Духовна връзка

Глава 6

— Знаете ли от какво имаме нужда?

Седях между Еди и Лиса по време на полета ни от Сиатъл до Феърбанкс. Като най-ниска от всичките — несъществен факт — но и като мозъкът на операцията се озовах на средната седалка.

— Нов план? — допусна Лиса.

— Чудо? — подметна Еди.

Замълчах за секунда и ги изгледах кръвнишки, преди да им отговоря. Откога се извъдиха такива майтапчии?

— Не. От оборудване. Имаме нужда от модерни джаджи, ако искаме да се справим. — Потупах с пръст плановете, разстлани върху скута ми, с които не се разделях, откакто поехме на това пътуване. Михаил ни остави на малкото летище, намиращо се на един час път от кралския двор. Оттам хванахме ежедневния полет до Филаделфия, след това до Сиатъл, а сега пътувахме до Феърбанкс. Това ми напомни малко за безумните ми полети от Сибир до Щатите. Тогава също трябваше да мина през Сиатъл. Започвах да вярвам, че градът е център, откъдето се потегля за всички тайнствени места.

— Мислех, че единствените инструменти, от които се нуждаем, са умовете ни — отбеляза Еди замислено. Може и да се отнасяше прекалено сериозно към работата си на пазител, но понякога, когато бе спокоен, пускаше в действие сдържания си хумор. Не че беше напълно спокоен с предстоящата ни мисия, особено след като вече знаеше повечето (но не всички) подробности. Знаех, че когато се приземим, отново ще бъде нащрек и готов за действие. Съвсем разбираемо, остана сащисан, когато му съобщих, че отиваме да освободим Виктор Дашков. Не казах на Еди нищо за Дмитрий, нито за духа, а само, че Виктор играе важна роля в нещо, което е за добро. Доверието на Еди в мен бе толкова безусловно, че той повярва на думите ми и не разпитва нищо повече. Чудех се как ли ще реагира, когато узнае истината.

— Най-малкото имаме нужда от джи пи ес — заявих. — На това нещо са отбелязани само географската ширина и дължина. Не са отбелязани посоките.

— Не би трябвало да е трудно да се снабдим с такъв — обади се Лиса, която въртеше гривната в ръцете си. Беше спуснала табличката пред себе си и бе разпръснала върху нея бижутата на Таша. — Сигурна съм, че дори и в Аляска има модерни технологии. — Тя също бе превключила на шеговита вълна, въпреки че през връзката усещах безпокойството й.

Доброто настроение на Еди малко помръкна.

— Надявам се, че нямаш предвид оръжия или нещо такова.

— Не. Абсолютно не. Ако всичко се получи, както го искаме, никой дори няма да разбере, че сме били там. — Не беше изключено да се стигне до физически сблъсък, но се надявах никой да не пострада сериозно.

Лиса въздъхна и ми подаде гривната. Притесняваше се, защото планът ми зависеше от нейните магии — и в прекия, и в преносния смисъл.

— Не зная дали това ще проработи, но се надявам да засили вътрешната ти съпротива.

Взех гривната и я плъзнах на китката си. Не почувствах нищо, но пък и рядко се случваше да усетя нещо при омагьосаните предмети. Оставих на Ейдриън бележка, в която му пишех, че двете с Лиса сме решили да избягаме „за малко женски лудории“, преди моето назначение и нейното посещение в колежа. Знаех, че ще се почувства наранен. Женската нотка щеше донякъде да го успокои, но щеше да му стане мъчно, задето не е бил поканен на лудешката ни ваканция, ако изобщо повярваше, че сме на такава. Вероятно вече ме познаваше достатъчно добре, за да се досети, че зад повечето от действията ми има скрити мотиви. Надявах се, че ще съобщи тази история пред официалните власти в двора, когато се разбереше за изчезването ни. Пак можеше да ни очакват неприятности, но един див уикенд беше по-малко провинение в сравнение с проникването в строго охраняван затвор. А и честно, нима нещата биха могли да станат още по-лоши за мен? Единственият недостатък тук беше, че Ейдриън можеше да ме посети в съня ми и да ме пече на шиш, докато не измъкне истината. Това бе една от най-интересните — и доста често дразнещи — способности на духа. Лиса още не се бе научила да се появява в сънищата, но имаше груби познания за основните принципи. С това, както и чрез внушението се бе опитала да омагьоса гривната така, че да блокира появата на Ейдриън, когато по-късно заспя.

