Духовна връзка

Глава 8

След всичките ми оплаквания пред Ейб, че все попадам на тъпи и гадни места, би трябвало да се развълнувам от перспективата да се озова в Града на греха. Уви, имах няколко предубеждения относно следващото ми епично пътешествие. Първо на първо, Лас Вегас беше последното място, където бих очаквала да се намира един почти луд отшелник. От малкото неща, които бях чула, Робърт бе изчезнал от света и искаше да бъде сам. Оживеният, пълен с туристи град едва ли отговаряше на изискванията му. Второ, градове като този бяха идеалното свърталище за стригоите. Там беше много лесно хората да изчезнат — особено през нощта.

Част от мен беше сигурна, че това е поредната измама на Виктор, но той се закле, че това е истината. И така, след като нямахме никакви други следи, Лас Вегас се превърна в следващата ни дестинация. А и без това не разполагахме с много време, за да обсъдим идеята, тъй като пазителите навярно вече претърсваха Феърбанкс за нас. Естествено магиите на Лиса бяха променили външността ни, така че те не търсеха хора с нашето описание. Обаче знаеха как изглежда Виктор и затова трябваше час по-скоро да се махнем от Аляска.

За нещастие се сблъскахме с малък проблем.

— Виктор няма документ за самоличност — каза Еди. — Не можем да го качим на самолет.

Вярно беше. Всички вещи на Виктор бяха иззети от властите на затвора и в суматохата да обезвредим охранителната система и да се преборим с дузина пазачи най-малко имахме време да търсим личните му вещи. Внушението на Лиса беше наистина феноменално, но сега тя бе адски изтощена, след като толкова много го бе прилагала в затвора. Освен това пазителите със сигурност щяха да наблюдават летищата.

Нашият „приятел“ Бъд, който ни даде колата под наем, намери решение. Той не беше очарован да види одрасканата си и очукана кола след лудешкото шофиране на Еди, но достатъчно количество пари в брой сложи край на мрънканията му „какво става, като дадеш под наем кола на група тийнейджъри“. Всъщност Виктор измисли алтернативния план и го предложи на Бъд.

— Има ли наблизо частно летище, където могат да се наемат чартърни самолети?

— Разбира се — кимна Бъд. — Но няма да е евтино.

— Това не е проблем — отсякох.

Бъд ме изгледа подозрително.

— Да не би вие, хлапета, да сте обрали банка или нещо подобно?

Не, но разполагахме с достатъчно. Лиса имаше попечителски фонд, от който й се отпускаше редовна месечна издръжка, докато навърши осемнадесет години, както и кредитна карта с почти неограничен лимит. Аз също имах кредитна карта, която ми бе останала от онези, които ми даде Ейдриън, когато заминах за Русия. Отказах се от другите си финансови придобивки, като огромната банкова сметка, която бе открил на мое име. Но грешно или не, реших да задържа една кредитна карта за спешни случаи.

А този определено беше спешен, така че използвахме картата, за да платим наетия самолет. Пилотът не можеше да ни отведе до Лас Вегас, но можеше да ни заведе до Сиатъл, където щеше да ни свърже със свой познат пилот и той да ни закара до Лас Вегас. Още пари.

— И отново Сиатъл — промърморих аз замислено, малко преди да потеглим. В малкия самолет имаше четири седалки, по две от двете страни, разположени една срещу друга. Аз седях до Виктор, а Еди срещу него. Решихме, че така е най-безопасно.

— Какво за Сиатъл? — попита Еди озадачено.

— Няма значение.

Малкият частен самолет не беше толкова бърз, колкото другите самолети и пътуването ни отне по-голямата част от деня. През това време продължих да разпитвам Виктор какво прави брат му в Лас Вегас и накрая получих отговора, от който се нуждаех. Виктор, така или иначе, щеше да ми каже, но мисля, че изпитваше садистично удоволствие да протака.

— Робърт не живее точно в Лас Вегас — обясни той. — Има малка къща, по-скоро хижа, извън града, край каньона Ред Рок, намира се на няколко километра.

