Египетската тайна на Наполеон

1.Старо Кайро, десет дни по-рано. 28 абиб7

Чирило едва се дотътри до началото на тунела, който трябваше да го отведе до църквата „Свети Сергий“. Влажният и зловонен коридор започваше от задната част на простата стълба, по която монахът слезе извънредно внимателно.

До него беше Такла — друг коптски монах, кръстен така в чест на покровителя на Етиопия. От няколко седмици насам Чирило не ходеше никъде без него — дори когато се разхождаше из мюсюлманския базар, търсейки дарове за най-бедните си енориаши.

Този ден Такла, който още нямаше навършени двайсет и пет години, носеше на гърба си огромен вързоп, придаващ му страховит вид. Ако някой от суеверните обитатели на Маср ел Кадима го видеше в полумрака, би го взел за слуга на Лукавия.

— Да побързаме, брат Чирило — промърмори монахът, който дишаше на пресекулки под тежестта на товара си. — Патриархът иска да ви види преди залез-слънце. И ако ми позволите да отбележа, секретарят му изглеждаше особено неспокоен по повод на тази среща.

— Неспокоен ли? — изсумтя старецът. — Че защо?

— Искаше да се увери, че ще пристигнете навреме и ще дадете отчет на Светия отец възможно най-скоро…

В гласа на Такла прозираше зле прикрито нетърпение.

— Как ли не! — възпротиви се Чирило, внимавайки къде стъпва. — Какво ли знае добрият пастир за трудностите на паството си! Ако французите не бяха осеяли града с контролни постове, отдавна да сме при него в „Абу Сарга“.

Младият копт наведе глава, за да прикрие усмивката си. Всички обитатели на манастирите около старата част на Кайро знаеха, че никой не може да накара Чирило да се разбърза. Беше бавен във всичко, но също така изключително старателен. Безспорен майстор в изкуството на иконописта, реставрацията на фрески и дори в класифицирането на античните предмети, с които беше осеяна страната. Кръвта на Чирило — добър, но буен италианец — кипваше всеки път, когато някой се опитваше да се намеси в своеобразния му ритъм на живот.

— Да проявим разбиране, отче. — Такла направи неособено убедителен опит да оправдае французите. — Изглежда, че се боят от ново настъпление на англичаните или турците, което в случая е едно и също. Поражението при Абукир едва ли им се е отразило добре, което означава, че сигурно в момента се превъоръжават…

Чирило не отговори.

— …Вчера, докато преследвали двама шпиони в Цитаделата, разпердушинили пазара за платове, толкова са изнервени. В Кайро не се говори за друго.

— Шпиони! Как ли пък не!

Двамата ускориха крачка. Монотонният призив за молитва на мюезините от хилядите високи минарета на града ги накара да побързат. Такла, схванат под тежестта на товара си, протегна ръка, за да предпази възрастния монах да не се подхлъзне. Бяха му дадени точни нареждания: трябваше да придружава стареца и да го защитава, ако се наложи, и с цената на живота си. В края на краищата Чирило от Болоня беше единственият човек в целия диоцез, способен да разреши загадката, която от месеци не даваше мира на ръководителите на бурния мандат на Светия отец Марко VIII, и това налагаше да бъде под постоянна опека.

Послушникът познаваше добре тази необикновена история. Той самият бе свидетел на спасяването на двата глинени съда, запечатани с битум, които бяха открити полузаровени точно срещу джамията в Неби Даниел.

Това се бе случило предното лято в Александрия, когато една сутрин пазачът на храма — Абдул Хариш, разстроен и ужасен, го беше повикал да отнесе „ония християнски неща“, които бе намерил пред вратата си. В гласа му се долавяше отвращение, сякаш земетресението от предишната нощ бе извадило наяве смрадлив коптски тор.

Нещо повече: убедеността му, че „нещата“ не са нищо друго, освен урни с праха на някой древен християнин — за което съдеше по нарисуваната с въглен риба, — подтикваше педантичния Хариш да се отърве бързо от находката си. „За нищо на света няма да пипна прахта на един копт“, заричаше се той.

Очите на александрийския епископ обаче бяха светнали при тази новина. Ами ако по една случайност делвите съдържаха останките на мъченик? Епископът потриваше ръце при мисълта, че това може да са останките на самия свети Марко, за когото се знаеше, че е проповядвал в Египет и е построил първата църква, недалеч от Неби Даниел. И защо не? Дръзката вяра на епископа, на секретарите и приближените му свещеници нямаше граници: щяха ли да се сдобият най-сетне с целите мощи на евангелиста, от които те притежаваха само черепа?