Самолетът започна да се спуска към летището във Феърбанкс и аз погледнах през прозореца към високите борове и ширналите се зелени полета. В мислите на Лиса прочетох, че почти очакваше да види ледници и снежни преспи, макар да знаеше, че сега тук е разгарът на лятото. След Сибир се научих да не робувам на предразсъдъци, когато става дума за географски райони. Най-голямата ми грижа беше слънцето. То грееше с пълната си сила, когато напуснахме кралския двор, а тъй като пътувахме на запад, смяната на часовите пояси означаваше, че то ни следва. Сега, макар че беше почти девет вечерта, благодарение на северната географска ширина над нас се синееха ясни и слънчеви небеса.

Приличаха на огромно безопасно одеяло. Не го споменах пред Лиса и Еди, но беше напълно вероятно Дмитрий да има шпиони навсякъде. Докато бях в „Свети Владимир“ и в кралския двор бях недосегаема, но в писмата си той съвсем ясно казваше, че ме чака да изляза извън техните граници. Не знаех докъде се простира шпионската му мрежа, но нямаше да се изненадам, ако представители на човешката раса наблюдават кралския двор през деня. И въпреки че го напуснах, скрита в багажник, имаше голяма вероятност Дмитрий вече да е тръгнал по следите ми. Ала същата светлина, която охраняваше затворниците, щеше да осигури и нашата безопасност. Оставаха ни само няколко часа от нощта, през които да сме нащрек, а ако свършим бързо, за нула време щяхме да напуснем Аляска. Е, това можеше и да не е толкова добре. Щяхме да изгубим слънцето.

Когато се приземихме и се опитахме да наемем кола, се натъкнахме на първото усложнение. Двамата с Еди бяхме навършили осемнадесет години, но никоя от компаниите за коли под наем не искаше да даде кола на някой толкова млад. След третия отказ, гневът ми започна да нараства. Кой би си помислил, че ще ни забави нещо толкова идиотско? Накрая, след четвъртия напразен опит, служителката ни каза колебливо, че един тип, който държал гараж на около километър и половина от летището, сигурно щял да ни даде кола, ако имаме кредитна карта и оставим достатъчно голям депозит.

Тръгнахме пеша. Времето беше приятно, но когато стигнахме нашата цел, забелязах, че слънцето започваше да тормози Лиса. Бъд — от „Бъд, коли под наем“ — не изглеждаше чак толкова гаден и наистина ни даде кола, след като извадихме достатъчно пари. След това си запазихме стая в скромен мотел и отново се заехме с обсъждането на плана.

Цялата информация, с която разполагахме, показваше, че затворът се подчинява на вампирското разписание, което означаваше, че за тях това е активната част от денонощието. Планът ни беше да останем в мотела до следващия ден, когато за мороите ще настъпи „нощта“, а преди това да поспим. Това щеше да осигури време на Лиса да работи върху магиите си. Стаята ни беше лесна за охраняване.

Ейдриън не се появи в съня ми, за което бях благодарна. Това означаваше, че или беше повярвал на „момичешките лудории“, или не можеше да проникне през защитата, осигурявана от гривната на Лиса. На сутринта си купихме понички за закуска, но всички бяхме с леко помътнели очи. Нарушаването на вампирското разписание малко ни бе замаяло.

Но ударната порция захар ни помогна да живнем. Двамата с Еди оставихме Лиса сама и към десет излязохме на малко разузнаване. Пътьом купихме от един магазин за спортни стоки така желания от мен джи пи ес, както и още няколко други неща. Използвахме ги, за да се ориентираме из пустите и отдалечени провинциални пътища, които сякаш водеха наникъде. Когато нашият джи пи ес показа, че се намираме на малко повече от километър и половина от затвора, спряхме отстрани на тесния прашен път и поехме през полето от висока трева, чийто край не се виждаше.

