Египетската тайна на Наполеон

22.Назарет

Рязкото съприкосновение с ледената вода го върна към действителността. Най-високият от бедуините със сини тюрбани, с очи с цвят на обсидиан — Тагар, го разтърси безцеремонно, след като беше изпразнил съдържанието на ведрото върху раменете му. Намеренията му бяха добри: искаше гостът постепенно да възстанови движението на нозете и ръцете си.

Строгият Балазан го наблюдаваше със същото внимание, с което бащата гледа пълзенето на отрочето си. Прошепна на помощниците си, че с възстановяването на спомените, довели го до свещената земя на Египет, чуждоземецът май е преминал успешно през първия съд на Маат. И за първи път се усмихна доволно.

Бонапарт не обърна внимание на думите на имама, които отекваха неразбираеми в главата му. Все още не бе дошъл съвсем на себе си и му трябваха още няколко секунди, за да се изправи. Струваше му се, че всичко е било сън, но въпреки това, корсиканецът потърси с поглед преводача си.

— Елиас — промълви. — Ти си от рода Буктур, нали?

Коптът, изненадан от реакцията на военния, все още треперещ и с изкривено лице, потвърди безмълвно. Бедуините, макар и да не успяваха да разберат странните думи, с които си служеха домакините им, се спогледаха доволно.

— Ти уговори срещата с тези мъже от пустинята… — продължи корсиканецът със слаб глас. — Знаел си какво ще ми направят. Кажи ми, Елиас, за кого работиш?

— Само на вас служа, мосю…

Докато се опитваше да се изсуши, тръскайки ту краката, ту ръцете си, Наполеон прикова в преводача същия суров и разгневен поглед, който Елиас толкова пъти бе виждал в Кайро. И макар да знаеше, че корсиканецът е все още слаб и обезводнен, ледена тръпка прониза Буктур от главата до петите.

— Не ме лъжи, Елиас. Кому служиш? — повтори Наполеон.

— На вас, а също и на Бог, който е в небесата и вижда всичко.

— В съня, който ми донесоха тези мъже, видях неща, които водят към теб, Елиас.

— Неща? — Коптът направи недоумяващ жест.

— Истини, които обясняват някои от способностите ти. Например никога не си ми казвал как си научил френски.

— Вашият език се говори в семейството ми от години, мосю. Били сме търговски род и сме имали кораби, които постоянно са пътували от Александрия към Гърция, Италия и Франция, за да продават и разменят стоки. Научих френски от предците ми.

— Някой от тях живял ли е в Ница?

Буктур сви рамене, сякаш не разбираше за кое място говори генералът. Но той не му даде възможност да се оправдава.

— Добре, Елиас. Ще ти задам въпроса по друг начин: кой е Никодим Буктур?

Преводачът, който стоеше до „синия“ старец Балазан, подскочи от рогозката.

— Откъде знаете…?

Отговори ми, Елиас! — Корсиканецът отново повиши глас. — Кой е Никодим Буктур?

— По-големият брат на майка ми.

— Разкажи ми за него — заповяда Наполеон.

Внезапно сразен, преводачът се поколеба за момент какво да отговори. Въпреки че генералът му все още се намираше под въздействието на лекарството на бедуините, изглеждаше напълно с разсъдъка си и говореше неща за него и семейството му, които не би могъл да узнае по никакъв начин. След това, без да кара да го чакат твърде дълго, призна:

— Чичо ми, мосю, живее във Франция от много години. Само преди няколко месеца се върна в Египет и ни разказа за приготовленията на вашата експедиция. Бил е в Тулон, когато сте вдигнали котва начело на флотата си, и макар по това време посоката, в която се е отправила войската ви, да е представлявала много добре пазена тайна, недискретна забележка на една от компаньонките на съпругата ви — Жозефин, му е разкрила крайната цел на мисията…

— Продължавайте.

— Никодим, както и останалите от семейството ни, цял живот е чакал нещо такова.

— Не те разбирам.