Ентусиазмът им не продължи дълго. Въпреки че коптите изрично забраняваха култа към светците, тази догма щеше да мине на втори план, ако се окажеше, че са открили част от тялото на Марко. Апостолът не беше обикновен светец свети Марко бе донесъл истинската вяра в Египет!

Такла ясно си спомняше последвалото разочарование, когато делвите бяха отворени и се оказа, че не съдържат никакви кости, а само няколко свитъка мръсни и разбъркани папируси.

В началото никой не им обърна внимание. Изглеждаха написани на бухаирски коптски, но никой от свещениците, които ги разгледаха, не успя да разчете и ред от тях. Тези галиматии се сториха твърде сложни за монасите, жадни за кости и чудеса. Ненапразно езикът на първите конти произлизаше пряко от този на древните египтяни. Най-учените между тях твърдяха, че някъде около VII в.пр.Хр. йероглифите са се преобразували в по-просто писмо, познато като йератическо, а то, от своя страна, преминало в още по-опростено, наречено демотическо. Преходът от демотическо писмо към коптския език бил лесен: достатъчно било езикът на древните нилски божества да започне да се изписва с гръцки знаци. Въпреки това текстът, открит в Александрия, не приличаше на коптски, а на гръцки.

На този език беше написана и единствената разбираема фраза в целия сноп ръкописи. Това бе заглавието на най-обемистия текст и разчитането й възкреси надеждите на епископа, че може би чудото ще се окаже възможно.

Фразата гласеше:

От последните дни на Бог на земята

В началото дори той се усъмни. Предположи, че е шега, спретната от Абдул Хариш и неговите самозабравили се поддръжници, но веднага отхвърли тази хипотеза. Да изчакат земетресение, за да извадят делвите на бял свят, беше твърде хитър ход за варварите от Неби Даниел. Освен това беше сигурен, че никой от отговорниците на джамията не бе в състояние да напише и едно изречение на гръцки, без да допусне няколко сериозни граматически грешки.

В такъв случай какво беше обяснението?

Дори епископът, който никога не бе минавал за особено умен, знаеше, че остава само една достоверна възможност: глинените съдове наистина да са принадлежали на древна християнска общност в Александрия, която е скрила в тях свещените си текстове. Преломните периоди, през които бе преминала историята на града, напълно оправдаваха подобна мярка.

Патриархът не се отличаваше с богато въображение, но въпреки това се развихри. Почти виждаше лицата на първите християни, запечатващи най-ценните си папируси. Били са десет, най-много дванайсет семейства, всяко от тях с по две-три деца, и сигурно на заплата към някой римски патриций, който не се интересувал особено от вярата на слугите си. Дори си представяше смута, обхванал общността пред неочакваното посещение на римския патрул, готов да ги подложи на мъчения. Най-вероятно са били предадени от някой съсед в замяна на няколко сребърни монети, така както е постъпил Юда с Исус. За щастие някой от старците в клана получил вдъхновение свише и наредил компрометиращите папируси да бъдат заровени — и така спасил както живота на християните от общността, така и съкровището, което сега се намираше в ръцете му и щеше да съживи вярата у мнозина колебаещи се.

Находката беше истинско чудо, като се имаше предвид мястото и начинът, по който делвите бяха изхвърлени от земните недра. Беше знак Божи. Заедно с неотдавнашната окупация на Египет от французите, откритието може би бе знак, че християнството скоро щеше отново да се наложи над нетърпимата хегемония на исляма.

Не. Такла не беше никак изненадан от бързината, с която александрийският епископ разпореди ръкописът да бъде изпратен първо до негово Светейшество Марко VIII, а чрез него — до отец Чирило. Бяха взети всички необходими предпазни мерки и свитъците бяха изпратени поотделно, обвити в плат, скрити в двойни дъна на лодки и дори залепени за телата на последните куриери, които ги пренесоха до Кайро. Не бяха пожалени усилия, за да бъде предпазен новият знак Божи.

Нетърпението и усилията, насочени към разкриване съдържанието на писанията, бяха повече от оправдани. И Чирило от Болоня, на седемдесет и една годишна възраст, но с ясния разсъдък на двайсетгодишен младеж, знаеше това. Всъщност, държейки отговорите на толкова много загадки в ръцете си, старецът с изпъкнали очи и здраво стиснати устни се чувстваше най-важният човек сред коптите.

Като стигнаха до целта си, възрастният копт въздъхна, без да обръща внимание на разсъжденията на младия си телохранител. Потъмнялата фасада на храма бе украсена с релефно изображение на свети Георги, пробождащ змея, заимствано от някоя от гръцките икони, които се пазеха вътре.

— Дай ми сили, Боже, да продължа да ти служа предано — прошепна почти нечуто.

— Амин — обади се Такла.