— Мислех си, че Аляска е тундра — отбеляза Еди, докато се промъкваше през високите стъбла. Небето отново беше ясно — синьо и чисто, само тук-там се виждаха малки облаци, които не бяха никаква заплаха за слънцето. Тръгнах облечена с леко яке, но след като плувнах в пот, го свалих и го вързах около кръста си. От време на време лекият бриз навеждаше високата трева пред нас и рошеше косата ми.

— Предполагам, че не покрива всичките нейни части. Може би трябва да отидем по-далеч на север. О, чакай! Това изглежда обещаващо.

Спряхме пред висока ограда от бодлива тел с огромна табела:

Буквите бяха червени, очевидно, за да се наблегне на сериозността на надписа. Лично аз бих добавила череп е кръстосани кости за още по-нагледно предупреждение.

Двамата с Еди огледахме оградата за няколко минути, сетне се спогледахме примирено.

— Лиса ще ни излекува, ако се одерем — казах с надежда.

Не е невъзможно да се изкачиш по ограда от бодлива тел, но никак не е забавно. Хвърлих якето си върху нея, за да се хвана за телта, но не ми се размина без няколко драскотини и скъсани дрехи. След като се озовах горе, скочих. Предпочитах да се натъртя малко от удара, отколкото да слизам с катерене. Еди последва примера ми и се намръщи при срещата с твърдата земя.

Повървяхме малко по-навътре и пред нас се появиха тъмните очертания на някаква сграда. И двамата спряхме рязко и залегнахме, за да се скрием сред тревата. Според информацията в папката на затвора тук имаше външни камери, което означаваше, че рискуваме да ни забележат, ако приближим твърде много. Освен с джи пи ес се бях снабдила и с мощен бинокъл и сега го извадих, за да огледам местността.

Бинокълът беше добър — наистина добър — както и би трябвало за тази цена. Удивително колко подробности се виждаха. Както много други постройки на мороите, и тази бе смесица от стар и нов стил. Високите стени, които я ограждаха, бяха построени от зловещи наглед сиви каменни блокове и почти скриваха затвора, чиито покрив едва се подаваше над тях. Отгоре върху стените крачеха две фигури — живи очи като подкрепление към тези на камерите. Мястото приличаше на непристъпна крепост, еднакво трудна за проникване и за бягство. Щеше да е още по-впечатляващо, ако затворът бе разположен на върха на стръмна скала, със злокобно черно небе отзад. Зеленото поле и слънцето изглеждаха не на място.

Подадох бинокъла на Еди. Той направи своя оглед, сетне посочи наляво.

— Там.

Присвих очи и едва успях да забележа нещо като камион или джип, който караше към затвора. Зави отзад и изчезна от погледите ни.

— Единственият начин да влезем — промърморих аз, като си спомних плана на затвора. Знаехме, че не можем да се изкатерим по стените или да приближим достатъчно близо пеша, без да ни забележат. Трябваше, както се казва, да влезем през предната врата и тъкмо тук планът малко издишаше.

Еди свали бинокъла и погледна към мен със смръщени вежди.

— Знаеш, че бях напълно сериозен, когато ти казах, че ти вярвам. Каквато и причина да имаш, за да правиш това, зная, че е за добро. Но преди да пристъпим към действие, сигурна ли си, че искаш точно това?

Изсмях се горчиво.

— Да го искам? Не. Но трябва да го направя.

Той кимна.

— Достатъчно добро основание.

Наблюдавахме затвора още известно време от различни ъгли, като спазвахме дистанция. Всичко беше така, както го очаквахме, но огледът със стереоскопичен бинокъл само щеше да ни е от полза.

След около половин час решихме да се върнем в хотела. Лиса седеше с кръстосани крака върху едно от леглата и още работеше върху магиите. Чувствата, които идваха от нея, бяха топли и изпълнени със задоволство. Духът винаги я караше да се чувства добре — въпреки страничните ефекти, които се проявяваха по-късно — и тя мислеше, че доста е напреднала.

