Духовна връзка

Глава 12

Което се потвърди, когато най-после се завърнахме унили в кралския двор.

Аз, разбира се, не бях единствената, която беше в беда. Лиса бе извикана при кралицата, за да я мъмрят, макар да знаех, че всъщност няма да я накажат. За разлика от Еди и мен. Може и да бяхме завършили училище, но сега формално се намирахме под юрисдикцията на придворните пазители, което означаваше, че ще понесем всички неприятни последствия и наказания за непокорни служители. Само Ейдриън се измъкна невредим от кашата. Той беше свободен да прави каквото си пожелае.

Всъщност наказанието ми не беше чак толкова лошо, колкото би могло да се очаква. А и честно, какво бих могла да изгубя? Шансовете ми да охранявам Лиса бяха нулеви, а и никой друг не ме искаше за свой пазител, освен Таша. Лудешкият уикенд в Лас Вегас — което беше разказът ни за прикритие — едва ли би могъл да я накара да се откаже от мен. Но някои от кандидатите на Еди оттеглиха молбите си да им бъде пазител. Разбира се, имаше още много, които го искаха, и нямаше опасност да изгуби добра работа, но аз се чувствах ужасно виновна. Той не бе казал на никого нито дума за това, което бяхме направили, но всеки път щом ме погледнеше, виждах укора в очите му.

А през следващите няколко дни се виждахме често. Оказа се, че пазителите имат система за справяне с непослушните.

— Това, което сте направили, е толкова безотговорно, че би трябвало отново да ви върнат в училище. По дяволите, дори в началните курсове.

Намирахме се в един от офисите в сградата, където се помещаваше главната квартира на пазителите и слушахме виковете на Ханс Крофт, който беше начело на пазителите в двора и вземаше дейно участие при назначаването им. Беше дампир в началото на петдесетте, с гъсти и големи посивели мустаци. Освен това беше задник и около него винаги се виеха облаци дим от пурата му. Двамата с Еди седяхме свели смирено глави, докато той крачеше пред нас, скръстил ръце на гърба си.

— Заради вас последната представителка на рода Драгомир можеше да бъде убита, да не споменавам младия Ивашков. Как си мислите, че щеше да реагира кралицата, ако праплеменникът й беше убит? Да не говорим за момента, който сте избрали за своеволията си! Заминавате да купонясвате точно когато престъпникът, опитал се да отвлече принцесата, е избягал от затвора! Разбира се, вие не сте го знаели, имайки предвид колко сте били заети да играете на игралните автомати, използвайки фалшиви документи за самоличност.

При споменаването на Виктор трепнах, макар че би трябвало да изпитам облекчение, че не ни заподозряха за бягството му. Ханс сметна реакцията ми за признание на вината.

— Може и да сте се дипломирали — заяви, — ала това не означава, че сте недосегаеми.

Цялата среща ми напомни за една подобна, когато двете с Лиса ни върнаха в „Свети Владимир“ и мен ме мъмриха за същото: безразсъдно бягство и застрашаване на живота й. Само че този път го нямаше Дмитрий да ме защити. При спомена в гърлото ми заседна буца. В съзнанието ми изплува прекрасното му лице, онези тъмнокафяви очи, напрегнати и страстни, докато ме защитаваше и убеждаваше останалите в качествата ми.

Но не. Сега нямаше Дмитрий. Бяхме само аз и Еди, изправени пред последиците в реалния свят.

— Ти. — Ханс посочи с пръст към Еди. — Ти ще се смяташ за голям късметлия, ако се измъкнеш от всичко това без значителни последици. Естествено в досието ти завинаги ще остане черна точка. И напълно провали каквито и шансове да си имал да заемеш достойния пост на пазител на кралски потомък, когато щяха да ти помагат и други пазители. Все пак може да получиш някакво назначение. Вероятно ще работиш сам и ще охраняваш някой дребен благородник.

