5.Гиза

Беше третата декада на жерминал, точно по време на топлия април, на който се радваше останалата част от християнския свят. Оставаха четири месеца до момента, в който щеше да се окаже пленник на тъмните недра на Голямата пирамида.

Корсиканецът, който за своя изненада беше започнал да се чувства удобно в гранитния саркофаг, си го спомняше съвсем ясно. И нищо чудно. Никога дотогава — нито веднъж: — не бе мислил за смъртта. За собствената си смърт.

Спомените от онези недалечни дни, съхранени в дълбините на душата му, избликнаха с лекота.

В началото Наполеон предположи, че това е физиологична реакция на тишината и тъмнината в саркофага, но бързо отхвърли тази мисъл. Въпреки че каменният ковчег му се струваше необикновено удобен, по никакъв начин не обясняваше случващото се в момента.

Изведнъж спомените му рукнаха с кристална яснота, сякаш се проектираха извън него и той можеше да ги наблюдава от известно разстояние, все едно бе обикновен зрител. Това дори не го изненада.

Вече го бяха предупредили, че пирамидата е в състояние да упражнява силно въздействие върху онези, които я предизвикат.

Първото, което видя — ако въобще можеше да се каже, че възприема чрез очите си, — беше съсухрен мъж, облечен в униформата на френски офицер: панталони от трико, куртка от синьо сукно с обърнати джобове, редингот в същия цвят и пагони, обшити със златен копринен ширит. Мъжът обикаляше около маса, отрупана с карти, и внимателно изучаваше дефиле, обозначело с надпис „Шията на Яков“. Жестикулираше, за да могат двамата офицери, изправени пред него, да го разберат по-ясно.

Никога няма да завземем Акра, ако не съумеем да накараме врага да излезе извън крепостните си стени — недоволстваше той.

Двамата офицери — явно дивизионни генерали, не знаеха какво да отговорят.

В нервния мъж имаше нещо познато. Походката му, властната му брадичка, изпъкналите скули… Корсиканецът не го разпозна веднага, но когато най-накрая установи самоличността му, го обхвана странна радост: мъжът му бе добре познат. Беше самият Наполеон Бонапарт. Можеше да вижда самия себе си! Почти като че ли е бог! Или магьосник!

…Магьосник!

Тази мисъл, навяваща му известен страх, сякаш отекна между стените на импровизирания му ковчег. За миг го обзе усещането, че е в утроба — влажна и удобна вътрешност, в която камъкът вече не е камък, а нежна месеста мембрана, потръпваща и при най-малкото движение. Завладян от това чувство, Корсиканецът остана неподвижен и в напрегнато очакване на това, което вероятно предстоеше…



Генерал Клебер беше установил лагера близо до Назарет. Като добър стратег знаеше, че врагът го наблюдава отблизо и че следи стъпките му от околните хълмове благодарение на малобройна група неуловими конни съгледвачи, над които нямаше никаква власт. Клебер съзнаваше също и че откакто е напуснал Акра, нито едно негово движение не бе останало незабелязано от очите на Кръволока.

Онзи прекрасен пети жерминал от третата декада17, в който пролетта разпръскваше своята благодат над Светите земи, може би беше денят. А може би шестият. Или седмият.

Всъщност беше все едно. Диханието на смъртта бе пропило долината, която бе наречена Ездраелон и чието име — парадоксално — означаваше „Бог сее“. Войските, които се страхуваха за неясната си съдба, посрещаха дъха на смъртта със същото примирение, с каквото моряците устояваха на бурите върху палубите на корабите си.