— Ейдриън се обади два пъти на мобилния ми телефон — осведоми ме тя, когато влязохме.

— Но ти не му вдигна, нали?

— Не. Бедното момче.

Свих рамене.

— Така е по-добре.

Разказахме й набързо какво сме видели и щастливото й настроение леко помръкна. Разузнавателната ни мисия правеше все по-реално това, което смятахме да извършим по-късно, а дългата работа с духа я бе изтощила и бе изострила нервите й. Няколко минути по-късно я усетих как потиска страха си. Изпълни се с решителност. Беше ми казала, че ще ми помогне и възнамеряваше да удържи на думата си, въпреки че всяка изминала секунда я приближаваше все повече до Виктор Дашков.

След това обядвахме и няколко часа по-късно настана време да приведем плана си в действие. За човешките създания беше ранна вечер, което означаваше, че нощта на вампирите клонеше към своя край. Сега или никога. Лиса разпредели нервно заредените с магия предмети, притеснена дали ще сработят. Еди беше облечен в новата си черно-бяла униформа на пазител, а двете с Лиса останахме с ежедневните си дрехи — с малки промени. Косата на Лиса беше боядисана в белезникаво кестеняво с помощта на бързо измиващ се цветен шампоан. Моята пък беше пъхната под къдрава червена перука, която притеснително ми напомняше на майка ми. Двете седнахме на задната седалка и Еди подкара колата по пустия и отдалечен път, който бяхме изминали по-рано. Но за разлика отпреди не спряхме. Продължихме, докато стигнем до затвора — или по-точно до караулката. Докато пътувахме, никой не проговори, но напрежението и безпокойството ни все повече нарастваха.

Още преди да приближим външната стена, имаше пропускателен пункт, охраняван от един пазач. Еди спря колата и се опита да изглежда спокоен. Смъкна прозореца, а пазачът приближи и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.

— По каква работа сте тук?

Еди му подаде лист хартия, държанието му беше уверено и незаинтересовано, сякаш всичко беше съвсем нормално.

— Карам нови захранващи.

В папката, която отмъкнах, имаше всякакви формуляри и документи, свързани със затворите, включително отчети и заявки за различни доставки — като захранващи. Ние бяхме направили копие на един от формулярите за заявки и го бяхме попълнили.

— Не са ме уведомили за никаква доставка — отвърна пазачът, не толкова подозрителен, колкото озадачен. Вгледа се в документа. — Това е стар формуляр.

Еди сви рамене.

— Това ми дадоха. Аз съм още нов.

Мъжът се ухили.

— Да, като те гледам, сигурно току-що си завършил училище.

Той погледна към Лиса и мен и въпреки тренирания ми самоконтрол аз се напрегнах. Докато ни изучаваше, пазачът се намръщи. Лиса ми бе дала огърлицата, а тя бе взела пръстена — и двата предмета бяха омагьосани с леко внушение да карат останалите да мислят, че сме човешки същества. Щеше да бъде много по-лесно да се внуши, че сме такива, ако жертвата носеше предмета, ала това беше невъзможно. По нашия начин магията сработваше по-трудно. Той присви очи, сякаш ни виждаше през мъгла. Ако магията действаше на сто процента, нямаше да ни погледне втори път. Но нашите магии не бяха съвсем съвършени. Те променяха външния ни вид, но не толкова добре, колкото се надявахме. Затова се наложи да сменим цвета на косите си: ако илюзията, че сме човеци, се провали, все пак нямаше да ни познаят веднага. Лиса се бе подготвила за директно внушение, макар че се надявахме да не се стигне до прилагането му с всеки срещнат.

След малко пазачът се извърна от нас, очевидно решил, че сме от човешката раса. Аз издишах въздуха от дробовете си и отпуснах юмруци. Не бях осъзнала, че ги стискам.

— Почакайте за минута, ще се обадя да докладвам — каза той на Еди.

Отстъпи няколко крачки и вдигна телефона в будката. Еди погледна към нас.

— Дотук всичко наред ли е?

— С изключение на стария формуляр — измърморих аз.