Високопоставените аристократи имаха повече от един пазител, което правеше защитата му по-лесна. Ханс искаше да каже, че Еди навярно ще получи по-малко престижен пост, което ще означава повече работа и по-голяма опасност за него. Когато се осмелих да му хвърля един бегъл поглед, видях същото твърдо и решително изражение. Изглежда искаше да покаже, че не му пука дори ако трябва сам да защитава цяло семейство. Или дори десет семейства. Всъщност съдейки по това му изражение, можеше да се заключи, че биха могли да го оставят сам в леговище на стригои и той щеше да се справи с тях.

— А ти. — Острият глас на Ханс насочи погледа ми отново към него. — Ти ще имаш късмет, ако изобщо си намериш някаква работа.

Както винаги, заговорих, без да мисля. Трябваше да взема пример от Еди и да си мълча.

— Разбира се, че ще си намеря. Таша Озера ме иска. Пазителите и без това не достигат, за да ме оставят да се мотая без работа.

В очите на Ханс блесна язвително пламъче.

— Да, не ни достигат пазители, но има и друга работа, която трябва да се върши, не само лична охрана. Някой трябва да поддържа документацията в офисите. Други пък да пазят край предните порти.

Замръзнах. Канцеларска работа. Ханс ме заплашваше с канцеларска работа. Всичките ми ужасни кошмари се ограничаваха до вероятността да пазя някой случаен морой, когото не познавам и вероятно ще намразя. Но при всички тези сценарии пак щях да бъда навън по света. В постоянно движение. Щях да се бия и да защитавам поверените ми.

Но това? Ханс беше прав. Бяха нужни пазители и за административната работа. Наистина, те бяха малко — ние бяхме прекалено ценни — ала все някой трябваше да върши и това. Но вероятността аз да бъда една от тях беше твърде ужасна, дори само да си я представя. Да стоя по цял ден, часове и часове… също като пазачите в затвора Тарасов.

В този миг наистина, ама наистина осъзнах, че съм в реалния свят. Изтръпнах от страх. Когато се дипломирах, получих титлата пазител, но дали наистина разбирах какво означава тя? Или само се преструвах, че разбирам, наслаждавайки се на предимствата и пренебрегвайки задълженията? Вече не бях в училище. Като наказание за постъпката ми нямаше да има забрана да излизам или временно отстраняване от занятия. Това беше реално. Реалният живот.

Лицето ми сигурно е издало чувствата ми. Устните на Ханс се извиха в малка, жестока усмивка.

— Точно така. Разполагаме с различни начини да опитомим и укротим такива като теб, които обичат да създават неприятности. За твой късмет, крайната ти съдба още не е решена. Междувременно наоколо има да се свърши много работа и вие двамата ще ни помогнете.

Тази „работа“ през следващите няколко дни се оказа черен труд. Честно, не беше много по-различно от извънкласните задължения, които ни налагаха като наказание в училище. Бях сигурна, че е била създадена с цел да се даде възможност на провинили се като нас да вършат нещо гадно. Работехме по дванадесет часа на ден, повечето навън. Мъкнехме огромни камъни и разчиствахме, за да се построят красиви вътрешни дворове към градските къщи на кралските персони. Понякога ни караха да чистим и да търкаме мръсни подове. Знаех, че за подобна черна работа се използват работници морои, но вероятно в момента бяха във ваканция.

Все пак беше по-добре от другата работа, която Ханс би ни възложил: да сортираме планини и планини от бумаги. Това ме накара да се изпълня с особено уважение към цифровата технология… както и с тревоги за бъдещето ми. Отново и отново прехвърлях в ума си разговора с Ханс. Заплахата, че това може да бъде животът ми. Че никога няма да бъда пазител — в истинския смисъл на думата — на Лиса или който и да е друг морой. През цялото време на обучението ни винаги сме имали един лайтмотив: Мороите винаги са на първо място. Ако наистина и завинаги бях прецакала бъдещето си, новата ми мантра щеше да е: А е на първо място. След това Б, В, Г…

Тези работни дни ме държаха далеч от Лиса, а и служителите на входа на сградите ни се стараеха да не се срещаме. Много гадно. Можех да следя какво става с Лиса през връзката ни, но исках да говоря с нея. Ейдриън също странеше от мен и не се появяваше в сънищата ми, което ме караше да се чудя как се чувства. Така и не „поговорихме“ за Лас Вегас. Двамата с Еди често работехме рамо до рамо, но той не разговаряше с мен, в резултат на което с часове оставах в плен единствено на собствените си мисли и вина.