Клебер действаше предпазливо. Раздели две хиляди и петстотинте войници под негово командване на три равни части. Седемдесет и пета полубригада, командвана от генерал Вердие, се разположи по левия фланг, формирайки съвършено защитен квадрат от хора и товари. В центъра бяха разположени сто ездачи, а останалите образуваха подобен квадрат вдясно — с цел да опазят този фланг от евентуално нападение на мамелюците. Жуно, който два дни по-рано бе загубил фуражката си, когато край него профуча турски куршум, от който му остана биещ на очи хематом на челото, ръководеше с твърда ръка поверените му мъже. Подобно на Вердие, мислите му се разкъсваха между страха и желанието за отмъщение.

Всички бяха в очакване. Съгледвачите, върнали се от разузнаване в околностите на Таворската планина, бяха единодушни в преценките си: над четиридесет хиляди мъже, предвождани от Ахмед паша, само чакаха заповед, за да се спуснат като зверове срещу французите. „Прозвището на пашата е Джезар — шепнеха те. — А джезар означава «кръволок»“.

Войниците на Ахмед имаха славата на дисциплинирани, жестоки и добре въоръжени бойци. Изнасилваха и осакатяваха безмилостно пленниците си, преди да ги обезглавят с един удар, и само понякога ги връщаха живи на враговете си, за да могат разказите им да деморализират войските. Един младеж от Лион, освободен едва няколко дни по-рано близо до Назарет, разказа как е бил изнасилен от надзирателите си и принуден да присъства на екзекуцията на няколко свои другари. „На някои — разказваше нещастникът — им връзваха ръцете и краката за четири коня, които след това подгонваха в галоп в различни посоки. Няма смърт, по-мъчителна от тази“, ридаеше войникът.

Благодарение на информацията, която получаваше ежечасно от съгледвачите си, Клебер скоро пресметна действителната мощ на противника. „На всеки от нашите войници се падат седемнайсет мамелюци — прецени той с известен фатализъм. — Твърде много са“.

Същата нощ — между пети и шести жерминал, генералът съкрушено взе едно от най-трудните решения в цялата си кариера. Заповяда прегрупиране на войските си и реши да атакува армията на Дамаск фронтално и без резерви — с надеждата, че изненадващото нападение ще доведе до разбиването й. Около полунощ, преди да тръгне към бойното поле, за да заеме най-добрите позиции, повика подофицера си и му предаде плик, запечатан с червен восък, който трябваше да стигне до ръцете на Наполеон на разсъмване. Един ездач без охрана трябваше да прекоси обсадата на Акра, да влезе в лагера на дебелия генерал Бон и да предаде на Бонапарт посланието заедно с дар, който накара подофицера да повдигне учудено вежди.

Но заповедите са си заповеди.



Наполеон се радваше на необикновената привилегия да наблюдава сцената отново. След онзи ден нито веднъж не се беше сещал за ездача и неговия подарък.



Младият драгун Жан-Ив Батиста, само двайсет и две годишен, строен и с очи, широко отворени като месечини, влезе в палатката, воден от дежурния капитан. Преходът му през тъмната пустиня премина без инциденти. Положението на звездата Сириус над хоризонта му бе служило като безценен ориентир през онази нощ.

— Господин генерал — извини се офицерът, тъй като беше много рано. — Този войник току-що пристигна от фронта в Назарет. Носи ви спешно послание.

Батиста пристъпи напред. Никога не бе виждал Наполеон толкова отблизо. Заприлича му на древногръцки герой, току-що слязъл от страниците на „Илиада“. Оскъдната небръсната брада, ризата, разкопчана до слънчевия сплит, както и донякъде отсъстващият поглед допълваха изненадващия портрет на предводителя. Не бе по-възрастен от самия него, но като че ли младостта му беше маска, прикриваща човек на много по-напреднала възраст.

— Благодаря, войнико — каза сухо Бонапарт, приковавайки кафявите си очи в него.

— Генерале… — прошепна вестоносецът, докато подаваше плика, който му бе поверен. — Те са седемнайсет срещу един! Седемнайсет срещу един! — повтори тревожно.

