Духовна връзка

Глава 9

Не беше трудно да се забележи Робърт Дору.

И не защото приличаше на Виктор. Не беше дори и заради драматичната и емоционална среща между него и брат му. По-скоро съзнанието на Лиса ми го посочи. Видях Робърт през нейните очи, златната аура на владеещ духа сияеше като звезда от ъгъла на ресторанта, където се бе настанил. Това я изненада и тя леко се препъна. Тези, които владееха духа, бяха такава рядкост, че не беше свикнала с тях. Да вижда аури, беше нещо, което Лиса можеше да настройва или да изключва. Само миг преди „да изключи“ неговата, тя забеляза, че макар Робърт Дору да имаше блестяща златна аура като тази на Ейдриън, в нея се усещаше някаква нестабилност. Проблясваха и други цветове, които трепкаха и угасваха. Тя се запита дали това е признак, че полудява вследствие използването на магията на духа.

Очите му грейнаха, когато Виктор приближи масата, но двамата не се прегърнаха, нито се докоснаха. Виктор просто седна до брат си. Останалите стояхме прави, застинали в неловко мълчание. Цялата ситуация беше твърде странна. Но тази среща бе причината да дойдем и след още няколко секунди аз и моите приятели се присъединихме към двамата братя на масата.

— Виктор… — промълви Робърт с разширени очи. Той може и да притежаваше някои от характерните черти на рода Дашков, но очите му бяха кафяви, а не зелени. Ръцете му мачкаха една кърпичка. — Не мога да повярвам… Толкова отдавна исках да те видя.

Гласът на Виктор беше нежен, както по телефона, все едно говореше с дете.

— Зная, Робърт. Ти също много ми липсваше.

— Ще останеш ли? Може ли да останеш с мен? — Част от мен искаше веднага да сложи край на тази нелепа идея, но отчаянието в гласа на Робърт докосна някаква жалостива струна в мен. Останах мълчалива, докато наблюдавах драмата, която се разиграваше пред мен. — Ще те скрия. Ще бъде прекрасно. Само ние двамата.

Виктор се поколеба. Той не беше глупав. Въпреки неясните ми обещания в самолета, знаеше, че шансовете да го пусна са нулеви.

— Не зная — отвърна тихо. — Не зная.

Появата на сервитьора ни изтръгна от мъглата, в която бяхме потънали, и си поръчахме напитки. Ейдриън пожела джин с тоник и дори не му поискаха лична карта. Не зная дали беше защото приличаше на двадесет и една годишен, или бе пуснал в действие внушението. На каквото и да се дължеше, аз никак не останах очарована. Алкохолът притъпяваше духа. Намирахме се в опасна ситуация и аз исках той да е в перфектна кондиция. Разбира се, имайки предвид, че вече беше пил, едно питие в повече едва ли имаше значение в момента.

След като сервитьорът се отдалечи, Робърт, изглежда, най-после ни забеляза. Погледът му се плъзна набързо по Еди, изостри се, когато попадна върху Лиса и Ейдриън, и се задържа по-дълго върху мен. Аз настръхнах, не ми харесваше изпитателната му настойчивост. Най-после той се извърна отново към брат си.

— Кого си довел със себе си, Виктор? — Робърт все още изглеждаше разсеян и отнесен, но сега в него се промъкна сянка на подозрение. — Кои са тези деца? Двама морои, които владеят духа, и… — Погледът му отново падна върху мен. Четеше аурата ми. — И една целуната от сянката?

За миг се изненадах, че използва този термин. После си спомних какво ми бе казал Марк, съпругът на Оксана. Робърт някога е бил свързан с дампир, който умрял и това се отразило пагубно върху психиката на Робърт, ускорявайки дегенерацията на ума му.

— Мои приятели — отвърна Виктор спокойно. — Приятели, които искат да говорят с теб и да ти зададат някои въпроси.

Робърт се намръщи.

— Лъжеш. Виждам го. И те не те смятат за свой приятел. Напрегнати са. Държат се настрани от теб.

Виктор не отрече твърдението за приятелите.

— Както и да е, те се нуждаят от помощта ти и аз им я обещах. Това беше цената, за да се срещнем.

— Не би трябвало да даваш обещания от мое име. — Кърпичката на Робърт вече беше на парцали. Не зная защо, но ми се искаше да му дам моята.