А повярвайте ми, имах предостатъчно причини вината ми да се засили. В кралския двор не забелязваха обикновените работници. Така че, когато бях вътре или навън, околните винаги разговаряха, все едно че ме нямаше. Най-обсъжданата тема беше Виктор. Опасният Виктор Дашков бе на свобода. Как е могло да се случи? Дали той не притежаваше сили, за които никой не подозираше? Мнозина се страхуваха, някои дори бяха убедени, че ще се появи в двора и ще убие всички, докато спят. Теорията за „вътрешната работа“ бе широко разпространена, което означаваше, че никой не ни подозираше. За съжаление това означаваше, че мнозина се тревожеха за предателите, които работеха сред нас. Кой можеше да знае точно с кого имаше връзка Виктор Дашков? Нищо чудно в двора да се спотайват шпиони и бунтовници, планирайки всякакви жестокости. Ала всеобщото заключение бе едно: Виктор Дашков беше на свобода. И само аз — и моите съучастници — знаехме, че това е благодарение на мен.

Това, че ни бяха видели в Лас Вегас, осигуряваше алибито ни за проникването в затвора, но в същото време правеше постъпката ни още по-безразсъдна. Всички бяха ужасени, че сме позволили принцеса Драгомир да избяга, докато най-опасният престъпник в кралството е бил на свобода — мъжът, който я бе нападнал! Слава Богу, повтаряха всички, че кралицата ни е открила, преди да го стори Виктор. Пътуването в Лас Вегас даваше воля на цяла плеяда нови спекулации — една от които включваше лично мен.

— Е, това за Василиса изобщо не ме изненадва — чух да казва някаква жена, докато един ден работех на двора. Тя и неколцина нейни приятели минаваха покрай сградата за захранващите и не ме забелязаха. — Тя и преди е бягала, нали? Всички от рода Драгомир са малко диви. Дай й на нея само купони, независимо дали Виктор Дашков е на свобода или не.

— Грешиш — възрази приятелката й. — Тя не е такава. Всъщност е много разумна. За всичко е виновно онова момиче дампир, което винаги е с нея — Хатауей. Чух, че тя и Ейдриън Ивашков са избягали в Лас Вегас, за да се оженят тайно. Хората на кралицата пристигнали в последния момент, за да им попречат. Татяна била бясна, особено след като тази Хатауей заявила, че нищо няма да я раздели с Ейдриън.

Леле. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Искам да кажа, предполагам, че е много по-добре всички да си мислят, че двамата с Ейдриън сме избягали, за да се оженим, отколкото да ме обвинят, че съм помогнала на един престъпник да избяга от затвора, но все пак… Бях изумена, че се носят подобни клюки. Надявах се, че Татяна не е чула за нашето така нареченото „бягство“. Бях сигурна, че това ще съсипе окончателно и малкия напредък, който съществуваше в нашите взаимоотношения.

Първият ми истински социален контакт беше с някого, когото не очаквах. Насипвах пръст по цветни лехи и се потях като ненормална. За мороите наближаваше часът за лягане, което означаваше, че слънцето бе в пълния си летен блясък. Поне имах красив изглед: голямата църква на кралския двор.