Корсиканецът не трепна, С нов рязък жест му нареди да напусне палатката. Разпореди да му дадат нещо за ядене и сламеник, на който да отдъхне, и изпрати да повикат генерал Бон да се яви незабавно в палатката му.

Треперещият глас на младия драгун го бе накарал да се замисли. От какво се страхуваха хората му? Не бяха ли показали вече толкова пъти стратегическото си превъзходство над противника? Благодарение на леката си артилерия не бяха ли унижили мамелюците в Битката край пирамидите преди около година? И защо Клебер му пращаше послание по никое време?

Наполеон поглади плика, преди да го отвори, и надзърна в ракитената кошница, която гражданинът Батиста бе донесъл заедно с писмото. Съдържанието й беше повече от странно: три сварени бели кокоши яйца, положени върху гнездо от свежа тръстика. Три. „Клебер — спомни си генералът с известно раздразнение — обича такива ребуси“.

Съдържанието на плика бе не по-малко загадъчно. Състоеше се от карта, на която беше изобразена фигура, безспорно вдъхновена от Египет. Не я придружаваше нито един проклет ред, нито лист хартия, нищо. Пожълтялата от слънцето и горещината карта, с ръбове, износени от колкото честа, толкова и мистериозна употреба, изобразяваше фараон, който повдигаше плаща си с лявата си ръка и така скриваше зад него пламъка на малка лампа. Надписът на френски гласеше:

IX. Le lampe voilee

— Забулената лампа… — прочете Бонапарт.

Генерал Луи-Андре Бон влезе в палатката на корсиканеца. Стокилограмовото му тяло, истинско изтезание за всяко ездитно животно в Африка и Европа, се изопна във военен поздрав към началника му. Наполеон, вглъбен в мислите си, прие поздрава и му подаде картата със загрижено изражение.

— Вие разбирате ли нещо, генерал Бон?

Огромният офицер огледа картата, като хвърляше отдалеч изпитателни погледи към кошницата с трите яйца.

— Натрапчивият страх на Клебер, че някой може да залови посланията му, го принуждава да прибягва до всевъзможни абсурдни хитрини — обясни Бонапарт. — Проклетникът само ме обърква. Знаете ли, че във Франция стигна дотам, че острига до голо един от хората си, за да напише на главата му фрагмент от втората книга на Историята на Херодот, и изчака косата му да порасне, преди да го изпрати при мен, за да изпита въображението ми?

Бон очевидно не бе чувал за това.

— И как разгадахте ребуса? — попита развеселено.

Наполеон обикаляше около масата с картите.

— Беше въпрос на късмет. Пратеникът донесе послание един стих, който гласеше нещо от рода на „Тайната ми ще разкриеш, ако правилно отсъдиш. Шестнайсет, седемнайсет“.

— Шестнайсет, седемнайсет? Какво е имал предвид?

Корсиканецът го погледна.

— Очевидно това беше ключът към ребуса. Тези две цифри, които бяха извън контекста, трябваше да имат някакво значение. Бяха нещо повече от стилистичен похват. Инстинктът ме насочи към строфи от Библията. По-конкретно, към книгата Съдии.

— Съдии? Защо Съдии, генерале?

— Заради фразата „ако правилно отсъдиш“, разбира се. Наполеон продължи:

— По-конкретно, хрумна ми да потърся в Съдии 16:17. Жан-Батист Клебер е възпитан в семейство на ревностни католици от Страсбург, поради което реших, че образованието му би ми помогнало да разплета загадката.

— И…?

— И така: в този епизод Самсон доверява на Далила, че тайната на неговата сила се крие в косата му. Че ако го острижат, ще загуби цялата си мощ. Без много да му мисля, наредих да обръснат главата на пратеника и естествено намерих посланието.

