Египетската тайна на Наполеон

31.Царската камера

…Изпълнен с решимост, младият мъж потърси пипнешком гладката ледена повърхност на гранита.

След като намери очертанията на саркофага точно там, където си ги спомняше, той се покатери през една от страните и се излегна на дъното му. Нямаше какво да губи. Беше готов да изчака събитията да се случат, без да се намесва, и да намери разрешение на тази неудобна ситуация по възможно най-пасивния начин.

— Какво имаше предвид Елиас, когато каза да освободя тук душата си, за да бъде претеглена? — запита се, докато наместваше гърба си на дъното на саркофага. В този момент Наполеон Бонапарт, предводителят на войските, окупирали Египет, направи, ужасяващо разкритие: ковчегът му беше точно по мярка…

Трябваше да помисли внимателно. Не беше логично той, чийто ръст едва надвишаваше метър и половина, да изпълни саркофаг с дължина метър и деветдесет и девет сантиметра. Този парадокс го занимава няколко минути: изпъна крака, за да се увери, че не могат да стигнат по-надолу от там, където вече се намираха, и протегна врат, докосвайки с темето си гранита от северната страна на ковчега. Интересно, широчината също не беше прекомерна. Ръцете му, положени отстрани на тялото, не можеха да се помръднат повече от оскъдното пространство, което позволяваше куртката му. Сякаш тялото му се бе подуло и изпълнило докрай саркофага. Но нима това бе възможно?

Наполеон се зачуди. В тъмнината, неспособен да види каквото и да било, на няколко метра под повърхността на пирамидата, не можеше да разбере дали нещо в него се променя или не. Чувстваше се необичайно голям и лек, като че ли крайниците му се бяха разтворили в тъмнината, а стомахът му бе престанал да се преобръща както предната нощ.

Тогава ненадейно се случи нещо, от което дъхът му секна.

Стана точно докато се бе отпуснал, оставил се на опиянението от неочакваното усещане за блаженство. Първо усети как в мозъка му избухна светлина. Имаше чувството, че е покосен и разцепен надве от светкавица. От това зениците му се разшириха, а пръстите на ръцете му се сгърчиха вследствие на електрическия удар.

В първия момент не разбра какво се случваше. Светлината го бе зашеметила и той почти беше изгубил съзнание, чувствайки силно главоболие. Но когато успя да помръдне крайниците си и опита да доближи ръце към главата си, бе обезоръжен от втори удар.

Подобно на предишния, новият удар избухна в черепа му и го накара да напрегне и последния си мускул. Корсиканецът, изплашен и със странното чувство, че е изгорял отвътре, потисна вика си на болка, който го принуди да отвори широко очи.

— Какво, по дяволите…? — Бонапарт не довърши изречението.

Тогава се усъмни.

Усъмни се, че това се случваше в действителност, и помисли, че съзнанието му или пък липсата на кислород, а може би и прекомерното количество прах, което бе вдишал, са му спретнали лоша шега. По време на престоя си в Египет беше виждал много призраци, и то толкова реални, че почти успяваше да ги докосне. Обаче размисли. Това беше различно. По-ярко. По-осезаемо.

Корсиканецът виждаше това, което виждаше. И трябваше да отстъпи пред очевидното.

Действително, когато отвори очи, тъмнината, която царуваше в помещението, бе заменена от силна зеленикава светлина. Сякаш бе прекарал целия си живот в слепота тепърва проглеждаше. От мястото си в саркофага можеш да види някои от огромните и полирани гладки плочи, които покриваха тавана на Царската камера в Голямата пирамида. Изпита чувство на радост. Можеше да различи местата, където бяха съединени плочите — някои бяха по-раздалечени от останалите, вероятно заради отминали земетресения, — миниатюрните им пукнатини и дори бляскавите и дефекти. Въпреки това, не успяваше да отгатне откъде идва тази толкова ярка светлина. Беше еднакво силна, накъдето да погледнеше. Сякаш самият камък я излъчваше.

Корсиканецът се изправи в саркофага без усилие. Внезапната му подвижност го изненада. Огледа се наоколо и увери, че цялата зала е обагрена в зелено. Дори негова кожа и дрехите му като че бяха в този цвят.

Студът беше изчезнал.

Чувството му на клаустрофобия — също.