Прекарала съм много време в параклиса на Академията, но рядко съм посещавала тази църква, тъй като тя е доста отдалечена от главните сгради в двора. Беше руска православна — доминиращата религия сред мороите — и ми напомняше за много от катедралите, които видях в Русия, макар че тази не беше чак толкова величествена. Беше изградена от красив червен камък, а кулите й бяха увенчани от куполи, покрити със зелени плочки, които на свой ред бяха украсени със златни кръстове.

Две градини маркираха границите на обширната църковна площ и аз работех в една от тях. Близо до нас се намираше една от забележителностите на кралския двор: гигантска статуя на древна кралица на мороите, която беше почти десет пъти по-висока: от мен. На отсрещната страна се издигаше съответна по височина статуя на крал. Не си спомнях имената им, но бях сигурна, че сме ги учили в някой от часовете по история. Те са били прогресивни за времето си владетели и са променили тогавашния свят на мороите.

С периферното си зрение зърнах да приближава някаква фигура и реших, че е Ханс, дошъл да ми възложи поредната отвратителна работа. Вдигнах глава и се изненадах да видя Кристиан.

— Типично за теб — промърморих. — Знаеш, че доста ще си изпатиш, ако някой те види да говориш с мен.

Кристиан сви рамене и седна на ръба на една недовършена каменна стена.

— Съмнявам се. Ти си тази, която ще си изпати, но не мисля, че положението ти може да се влоши повече.

— Вярно е — изръмжах.

Той остана да седи мълчаливо няколко минути, докато ме наблюдаваше да прехвърлям купчините пръст.

— Добре. И така, как и защо го направи?

— Да направя какво?

— Много добре знаеш какво. Твоето малко приключение.

— Качихме се на самолет и отлетяхме до Лас Вегас. Защо? Хмм. Нека да помисля. — Спрях, за да изтрия потта от челото си. — Защото къде другаде бихме могли да намерим хотели със скандална слава и бармани, които няма да ти искат лична карта?

Кристиан изсумтя.

— Роуз, не ме занасяй. Не си отишла в Лас Вегас.

— Имаме самолетните билети и разписки от хотела за доказателство, да не споменавам и тези, които видяха принцеса Драгомир да се опитва да обере игралните автомати.

Бях се съсредоточила върху работата си, но можех да се закълна, че Кристиан поклати раздразнено глава.

— Веднага щом чух, че трима са проникнали в затвора и са освободили Виктор Дашков, знаех, че сте били вие. Тримата го направихте, нали? Убеден съм.

Видях, че Еди се сепна и се огледа притеснено. Аз направих същото. Може и да бях зажадняла за социални контакти, но не и с риска някой нежелан свидетел да ни чуе. Бяхме сами, но все пак снижих глас и се опитах да изобразя най-невинната си и честна физиономия.

— Чух, че някакви от човешката раса са били наети от Виктор. — Това беше друг безумен слух, както и следващия: — Всъщност мисля, че се е превърнал в стригой.

— Как ли пък не! — възкликна Кристиан язвително. Познаваше ме прекалено добре, за да ми повярва. — Аз пък чух, че единият от пазачите не си спомня какво го е накарало да нападне приятелите си. Кълне се, че някой го е контролирал. Всеки, който владее подобно внушение, може да накара другите да видят човешки същества, мимове, кенгура…

Без да го поглеждам, ударих силно с лопатата по земята. Прехапах устни, за да спра гневния си отговор.

— Тя го направи, защото мисли, че стригой може да бъде върнат в първоначалното си състояние.

Вдигнах рязко глава и се вторачих невярващо в Еди, смаяна, че беше проговорил.

— Какво правиш?

— Казвам истината — отвърна Еди, без да спира работата си. — Той е наш приятел. Мислиш ли, че ще ни издаде?

Не, бунтовникът Кристиан Озера нямаше да ни издаде. Но това не означаваше, че исках да знае за случилото се. Едно основно житейско правило: колкото повече хора знаят една тайна, толкова по-голяма е вероятността да бъде разкрита.

Не беше никаква изненада, че реакцията на Кристиан не беше по-различна от тази на всеки друг.