Бон изръкопляска на находчивостта на началника си. Явно беше, че само Клебер и Наполеон можеха да общуват чрез изкуството на ребусите. Онези, които бяха чужди на техните забавления — и най-вече Кръволока от Акра, — никога нямаше да разгадаят размененото между двамата съобщение, ако при кодирането му бе използвана подобна шарада. Колкото до картата, нямаше съмнение, че е част от загадката…

Изведнъж лицето на Бон се помрачи. Двойната му гуша се набръчка, а очите му с цвят на черен кехлибар изгубиха веселия блясък, който ги озаряваше допреди миг. Промяната в настроението му се дължеше на обзелото го съмнение: Защо Наполеон бе разпоредил да му се представи незабавно?

— Този път съм безсилен пред загадката, Луи. — Корсиканецът, който го наблюдаваше внимателно, усети колебанието на генерала си. — Няма нужда дълго да изучавам последното послание, за да разбера, че Клебер е усложнил още повече тайния код. Не знам откъде да започна да разплитам загадката. Затова ви повиках, за да ми помогнете.

— Не виждам как, мосю… — заекна Бон.

Желаейки да удовлетвори генерала си, той пристегна възела на трицветния пояс, който придържаше огромните му бели панталони от трико, и отново огледа картата.

— Вие познавате Клебер толкова добре, колкото и аз. Учили сте заедно в Академията. Може би това послание съдържа нещо, което ми убягва, но е очевидно за човек с вашия опит.

Комплиментът на Наполеон окуражи генерала.

— Хммм… Да видим.

Бон прокара дебелите си пръсти по картата, все едно с тях можеше да види това, което очите му не долавяха.

— Прилича на карта таро.

— Таро? — Наполеон повдигна вежди без особена изненада. — Сигурен ли сте? Никога не съм виждал таро като това.

— Може би не е толкова необикновено.

Луи Бон прошепна последното изречение, без да вдигне поглед от картата.

— Какво искате да кажете?

— По време на прехода към Египет Клебер и аз прекарвахме много време на палубата на „Ориент“18 в разговори за какво ли не. Говорехме много за различните видове таро, които съществуват, както и за произведението на някой си Антоан Курт дьо Геблен, който обяснява, че Големите аркани от колодата — двадесет и двете основни карти от тестето — са били досущ като йероглифите в така наречената „Книга на Тот“19, загубена в Античността. Не знам дали ви е известно, че Клебер е запален колекционер на карти таро.

— Йероглифи? Да не би да намеквате, че Жан-Батист умее да чете това дяволско писмо и си е мълчал през всичкото време?

— О, не, не — подскочи Бон. — Това, което се опитвам да ви кажа, е, че според Клебер всяка карта, включително и тази, съдържа фрагмент от дълбоката мъдрост на фараоните. Така ми го обясни той.

Огромният военен пое въздух и туловището му се изду като грамаден кит.

— Мосю, смятам, че Клебер ви подканва да откриете мъдростта, заключена в тази карта, за да разгадаете посланието му. Маже би, ако знаехме какво означава картата…

— Сега нямаме време да изучаваме писанията на този Геблен — прекъсна го корсиканецът. — Не умеем да четем символите на египтяните. Не знаем нищо за мъдростта на царете на Нил. Дори и Египетският институт, който създадохме в Кайро, признава неспособността си да разбере тази така необятна култура за толкова кратко време… В такъв случай защо Жан-Батист, който познава ограничените ни възможности, ми изпраща подобен ребус?

— Клебер със сигурност знае това, мосю. А и помня, че самият той ми обясни, че Курт дьо Геблен не е съставил тази колода. Неговите съчинения няма да ни помогнат много. От това, което разбрах, излиза, че колодата е била нарисувана от един благородник — някой си граф Дьо Сен Жермен, който е следвал напътствия, които дори самият Жан-Батист Клебер не бе в състояние да си представи.

— Добре, добре — промърмори неохотно Наполеон, докато се опитваше да си спомни кога за последно беше чул да се споменава името на въпросния Сен Жермен. — Оставете празните приказки и ми кажете дали смятате, че можем да разтълкуваме картата, или не.