Аха. Това беше повече, отколкото очаквах. Лиса застина при споменаването на хижата и аз усетих безпокойството й през връзката. Когато Виктор я беше отвлякъл, я бе завел в една хижа в планината и там я бе измъчвал. Опитах се да й вдъхна кураж с поглед. Именно в такива случаи ми се искаше връзката да е двустранна, за да мога по нея да й изпратя утехата и подкрепата си.

— Значи ще отидем там?

Виктор изсумтя.

— Разбира се, че не. Робърт държи твърде много на усамотението си. Не би пуснал непознати в дома си. Но ще дойде в града, ако го помоля.

Лиса ме погледна. Виктор може да ни мами. Той има много поддръжници. Сега, след като е на свобода, може да се обади на тях, вместо на Робърт.

Кимнах й леко, като отново съжалих, задето не мога да й отговоря през връзката. Аз също се бях досетила за това. Беше изключително важно да не оставяме Виктор нито за секунда сам, за да предотвратим евентуални нежелани разговори. Всъщност този план да се срещнем с брат му в Лас Вегас ми допадаше. Заради собствената ни безопасност от привържениците на Виктор беше по-добре да сме в голям град, отколкото в някакво отдалечено и пусто място.

— Като се вземе предвид колко бях полезен — поде Виктор, — имам право да зная какво искате от брат ми. — Погледна към Лиса. — Да не би да искаш да вземеш уроци по овладяване на духа? Трябва да сте свършили доста добра разузнавателна работа, след като сте разбрали за него.

— Нямаш право да знаеш нищо за плановете ни — отсякох аз. — И сериозно ли си мислиш, че заслужаваш каквото и да било? Ако водим сметка кой е бил по-полезен, то ние абсолютно те водим по точки. Изобщо не можеш да ни достигнеш след това, което направихме в Тарасов за теб.

Отговорът на Виктор бе само една лека усмивка.

Част от полета ни беше през нощта, така че се приземихме в Лас Вегас рано сутринта. Закрилата на слънчевата светлина. Изненадах се, като видях колко е оживено летището.

В частното летище в Сиатъл имаше няколко самолета, а това във Феърбанкс беше съвсем празно. Но тук пистата бе претъпкана с малки самолети, които направо крещяха „лукс“. Не би трябвало да съм изненадана. Лас Вегас беше любимото място за развлечение на знаменитости и всякакви тузари, много от които никога нямаше да паднат толкова ниско, че да пътуват с обикновен пътнически самолет заедно с простолюдието.

Имаше дълга редица с таксита, което ни спести изпитанието да наемаме кола. Но когато шофьорът ни попита къде отиваме, не знаехме какво да кажем. Обърнах се към Виктор.

— В центъра на града, нали? Булевард „Стрил“3?

— Да — съгласи се той. Беше сигурен, че Робърт ще предпочете да се срещне с непознати на оживено публично място, откъдето лесно можеше да избяга.

— „Стрип“ е разтегливо понятие — каза шофьорът. — Искате ли да отидете на някое конкретно място, или да ви стоваря в средата на улицата?

Отново се умълчахме. Лиса ме стрелна многозначително.

— „Часът на вещиците“?

Замислих се. Лас Вегас беше любимото място на някои морои. Яркото слънце не беше привлекателно за стригоите, а казината без прозорци осигуряваха комфортна, затъмнена обстановка. „Часът на вещиците“ беше хотел с казино, за който всички бяхме чували. Въпреки че имаше много клиенти сред човешката раса, всъщност собствениците му бяха морои и затова имаше някои скрити особености, които го превръщаха в любимо място за развлечения и отдих на вампирите. Тайни стаи за захранване. Специални салони само за морои. И голям брой пазители, които осигуряваха безопасността им.

Пазители…

Поклатих глава и стрелнах косо Виктор.

— Не можем да го заведем там. — От всички хотели в Лас Вегас „Часът на вещиците“ беше последният, в който трябваше да отседнем. Бягството на Виктор сигурно вече се бе превърнало във водеща новина за света на мороите. Да го заведем там, където имаше съсредоточени най-много морои и пазители, беше навярно най-лошото, което бихме могли да сторим на този етап.

Лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане доби нетърпеливо изражение. Еди беше този, който накрая намери разрешението.

— „Луксор“.

Двамата с него бяхме на задната седалка с Виктор помежду ни и аз проточих врат към него.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Така ще сме по-далеч от „Часът на вещиците“. — Еди внезапно доби леко смутен вид. — Винаги съм искал да отседна там. Искам да кажа, ако идваш в Лас Вегас, защо да не отседнеш в пирамида?

— Необорима логика — подкрепи го Лиса.

— Тогава нека е „Луксор“ — казах на шофьора.

Пътувахме мълчаливо — е, с изключение на Виктор, който се взираше смаяно в околните гледки и от време на време надаваше изумени възклицания. Дори през деня улиците на Лас Вегас бяха претъпкани с хора. Млади и красиви вървяха рамо до рамо с възрастни двойки от средните части на Америка, които вероятно бяха спестявали през целия си живот, за да дойдат тук. Хотелите и казината, покрай които минахме, бяха огромни, блестящи и мамещи.

А когато стигнахме до „Луксор“… леле! Беше точно както каза Еди. Хотел с формата на пирамида. Когато слязохме от колата, се втренчих невярващо в него. С все сили се стараех да удържа ченето си да не увисне до земята като на някакъв въодушевен и наивен турист. Платих на шофьора и ни въведоха вътре. Не знаех колко ще останем, но определено се нуждаехме от стая като щаб, откъдето да ръководим нашата операция.

Когато влязох вътре в хотела, ме обзе чувството, че отново се намирам в някой от нощните клубове в Санкт Петербург или Новосибирск. Проблясващи светлини и задушаваща миризма на цигарен дим. И шум. Шум, шум, шум. Игралните автомати бибипкаха и звъняха, жетоните се сипеха, хората крещяха от отчаяние или радост, а приглушените разговори изпълваха помещението като жужене на пчели. Намръщих се. Всичко това направо стържеше по сетивата ми.

Минахме покрай дъното на казиното, за да отидем до рецепцията, където служителят дори не трепна, когато трима тийнейджъри и един възрастен мъж поискаха да се настанят в една стая. Явно тук се бяха нагледали на всякакви неща. Стаята ни беше средна по големина, с две двойни легла. Късметът ни бе проработил, защото от прозореца се откриваше страхотна гледка. Лиса застана до него, омагьосана от пъстроцветното множество и колите по булевард „Стрип“, но аз пристъпих направо към деловата част.

— Добре, обади му се — наредих на Виктор. Той се бе настанил на едно от леглата със скръстени ръце и ведро изражение, все едно беше на почивка. Въпреки самодоволната му усмивка, умората бе белязала лицето му. Независимо от кръвта, която бе погълнал, бягството и дългото пътуване го бяха изтощили, а и бавно завръщащата се болест също оказваше опустошително въздействие върху физическите му сили.

Виктор тутакси посегна към телефона в хотелската стая, но аз поклатих глава.

— Лис, дай му мобилния си телефон. Искам този номер да се запише.

Тя му подаде предпазливо телефона, сякаш той щеше да го омърси. Виктор го взе и ме погледна с едва ли не ангелско изражение.

— Предполагам, че няма да ми се разреши да се усамотя? Много отдавна не съм говорил с Робърт.

— Не — срязах го.

Грубостта в гласа ми стресна дори мен. Хрумна ми, че днес Лиса не е единствената, която страда от страничните ефекти на духа.

Виктор сви леко рамене и започна да набира номера. По време на един от полетите ни беше казал, че е запомнил номера на Робърт и аз трябваше да му се доверя, че се обажда тъкмо на него. Както и да се надявам, че номерът на Робърт не е бил сменен. Независимо че Виктор не беше виждал брат си от години, той беше отскоро в затвора и навярно знаеше адреса и телефона му отпреди това.

Докато телефонът звънеше, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Миг по-късно чух глас от другия край на линията, макар че не можах да различа точните думи.

— Робърт — заговори мило Виктор — Виктор е.

