Египетската тайна на Наполеон

16.

Цял Париж?

Наполеон, който не разполагаше с по-добро занимание, с което да убие свободното си време, реши да провери дали е така.

В седмиците, последвали посещението му при професор Гийон, корсиканецът успя с цената на усилия и пари да завърже определени приятелства в Комитета за обществено здраве. Търсеше контакти, които да му осигурят военно назначение възможно най-скоро. Нямаше търпение да влезе в сражение. И въпреки че Европа можеше да се вдигне на оръжие всеки момент, изглежда, Републиката бе решила да си затваря очите и да не се намесва в какъвто и да е военен сблъсък. Франция и Прусия току-що бяха подписали мирен договор в Базел, а Испания получи обратно териториите си, изгубени в предишни конфликти. При това положение не се задаваше възможност човек като него да се прослави.

Бонапарт, отвратен от нехайството на бюрократите, реши да насочи действията си в друга посока. Сбирките в нашумели кафенета като „Ше Лоран“ или „Прокоя“ облекчаваха чувството му за провал. Тези събирания разтушаваха мислите му от по-сериозните тревоги и го държаха в течение на клюките в столицата. Всъщност за корсиканеца не представляваше никаква трудност да насочва дългите следобедни разговори към темата, която най-много го вълнуваше. Тъй като единствената му цел бе да разбере какво се шушнеше в определени кръгове за странния граф Сен Жермен, направи така, че в продължение на няколко дни не се говореше за нищо друго.

— Изчезна малко преди революцията. Изпари се!

Дулсе дьо Понтекулан, член на Комитета за обществено здраве, с когото се беше сближил най-много, развърза езика си на втория калвадос. Заедно с други видни колеги от академията Наполеон го покани в една от залите на „Прокоп“, която бе резервирал. Брендито щеше да му струва малко състояние, но се надяваше да намери отговор на някои въпроси, които не му даваха мира…

— Ама че тип! — продължи ентусиазирано Дьо Понтекулан. — Беше любима тема за разговор по онова време. Революционерите го търсеха навсякъде, за да го гилотинират. Представете си, гражданино Бонапарт: във Версай бяха конфискувани няколко писма до кралицата, в които графът я предупреждаваше, че съществува заговор за завземане на Бастилията и събаряне на монархията.

— Предполагам, че не са го открили.

Наполеон, прикривайки интереса си, отново напълни догоре чашата на приятеля си Дулсе. Останалите гости го последваха и вдигнаха наздравица за пореден път.

— И помен нямаше от него! Все едно бе потънал в земята! — Комисарят пресуши чашата на един дъх. — А повярвайте ми, мъж като него не можеше да остане незабелязан никъде.

— Такъв мъж? Обяснете, моля.

— Ами… — поколеба се Дулсе. — Въпросната личност говореше всякакви езици, познаваше всички държави, рисуваше, пишеше и беше виртуоз на клавесина. Спечели благоволението на влиятелните дами в двора, като им подаряваше стъкленици с вода, която уж щяла да им помогне да се опазят от бръчките. И ги поразяваше с поетичната си ерудиция: рецитираше както Данте, така и Молиер. Но най-странното е, че въпреки очевидния му успех, никога не се чу да е имал връзка с някоя от тях. Съвсем нищо!

— Може би жените не са му харесвали…

Жулиен Реньо, млад капитан от Шампан и другар на корсиканеца, подхвърли забележката си като да бе присъда за гилотината.

— Не. Не беше това — отрече Дулсе с недвусмислено пиянски жест. — Въпросният тип трябва да е бил или монах, или да е страдал от сериозна венерическа болест, защото никога не се чу да е имал връзка нито с мъж, нито с жена. Освен това често изчезваше от Париж. Казваше, че трябвало да се „обнови“ в родното си градче… макар че така и не каза къде се намира то.

— И обясни ли как го постига?

— Бонапарт! — Комисарят избухна в звучен смях, който привлече вниманието на всички присъстващи. — Да не възнамерявате и вие да овладеете тайната на вечната младост?

— Все пак обясни ли или не? — настоя Реньо. Настойчивостта на офицерите промени изражението на събеседника им.

— Въпросите, които ви вълнуват, са несъмнено странни, гражданино Бонапарт. А вие, капитане? Няма ли нищо по-добро, на което да посветите вниманието си? Наистина не знам много повече от останалите тук…

— Но сте познавали хора, които са били близки със Сен Жермен — настоя корсиканецът.

— Да. И повечето са покойници.

— Много сте лековерен, мосю Дьо Понтекулан — изсумтя капитан Реньо. — И ме боли да призная, че сте прав: тук само мога да си загубя времето…

— Аз съжалявам още повече — отговори Дул се кисело. — Де да можех да се сдобия с безсмъртие, без да се отказвам от плътските удоволствия, капитане…, Ето защо триумфът принадлежи на онези, които имат истински извисен дух.

Това нарани честта на разпаления Реньо. И преди Наполеон да направи дори и жест да усмири засегнатия офицер, последният напусна помещението, като затръшва шумно вратата след себе си. Последната му дума беше: „Глупак!“, и така не стана ясно дали бе обвинение към самия него, или беше насочена към комисаря. Корсиканецът, хипнотизиран от оскъдните разкрития, вече задаваше нов въпрос:

— Може да ви прозвучи нахално, мосю Дьо Понтекулан, но кажете ми: граф Сен Жермен обясни ли как успява да се обнови, ако въобще е казвал истината по този въпрос? Ако вашите доверители са мъртви — настоя, — не би трябвало да се страхувате повече за тях или за това, че изменяте на честната си дума.

Дулсе напълни чашата си с трепереща ръка и я пресуши жадно, преди да отговори. Около тях се бе събрала оживена група от военни, които обменяха всевъзможни коментари.

— Наистина не съм много сигурен, генерале — каза, опитвайки се да прикрие факта, че се притеснява да говори по този въпрос пред много хора. — Трябва да имате предвид, че слуховете, които се ширят за въпросния граф, са объркващи и противоречиви. Някои вярват, че бил португалски евреин, а други — че бил законен син на трансилванския княз Ференц Ракоци, тъй като в някои случаи използвал тази титла.

— Наистина ли?

— Разбира се. Това доверил на принц Кар дьо Есе, като му казал, че бил възпитан от последния херцог Медичи.

— Глупости!

— Тъй, тъй… Обаче в Трансилвания има слухове за благородници, които постигнали безсмъртие, като пиели човешка кръв или се къпели в нея. Въпреки че от това, което знам, Сен Жермен открил метод, по-съвършен от този на румънските князе.

— Какъв, комисарю? — настоя Бонапарт.

— Добре, генерале: чух, че по време на продължителните си престои в обичаната ни Република влизал за три дни в една пирамида, от която излизал, изцяло подмладен.

— Но във Франция няма пирамиди!

— Тук грешите, гражданино Бонапарт — прекъсна го Дьо Понтекулан с предизвикателен тон. — Грешите напълно. Елате утре в канцеларията ми и ще ви покажа къде в родината ни могат да бъдат намерени пирамиди.

— Пихте много, мосю.

— Питахте много, генерале.