Египетската тайна на Наполеон

21.

Наполеон не успяваше да разбере много добре това, което се случваше. Той, младият офицер с безупречно досие, се бе оставил да го заведат до Назарет, за да присъства на среща с някакви номади от пустинята, които изглеждаха като излезли от приказките от „Хиляда и една нощ“. И което беше още по-лошо, охотно бе приел техния „лек за паметта“ — субстанция с непредвидими последици, която като нищо можеше да сложи край на живота му.

Но това не се случи. Необикновеното и просветляващо действие на лекарството му беше върнало спомените от първите години офицерска служба в Париж.

Малко по малко корсиканецът започваше да разбира какво прави тук, толкова далече от родината си, потопен в един свят на вярвания, така различни от неговите. Докато си спомняше отново и с неочаквана яснота толкова много личности и обстоятелства, постепенно разбираше, че зад всичко това се крие някаква мисия, някаква неизбежна орис.

Астрологът, написаната нейде съдба, тайнственият безсмъртен граф, съществуването на потулената пирамида в Ница, подобна на тази, която в момента го беше приютила в утробата си… Трябваше ли да приеме, че всички те бяха нишки от едно и също кълбо? Наполеон, опиянен от новите усещания, започваше да мисли, че е възможно. Но дали бяха част от мозайката на собствената му съдба? След всичко случило се нима бе абсурдно да си мисли, че както лекарството на „сините мъдреци“, така и гранитният саркофаг, в който почиваше в момента, имаха една и съща цел? А може би дори и един и същ произход?

Потопен в тишината на Царската камера на Голямата пирамида, изпънат в цял ръст в студения сандък, корсиканецът се замисли за това. И неволно се върна пак към един спомен. Този път ставаше дума за дискретно посещение в стар парижки ресторант малко след като напусна кабинета на чиновника Ду лее дьо Понтекулан…

Бонавентюр Гийон не можа да устои на примамливия звън на няколкото сребърни монети. Находчивият Бонапарт се възползва от алчността му по възможно най-добрия начин.

Въпреки че финансите на генерала не бяха в състояние да понесат подобни разходи, щедрото възнаграждение, което даде на гадателя, му донесе нова следа, може би от решаващо значение за главоблъсканицата, в която се бе превърнало бъдещето му.

В изблик на ентусиазъм „професорът по небесна математика“ му разкри, че неуловимият граф Сен Жермен обичал често да посещава един ресторант в града, където имал навика да събира най-близките си приятели. Ако някога от устата му се е изплъзнало някое откровение относно произхода му или извора на тайнствената формула на живота, която мнозина вярваха, че притежава, то е станало между четирите стени на ресторанта.

— Питайте там — рече астрологът, докато показваше неясно към някаква част на града зад прозорците на мансардата си. — Може и да успеят да ви кажат нещо. Ще ви дам адреса, но не споменавайте името ми в ресторанта.

Наполеон се съгласи. Нямаше време за губене, така че малко след като напусна кабинета на астролога, се спусна към Сена, устремен към новата си цел.

Заведението, в което го изпрати Гийон, намиращо се на мрачната улица „Монморанси“ номер 51, се оказа сива сграда с толкова прогнили стени, че сякаш щяха да се срутят всеки момент. Въпреки окаяния й вид, четирите й етажа и островърхият покрив на мансардата я превръщаха в най-представителната сграда на цялата улица.

Корсиканецът се забави известно време, докато намери адреса. Въпреки че улица „Монморанси“ беше в близост до централната „Сен Мартен“ и в сърцето на квартал Темпъл, по нея липсваше каквато и да е търговска дейност и едва ли можеше да предложи нещо на мъж, който в предреволюционната епоха се беше кичил с графска титла и бе пръскал богатството си в кралските дворове в половин Европа. Но след като се озова на въпросната улица и се изправи срещу фасадата на ресторанта, младият генерал си каза, че разбира колко находчив е изборът на Сен Жермен.

Действително, издялани на фасадата, направо върху камъка, големите букви обявяваха, че мястото е Auberge Никола Фламел, „най-старото заведение в Париж“. Накъдето и да погледнеше, виждаше каменни барелефни медальони, които отдавна бяха загубили цветния си емайл. Отвсякъде надничаха фигури на ангели и пророци, които придаваха гротесков вид на целия ансамбъл. Както му беше казал професор Бонавентюр, трите врати от улицата водеха към един малко посещаван ресторант.

Бонапарт се усмихна вътрешно. Ако паметта не го лъжеше, въпросният Фламея, комуто бе посветена сградата, не беше друг, а прочутият парижки алхимик от XV век, познат още като печатар и копист, който имал злочестието да открие философския камък заедно със съпругата си, красивата и не по-малко известна Пернел. Разбира се, Сен Жермен познавал отлично тази история. Ненапразно за мнозина посветени философският камък бил синоним на дървото на живота или еликсира на вечната младост.