От другия край последва словесен порой. Чувах само половината от разговора, но пак беше интригуващо. Първо на Виктор му бе нужно доста време, за да убеди Робърт, че е извън затвора. Очевидно Робърт не беше чак толкова откъснат от обществото на мороите, че да не е в течение на последните новини. Виктор му каза, че по-късно ще му съобщи подробности и се зае да убеждава брат си да дойде да се срещне с нас.

Отне доста време. Имах чувството, че Робърт живее в постоянен страх и параноя. Това ми напомни за госпожа Карп, когато беше в напреднал стадий на лудостта вследствие използването на духа. По време на целия разговор Лиса не откъсна поглед от гледката долу на улицата, но чувствата й бяха отражение на моите: страх, че това може да бъде и нейната съдба. Или моята, ако всмуквах тъмните ефекти на духа. В съзнанието ми за кратко изплува надписът в затвора Тарасов: ВНИМАНИЕ! НАВЛИЗАТЕ В ЗОНА СЪС ЗАТВОРНИЦИ (ДУШЕВНОБОЛНИ).

Тонът на Виктор бе изненадващо подмамващ, докато говореше с брат си, дори нежен. С известно смущение си припомних отминалите дни, преди да знаем за безумните планове на Виктор да властва над мороите. Тогава той също се отнасяше мило към нас и на практика беше член на семейството на Лиса. Запитах се дали е бил искрен, или всичко е било преструвка.

Накрая, след почти двадесет минути, Виктор убеди Робърт да дойде да се срещне с нас. Неразбираемите думи от другия край на линията бяха пълни с тревога и вече бях убедена, че Виктор наистина говори с лудия си брат, а не с някой от привържениците си. Виктор се уговори с Робърт да се срещнем за вечеря в един от ресторантите на хотела и най-после затвори.

— Вечеря? — попитах, когато нашият пленник остави телефона. — Той не се ли притеснява да бъде навън след мръкване?

— Ще бъде ранна вечеря — отвърна Виктор. — Четири и половина. А слънцето залязва чак към осем.

— Четири и половина? — учудих се. — Мили Боже.

Но той имаше право за времето и слънцето. Без безопасността, осигурявана от почти непрекъснатата слънчева светлина на Аляска, започвах да се чувствам притисната от ограниченията на изгрева и залеза, въпреки че тук беше лято. За нещастие безопасната ранна вечеря означаваше, че ни оставаха доста часове на чакане.

Виктор се облегна назад в леглото, скръстил ръце зад главата си. Мисля, че се правеше на непукист, но предполагах, че изтощението го караше да търси удобството на леглото.

— Искаш ли да опиташ късмета си в казиното? — Той погледна към Лиса. — Владеещите духа могат да са забележително добри с картите. Не е нужно да ти казвам колко си добра в преценката си за хората.

Тя не отвърна нищо.

— Никой няма да напуска тази стая — заявих твърдо. Идеята всички да останем затворени в стаята не ми харесваше, но не можех да рискувам Виктор да избяга или да попаднем на стригои, дебнещи в някой от тъмните ъгли на казиното.

След като изми боята от косата си, Лиса се настани до прозореца. Не искаше да се доближава до Виктор. Аз седях с кръстосани крака на второто легло. Имаше достатъчно място да седне и Еди, но той остана прав до стената, заел идеалната поза на пазител, без да сваля очи от пленника ни. Не се съмнявах, че Еди може да остане така с часове, независимо колко му е неудобно. Всички бяхме обучени да издържаме при тежки условия. Той си бе надянал маската на суров пазител, но от време на време го улавях, че изучава Виктор с любопитство. Еди ме бе подкрепил в този предателски акт, но все още нямаше представа защо го бях направила.

Бяха изминали няколко часа, когато на вратата се почука. Аз скочих.

С Еди реагирахме по един и същ начин: и двамата се изправихме с изострено внимание, готови да извадим коловете си. Преди час бяхме поръчали обяд, но сервитьорът отдавна го бе донесъл и след това отнесъл празните чинии. За Робърт беше рано, а и той не знаеше коя е стаята ни. Но не изпитах познатото гадене при близостта на стригои. Зад нашата врата не дебнеше стригой. Срещнах погледа на Еди. Двамата се съветвахме безмълвно какво да правим.

