Египетската тайна на Наполеон

ЕгипетГиза, трета декада, пети термидор1

— В капан съм!

Пулсът на корсиканеца изведнъж се учести и започна да удря в слепоочията му със силата на боздуган.

Всичко се случи за секунди: първо тялото му се сгромоляса, сякаш теглено от огромна тежест към земята. След това зениците му се разшириха в отчаян опит да потърсят искрица светлина, докато всяко мускулче по тялото му беше напрегнато до крайност.

— …В капан съм! — прошепна отново, легнал по очи на пода — Без изход! Погребан съм жив!

Войникът преглътна, предусещайки, че смъртта е близо. Беше сам под тоновете камък и нямаше дори една проклета карта, която да го упъти към изхода. Мъчителната мисъл, че не му бе останало резервно огниво, нито пък вода, заплашваше да го парализира от ужас. Как можа да бъде така небрежен? Как така той, кален в толкова битки, скорошен герой от Абукир, където унизи врага, как точно той бе забравил да вземе няколко предпазни мерки? Манерката и лампите, грижливо скътани в дисагите на седлото му, със сигурност се намираха извън обсега му. Беше твърде късно да съжалява за своята непредвидливост. Всъщност беше късно за всичко.

След секунда успя да реагира — вътре в каменния затвор потопен в мъчителна тишина, в която се долавяше нещо свещено, изведнъж си спомни за единственото, което можеше да спаси живота му: вярата. Трябваше да има вяра: вяра в победата, както по времето, когато прекоси Алпите за две седмици и завладя Италия с оръжие. Или както когато разби австрийците при моста в Арколе и Риволи.

Беше необходимо незабавно да си възвърне надеждата в собствената си съдба, която толкова пъти го беше спасявала в беда.

Нима не беше това изпитанието, което му оставаше да премине? Не се ли хвалеше често самият той, че вярва в предначертанието на съдбата? Защо сега не можеше да постави вярата си на изпитание?

Офицерът, с посивяла от прах униформа, идваше малко по малко на себе си. Съзнанието му излъчи няколко бързи и прости команди към тялото: да размърда пръстите на краката си в кожените ботуши, да стисне силно зъби и да прочисти гърлото си с кратки и сухи покашляния. След това сбърчи нос в опит да събере глътка чист въздух от вековната атмосфера.

Беше жив, но изпитваше страх.

Страх? Дали напрежението, което усещаше да се изкачва спираловидно по гърба му, бе страх? И ако ли не, какво тогава беше? Точно сега ли щеше да отстъпи пред суеверията, които бе чувал от устата на бедуините, разказващи за невидимите обитатели на пирамидите? Можеше ли, както го бяха предупредили, да стигне дотам, че да загуби разсъдъка си, ако останеше дълго време в някоя от тях?

…И колко време му оставаше? Цялата вечност?

Студът — ледена тръпка, родена от дълбините на съществото му — го завладя и го прикова към камъка. Инстинктът му подсказваше, че предстои да се случи нещо.

Никога не беше изпитвал подобно чувство. Сякаш безброй ледени иглички пронизваха униформата му и се забиваха безмилостно в костите му. Кръвта му беше застинала във вените, а невиждащият му взор бе станал каменен и агонизиращ.

В продължение на няколко секунди дори не примигна. Боеше се, че сърцето му ще спре. Дори не дишаше.

Когато ужасът вече бе поел контрол над действията му, а студът и тревогата го бяха завладели, му се стори, че зениците му долавят леко движение. Корсиканецът се взря в полумрака. Първо си каза, че това е невъзможно. Нямаше как облак прах от пустинята да проникне толкова навътре. Но после се вкопчи стръвно е това видение. Имаше ясното усещане, че в дъното на залата се бяха очертали силуетите на поне двама души, сякаш тънък лъч светлина бе пронизал камъните, правейки ги прозрачни, и така бе разкрил нечие присъствие, останало скрито в продължение на хилядолетия.