— Но ти не искаше ли да ме видиш? — попита Виктор с чаровна усмивка. Тонът му беше топъл, а усмивката почти искрена.

Робърт изглеждаше обезпокоен. Объркан. Отново ми заприлича на дете и аз започнах да се съмнявам, че този тип някога е трансформирал стригой.

Отговорът му бе спестен, защото пристигнаха питиетата. Никой от нас не бе разгледал менюто пред себе си за очевидното неудоволствие на сервитьора. Той се отдалечи, а аз отворих моето, без да виждам нищо от написаното.

След това Виктор ни представи на Робърт с официален маниер, сякаш се намирахме на дипломатически прием. Затворът не го бе лишил от изисканите маниери на кралски потомък. Казваше само първите ни имена. Робърт се обърна отново към мен. Веждите му бяха смръщени, докато местеше поглед от мен към Лиса. Ейдриън ни бе казал, че когато сме заедно, аурите ни показвали, че сме свързани.

— Връзка… почти бях забравил какво е… но Олдън. Никога не забравих Олдън… — Погледът му доби замечтано, почти отсъстващо изражение. Явно си спомняше миналото.

— Съжалявам — промълвих, изненадана от симпатията в тона си. Това едва ли приличаше на грубия разпит, който си представях. — Мога да си представя какво си изпитал… когато си го загубил…

Замечтаните очи отново станаха остри и твърди.

— Не. Не можеш. Не прилича на нищо, което можеш да си представиш. На нищо. Точно сега… точно сега… целият свят е твой. Една вселена от усещания, надхвърляща онези на останалите, разбирането на друга личност, което никой друг не може да постигне. Да изгубиш това… да ти бъде жестоко отнето… ще те накара да пожелаеш смъртта.

Леле. Робърт много го биваше да скапва разговора. Всички се надявахме сервитьорът да се върне. Когато го направи, се напънахме да си поръчаме храна. С изключение на Робърт повечето избирахме първото, което ни попадна. Ресторантът предлагаше азиатска кухня и аз си поръчах яйчени ролца.

Когато приключихме с поръчките, Виктор продължи да направлява Робърт с твърда ръка, нещо, което смятах за почти невъзможно.

— Ще им помогнеш ли? Ще отговориш ли на въпросите им?

Имах чувството, че Виктор притиска Робърт не защото искаше да ни се отплати, че го измъкнахме от затвора, а защото интригантската му природа умираше да узнае тайните на всички и мотивите им.

Робърт въздъхна. Винаги когато погледнеше към Виктор, върху лицето му се изписваше изражение на безусловна преданост и дори идолопоклонничество. Навярно Робърт не можеше да откаже нищо на брат си. Той беше идеалната марионетка в ръцете на Виктор и осъзнах, че би трябвало да съм благодарна за нестабилността на Робърт. Ако той контролираше напълно силите си, предишният път Виктор никога не би се занимавал с Лиса. Навярно вече би имал своя личен магьосник на духа, за да го използва за постигане на желанията си.

— Какво искаш да знаеш? — попита Робърт отнесено. Обръщаше се към мен, очевидно разбрал, че аз съм лидерът в групата.

Погледнах към приятелите си за морална подкрепа, но не я получих. Нито Лиса, нито Ейдриън одобряваха тази мисия, а Еди все още не знаеше каква е целта й. Преглътнах и се въоръжих с цялата си сила, сетне насочих вниманието си към Робърт.

— Чухме, че веднъж си освободил стригой. Успял си да преобразиш него — или нея — в първоначалното му състояние.

По обикновено овладяното лице на Виктор пробягна изненада. Определено не беше очаквал това.

— Къде сте го чули? — попита Робърт настоятелно.

— От една двойка, с която се запознах в Русия. Казват се Марк и Оксана.

— Марк и Оксана… — Погледът на Робърт отново се отнесе за миг. Имах чувството, че често се случва и той не пребивава дълго в реалността. — Не знаех, че още са заедно.

— Заедно са. Всъщност се справят страхотно. — Трябваше да го върна в настоящето. — Вярно ли е? Направил ли си това, което те ми казаха? Възможно ли е?

Отговорите на Робърт винаги се предшестваха от кратка пауза.

— Тя.

— А?

— Беше жена. Освободих я.

Ахнах смаяно. Не смеех да осмисля думите му.

— Лъжеш. — Заговори Ейдриън, а тонът му беше рязък.