Но Лиса бе тази, която реагира първа. Стана от стола си и прекоси стаята.

— Ейдриън е.

— Какво? — възкликнах. — Сигурна ли си?

Тя кимна. Владеещите духа обикновено виждат само аурите, но могат да се усетят един друг, когато са достатъчно близо — също както в затвора, когато бе предугадила присъствието им. При все това никой от нас не помръдна. Тя ме погледна спокойно.

— Той знае, че съм тук — изтъкна. — Той също ме усеща.

Въздъхнах и се запътих към вратата, с ръка върху кола.

Надзърнах през шпионката. И там с развеселено и нетърпеливо изражение стоеше Ейдриън. Не видях никой друг, а след като не усещах близостта на стригои, накрая отворих вратата. Като ме видя, лицето му светна от радост. Наведе се и ме целуна набързо по бузата, преди да влезе в стаята.

— Приятели, не вярвам наистина да сте си мислели, че можете да офейкате на купонджийски уикенд без мен, нали? Особено пък тук…

Замлъкна насред изречението. Това бе един от редките случаи, когато Ейдриън бе хванат напълно неподготвен.

— Знаеш ли — рече той бавно, — че Виктор Дашков седи на леглото ти?

— Да — рекох. — И за нас беше голям шок.

Ейдриън се извърна от Виктор и обходи с поглед стаята. Първо забеляза Еди, който стоеше толкова неподвижно, че можеше да бъде сметнат за част от мебелировката. Неканеният гост се извърна към мен.

— Какво, по дяволите, става? Всички го търсят!

Думите на Лиса нахлуха през връзката ни. Трябва да му кажеш. Знаеш, че сега вече няма да си тръгне.

Беше права. Не знаех как Ейдриън ни беше открил, но сега, след като го бе направил, нямаше начин да си тръгне. Погледнах колебливо към Еди, който отгатна мислите ми.

— Всичко ще е наред — увери ме той. — Вървете и поговорете. Няма да позволя да се случи нещо.

А и аз съм достатъчно силна, за да го подчиня на волята си, ако се опита… — додаде мислено Лиса.

Въздъхнах.

— Добре. Веднага се връщаме.

Улових ръката на Ейдриън и го поведох навън. Щом се озовахме в коридора, той отново поде:

— Роуз, какво…

Поклатих глава. По време на престоя ни тук бях чула достатъчно разговори на останалите гости в коридора, за да зная, че приятелите ми щяха да чуят какво си говорим, ако останем тук. Вместо това двамата с Ейдриън взехме асансьора и слязохме долу, където шумът от казиното щеше да заглуши думите ни. Намерихме един сравнително усамотен ъгъл и Ейдриън направо ме избута към стената с мрачно изражение. Нехайното му поведение понякога ме дразнеше, но го предпочитах пред това да е разстроен, най-вече защото се боях, че духът ще усили нестабилността му.

— Оставила си ми бележка, че ще се измъкнете за един последен купонджийски уикенд, а вместо това те намирам в компанията на един от най-прочутите престъпници! Когато напуснах двора, всички говореха само за това! Този тип да не се е опитал да те убие?

— Как изобщо ни намери? — отвърнах на въпроса му с въпрос.

— Кредитната карта. Чаках да я използваш.

Очите ми се разшириха.

— Ти ми обеща, когато ми даде всички онези карти, че няма да ме шпионираш! — Тъй като всичките пари, с които разполагах, както и кредитните карти бяха негови, знаех, че има достъп до извлеченията от сметките, но му повярвах, когато ме увери, че ще уважи тайната ми.