— Мосю, в продължение на поколения бяхме сигурни, че мъж от държава на Лъва50, каквато е Франция, ще пристигне в Египет, за да възстанови стария му блясък, ограбен от римляни, християни и мюсюлмани. Ето защо, с помощта на всички средства, които можете да си представите, се свързахме с тези „сини мъдреци“, пазители на най-чистата традиция, като вярвахме, че те също ще разберат значението на това предстоящо посещение. Истината е, че им предадохме всички данни за вас, които бяхме събрали: астралната ви карта, която изготвихме с информацията, събрана от Никодим във Франция, както и всички други подробности от живота ви, колкото и незначителни да бяха…, за да ги убедим, че вие сте очакваният.

— Очакваният?

— Избраният…

Наполеон, смутен от тази необичайна тайна операция, проведена зад гърба му, за момент остана замислен.

— Бонавентюр Гийон ли ви продаде астралната ми карта?

— Платихме му щедро.

— И как предвидихте, че ще стигна до Назарет?

— О, не, не. Това беше работа на съдбата. Поредният знак на провидението, който само улесни срещата със „сините мъдреци“.

— Ще те попитам още веднъж, Елиас, и те умолявам да ми отговориш в името на верността, която ми дължиш. Сериозен, корсиканецът прикова поглед в черните очи на преводача. — На кого служиш?

Внимателно подстриганата брада на копта помръдна, докато хапеше долната си устна. Тази проява на нервност не остана скрита за Наполеон.

— Мосю, подчинявам се единствено на вас и на рода ми — каза той накрая.

— На рода ти?

— Ние сме египетска фамилия, чиито корени могат да се проследят до древността. От векове сме членове на братство от ученици на Слънцето, които вярват в един-единствен Бог, творец на всичко и които искат да възстановят правия религиозен ред в земята на предците ни.

— Правия ред?

— Да, мосю. Ред, който приема, че сме плът и дух, че притежаваме същност, която ни прави безсмъртни, но, от която мнозина се отказват от невежество или греховност. Ако вие, по милостта на тези мъдреци от пустинята, възстановите формулата, направила велики фараоните, управлявали тази държава, ще разберете дълбоката същност на вярата ни и ще откриете великата истина…

— Каква велика истина, Елиас?

— Че смъртта не съществува. Че всички сме много повече от плът. Че сме божествена енергия, която не се разрушава, а само променя състоянието си. Бог е дарил всички ни с безсмъртна душа, която е поставил в смъртно тяло, и ни е призовал да преодолеем материята, като я направим вечна…

Наполеон погледна тримата бедуини, по чиито лица личеше, че разбират разговора му с преводача.

— Попитай ги тогава кога и къде ще ми предадат тази формула, Елиас. Ако с нея успеем да върнем реда в Египет и ми покажеш, че смърт няма, ще забравя, че скри от мен за съществуването на твоето братство…

Коптът се подчини веднага. Балазан изслуша внимателно превода и се усмихна.

— Това ще стане, преди султанът да навърши възрастта на Сед — каза. — В Голямата пирамида, първия механизъм за вечен живот…

— Първия? — стъписа се Наполеон. — Това означава ли, че има и други?

Имамът поклати глава, развеселен.

— За това — отговори той, когато въпросът на корсиканеца му беше преведен — би трябвало да попиташ фамилията Буктур, която е страж на друг такъв механизъм в държавата, от която идваш…

— Фаликон!

Каква ирония.

Трябваше да събере флота от над триста кораба, да, прекоси от край до край Средиземно море и да разположи повече от трийсет хиляди мъже между Египет и Светите земи, за да открие, че отговорът на житейското му търсене бе на няколко километра от Ница, почти срещу родния му остров.

Корсиканецът, чийто гръб бе изтръпнал от допира с гладката повърхност на саркофага, почувства странно облекчение. Сякаш тялото му ставаше все по-леко и нищо не можеше да промени новопридобития му спокоен поглед върху събитията.

Това, което не знаеше — макар че започваше да го предусеща, — бе, че необратимият процес на „претеглянето на душата“ вече е започнал. Само оставаше Тот да нагласи везните и да отсъди какво ще прави с духа му…