Изражението на Робърт, когато го погледна, бе едновременно развеселено и пренебрежително.

— И кой си ти, че да го кажеш? Откъде знаеш? Ти толкова много си увредил и злоупотребил със силите си, че е истинско чудо, че изобщо можеш да се докоснеш до магията. Всички тези неща, които сам си причиняваш… всъщност не помагат, нали? Духът продължава да те наказва… много скоро няма да можеш да отличиш реалността от фантазията…

Думите му смаяха Ейдриън за миг, но той рече:

— Не се нуждая от физически доказателства, за да разбера, че лъжеш. Зная, че е така, защото описваш невъзможното. Няма начин да се спаси стригой. Когато си отидат, това е завинаги. Те са мъртви. Неживи. Завинаги.

— Мъртвите невинаги остават мъртви… — Думите на Робърт не бяха адресирани към Ейдриън. Говореше на мен. Потръпнах.

— Как? Как си го направил?

— Със сребърен кол. Тя беше убита с кол и след това се върна към живота.

— Добре — казах аз. — Това е лъжа. Убила съм много стригои с кол и повярвай ми, те си остават мъртви.

— Не с обикновен сребърен кол. — Пръстите на Робърт описваха кръгове по ръба на чашата му. — Със специален кол.

— С кол, омагьосан с духа — обади се Лиса внезапно.

Той вдигна поглед към нея и се усмихна. От усмивката му ме полазиха тръпки.

— Да. Ти си умно, много умно момиче. Едно умно, нежно момиче. Нежно и мило. Виждам го в аурата ти.

Вторачих се в масата. Мислите ми бясно препускаха. Кол, омагьосан с духа. Сребърните колове са омагьосани с четирите основни елемента на мороите: земя, въздух, вода и огън. Именно животът, заложен в тях, унищожаваше неживата сила в стригоите. Въпреки последното ни откритие как да се омагьосват предмети с духа, никога не ни бе хрумвало, че и колът може да се омагьоса. Духът лекуваше. Духът ме бе върнал от мъртвите. Ако се добави към останалите елементи в сребърния кол, дали наистина бе възможно да се унищожи отвратителният мрак, оковал душите на стригоите, и отделната личност да бъде върната към първоначалното си състояние?

Зарадвах се, че храната пристигна, защото мозъкът ми продължаваше да работи мудно. Яйчените ролца ми предоставяха идеалната възможност да помисля.

— Наистина ли е толкова лесно? — попитах накрая.

Робърт изсумтя.

— Изобщо не е лесно.

— Но ти току-що каза… каза, че имаме нужда само от сребърен кол, омагьосан с духа. Тогава ще убия стригоя с него. — Или няма да го убия. Техническите подробности не бяха важни.

Робърт отново се усмихна.

— Не ти. Ти не можеш да го направиш.

— Тогава кой… — Млъкнах и останалата част от думите замряха на устните ми. — Не. Не.

— Целунатите от сянката не притежават дарбата на живота. Само тези, които са благословени с духа — обясни той. — Въпросът е кой е способен да го направи? Нежното момиче или Пияния глупак? — Погледът му се стрелна между Лиса и Ейдриън. — Залагам на Нежното момиче.

Думите му ме изтръгнаха от смаяното ми състояние.

Всъщност тъкмо те разбиха всичко, тази недостижима мечта да спася Дмитрий.

— Не — повторих. — Дори и да беше възможно, а аз не съм сигурна, че мога да ти вярвам, тя не може да го направи. Аз няма да й позволя.

Внезапно и не по-малко смайващо от разкритията на Робърт, Лиса се извъртя към мен, а гневът й нахлу през връзката ни.

— И откога ти имаш право да ми казваш какво мога или не мога да правя?

— Откогато не си спомням да си се обучавала за пазител и да си се научила да пронизваш стригой — отвърнах накрая, като се опитвах да запазя гласа си спокоен. — Ти удари Рийд, но това не беше достатъчно.

Когато Ейвъри Лазар се опита да завладее съзнанието на Лиса, тя изпрати своя целунат от сянката брат да й свърши малко мръсна работа. С моя помощ Лиса го удари и неутрализира. Справи се страхотно, но юмручните удари никак не й харесаха.

— Но го направих, нали? — възкликна тя сега.