— Когато беше в Русия, спазвах обещанието си. Това е различно. Проверявах непрекъснато в компанията, издала кредитната карта, и веднага щом се появи сумата за чартърния полет, се обадих и разбрах къде си отишла. — Пристигането на Ейдриън толкова скоро след нашето не беше изненада, ако е наблюдавал движението на парите по картата. След като се е сдобил с нужната информация, не му е било трудно да си запази билет за самолета. С обикновен пътнически самолет, който не спираше никъде, се пристигаше много по-бързо, отколкото с нашия чартърен, който кацна на няколко места. — Нямаше начин да устоя на едно пътуване до Лас Вегас — продължи той. — И така реших да ви изненадам и да се позабавляваме заедно.

Сетих се, че бях използвала картата, за да платя за стаята и така съвсем бях издала местоположението ни. Никой досега не ни бе свързал с моята или кредитната карта на Лиса, ала лекотата, с която той ни бе проследил, ме изнерви.

— Не биваше да го правиш — промърморих. — Може и да сме заедно, но има граници, които си длъжен да уважаваш. Това не е твоя работа.

— Не е като да съм прочел дневника ти! Просто исках да намеря гаджето си и… — Ейдриън чак сега започваше да навързва отделните събития, което бе знак колко е разстроен. — О, Господи. Роуз, моля те, кажи ми, че вие не сте тези, които са проникнали в затвора. Те търсят две момичета от човешката раса и един дампир. Описанията изобщо не съвпадат с вашите… — Изпъшка. — Но сте били вие двете, нали? Неясно как сте проникнали в строго охранявания затвор. С Еди.

— Явно не е бил толкова строго охраняван — отбелязах безгрижно.

— Роуз! Този тип едва не съсипа живота и на двете ви. Защо сте го освободили?

— Защото… — Поколебах се. Как можех да го обясня на Ейдриън? Как бих могла да обясня това, което според всички доказателства в нашия свят беше невъзможно? И как бих могла да му обясня конкретната цел, причината за всичко това? — Виктор разполага с информация, от която се нуждаем. Ами, има достъп до някой, който ни трябва. Това беше единственият начин да я получим.

— Какво, за Бога, би могло да те накара да направиш всичко това?

Преглътнах. Бях влязла в затвор, в леговището на стригои, но това, което щях да кажа на Ейдриън, ме изпълни със страх.

— Защото може да има начин да се спаси стригой. Да се превърне отново в това, което някога е бил. И Виктор… Виктор познава някой, който може да го направи.

Ейдриън се втренчи в мен за няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Дори сред цялата глъч и оживление в казиното изведнъж ми се стори, че светът застина в безмълвие.

— Роуз, това е невъзможно.

— Може и да не е невъзможно.

— Ако имаше някакъв начин да се направи, щяхме да го знаем.

— Свързано е само с онези, които владеят магията на духа. И ние го научихме съвсем наскоро.

— Това не означава, че е… о, разбирам. — Тъмнозелените му очи проблеснаха. Този път гневно. — Заради него е, нали? Всичко това е последният ти безумен опит да стигнеш до него. До Дмитрий.

— Не е само заради него — изрекох тихо. — Това би могло да спаси всички стригои.

— А аз си мислех, че всичко е приключило! — избухна Ейдриън. Гласът му бе достатъчно висок и неколцината желаещи да опитат късмета си пред игралните автомати погледнаха към нас. — Ти ми каза, че е приключило. Каза ми, че можеш да продължиш напред с мен.

— И наистина го мислех — отвърнах, изненадана от отчаяната нотка в гласа си. — Това е нещо, което наскоро узнахме. Трябва да опитаме.

— И после какво? Какво ще стане, ако тази глупава фантазия се сбъдне? Ще освободиш Дмитрий с помощта на някакво чудо и ще ме зарежеш просто така? — Той щракна с пръсти.

— Не зная — признах уморено. — В момента не зная какво ще стане. Хубаво ми е с теб. Наистина. Но не мога да не опитам.

— Разбира се, че не можеш. — Той вдигна поглед към тавана. — Мечти, мечти. Лелея ги. Живея с тях. Самозалъгвам се с тях. Истинско чудо е, че все още различавам действителността. — Умората в гласа му ме обезпокои. Разпознах началото на един от налудничавите му пристъпи на депресия, породени от духа. После се извърна с въздишка от мен. — Имам нужда от питие.

Каквато и жал да изпитвах към него, тутакси се превърна в гняв.