— Какво? Това е невъзможно. Всички го знаят.

— Не и според брата на Виктор Дашков — вметна Еди.

— Ще престанеш ли? — възкликнах.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя.

Въздъхнах. Бледосините очи на Кристиан се взираха в нас разширени и шокирани. Както повечето мои приятели, той не беше чужд на всякакви откачени идеи, но по лудост тази надминаваше всичко.

— Мислех, че Виктор Дашков е единствено дете — рече накрая Кристиан.

Поклатих глава.

— Не. Баща му имал любовна връзка, така че Виктор има незаконен полубрат. Робърт. И той владее духа.

— Само ти… — промърмори Кристиан, — само ти можеш да откриеш нещо такова.

Не обърнах внимание на завръщането му към типичния за него цинизъм.

— Робърт твърди, че е излекувал стригой. Убил е неживата част от нея и я върнал обратно към живота.

— Духът не притежава безкрайна сила, Роуз. Ти може и да си върната от света на мъртвите, но стригоите си отиват завинаги.

— Ние все още не знаем докъде се простират възможностите на духа — изтъкнах. — Поне половината е все още загадка.

— Но знаем за свети Владимир. Ако той е можел да връща стригоите в първоначалния им вид, не мислиш ли, че би го направил? Искам да кажа, какво по-голямо чудо от това? Ако беше истина, със сигурност би се предало на поколенията чрез легендите.

— Може би. А може би не. — Завързах отново косата си, докато за стотен път си припомнях срещата с Робърт. — Може би Влад не е знаел как. Не е толкова лесно.

— Да — съгласи се Еди. — Това е добрата новина.

— Хей! — избухнах аз. — Зная, че си ми бесен, но след като Кристиан е тук, не ми трябва още някой да прави саркастични забележки.

— Не съм съвсем сигурен — сви рамене Кристиан. — В този случай може наистина да са ти нужни двама. А сега ми обясни как би трябвало да се направи това чудо.

Въздъхнах.

— Като към сребърния кол се добави и духът заедно с останалите четири елемента.

Омагьосването на предмети с духа беше нещо ново за Кристиан.

— Никога не ми е хрумвало. Предполагам, че духът ще раздвижи нещата… но не мога да си представя как пронизването на стригой с омагьосан с духа сребърен кол ще го върне обратно.

— Ами… тъкмо в това е работата. Според Робърт аз не мога да го направя. Трябва да бъде някой, който владее духа.

Настъпи тишина. Кристиан отново загуби дар слово.

— Ние не познаваме много такива, които владеят духа — рече накрая. — А камо ли такъв, който би могъл да се бие със стригой и да го намушка.

— Познаваме двама, които владеят духа. — Намръщих се, като си припомних Оксана в Сибир и Ейвъри, която бе затворена… къде? В болница? В някое място като Тарасов? — Не, четирима. Петима, като броим и Робърт. Но, да, никой от тях не би могъл да го направи.

— Това няма значение — намеси се Еди, — защото и без това не може да бъде направено.

— Не го знаем! — Сепнах се от отчаянието, прозвучало в гласа ми. — Робърт вярва. Дори Виктор вярва. — Поколебах се. — Лиса също.

— И тя иска да го направи — зацепи Кристиан. — Защото тя би направила всичко заради теб.

— Тя не може.

— Защото не притежава нужните умения или защото ти няма да й позволиш?

— И двете! — извиках. — Никога няма да й позволя да се доближи до стригой. Тя вече… — Изпъшках. Не исках да издавам това, което бях открила през връзката, докато бяхме разделени. — Тя се е сдобила със сребърен кол и се опитва да го зареди с магия. Засега, слава Богу, няма много късмет.