Дори гладът, който чувстваше преди минути, се бе изтрил, заменен от непознато до този момент чувство на благодат.

Изведнъж си спомни последните думи на Надия. Ами ако беше прекрачил през „вратата“, която тя каза, че ще се отвори в него? Ами ако пирамидата, която виждаше в момента, не беше напълно истинска, а отражение на нещо, способно да се роди от собствената му душа?

— Интуицията не те лъже, султане на Запада.

Корсиканецът се сепна, изненадан от мекия и любезен мъжки глас, идващ иззад гърба му.

Два зелени силуета, изтъкани от искряща материя и излъчващи ярка светлина, бяха влезли — бог знае как, във вътрешността на камерата.

— Не се плаши, ние сме натоварени да те направлявам тази нова насока на съществуването ти.

Наполеон, занемял, опита да отгатне кога преди бе чувал този особен тембър. Къде се беше почувствал обгърнат сладостта и яснотата на тези думи и къде за първи път се бяха обърнали към него като към султан на Запада. Силуетът незабавно разсея съмненията му:

— Аз съм Балазан, скъпи Бунабарт. Или по-точно, аз съм истинският Балазан. Вътрешното ка на сто и десет годишния мъж, който е последният учител на династията Пазители на истината.

— Балазан! Най-сетне!

— Да, най-сетне — съгласи се той. — Дойде моментът, който така очакваше. Донесе ли онзи уджат?

Корсикаиецът доближи ръка до шията си и попипа амулета, който бе топъл и странно мек.

— Дай ми го — нареди ка.

Наполеон развърза връвта и го подаде на ка, което се приближи на две крачки от него. Вниманието на Бонапарт беше привлечено от донякъде човешкия му вид и размитите му черти. Сякаш зеленото фосфоресциращо създание бе нещо като невидим чувал, пълен с мъгла.

Когато ка на Балазаи пое амулета в ръцете си, нещо във въздуха около тях изпращя.

— Беше ли ти известно, Бунабарт, че при смъртта си фараоните трябвало да преодоляват различни изпитания, преди да стигнат до крайната си цел?

— Не.

— Едно от тях е било изпитанието на уджат, който не е нищо друго, освен ключа, отварящ вратата към Аменти отвъдното царство.

Ка отправи към тавана на залата странен поклон и след това премести воднистия си поглед върху корсикаиеца.

— Тази пирамида е умален модел на отвъдното. Тот е бил този, който по заповед на Озирис е предал на царете на Египет плановете на тази „машина на безсмъртието“, за да я построят от камък и да им служи като отправна точка за пътуването, което ти току-що предприе.

— Пътуване?

— Точно така, Бунабарт. Пътуването към вечността. Балазан не губи време в излишни увъртания. — Така, както боговете постъпвали с умрелите в египетската Книга на мъртвите — същата, която всеки фараон или везир заповядвал да бъде поставена в гробницата му, след като умре, — ка на Балазан зададе на Наполеон въпрос, който изискваше откровен отговор: — Знаеш ли как Сет е причинил смъртта на брат си Озирис?

Наполеон, безмълвен, отново поклати глава отрицателно.

Балазан се усмихна.

— Сет го поканил на тържество заедно с други седемдесет и двама гости и със заплахи ги накарал да влязат един по един в скъпоценен саркофаг. Този, чиито мерки съвпаднели с размерите на ковчега, щял да се превърне в господар на това съкровище.

— И какво се случило?

— Един след друг, всички изпробвали сандъка, но никой не се почувствал удобно в него. Последният, който легнал в него, бил Озирис, който незабавно разбрал, че саркофагът му е точно по мярка. В този момент Сет затворил ковчега, хвърлил го в Нил и удавил Озирис. Това е най-драматичният момент от нашето минало. За щастие Изида го намерила и го върнала към живота за първи път.

Корсиканецът започваше да разбира това, което се опитваше да му каже ка.

— Ти легна в същия този сандък, Бунабарт — продължи. Открил си как се нагажда към теб и също като Озирис си умрял в него.

Последното изречение го накара да се вцепени.

— Да, Наполеон Бонапарт. Умрял си — каза другото ка, което досега не се бе обаждало. — Престанал си да съществуваш, както се е случило и с Озирис. Сега си само енергийната същност на съществото, което беше преди. Как иначе би могъл да виждаш в тъмнината? Защо иначе би имал усещането, че се връщаш в миналото, и защо през последните часове премина през най-важните моменти от търсенето на вечния живот?