— Момко, смяташ ли, че това е краят на тревогите ни? Че всичко ще свърши, когато предадем превода на Светия отец?

Въпросът изненада послушника.

— Сигурен съм — отговори той. — Свършихте работата добре. Нашият многоуважаван епископ ще ви обсипе с благословии и скоро ще се върнем в манастира.

— Дано да е така.

— Да влизаме тогава.

Както винаги, храмът „Свети Сергий“ добиваше най-достолепен вид по залез-слънце. Литургиите, отслужвани през целия ден, бяха изпълнили църквата с благоухания и светлини, напомнящи за светостта на мястото. Ненапразно монасите бяха повикани в първата християнска църква в Старо Кайро. Основите й бяха издигнати през IV век върху пещерата, в която преди повече от осемнайсет столетия бе потърсило убежище Светото семейство и която сега бе грижливо изографисана и използвана като крипта за най-важните церемонии.

Благочестивият монах вдъхна уханието на тамяна, наслоено в продължение на векове, и се усмихна за първи път през този ден. Старите му колене трепереха от вълнение. Оглеждаше се така, сякаш почти чуваше историите, които стените нашепваха.

— Нищо ли не усещаш, драги ми Такла? Не чувстваш ли в стомаха си лекия полъх от крилете на Светия Дух? Камъните тук говорят така, както в никоя друга църква в Египет. Разказват истории, които няма да чуеш на друго място в света.

Послушникът дори не понечи да му отговори.

— Ослушай се! Чуваш ли как шепнат камъните? — Развълнуван, монахът вдигна ръце към сводестия таван. — Разказват как нашият Бог е избягал и се е приютил на това място. Казват ни, че след бягството от безчинствата на Ирод Велики дърводелецът Йосиф е установил тук дома си. Не чуваш ли изповедта им? Домът на Светото семейство се е намирал под каменните плочи, на които си стъпил. Да се събуем боси!

— Аз не…

Чирило не го остави да довърши.

— На този под — продължи той — Мария е кърмила Божия син. Тези, които са я придружавали в бягството й, са построили тук голям басейн със светена вода, където да кръщават хората, приемащи християнството.

Благочестивият старец, опитвайки се да прикрие дълбокото си вълнение, породено от осъзнаването колко много свещена история е събрана на толкова малко място, продължи с обясненията си.

— Виждаш ли групата от дванайсет колони под кораба на църквата? — попита, сочейки пред себе си. — Всички са от бял мрамор, с изключение на една.

— Защо, отче? — попита учудено Такла.

— Олицетворяват дванайсетте апостоли. Ако се вгледаш внимателно и оставиш очите ти да свикнат със светлината, можеш дори да видиш това, което е останало от изрисуваните някога върху тях лица на Христовите ученици.

— А последната колона?

— Най-тъмната колона — поколеба се Чирило — е издигната, за да се помни жестокостта на предателя Юда. Затова е направена от гранит. Затова няма лице…

Двамата монаси прекосиха притвора на храма, като заобиколиха кораба в посока към сакристията и криптата. Паната от абанос и слонова кост, украсени с икони на апостолите и Богородица, се извисяваха почти два метра над главите им. Църквата, която потъваше във все по-гъст мрак, изглеждаше безлюдна. Нещо повече — струваше им се, че Аврам, Исак и Яков следяха стъпките им от южния параклис с широко отворени светли очи, пазейки храма от нежелани посетители. Такла, който никога не беше виждал толкова изкусно изписани икони в Александрия, ги поглеждаше крадешком, сякаш се боеше, че изведнъж ще оживеят. Страхът му се оказа предчувствие.

— Е, Чирило — прогърмя глас, идващ изпод украсените с филигран одежди на патриарха Аврам. — Приключи ли работата?

Тръпка премина по тялото на Такла. Думите, произнесени уверено и властно, отекнаха в целия синтрон8. Мястото, където епископът и старците се събираха при тържествени случаи, сега потънало в хлад и тъмнина, потрепери, сякаш щеше да се сгромоляса пред очите им.

— Толкова ли много време е необходимо, за да се изследват и препишат няколко стари ръкописа? — настоя гласът.

Бедният Такла безмалко да се стовари върху вързопа, който носеше. За разлика от него, Чирило остана невъзмутим. Въпреки че идваше от полумрака, тонът се стори смътно познат на стария копт: гласището не можеше да принадлежи другиму, освен на самия Марко VIII, сто и осми патриарх на контите и водач на истинската и най-древна Христова църква на земята. Наистина той трябваше да се срещне с него тук, но защо най-могъщият патриарх на Изтока бе пренебрегнал протокола и бе дошъл без досадния рояк помощници, които никога не се отделяха от полите му?

— Ваше Светейшество… — зарадван, прошепна монахът, — …най-накрая се срещаме.