— Ако това наистина е възможно — поде Кристиан бавно, — то ще промени нашия свят. Ако тя може да се научи…

— Какво? Не! — Толкова много исках Кристиан да ми повярва, но сега ми се щеше да не беше. Единственото положително в цялата история беше, че никой от приятелите ми не вярваше, че е възможно. На никому дори не би му хрумнало, че Лиса наистина ще се опита да се бие със стригой. — Лиса не е воин. Както и нито един от познатите ни, които владеят духа. Така че, ако не намерим такъв, който да съчетава и двете, аз бих предпочела… — Потръпнах. — Бих предпочела Дмитрий да умре.

Това последното накара Еди да преустанови работата си. Захвърли лопатата си на земята.

— Нима? Никога не бих си го помислил.

Сарказмът му беше направо убийствен.

Извъртях се и се запътих към него със стиснати юмруци.

— Виж, повече не мога да понасям това! Съжалявам. Не зная какво друго да кажа. Зная, че се издъних. Позволих на Дмитрий да се измъкне. Оставих и Виктор да избяга.

— Ти си оставила Виктор да избяга? — слиса се Кристиан.

Не му обърнах внимание и продължих да крещя на Еди.

— Това беше грешка. С Дмитрий… беше момент на слабост. Провалих цялото си обучение. Зная го. И двамата го знаем. Но знаеш също, че не съм искала някой да пострада. Ако наистина си ми приятел, трябва да го знаеш. Ако можех да върна времето… — Преглътнах, изненадана да установя, че очите ми парят от напиращите сълзи. — Бих го направила. Наистина бих, кълна се, Еди.

Лицето му остана съвършено непроницаемо.

— Вярвам ти. Аз съм ти приятел и зная… зная, че не си искала нещата да се обърнат така.

От облекчение коленете ми се подкосиха. Досега не бях осъзнала колко много се страхувах да не изгубя уважението и приятелството му. Сведох поглед и се стреснах, като видях, че съм вдигнала юмруците си. Отпуснах ги, неспособна да повярвам, че толкова много съм се разстроила.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— За какво е цялата тази врява?

И двамата се обърнахме и видяхме Ханс да крачи към нас. Изглеждаше раздразнен. В същия миг забелязах, че Кристиан сякаш се изпари във въздуха. Слава Богу.

— Да не би да сте се събрали тук на сладки приказки! — изръмжа Ханс. — Остава ви още един час работа. И ако ще се разсейвате, май е по-добре да ви разделим. — Махна към Еди. — Ела с мен. Трябва да подредиш едни картотеки.

Метнах съчувствен поглед към приятеля си, докато Ханс го отвеждаше. Все пак изпитах облекчение, че не на мен се падна да се ровя из бумагите.

Продължих работата си. В главата ми, както през цялата седмица, се въртяха все един и същи въпроси. Наистина мислех това, което казах на Еди. Толкова отчаяно исках тази мечта Дмитрий да бъде спасен да е истина. Исках го повече от всичко, ала не и с цената на живота на Лиса. Не биваше да се колебая. Трябваше да убия Дмитрий. Тогава Виктор нямаше да избяга. И Лиса нямаше да вземе насериозно думите на Робърт.

Мисълта за Лиса ме пренесе в съзнанието й. Тя беше в стаята си и прибираше последните неща в багажа си, преди да си легне. Утре заминаваше за Лихай. Не беше изненада, че в светлината на последните събития поканата да отида с нея бе оттеглена. Рожденият й ден — нещо, за което напълно бях забравила в цялата бъркотия — беше този уикенд и не ми се струваше никак честно, че няма да бъда с нея. Трябваше да го отпразнуваме заедно. Мислите й бяха объркани и тя бе погълната от тях, когато внезапното почукване на вратата я накара да подскочи.

Чудейки се кой ли би могъл да я посещава в този час, тя отвори вратата и ахна, когато видя Кристиан на прага. На мен също ми се стори нереално. Част от мен все още мислеше, че сме в общежитията на Академията, където според правилата — теоретично — момчетата не биваше да посещават стаите на момичетата и обратно. Но вече не бяхме там. Вече официално бяхме зрели личности. Осъзнах, че след срещата си с мен той навярно се е запътил право към нейната стая.