Корсиканецът се затрудняваше да ги идентифицира. Бяха недействителни, измамливи, без съмнение плод на силна халюцинация, но толкова живи, че за момент се зачуди дали да не се втурне към тях.

— Кои… сте вие? — заекна той.

Отговор не последва.

Видението остана неподвижно и след това, някак тържествено, очертанията му започнаха малко по малко да избледняват, докато се разсеяха в непрогледния мрак. Полудяваше ли?

Дали не ставаше жертва на проклятието на пирамидата? Или пък във вътрешността на колосалната гробница имаше и някой друг?

Войникът си пое дъх и се помъчи да изпразни съзнанието си и да изтрие видението от главата си, но напразно. Затвори очи и издиша дълбоко, както го бяха учили в Назарет. Отново никакъв резултат. Дори и за миг Наполеон Бонапарт, великият генерал, освободил Египет от мамелюкско господство, не можеше да се отърси от мисълта, че току-що е бил погребан жив.

И отчаян — за първи път в живота си, страховитият Наполеон се почувства безсилен.

Сънуваше ли? Беше ли мъртъв вече?

Наполеон така и не разбра колко време бе останал в безсъзнание, прострян върху студените плочи на Царската камера. Когато се събуди — все още в неведение за всичко, което предстоеше, — изпита странната и абсурдна увереност, че не е сам.

Никога не успя да я изрази с думи. Не можеше. Докато лежеше неподвижно, гранитът около него бе добил призрачно фосфоресциращо сияние.

— Ето ме! — извика Наполеон, като си спомни за виденията. — Не се боя от вас! Покажете се, ако смеете!

Недрата на пирамидата останаха безмълвни. Ехото беше единственото живо нещо там вътре.

Наполеон разбра, че не биваше да се предава. Пипнешком обхвана разбърканите си коси с лявата си ръка, а с дясната ги събра в опашка, изправи се с един скок и застана нащрек. Все още беше жив. Не можеше да се остави да умре. Не и по този начин.

С няколко последователни и отработени движения той възстанови донякъде топлината в измръзналото си тяло. Отново усети как по гърлото му се спуска смрадта на прилепи, изпълваща цялата пирамида.

Появата на краткото зеленикаво сияние бе възвърнала част от силите му.

Въпреки че не помнеше друг път да се е озовавал в подобен мрак, никога досега не се беше страхувал толкова от липсата на светлина.

Какво правеше тук? Защо мястото изведнъж бе започнало така да го плаши? Нима това не бе същата пирамида, на която беше посветил толкова хвалебствени слова в присъствието на генералите си? Нима не бе това паметникът, от чиито блокове можеше да построи еднометров зид, опасващ цяла Франция?

Докато пипнешком търсеше стена, на която да се опре, корсиканецът направи равносметка на ситуацията. Като помисли по-внимателно, причината за страха му беше само една: всичко, което се случваше тук вътре, дори и моментът, в който последното пламъче на факлата му, пращейки, изгасна, му изглеждаше внимателно подготвено. Агонизиращият пукот на огъня, кълбата дим, издигащи се към плоския гранитен таван, надвиснал над главата му, дори непробиваемата тишина, изпълнила помещението само секунда след падането на мрака, бяха част от добре обмислената стратегия на древните пазители на Гиза. Поне така изглеждаше.

Нима султан Кебир2 беше попаднал в клопка?

Корсиканецът простена.

Не. Не беше това. Политиците от Директорията в Париж му бяха показали, че трябва да е подготвен за една толкова човешка вероятност като предателството. Жаждата за власт на шепата хора там и доказаната им липса на скрупули го бяха научили да различава неверните сърца от благородните.

Не беше неоснователно и недоверието му към любезните жестове на добра воля на имамите от Кайро, които няколко дни по-рано бяха посрещнали с широки усмивки неособено издържаните му религиозни претенции. На връщане от кампанията си в Светите земи той се беше представил пред духовните водачи на града като въплъщение на висшето същество, предречено в Корана — онова, което трябвало да дойде от Запада, за да продължи делото на Пророка…

Ами ако го бяха довели тук, за да го накажат за богохулството му?