Първосвещеникът сигурно се беше усмихнал, тъй като два реда бели зъби просветнаха като едри перли под светлината на огромната маслена лампа и разкриха точното му местоположение под фреските.

Едва тогава монасите разбраха накъде да гледат. Въпреки че от години не бяха се срещали насаме, Чирило не можеше да не разпознае в него немирния ученик по латински, който забождаше на гърба на расото си падежите така, че да ги препише целият клас. Колко се бе променил! Марко вече не беше голобрадият пакостник отпреди двайсет години и макар изражението му да пазеше нещо от някогашния шегаджия, фактът, че вече заемаше поста на Свети отец, напомни на Чирило, че собственият му живот гасне в последни мигове. Оставаше му малко, съвсем малко време.

— Предполагам, че сте приключили работата си, отче Чирило — каза патриархът строго, прекъсвайки мислите на монаха. — Също така предполагам, че сте подготвен да ми представите резултатите незабавно.

— Така е. Всичко е подготвено според желанието ви.

Масивната снага на патриарха се изду като паун. Марко VIII бе горд да покаже оперението си на най-строгия учител, който някога бе имал.

— Е, казвайте!

Облечен в черно памучно расо с качулка, обточена със златни кантове и кръстове, патриархът хвърли нетърпелив поглед към вързопа, който Такла придържаше върху гърба си. Дори гъстата брада на Светия отец не можеше да скрие любопитството му.

— Книгата, която ми поверихте, се оказа по-сложна за превод, отколкото предположих, когато я видях за първи път.

Марко сви рамене. Нямаше представа, че папирусите, които му беше предал, съставляваха цяла книга.

— По-сложна ли? Какво искате да кажете?

— Както добре знаете — продължи старецът, — в документите, намерени в Александрия, автор не беше посочен. Не бяха и подвързани, поради което ми се наложи да ги организирам, като следвам вероятния им ред. Но трудностите не свършиха дотук: текстовете са написани от различни хора на много неправилен гръцки. Изпълнени са със странни изрази, които затрудняват четенето. Няма съмнение, че става дума за много неправилен койне9.

— Различни хора?

— Да. Както изглежда, имало е трима или четирима преписвачи, които са работили над размножаването на една и съща книга, и някой милостив свещеник е събрал тези преписи и ги е подредил с безкрайно търпение.

— Мога ли вече да видя работата ви?

Чирило кимна. Нареди на Такла да развърже вързопа, който носеше на гърба си, и послушникът подреди съдържанието му пред благочестивите отци с извънредно старание. Товарът му съдържаше сто или сто двайсет и пет палмови листа от Ел Фаюм10, изпълнени с дребния почерк на отец Чирило. Редом до тях бяха оригиналните свитъци, намерени в Неби Даниел — неравни късове папирус, някои от които бяха засегнати от времето и изглеждаха особено крехки. Бяха много по-чисти от последния път, когато Марко ги бе видял, и въпреки възрастта им, беше ясно, че могат да оцелеят без затруднения още няколко столетия.

— Документът… — Чирило се поколеба. — …всъщност е евангелие.

— Евангелие?

Марко VIII впи поглед в стареца и зачака обяснение.

— Поне така изглежда.

— Обяснете по-ясно, отче.

— Осъзнавам важността на заключението си и затова предпочитам думите ми да се ръководят от предпазливостта, Ваше Светейшество.

— Не увъртайте.

Чирило се изкашля, преди да продължи. Свитъците прошумоляха в малките му внимателни ръце.

— Ваше Светейшество, находката от Неби Даниел отговаря почти със сигурност на загубеното евангелие на скъпия ни свети Марко. — Монахът си пое дълбоко дъх. — Според това, което указва нашата традиция, не може да е друго, освен текста, написан по времето, когато е създадено добре познатото ни Евангелие. Същата книга, която скъпият ни Марко решил да пази в тайна, защото бил сигурен, че още не е дошло времето тя да бъде прочетена и разбрана.

— Загубеното евангелие на свети Марко? — Патриархът не изчака монасите да отговорят на ненужния му въпрос: — Как може да сте толкова сигурен?

— Всички текстове са написани в първо лице и съдържат копия на писмата, изпратени от Марко до Петър в Рим, в които го осведомява за развитието на мисията си в Египет. Не, нямам съмнения, Ваше Светейшество. Текстът с написан от свети Марко.

— В такъв случай смятате ли, че времето е настъпило?

— Определено.

Светият отец, по-сериозен от всякога, го погледна право в очите.

— И в това ли сте сигурен?

— Напълно, Ваше Светейшество. Не намерихме костите на апостола, но Бог сложи в ръцете ни нещо по-добро: неговата тайна.