— Май няма начин да се разбере дали моята магия е сработила, нали? — попита Еди.

Лиса бе дала на Еди един от пръстените на Таша, като го бе омагьосала така, че той да изглежда със загоряла кожа и черна коса. Тъй като не бе променила лицето му, магията трябваше да направи чертите му леко размазани. Също както при нашите магии, които трябваше да ни направят да изглеждаме човешки същества, подозирах, че и тази не бе сработила, както Лиса се надяваше, но щеше да промени достатъчно външността му, така че след това никой да не идентифицира Еди. С нашата противоустойчивост на внушението двете с Лиса не можехме да сме сигурни как изглежда той в очите на другите.

— Сигурна съм, че всичко е наред — увери го Лиса.

Пазачът се върна.

— Казаха да влезете, а те ще оправят нещата на място.

— Благодаря — кимна Еди и взе формуляра.

Поведението на мъжа показваше, че смята, че става дума за чиновническа грешка. Изпълняваше съвестно задълженията си, но идеята някой да вкара незаконно захранващи в затвора едва ли е едно от нещата, които би очаквал — или да го възприеме като риск за сигурността. Горкият нещастник.

Когато пристигнахме пред вратата в стената на затвора, ни посрещнаха двама пазачи. Тримата слязохме и ни поведоха към зоната между стената и самия затвор. Докато откритите пространства в „Свети Владимир“ и кралския двор бяха изпълнени с тучна зеленина, растения и дървета, земята тук беше гола и пуста. Нямаше дори трева, само отъпкана земя. Дали служеше като „място за разходки“ на затворниците? Дали изобщо им позволяваха да излизат навън? Бях изненадана, че затворът не е ограден с дълбок ров, пълен с вода.

Отвътре сградата бе също толкова мрачна, колкото и отвън. Килиите за арестантите в кралския двор бяха стерилни и студени, само метал и голи стени. И тук очаквах нещо подобно. Но който и да беше проектирал Тарасов, явно не е бил привърженик на модните архитектурни тенденции и вместо това е сътворил затвор, който би могъл да се открие през средните векове в Румъния. Грубите каменни стени продължаваха надолу по коридора, сиви и зловещи, а въздухът бе студен и влажен. Това определено влошаваше условията на труд за пазачите и надзирателите. Явно искаха всичко да внушава страх още щом затворниците прекрачат прага на това злокобно място. Според нашите планове имаше малка секция със спални, където живееха служителите. Надявах се там помещенията да са по-приятни.

Независимо че декорът наподобяваше началото на Средновековието, докато вървяхме през коридора, минахме покрай няколко камери. Мерките за сигурност и охрана в никакъв случай не бяха примитивни. От време на време чувахме затръшване на врата, но като цяло навсякъде цареше идеална, тайнствена тишина, която беше дори по-зловеща от виковете и писъците.

Заведоха ни в кабинета на директора — стая в същия мрачен архитектурен стил, но пълна с обичайните административни принадлежности: бюро, компютър и т.н. Изглеждаше практично оборудвана, без излишества. Нашите придружители ни обясниха, че ще се срещнем със заместник-директора, тъй като самият директор все още бил в леглото. Имаше логика. На заместника се беше паднала нощната смяна. Надявах се, че ще е изморен и не толкова наблюдателен. Или пък не. Това рядко се случваше с пазителите, без значение от службата им.

— Тео Маркс — представи се заместник-директорът и стисна ръката на Еди. Беше дампир, не много по-възрастен от нас и аз се запитах дали не са го изпратили наскоро тук.

— Лари Браун — отвърна Еди. Бяхме му измислили това скучно име, такова, което да не бие на очи. С него бе попълнил документите си.

Тео не заговори Лиса и мен, но ни удостои със същия озадачен поглед като първия тип, докато магията създаваше своята илюзия. Последва кратко забавяне, но явно минахме теста. Тео насочи отново вниманието си към Еди и взе формуляра за заявката.

— Този е различен от обичайните — отбеляза.

— Нямам никаква представа — извини се Еди. — Това е първата ми задача.

Тео въздъхна и погледна към часовника.