Наполеон се напрегна да си спомни: Елиас Буктур, умелият преводач копт3, който му служеше и като водач, откакто бе стъпил в Египет, го беше завел до началото на пустинята с обещанието да му разкрие нещо изключително. Нил тъкмо бе прелял и разпръскваше щедро наносите си по полетата край делтата. Народът празнуваше благословията на реката си. Но за Елиас — мъж: с безизразно лице — това като че ли нямаше значение. Настоя да го заведе на здрачаване до покрайнините на града, във вътрешността на най-голямата пирамида в Гиза, и да го посвети в тайните й.

„Който владее пирамидата, ще владее и света“, бе му казал Елиас, докато пътуваха натам. По някакъв начин Наполеон беше сигурен, че това е велика истина. Може би единствената истина.

Необичайната покана, отправена в канцеларията, която Наполеон беше разположил край езерото Абасия, се въртеше в главата му в продължение на часове. Елиас, любим племенник на верния му генерал Якоб Тадрус, почетен военачалник на Коптския легион към френската армия, нямаше причина да го подвежда за нещо, на вид така безобидно.

А може би имаше?

Наполеон си представи лицето му съвсем ясно: умен поглед, много бяла и блестяща кожа и заострена брадичка, скриваща силната му ъгловата челюст. Елиас го беше предупредил, че е жизненоважно да присъства на ритуала в пирамидата. „Никой не бива да знае, че идвате — напомни му той сериозно. — Само заради настояването ви генерал Клебер има нужната благословия на боговете да ви служи като придружител, стига да стои на разумно разстояние от вас. Но ако решите да не ме послушате, мога да ви уверя, че онова, което трябва да се разкрие пред очите ви, ще остане скрито“.

Наполеон му се довери — нещо необичайно за него. Дори не обърна внимание на това, че преводачът спомена боговете. Елиас — мислеше си генералът — беше ревностен копт. Но какво щеше да се разкрие пред него в Голямата пирамида? Дали безмълвното видение, на което току-що бе станал свидетел? И ако беше така, как можеше Буктур да знае за него?…

По залез-слънце, заедно с неколцина мъже и четири магарета, натоварени с одеяла, вода и банани, Наполеон прекоси с баржа селото Назлет ел Саман. След като стигнаха до долината, в която почиваше Сфинксът, се прехвърли на кон и продължи към най-голямата от всички пирамиди в околността. Пирамидите приличаха на изкуствени планини, замислени от архитектите на един изгубен свят, чието намерение е било да отправят предизвикателство към времето. Летният залез, по-тържествен от всякога в Гиза, обагряше в цвят на старо злато хилядолетните руини.

— Мосю — обърна се към него Буктур на изискан френски, след като го преведе по поредицата тесни коридори, водещи към най-високата камера на пирамидата, — преди да ви бъде разкрито това, за което толкова бленувате, трябва да освободите душата си и да позволите на вечния пазител на това място да я претегли. И това, мосю, ще сторите сам.

— Сам?

Елиас кимна сериозно.

— Винаги е било така — от времето на фараоните, та до идването на мюсюлманите. Такъв е законът. Така са постъпили както Цезар, така и Александър Македонски — и двамата са станали господари на Египет. Така трябва да направите и вие.

Генералът, без да разбира напълно това, което искаше да му каже преводачът, отново се съгласи.

Как можа да бъде толкова безразсъден? — укоряваше се той сега. Бонапарт сякаш още съзираше суеверния страх в тъмните ириси на Буктур. Може би това беше същият онзи страх, накарал разгромените край Кайро мамелюци да го нарекат Дявола Бунабарт и да си го представят като джин — зъл дух с дълги и остри нокти, способен да вкамени противниците си само с един поглед. Здравомислещият Елиас, въпреки че бе прекарал вече няколко месеца с Наполеон, все още не бе напълно сигурен, че впечатлението на предишните господари на Майката на света4 е само измислица.