— Лис, да раздаваш удари е нищо в сравнение с това да пронижеш стригой. И това дори не включва факта, че първо трябва да се доближиш до него. Мислиш ли, че може да си близо до някой стригой, без той да те ухапе или да прекърши врата ти? Не.

— Ще се науча. — Решителността в гласа й и вътрешната й непоколебимост да го стори може и да заслужаваха възхищение, но на пазителите бяха нужни доста години, за да получат нужните умения и при все това мнозина загиваха.

Ейдриън и Еди явно се чувстваха неудобно насред нашата караница, но Виктор и Робърт изглеждаха по-скоро заинтригувани и развеселени. Това никак не ми хареса. Не бяхме тук за тяхно развлечение. Опитах се да отклоня опасната тема и отново се обърнах към Робърт.

— Ако някой, който владее духа, върне обратно стригой, тогава тази личност ще стане целуната от сянката. — Не изтъкнах на Лиса очевидното заключение. Част от това, което бе накарало Ейвъри да полудее (освен ефектите от нормалното използване на магията на духа), беше връзката с повече от една персона. По този начин се създаваше нестабилна ситуация, която много бързо водеше замесените в нея към мрака и лудостта.

Очите на Робърт се замъглиха и той се втренчи някъде зад мен.

— Връзката се формира, когато някой умре. Душата напуска тялото му и се премества в света на мъртвите. А завръщането й обратно го превръща в целунат от сянката. И той остава завинаги белязан от смъртта. — Погледът му внезапно се избистри и се насочи към мен. — Както си белязана и ти.

Не отклоних очи, макар че от думите му ме полазиха ледени тръпки.

— Стригоите са мъртви. Да спасиш стригой означава, че душата му също ще се върне от света на мъртвите.

— Не — възрази той. — Техните души не се преместват. Техните души остават да витаят… нито в този свят, нито в следващия. Това е грешно и противоестествено. Тъкмо то ги прави това, което са. Убиването или спасяването на стригой изпраща душата му обратно в нормалното й състояние. Няма връзка.

— Тогава няма опасност — каза ми Лиса.

— С изключение на тази, че стригоят ще те убие — изтъкнах аз.

— Роуз…

— Ще довършим този разговор по-късно. — Изгледах я твърдо. Погледите ни останаха кръстосани за миг, после тя се обърна към Робърт. През връзката все още усещах упорство, което никак не ми хареса.

— Как омагьосваш сребърния кол? — попита го тя. — Аз все още се уча.

Отворих уста, за да я смъмря отново, но размислих. Може би Робърт грешеше. Може би, за да се преобрази един стригой, е нужен само кол, омагьосан с духа. Навярно смяташе, че може да го извърши само владеещ духа, защото той го бе направил. Поне така твърдеше. Освен това предпочитах Лиса да е заета с магията, отколкото с битки. А ако омагьосването се окаже прекалено трудно, може би тя щеше да се откаже.

Робърт погледна към мен, след това към Еди.

— Един от вас сигурно има в себе си кол. Ще ти покажа.

— Не можеш да извадиш кол на публично място! — възкликна Ейдриън и беше напълно прав. — Освен че ще изглежда странно за околните, е съвсем очевидно, че е оръжие.

— Той е прав — съгласи се Еди.

— Бихме могли да се върнем в стаята след вечеря — предложи Виктор.

Лицето му запазваше все същото любезно и невъзмутимо изражение. Вгледах се изпитателно в него, като се надявах, че физиономията ми красноречиво показва недоверието ми. Въпреки нетърпението да разбере повече, усещах, че и Лиса се колебае. Нямаше желание да следва предложенията на Виктор. В миналото и двете бяхме свидетели колко отчаяно Виктор преследва плановете си. Беше убедил собствената си дъщеря да стане стригой, за да му помогне да избяга от затвора. Доколкото знаехме, планираше същото и за…

— Това е! — ахнах аз. Усетих как очите ми се разширяват, докато се взирах в него.

— Това е какво? — попита Виктор.

— Заради това си накарал Натали да се превърне в стригой. Мислил си… знаел си за това. За това, което е направил Робърт. Смятал си да използваш силата й като стригой, а след това той е щял да я превърне обратно в морой.

И без това бледото лице на Виктор пребледня още повече и сякаш се състари пред очите ни. Самодоволното му изражение изчезна и той извърна глава.

— Натали отдавна е мъртва — рече сковано. — Няма смисъл да я обсъждаме.