— Директорът ще бъде на работа след два часа. Мисля, че е по-добре да почакам, докато дойде и разбере какво става. Обикновено нещата се съгласуват със Съмърфийлд.

В страната имаше няколко места, където се събираха захранващи — представители на най-долните прослойки от човешкото общество, доволни да прекарат остатъка от живота си, дрогирани от вампирските ендорфини — и откъдето ги разпределяха. Съмърфийлд беше името на едно от тях, разположено в Канзас сити.

— Аз не съм единственият нов служител — поясни Еди. — Може би някой се е объркал.

— Типично — изсумтя Тео. — Е, най-добре е да седнете и да почакате. Ако искате, може да ви предложа кафе.

— Кога ще захранваме? — попитах внезапно с най-хленчещия си, замаян глас. — Мина толкова време.

— Казаха, че ще е още щом пристигнем — присъедини се Лиса към мен.

Еди завъртя очи при това поведение, типично за захранващите.

— Така са почти през цялото време.

— Мога да си представя — промърмори Тео. — Хм. Захранващи. — Вратата на кабинета му беше полуотворена и той подвикна: — Хей, Уес? Можеш ли да дойдеш тук?

Един от пазачите, които ни бяха придружили дотук, надникна в стаята.

— Да?

Тео махна отегчено с ръка.

— Заведи тези двете долу в зоната за захранване, за да не ни подлудят. Ако някой е буден, дайте им го.

Уес ни кимна да го последваме. Двамата с Еди се спогледахме за секунда. Лицето му не изразяваше нищо, но знаех, че е нервен. Оттук нататък измъкването на Виктор беше наша работа, а на Еди никак не му харесваше да ни изпраща сами в леговището на звяра.

Уес ни поведе през още врати и пропускателни пунктове, докато навлизахме все по-навътре в затвора. Осъзнах, че на връщане трябваше отново да минем всяко ниво на сигурност, през което преминавахме сега. Според плановете зоната на захранващите се намираше в другия край на затвора. Предположих, че ще минем по обиколен маршрут по периферията, ала вместо това ни поведоха направо към центъра на сградата, където държаха затворниците. По този начин добих известна представа за вътрешното разположение, но Лиса не знаеше къде сме, докато не се насочихме към голям предупредителен надпис:

Помислих си, че пояснението е малко странно. Не бяха ли тук всички престъпници?

Тежки двойни врати блокираха входа към секцията. Уес използва и електронен код и ключ, за да минем през тях. Походката на Лиса не се промени, но аз усетих, че тревогата й се усили, когато влязохме в дългия коридор с килии с решетки от двете страни. Самата аз не се чувствах по-добре, но Уес — макар и все още нащрек — не показа никаква следа от страх. Осъзнах, че той влизаше тук през цялото време. Познаваше охранителната система. Затворниците може и да бяха опасни, но да минава покрай тях си беше нещо обичайно за него.

При все това сърцето ми едва не спря, когато надникнах в килиите. Малките помещения бяха тъмни и мрачни като всичко наоколо. Вътре имаше съвсем оскъдна мебелировка. Слава Богу, повечето от затворниците спяха. Но неколцина ни наблюдаваха, докато минавахме покрай килиите им. Никой не каза нищо, но тишината беше още по-плашеща. Някои от мороите затворници имаха вид на обикновени хора, които бихте подминали на улицата, и аз се запитах какво ли бяха сторили, за да попаднат тук. Лицата им бяха тъжни, лишени от надежда. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че част от затворниците не бяха морои, бяха дампири. Нямаше нищо странно, но все пак се сепнах. И представители на моята раса вършеха престъпления, за които трябваше да си платят.

Ала не всички затворници изглеждаха толкова кротки. Някои имаха вид, все едно определено са родени за затвора Тарасов. Излъчваха злоба и отмъстителност, а в очите им, приковани в нас, сякаш бе стаена цялата омраза на света. Оглеждаха ни внимателно, сякаш искаха да запомнят всяка подробност, макар че не можех да си обясня защо. Дали търсеха някакъв начин за бягство? Дали можеха да проникнат зад фасадите ни? Или просто бяха гладни? Не знаех, но бях благодарна за мълчаливите пазачи, изправени по продължение на коридора. Бях благодарна и задето не видях Виктор. Предположих, че килията му се намира в друг коридор. Още не можехме да рискуваме да ни познаят.