Поколения наред семейството му беше водило посветените до недрата на Храма на Саурид5, но никога баща му или дядо му не бяха му разказвали за толкова властен кандидат като този.

— Къде ще ме чакаш, Елиас? — попита настоятелно корсиканецът, след като разбра, че ще бъде оставен сам в пирамидата.

— Навън, мосю.

— И вие ли, Жан-Батист? — Наполеон отправи поглед към генерал Клебер под мъждукащата светлина на факлата.

— И аз, генерале.

Така и стана. Когато излинялата черна галабия6 на водача и синята куртка на генерала се изгубиха от погледа му обратно в коридора, по който бяха дошли дотук, Наполеон имаше само няколко минути, за да се ориентира. Малко след това, сякаш всичко бе изчислено с часовникарска точност, факлата му изгасна.

Бонапарт потрепери. Като че ли вратите на пирамидата се бяха затворили изведнъж и завинаги.

Помещението бе обхванато от пълен мрак: входът към мястото, двата малки квадратни отвора в северната и южната стена, водещи в неизвестна посока, както и големият гранитен саркофаг в центъра на залата, потънаха във внезапна и непрогледна нощ. Всичко бе покрито с гъст черен воал. Всъщност сандъкът бе единствената вещ, привлякла вниманието му. Беше достатъчно голям, за да побере човек във вътрешността си. Там ли трябваше да освободи душата си? В тъмното? Там ли щяха да измерят „тежестта“ й? И ако беше така, то как?

— Пирамидата ще ви води — беше го предупредил Елиас Буктур няколко часа по-рано, без да му каже, че ще го изостави на произвола на съдбата. — Оставете се на свещената сила, завещана на поколенията от древните господари на Египет. Не се съпротивлявайте. Не се опитвайте да разберете. Приемете това, което ви се дава.

Наполеон трудно можеше да си представи, че в обикновен саркофаг като този можеше някога да е почивало тялото на някой цар и че толкова скромна зала е била използвана в миналото за гробница на фараон. Грешеше. Помещението беше изградено от големи каменни блокове, съединени с прецизност до милиметър, които оформяха съвършените му правоъгълни контури, и се изискваше време и наблюдателност, за да се оцени по достойнство величието на това място. Безупречността на формите му, хармоничността и простотата, отсъствието на надписи или ненужни украшения го правеха достойно да бъде светилище на могъщо заспало божество, изоставено много преди Александър Велики да стъпи край Нил и вероятно оплячкосвано хиляди пъти преди посещението на корсиканеца.

Тази мисъл го разтревожи.

С премерено и леко, почти инстинктивно движение докосна външната част на пояса си, където беше дръжката на сабята му. Студеният метал го успокои. В случай на непредвидена опасност знаеше как да се защити. Но от кого? Или от какво? Нима Елиас не го бе предупредил, че най-сериозният му враг в пирамидата — може би най-страшният, от всичките му неприятели — щеше да бъде самият той? Не беше ли това поредното изпитание, което му бе подготвило тайнственото братство, в което членуваха неговият преводач и без съмнение — собственият му генерал Клебер? Може би бе постъпил твърде доверчиво, като дойде с тях сам и без охрана до опасното плато в Гиза, където никой чуждоземец не се осмеляваше да стъпи без солидна военна подкрепа?

Изпълнен с решимост, младият мъж потърси пипнешком гладката ледена повърхност на гранита.

След като намери очертанията на саркофага точно там, където си ги спомняше, той се покатери през една от страните и се излегна на дъното му. Нямаше какво да губи. Беше готов да изчака събитията да се случат, без да се намесва, и да намери разрешение на тази неудобна ситуация по възможно най-пасивния начин.

— Какво имаше предвид Елиас, когато каза да освободя тук душата си, за да бъде претеглена? — запита се, докато наместваше гърба си на дъното на саркофага.

В този момент Наполеон Бонапарт, предводителят на войските, окупирали Египет, направи ужасяващо разкритие: ковчегът му беше точно по мярка…