. Той ми бе връчил писмено обяснение защо е разумно да излизам с него. Включваше неща като „ще се откажа от цигарите и ще пуша само в краен, много краен случай“ и „всяка седмица ще правя романтични изненади като: импровизиран пикник, рози или пътуване до Париж — е, не точно едно от тези неща, тъй като вече не са изненади“.

Да съм с него, не беше като да съм с Дмитрий, но предполагам, че две връзки никога не могат да са еднакви. В крайна сметка те бяха различни мъже. Понякога все още се събуждах с болка заради загубата на Дмитрий и нашата любов. Измъчвах се от проваления ми опит да го убия в Сибир и да го освободя от неживото му съществуване. Все пак това отчаяние не означаваше, че романтичният ми живот е приключил — макар че ми бе нужно известно време, за да го приема. Да продължа напред, ми беше трудно, но Ейдриън наистина ме правеше щастлива. О, да, засега това ми бе достатъчно.

Но това не означаваше, че исках да си „гука“ с моя баща мафиот.

— Той му влияе зле! — възкликнах възмутено.

Майка ми изсумтя.

— Съмнявам се, че Ейдриън би могъл чак толкова да повлияе на Ейб Мазур.

— Не говоря за Ейдриън, а за Ейб! Ейдриън се опитва да се държи добре, а Ейб ще съсипе всичко. — В писменото си предложение Ейдриън се бе заклел, че освен цигарите ще откаже пиенето и другите си пороци. Взрях се с присвити очи в него и Ейб през изпълнените докрай пейки, докато се опитвах да отгатна какво толкова интересно обсъждат. — За какво си говорят?

— Мисля, че в момента това е най-малкият ти проблем — заяви Джанин Хатауей, практична както винаги. — Тревожи се по-малко за тях и повече за предстоящия изпит.

— Мислиш ли, че говорят за мен!

— Роуз! — Майка ми ме смушка леко в ръката и аз отново насочих поглед към нея. — Трябва да се отнасяш сериозно към това. Бъди спокойна и не позволявай на нищо да те разсейва.

Думите й толкова много приличаха на тези, които би казал Дмитрий, че устните ми се извиха в лека усмивка. Все пак не бях сама.

— Какво е толкова забавно? — попита майка ми предпазливо.

— Нищо — отвърнах и я прегърнах. Отначало тя се скова, но сетне се отпусна и дори ме притисна за миг към гърдите си, преди да отстъпи назад. — Радвам се, че си тук.

Моята майка не бе от тези, които демонстрират чувствата си, но я сварих неподготвена.

— Е — поде тя с пламнало лице, — казах ти, че за нищо на света не бих го пропуснала.

Погледнах обратно към пейките.

— Не съм толкова сигурна за Ейб.

Или… почакай. Изведнъж ме осени една странна идея. Не, не беше чак толкова странна. Обвит в загадъчност или не, Ейб определено имаше връзки — такива, които дори му позволиха да изпрати послание на Виктор Дашков в затвора. Ейб бе този, който бе поискал информация за Робърт Дору, брата на Виктор, който владееше духа, като услуга за мен. Когато Виктор изпратил съобщение, че не вижда причина да помогне на Ейб, аз директно отписах баща си като помощник и се насочих към идеята да проникна в затвора. Но сега…

— Роузмари Хатауей!

Беше гласът на Албърта — висок и ясен. Приличаше на бойна тръба, призоваваща към битка. Всички мисли за Ейб и Ейдриън — и да, дори за Дмитрий — излетяха от главата ми. Мисля, че майка ми ми пожела късмет, но изобщо не чух точните думи, докато крачех през полигона към Албърта. Адреналинът се разля по вените ми. Сега цялото ми внимание бе съсредоточено върху това, което ме очакваше: изпита, който най-сетне щеше да ме направи пазител.