Най-сетне излязохме от коридора със затворниците през друга двойна врата и най-после стигнахме до зоната за захранване. Тя също приличаше на средновековна тъмница, предполагам, за да се създаде подходяща атмосфера за затворниците. Като оставим настрани декора, помещението за захранване приличаше на това в „Свети Владимир“, само дето беше по-малко. Няколкото кабини осигуряваха сравнително усамотение. Един отегчен морой четеше книга зад бюрото, но имаше вид сякаш всеки миг ще заспи. В стаята имаше само един захранващ, с доста опърпан вид, на средна възраст, който седеше на един стол с отнесената усмивка на наркоман, втренчен в пространството.

Когато влязохме, мороят трепна и очите му се разшириха. Явно ние бяхме най-вълнуващото нещо, което му се случваше през нощта. Когато ни видя, в погледа му нямаше объркване; очевидно имаше ниско ниво на устойчивост към внушението, което бе добре дошло за нас.

— Какво е това?

— Две нови, които току-що пристигнаха — отвърна Уес.

— Но ние не очакваме нови попълнения — възрази мороят. — Освен това никога досега не са изпращали толкова млади. Винаги са ни давали стари, вече използвани захранващи.

— Не питай мен — отвърна Уес и се запъти към вратата, след като ни даде знак да седнем. Явно смяташе, че придружаването на захранващи е под достойнството му. — Маркс каза да стоят тук, докато Съливан стане. Според мен е станала някаква грешка, но те се оплакват, че вече не могат да издържат.

— Страхотно, няма що — изпъшка мороят. — Е, следващото захранване е след петнадесет минути, така че ще дам почивка на Брадли. Той толкова се е отнесъл, че едва ли ще забележи, ако някой даде кръв вместо него.

Уес кимна.

— Ние ще се обадим, когато оправим тази бъркотия.

Пазачът излезе, а мороят въздъхна и взе клипборда. Имах чувството, че всички тук са уморени от работата си. Можех да разбера защо. Мястото беше доста потискащо. Предпочитах просторите на широкия свят.

— Кой е наред да се захранва след петнадесет минути? — попитах аз.

Изненаданият морой вдигна рязко глава. Не беше от въпросите, които захранващите задаваха.

— Какво каза?

Лиса се изправи и впи поглед в него.

— Отговори на въпроса.

Лицето на мъжа се отпусна. Той беше много податлив на внушението.

— Рудолф Кайзер.

Нито една от двете ни не го познаваше. Можеше да е тук за убийство или за каквото и да е друго тежко престъпление.

— А кога е редът на Виктор Дашков? — попита Лиса.

— След два часа.

— Смени графика. Кажи на охраната му, че има промяна и той трябва да дойде вместо Рудолф.

Празните очи на мороя — сега имаше същия отнесен поглед като захранващия Брадли — регистрираха думите й чак след една минута.

— Да — кимна той.

— Това е нещо съвсем нормално. Няма да събуди никакви подозрения.

— Няма да събуди подозрения — повтори монотонно мороят.

— Направи го — заповяда Лиса със строг глас. — Извикай ги, уреди всичко и не отделяй очи от мен.

Мъжът се подчини. Докато говореше по телефона, той се представи като Нортуд. Когато затвори, всичко бе уредено. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Цялото ми тяло бе опънато като струна от напрежение. Тео беше казал, че разполагаме с около час, преди директорът да поеме задълженията си. Еди просто трябваше да убива времето с Тео и да се постарае да не събуди никакви подозрения. Тео трябваше да вярва, че е станала някаква грешка с документите. Успокой се, Роуз. Можеш да го направиш.