— Но това е нелепо! Философският камък не съществува другаде, освен в бълнуванията на безумците!

Мадам Нервал, закръглена и бъбрива жена от Од, вдовица на някогашния съдържател на ресторанта, се засмя на хрумването на новия си гост, докато му сервираше превъзходна saumon roti et ses lentilles anx lard49 и порядъчна халба бира.

— Мнозина са смятали, че камъкът наистина е съществувал… — възрази корсиканецът неособено убедително, докато канеше съдържателката да седне на масата му. Бяха сами. Беше почивният ден на персонала.

— О, моля ви, гражданино генерал! Революцията сложи край на всички тези шарлатанства. Това са попски неща.

— Не, не ме разбирайте погрешно, госпожо… Аз не казвам, че вярвам в тях. Питам ви от чисто любопитство.

— Виждам — усмихна се жената лукаво. — Казвате го заради надписа, който сте видели гравиран на фасадата, нали?

Наполеон се съгласи от учтивост. В действителност предната част на ресторанта му се бе сторила толкова черна отвън, че дори не му беше хрумнало, че на нея има надпис. Бонапарт се нахвърли върху розовото филе от сьомга, докато стопанката, без съмнение зарадвана от разговора с неочаквания си клиент, продължи:

— Трябва да знаете, че тази сграда е била построена от магьосник — от същия този Никола Фламел, който е дал името на заведението. Още един луд!… Нали разбирате, човекът бил от някогашните богаташи и се забавлявал със строежа на различни къщи из цял Париж, които напълнил със статуи и странни символи. Тази е единствената, която все още се крепи. Най-солидната. И е от 1407 година. Датата е изписана върху корниза над входа.

— Върху корниза?

— Да. Не мога да повярвам, че не сте я видели, генерале.

— Ами не, госпожо…

— Прилича на реч. Всъщност, ако някой махне „Амин“ и изтрие „Отче наш“, може дори да мине за едикт на революционното правителство…

Мадам Нервал се засмя от сърце на собственото си хрумване пред изненадания поглед на офицера.

— Вие знаете ли какво е изписано на корниза?

— Наизуст! „Ние, мъже и жени работници, живеем в предната част на тази къща, която беше направена в божията година 1407-а. Всеки от нас има задължението ежедневно да казва по една молитва «Отче наш» и една «Аве Мария», молейки Бог в милостта си да прости на бедните мъртви грешници. Амин“.

— Впечатляващо. Рецитирате я на един дъх.

— Да — усмихна се въодушевено жената. — Мъжът ми хвалеше повече паметта ми, отколкото готвенето ми.

— Сигурен съм, че сте в състояние да си спомните почти всички редовни клиенти…

Малко по малко Наполеон започваше да се приближава към това, което го интересуваше. Мадам Нервал кимна уверено.

— В такъв случай сигурно помните да сте виждали тук човек на име граф Сен Жермен…

— Сен Жермен! — Лицето на ханджийката светна, сякаш изведнъж си бе спомнила за далечен роднина. — Ама разбира се! И ваш приятел ли беше, генерале?

— Разбира се — излъга я.

— Графът естествено ни посещаваше много често. Стана голям приятел с мъжа ми и често използваше ресторанта ни, все едно беше собственият му салон за чай, да посреща приятелите си. Каква чест!

— И на мен така ми се струва, госпожо.

— Да, да. Горкичкият, къщата му винаги беше в ремонт и се обръщаше към нас за помощ. Никога не сме имали проблем с него или с гостите му, въпреки че някои разговаряха за глупости. Но графът беше истински кавалер. Възпитан, галантен…

Тонът на мадам Нервал издаваше носталгия. Корсиканецът я покани да пийне от сухото домашно вино и тя пресуши на един дъх две чаши една след друга.

— И що за приятели идваха обикновено да го виждат?

— О, мосю! — отговори тя напевно. — Какви ли не. Имаше просветени и скромни. Войници и знатни мъже. Дори духовници и епископи видяхме да минават оттук.

— И разбира се, предполагам, че са говорили за политика.

— Не, не. Нищо подобно. Непрекъснато говореха за Египет. Вие знаете ли нещо за Египет, генерале?

Бонапарт кимна утвърдително.

— Чел съм много за тази страна. Но толкова много неща се разказват за нея, че не мога добре да си представя за какво е говорел графът…

— Това мога да ви го кажа и аз. За пирамиди. Беше любимата им тема.

— И за нищо друго?

— Ами… — Мадам Нервал си наля трета чаша вино. — …не само за това. Един път прекараха цяла нощ в разговори за пътуването на някой си Пол Лукас до Турция преди около осемдесет години, ако ги смятаме сега, и как някакъв дервиш му бил доверил, че се е срещнал лично с Никола Фламел в Индия…

— Фламел? — подскочи корсиканецът. — Жив? Но нали е построил тази къща през 1407-а!