Изумих се от това колко бързо се покачи напрежението помежду им. Взрив от емоции избухна в гърдите на Лиса — обичайната смесица от гняв и смут.

— Какво правиш тук? — попита тя остро.

Неговите емоции бяха отражение на нейните.

— Искам да поговоря с теб.

— Късно е — рече тя сковано. — Освен това, доколкото си спомням, ти не обичаш да говориш.

— Искам да поговорим за случилото се с Виктор и Робърт.

Това бе достатъчно да стопи гнева й. Тя хвърли тревожен поглед към коридора, сетне му даде знак да влезе вътре.

— Откъде знаеш за това? — изсъска и затвори бързо вратата.

— Току-що видях Роуз.

— Как така си я видял? Дори аз не мога да я видя.

Лиса бе разстроена не по-малко от мен от факта, че висшестоящите ни държаха разделени.

Кристиан сви рамене, като внимаваше да стои колкото се може по-далеч от нея, което не беше никак лесно в толкова малката стая. И двамата бяха скръстили отбранително ръце пред гърдите. Не мисля, че осъзнаваха какво огледално отражение са един на друг.

— Промъкнах се в затворническия й лагер. Накарали са я с часове да копае пръст.

Лиса се намръщи. Тъй като бяхме разделени, тя не знаеше нищо за последните ми трудови подвизи.

— Бедната Роуз.

— Тя се справя. Както винаги. — Кристиан насочи поглед към кушетката и отворения й куфар. Най-отгоре, върху една копринена блуза, лежеше сребърен кол. Съмнявах се, че дрешката ще оцелее през цялото пътуване, без да се намачка. — Интересна вещ за посещение в колеж.

Лиса припряно затвори куфара.

— Не е твоя работа.

— Наистина ли вярваш в това? — попита той, без да обръща внимание на коментара й. Пристъпи напред, нетърпението дори го накара да забрави за дистанцията, която си бе наложил да спазва. Колкото и да бе смутена от ситуацията, Лиса не остана безразлична към близостта му… уханието му, светлината, танцуваща върху черната му коса. — Наистина ли мислиш, че можеш да върнеш обратно един стригой?

Тя насочи вниманието си отново към разговора и поклати глава.

— Не зная. Наистина не зная. Но чувствам, че… чувствам, че трябва да опитам. Ако не нещо друго, искам да зная как духът може да повлияе върху сребърния кол. Това е достатъчно безвредно.

— Не и според Роуз.

Лиса му се усмихна тъжно, но се осъзна и бързо стана сериозна.

— Не. Роуз изобщо не желае дори да си мисля за това, макар че отчаяно желае да е вярно.

— Кажи ми истината. — Погледът му направо я изгаряше. — Мислиш ли, че имаш някакъв шанс да пронижеш стригой?

— Не — призна тя. — Едва мога да ударя някого. Но както казах, имам чувството, че трябва да опитам. Би трябвало да се опитам да се науча. Имам предвид да забивам кол.

Кристиан остана замислен няколко минути, сетне отново посочи към куфара.

— Утре сутринта ли заминаваш за Лихай?

Лиса кимна.

— И Роуз няма да те придружи?

— Разбира се, че не.

— Но кралицата ти предложи да вземеш със себе си друг приятел, нали?

— Да — призна Лиса. — Всъщност тя предложи Ейдриън. Но той се цупи… а не съм сигурна дали мога да го изтърпя в това му настроение.

Кристиан явно остана доволен да го чуе.

— Тогава вземи мен.

Бедните ми приятели. Не бях сигурна още колко шокиращи изявления можеше да понесе днес всеки един от тях.

— И защо, по дяволите, да взимам теб? — възкликна тя. Целият й гняв се върна при тази проява на самонадеяност и нахалство от негова стана. Ругатнята бе израз на крайната й възбуда.

— Защото — рече той със спокойно изражение, — аз мога да те науча как да пронижеш стригой.