Докато чакахме, Лиса внуши на захранващия Брадли да потъне в дълбок сън. Не исках никакви свидетели, дори и дрогирани. Успях да обърна леко камерата, така че да не обхваща цялата стая. Естествено, преди да си тръгнем, трябваше да се справим със системата за наблюдение на затвора, но засега нямахме нужда някой от охраната да види това, което щеше да се случи.

Тъкмо се бях настанила в една от кабинките, когато вратата се отвори. Лиса бе останала на стола близо до бюрото на Нортуд, така че да продължи да му въздейства чрез внушението. Бяхме го инструктирали, че аз ще съм захранващата. Вратата на кабинката бе затворена, но през погледа на Лиса видях групата: двама пазачи… и Виктор Дашков.

Същият ужас, който я бе обзел, когато го видя на процеса, се надигна и сега в нея. Ръцете й трепереха. Единственото, което я бе успокоило по време на процеса, беше предстоящата развръзка — Лиса знаеше, че Виктор ще бъде затворен завинаги и никога повече няма да я нарани.

А сега ние смятахме да променим всичко това.

Лиса се насили да прогони страха от съзнанието си, докато продължаваше да се взира в Нортуд. Пазачите до Виктор бяха сурови и готови да действат, макар че всъщност нямаше нужда. Болестта, която го измъчваше от години — тази, която Лиса временно бе излекувала, отново бе започнала да надига глава. Липсата на движения и чист въздух явно също оказваха неблагоприятно въздействие, както и ограничените количества кръв, които се даваха на затворниците. Пазачите го бяха оковали във вериги като допълнителна предпазна мярка и той се бе прегърбил още повече под тежестта им. Едва тътреше крака.

— Ето там — рече Нортуд и посочи към мен. — Онази.

Пазачите поведоха Виктор покрай Лиса, но той почти не я удостои с поглед. В този момент тя бе заета с двойно внушение: да държи Нортуд под контрол и да изглежда незначителна, когато Виктор мине покрай нея. Пазачите го настаниха на стола до мен, след което отстъпиха назад, но без да го изпускат от поглед. Един от тях поведе разговор с Нортуд, като отбеляза колко сме млади. Ако отново се наложи да правя същото, ще накарам Лиса да направи магия да изглеждаме по-възрастни.

Седнал до мен, Виктор се наведе и отвори устата си. Захранването беше като втора природа, движенията бяха винаги едни и същи, така че той нямаше нужда да мисли за това, което прави. Имах чувството, че дори не ме вижда.

Само че тогава… ме видя.

Той замръзна, очите му се разшириха. Кралските фамилии на мороите се отличаваха с общи характерни черти и светлите, нефритено зелени очи бяха такива за потомците на родовете Дашков и Драгомир. Умореното, примирено изражение в неговите изчезна и на негово място се появи типичната за него лукава интелигентност, която познавах толкова добре. По някакъв странен начин ми напомни за един от затворниците, покрай който бяхме минали.

Но Виктор беше смутен. Както останалите, с които се бяхме срещнали, моята магия объркваше мислите му. Сетивата му казваха, че съм човешко същество… ала в същото време илюзията не беше съвършена. Съществуваше също и фактът, че Виктор като силна личност, макар и да не владееше магията на духа, беше сравнително устойчив срещу внушението. Също както Еди, Лиса и аз, които бяхме имунизирани към нашите магии, защото знаехме истинската си идентичност, така и Виктор изпитваше нещо подобно. Мозъкът му настояваше, че съм човек, но очите му казваха, че съм Роуз Хатауей, дори и с перуката. И след като веднъж това знание се затвърди, за него изчезна илюзията, че съм човек.

Устните му се извиха в бавна, интригуваща усмивка, която безсрамно откри кучешките му зъби.

— О, виж ти. Това трябва да е най-добрата храна, която някога съм получавал. — Гласът му едва се долавяше, заглушаван от разговора на останалите.

— Доближи зъбите си към мен и това ще е последната ти храна — промърморих също толкова тихо. — Но ако искаш да се измъкнеш оттук и отново да видиш света, ще направиш точно това, което ще ти кажа.

Той ме изгледа въпросително. Аз поех дълбоко дъх, ужасена от това, което щях да кажа.

— Нападни ме.