— И е умрял десет години по-късно, да. Това ви разправям, всички бяха луди!

Въпреки това, гостилничарката направи гримаса, докато произнасяше думата „умрял“. Като че ли не й се струваше подходяща.

— Но това е невъзможно.

— Така си мислех и аз, гражданино генерал, но мъжът ми беше убеден, че всичко е истина. И вижте какви работи говореха: според същия този Пол Лукас, Фламел бил дал нареждания да го погребат в църквата „Свети Яков“, недалеч оттук, и върху плочата му да поставят малка пирамида. Сен Жермен, който познаваше историята, обясни, че зад това му действие стои тайната на завръщането му към живота…

— И как е могъл Фламел да знае за това?

— Мъжът ми казваше, че понеже бил запознат с египетската магия. Ама моля ви се! Вие, дето изглеждате да сте чели много, не познавате ли известната книга „Йероглифика“ на Фламел?

Наполеон поклати отрицателно глава.

— Та в нея се говори за магията, вписана в определени изображения, и как, ако се знаят определени формули за тяхното „разчитане“, може да се проникне до мъдростта на древните. За мен това са безсмислици, но според това, което каза Сен Жермен точно на тази маса, Фламел „разчел“ в египетските изображения начина за връщане на живота на онези мъртъвци, чиито сърца били чисти.

— Обясни ли ви го?

Очите на корсиканеца се впиха във влажния и леко пиянски поглед на мадам Нервал.

— Помня, че преди да го направи, ни постави условие: да помогнем във Франция да бъде възстановена истинската вяра на египтяните.

— Истинската вяра на египтяните? И какво, по дяволите, е това?

— Графът не ви ли е говорил за нея? Колко странно! И също така не ви е говорил за фикс идеята си, свързана с Марсилио Фичино?

— Никога не съм го чувал да говори за него, мадам. Кой е този човек?

— О, невежи ми войнико — засмя се тя. — Фичино бил роден в Италия по същото време като Фламел и според това, което ни обясни графът, бил на служба при мецената Козимо де Медичи, където отговарял за събирането под един покрив на всички хуманисти по онова време. Тази импровизирана академия дала ход на Ренесанса, мосю!

Наполеон се сепна. Трудно му беше да повярва, че тази мърлява гостилничарка говори напълно непринудено за идеи, които очевидно се простираха извън разбиранията й.

— И кажете ми, мадам Нервал, какво общо има този Фичино с възстановяването на египетската религия и с нашия общ приятел граф Сен Жермен?

— Много неща! Фичино превел на латински важни текстове с тайнствен произход. Разпространил сред себеподобните си вкуса към всичко египетско и осъзнал огромното влияние на този народ върху нашата история и религия…

— А Сен Жермен?

— Той само следваше стъпките му, за да намери и опази тайната на живота. Беше открил в Европа пирамиди, построени по подобие на Голямата пирамида в Египет, и в продължение на години упорито издирваше роднините на онези, които ги бяха издигнали. Беше убеден, че те вероятно пазят част от тайнственото знание, което го вълнуваше повече от всичко друго…

— И откри ли ги?

Мадам Нервал подпря дебелите си лакти върху ленената покривка и обхващайки брадичката си с длани, отговори самодоволно:

— Разбира се. Приятелите на графа може да бяха луди, но не и той. Винаги правеше всичко с някаква цел. Кого, мислите, събираше тук? Бюрократи, търсещи забава в танците?

Странна тръпка премина през Бонапарт.

— Искате да кажете, че…?

— Че тези, които канеше тук, бяха роднини на онези строители? Да, точно така.

Наполеон помълча за момент. След като чу този отговор, имаше въпрос, един-едничък, който го задавяше. Преглътна с усилие и го изстреля:

— …А вие запознахте ли се с някого от тях, госпожо?

— С неколцина. Но никой не можеше да се мери с Никодим Буктур, правнук или нещо подобно на някой си Ахмед Буктур — човека, построил в Ница най-голямата и най-съвършена от тези пирамиди. Естествено бе дошъл от Египет и се хвалеше, че е най-добрият приятел на графа.

— Буктур?…

Наполеон повтори презимето още няколко пъти. Наистина в онзи следобед на 1795-а, година трета след революцията, то едва ли можеше да му говори нещо. Колкото до малкото име, Никодим, изведнъж си спомни къде го беше видял за първи път: в Евангелието на Йоан. Там се разказваше, че освен Йосиф Ариматейски, Никодим бил единственият, който се приближил до мъртвото тяло на Исус и го помазал с алое и смирна. Пречистването и подготовката му за завръщането към живота по някакъв начин бяха негова отговорност.

Колко са безумни онези, които продължават да смятат, че нашето телесно съществуване не е планирано с най-малки подробности от раждането до смъртта… Колко са безумни онези, които — дори и след като са се изправили срещу превратностите на живота — все още вярват в случайността.