След това някои от нас се насилиха да ядат, но яйчените ролца ми се сториха безвкусни. Двете с Лиса мислехме за едно и също. От всички грехове на Виктор винаги съм смятала убеждаването на дъщеря му да се превърне в стригой за най-ужасния. Това беше, което завинаги го затвърди в моите очи като чудовище. Внезапно бях принудена да преосмисля нещата — да преоценя него. Ако е знаел, че ще може да я върне, това, което бе извършил, си оставаше ужасно, но не чак толкова ужасно. За мен той си беше зло, по това спор нямаше. Но ако е вярвал, че може да върне Натали, то това означаваше, че е вярвал и в силата на Робърт. Разбира се, нямаше начин да допусна Лиса да приближи до стригой, но в тази невероятна история май имаше зрънце истина. И аз нямаше да се откажа, докато не разнищя всичко докрай.

— Можем да се качим в стаята, след като приключим с вечерята — заявих накрая. — Но не за дълго. — Последните ми думи бяха предназначени за Виктор и Робърт. Робърт, изглежда, отново се бе отнесъл в собствения си свят, но Виктор кимна.

Стрелнах Еди с поглед и той ми кимна кратко, но неговият жест имаше по-различно значение. Той разбираше риска да заведем двамата братя на усамотено място. Еди ми казваше, че ще бъде още по-внимателен — не че вече не беше.

Когато свършихме вечерята, двамата с Еди бяхме изпълнени с напрежение. Той вървеше близо до Робърт, а аз — до Виктор. Лиса и Ейдриън бяха между двамата братя. Въпреки че се движехме толкова близо, никак не беше лесно да прекосим претъпканото казино. На пътя ни постоянно се изпречваха хора, заобикаляха ни, промушваха се помежду ни… истински хаос. На два пъти групата ни бе разделяна от нехайни туристи. Вече почти стигнахме до асансьорите, но аз ставах все по-неспокойна от възможността Виктор или Робърт да хукнат сред множеството.

— Трябва да се махнем от тази тълпа! — извиках на Еди.

Той ме удостои е едно от кратките си кимвания и зави рязко наляво, с което ме изненада. Подкарах Виктор в същата посока, а Лиса и Ейдриън отстъпиха встрани, за да не изостанат от нас. Бях озадачена, докато не видях, че приближаваме към коридор с надпис: АВАРИЕН ИЗХОД. Далеч от оживеното казино, нивото на шума значително бе намаляло.

— Предположих, че тук сигурно има стълби — обясни Еди.

— Съобразителен пазител — усмихнах му се аз.

След още един завой видяхме отдясно шкафа на чистачките, а пред нас: врата със знак за стълби. Вратата, изглежда водеше навън и към горните етажи.

— Идеално — промърморих.

— Вие май бяхте… на десетия етаж — изтъкна Ейдриън. Това беше първият път, когато проговори от доста време.

— Едно малко упражнение няма да ни… по дяволите. — Заковах се пред вратата. Имаше малък предупредителен надпис, който гласеше, че алармата ще се задейства, ако вратата се отвори. — Трябваше да се сетя.

— Съжалявам — промълви Еди, сякаш беше лично отговорен.

— Вината не е твоя. — Обърнах се. — Връщаме се обратно. — В крайна сметка щеше да се наложи да рискуваме и да минем през тълпата. Може би обиколката бе уморила достатъчно Виктор и Робърт, за да нямат желание да избягат. И двамата не бяха в първа младост, а Виктор все още не се чувстваше добре.

Лиса беше прекалено напрегната, за да мисли за това, че я карат да обикаля, но Ейдриън ми хвърли поглед, който красноречиво казваше, че смята това мотаене наоколо за чиста загуба на времето му. Разбира се, той смяташе, че цялата тази работа с Робърт е загуба на време. Бях искрено изненадана, че реши да дойде с нас в стаята. Очаквах да остане в казиното в компанията на цигарите и поредното питие.

Еди, начело на групата ни, направи няколко крачки към казиното в дъното на коридора. И тогава го усетих.

— Спри! — изкрещях.

Той реагира мигом и застина в тясното пространство. Последва малко объркване. От изненада Виктор се спъна в Еди, а след това Лиса се спъна във Виктор. Инстинктът накара Еди да посегне към сребърния си кол, но моят вече беше изваден. Сграбчих го веднага щом почувствах гаденето.

Между нас и казиното имаше стригои.