Може би Бон беше единственият сред генералите на Наполеон, който оставаше невъзмутим при внезапните му пристъпи на нетърпение. Тъй като съзнаваше, че никога не ще може да спечели битка с ловкост — понеже не разполагаше с такава, — а с находчивост, реши да приеме предизвикателството на Бонапарт. Взе Le lampe voilee и я огледа внимателно за трети път.

— Да видим: мъжът на картата прилича на старец…

— Заради брадата, казвате.

— Заради брадата, да. А старците са символ на мъдростта. Държи светилник, който закрива предпазливо с плаща си… Освен това картата съдържа два очевидни астрологични символа, поставени в горната част на рисунката.

— Астрологични символи?

Този път Наполеон се приближи до Бон, за да гледа картата заедно с него.

— Да, мосю. Единият е знакът на Лъва, виждате ли го? Това е петият знак от Зодиака и без съмнение става дума за Ваше Превъзходителство и зодиакалния ви знак. Другият отговаря на Юпитер, бог на добродетели като разума и волята — друг символ, който ви приляга напълно, мосю.

— И накъде ни води всичко това, Бон?

— Не съм сигурен, мосю.

— Не сте сигурен?

Бон не обърна внимание на горчивата ирония на Бонапарт, който отново му бе обърнал гръб. Изведнъж дебелият военен, чието румено лице бе вече окъпано в пот, проумя ребуса. Отговорът дойде неочаквано, почти мигновено. Като че ли самата карта беше хвърлила светлина върху загадката.

— А ако това е нещо като упътване?

Наполеон поклати глава, без да разбира логиката на генерала си.

— Ами ако това, което трябва да направи Ваше Превъзходителство, е да приближи светлината към плаща, към булото, което пази тайната?

На Наполеон му трябваше известно време, за да проумее намека на Бон, но изведнъж му се стори, че е разбрал всичко. Изминаха няколко мълчаливи мига, след което, без да се обърне за помощ нито към Бог, нито към дявола, корсиканецът се спусна към кошницата с трите яйца и потърси лампа, под чиято светлина да ги разгледа.

Първите две не представляваха интерес. Под съвършено белите им черупки прозираше компактната маса на втвърдения белтък и не се забелязваше нищо необичайно. Върху последното яйце обаче можеха да се доловят почти невидими тъмни сенки, които изглеждаха разположени в стройни редици.

— Съобщение! — извика Наполеон. — Тук има съобщение! Корсиканецът сръчно обели яйцето и достигна до хитроумния замисъл на Клебер. Под черупката, върху безупречната повърхност на яйцето, ясно се четеше следният отчаян ултиматум.

Нямаме друг избор, генерал Бонапарт — гласеше съобщението на френски. — На зазоряване ще нападнем пашата от Дамаск. Те са четиридесет хиляди. Ние нямаме и три хиляди. Бог да ни помага в битката, а на вас да даде мъдрост. Ще се видим на небето.

Наполеон прикова поглед в малките очички на Бон. Генералът, който не знаеше какво да каже, започна със запъване да обяснява за някакъв разтвор от мастило, стипца и оцет, известен на древните, благодарение на който надписът върху черупката на яйце прониква до белтъка и се записва върху него. „Отвън не остава следа“ — додаде, все едно научното му обяснение имаше някакво значение.

— Но това е самоубийство — прекъсна го Бонапарт, който не беше чул и дума от това, което говореше Бон. — Клебер ще загине.

И за първи път Непобедимия се уплаши от смъртта. Ако турците отнемеха живота на горделивия Жан-Батист, той беше следващият, който щеше да падне. Никой не можеше да спре четиридесет хиляди мамелюци, окуражени от победата си над французите.

Беше ли готов да умре?

Очевидно не.

В такъв случай можеше ли все още да промени съдбата си?

Загрузка...