— Действително това се случва само на мъртвите…

— Мъртъв? — заекна корсиканецът, поклащайки глава. Вече съм мъртъв?

— Състоянието ти не би трябвало да те притеснява толкова, Наполеон. В края на краищата Създателят е дал на хората безсмъртна душа, която е истинската им същност. Това, което е умряло, е тялото ти.

Корсиканецът потрепери.

— Смъртта — каза второто ка — не е нищо повече от разделяне с износена обвивка. Тя ти е била дадена от Създателя, за да оцениш материята, която също е създадена от Него, но Той те е предопределил за по-висши начинания. Съдбата ти, както и тази на всички смъртни, е да се превърнеш в самия Бог. Ще се приобщиш към съзнание, голямо колкото Вселената и изпълнено с безкрайна мъдрост и любов.

— Много е рано! — възпротиви се Наполеон. — Защо трябва да умра толкова рано? Защо трябва да загубя самоличността си?

— Не трябва да умираш, Наполеон. Вече си умрял. Колкото до времето, то не съществува. Мираж е. Няма минало. Нито бъдеще. А настоящето просто не продължава. Не можеш да го задържиш. Защо ти е тогава да се вкопчваш в него? Защо се тревожиш дали е рано или не, след като времето, в състоянието на вечност, е ентелехия?63

Думите на двете ка — енергиите, които му говореха по този начин и които се бяха появили от нищото, го объркаха. Чувстваше се точно както преди да загуби съзнание в прегръдките на Надия: слаб и зависим от волята на неудържима и разрушителна сила.

— О, да, Надия — усмихна се призракът на Балазан, сякаш бе способен да чете мислите му. — Тя също помогна за затварянето на цикъла на Озирис.

— Моят цикъл на Озирис?

— Точно така. Подобно на Изида, вчера тя те накара да умреш и после те спаси от смъртта. И както е станало с богинята, Надия бе оплодена от семето ти.

— Оплодена?

Наполеон се сепна. Не си спомняше нищо. Ка се смили над него.

— Да. Ако решиш да не се завърнеш в света на живите, същността ти ще остане на земята благодарение на утробата на Надия-Изида. Този плод ще бъде като сокола Хор, син на Изида и Озирис, и съдбата му ще изпълни пророчеството, което магьосникът Джеди изрече за Хеопс: че само роденият от утробата на някоя Изида ще може да се докосне до скритото в тази пирамида ковчеже на Тот и ще разкрие на света тайната на вечния живот.

— „Ако реша да не се върна“? — Корсиканецът се усъмни. — Какво означава това? Нима имам избор?

— Мъртвецът, чиято душа е претеглена от Маат и обявена за чиста, който е търсил вечния живот безкористно, може да поеме, накъдето пожелае: да се върне в земята на живите или да се отправи към звездите, да се превърне в една от тях и да блести завинаги. Това казва нашата Книга на мъртвите.

Наполеон, който се чувстваше все по-лек и в мир със себе си, започваше да разбира, че той също е ка. Че тялото му е останало назад, а това е позволило на първичната му същност да излезе на бял свят и да вземе безспорно най-важното решение в цялото му съществуване.

— Значи аз съм този, който трябва да избере пътя си? — попита.

— Точно така.

— И кога трябва да избера?

— Сега — отговори второто привидение.

— В такъв случай… — Енергийното тяло на корсиканеца се разтърси, при което изпусна малки зелени искри около себе си. Опитваше се да печели време. — В такъв случай, мисля, че ще се върна към света на живите.

Двете ка го погледнаха изненадано.

— Значи решаваш да възкресиш плътта така, както преди теб са направили Озирис и Исус?

— Да.

— Волята ти ще бъде изпълнена, султане на Запада. Въпреки това, трябва да знаеш, че когато настъпи новият ти час от тази страна отново ще те чака съд. В друга пирамида ще настъпи този най-висш момент и ако го преодолееш, отново ще избереш съдбата си.

— Приемам. Искам да се върна.

— Но помни: винаги, винаги ще бъдеш безсмъртен. Великата истина е, че всички сме такива. Единственото, което те прави по-различен, е, че ти вече го знаеш. Останалите — все още не.