— О, добре. Това ще оправи всичко. Радвам се, че дори и светът да се стовари върху главата ти, ти ще има с какво да се утешиш.

Той ме изгледа толкова свирепо, че неволно трепнах. Не го правеше много често, затова, когато се случеше, въздействието бе много силно.

— А ти какво очакваш да направя? — попита Ейдриън.

— Би могъл… би могъл… — О, Господи. — Ами, след като си тук, би могъл да ни помогнеш. А и този тип, с когото ще се срещнем. И той владее духа.

По изражението му не можех да отгатна мислите му, но имах чувството, че е заинтригуван.

— Да, точно това е най-голямото ми желание. Да помогна на приятелката си да си върне старото гадже. — Отново се извърна и го чух как промърмори: — Имам нужда от две питиета.

— Четири и половина! — Извиках след него. — Срещата ни е в четири и половина.

Отговор не последва и Ейдриън изчезна сред тълпата.

Върнах се в стаята мрачна като облак, което нямаше как да убегне на никого. Еди и Лиса бяха достатъчно умни, за да не задават въпроси, но Виктор, разбира се, нямаше намерение да проявява деликатно разбиране.

— Какво? Господин Ивашков няма ли да се присъедини към нас? Компанията му щеше да ми достави голямо удоволствие.

— Млъквай — скастрих го, скръстих ръце и се облегнах на стената близо до Еди. — Не говори, освен ако не те питат нещо.

Следващите два часа сякаш нямаха край. Бях убедена, че Ейдриън ще се върне всеки миг и неохотно ще се съгласи да ни помогне. Можехме да използваме внушението му, ако нещата тръгнат на зле, независимо че неговата сила не можеше да се сравнява с тази на Лиса. Сигурно… сигурно ме обичаше достатъчно, за да ми помогне, нали? Не би ме изоставил? Ти си идиотка, Роуз. Моят глас ме кастреше, не този на Лиса.

Няма причина да ти помага. Само отново и отново го нараняваш. Също както правеше с Мейсън.

Когато стана четири и петнадесет, Еди ме погледна.

— Да отидем ли да си запазим маса?

— Да.

Бях неспокойна и разстроена. Не исках да оставам повече в тази стая, уловена в капана на тъмни чувства, които не искаха да изчезнат. Виктор се надигна от леглото и се протегна, сякаш ставаше от следобедна дрямка. При все това можех да се закълна, че видях нетърпение в глъбините на очите му. По думите на всички той бил доста близък със своя полубрат, въпреки че не бях забелязала никакъв признак Виктор да изпитва обич или лоялност към когото и да било. Но пък кои знае. Може би някъде дълбоко в сърцето му бе скрита искрена привързаност към Робърт.

Оформихме нещо като защитен строи: аз отпред, Еди зад а двамата морои помежду ни. Отворих вратата и се озовах срещу Ейдриън. Ръката му бе вдигната, сякаш се канеше да почука. Повдигна вежди.

— О, здрасти. — Беше лепнал на лицето си безгрижното изражение, запазена марка на Ейдриън, но в гласа му прозвуча напрегната нотка. Знаех, че не се чувства никак щастлив от всичко това. Забелязах стиснатата му челюст и тревогата в очите му. Но пред останалите се преструваше, че всичко е наред, за което му бях благодарна. А най-важното — беше се върнал. Само това имаше значение и затова можех да пренебрегна миризмата на алкохол и кълбата цигарен дим, които се носеха от него. — Чух, че сте спретнали купон. Може ли да се присъединя.

Възнаградих го с немощна и уморена усмивка.

— Идвай.

И така нашата група, сега вече от петима, се насочи надолу по коридора към асансьора.

— Тъкмо се бях развихрил на покер — додаде Ейдриън. Така че надявам се това да си заслужава.

— Не зная дали ще си заслужава — отвърнах умислено. Вратите на асансьора се отвориха. — Но мисля, че ще е запомнящо се.

И ние влязохме вътре, на път за срещата с Робърт Дору. И към това, което можеше да бъде спасението на Дмитрий.