Гадателката

17.

Все още разговаряхме, когато някъде от лявата страна на площад „Лермонтов“ се разнесе грохот от биене на барабани, който послужи като сигнал за мощен взрив от фанфари в отсрещния му край. След секунди две колони вече навлизаха в широкото открито пространство от противоположни посоки. Отляво вървеше началото на нестройна колона от студенти, майки с бебета и група млади свещеници. Плакатите и знамената им манифестираха тяхната подкрепа за активна екологична програма и Мария Баданова за губернатор. Цветовете на нейната предизборна кампания (същите като на мъжа й, доколкото си спомням) бяха зелено и жълто.

Началото на колоната, която навлизаше в площада откъм отсрещната страна, представляваше съвсем различна гледка. Млади мъже, почти всичките облечени с черни кожени якета или с кожуси без ръкави и с голи до раменете ръце, маршируваха в редици по осем под белите знамена с черни орли на националистическа Русия. Но сред двуглавите орли имаше и други флагове — неочаквано, шокиращо напомняне за новата история на Европа с червения си цвят и бял кръг, в който имаше едър черен „Х“.

Обърнах се към Аби. Тя гледаше стъписана разветите знамена.

— Това „Х“ е символ на „Кандидата Хикс“ — обясних й аз. — Претендент с неразкрита самоличност. И това го има в руския политически живот.

— Не е нужно да знам каквото и да било за руския политически живот, за да се досетя, че това „Х“ е неонацистки символ — каза тя. — Да се махаме оттук.

Хванах ръката й над китката.

— Вече е невъзможно да мръднем. Блокирани сме на трибуната.

Тя пое дълбоко дъх и се облегна назад, след което изрече замислено:

— Е, добре, стига да си останем на трибуната. — Посочи с повдигане на брадичката си към манифестиращите колони. — За Баданова знам. А какво означава кандидат „Х“?

— Напоследък в почти всички избори има кандидат „Х“. Високата изборна длъжност гарантира на този, който я заема, имунитет срещу цял куп обвинения от гледна точка на закона, включително и временно освобождаване от затвора, докато трае мандатът му.

— И разбойниците се преместват на предизборните трибуни.

— Точно така. За ракетирите изборите се превърнаха в законно средство да издигнат във властта своите лидери.

— Кой предполагаш, че е този кандидат „Х“?

— Почти със сигурност е един човек, който се казва Валентин Фортунин. Беше бос на голяма банда в Москва, но се подлъга да се върне в родния си Мурманск. Явно Баданов е успял да го тикне в затвора с шестгодишна присъда за бандитизъм миналата година. Не му е уютно в клетката.

— Боже господи — възкликна тя.

— Искаше да кажеш „Боже господи, ама че държава!“.

— Не… — отвърна тактично. — Знам, че навсякъде в Русия има свестни хора като Наталия, Дронски и Мария Баданова… Но законите ви позволяват на другите доста неограничени възможности.

— Закони ли? Само два закона винаги са били зачитани от всички в Русия.

— Кои са те?

— Единият е за богатите, а другият — за бедните.

На площада двете колони напредваха една към друга. Организаторите в тази на Баданова бяха изтичали при знаменосците в първите редици и ги отклоняваха към улица, която започваше от страната на площада срещу нас. Част от по-младите демонстранти отказаха да сменят посоката и застанаха твърдо в средата на площада, с лице към стройно маршируващите техни опоненти. Мисля, че именно в този момент от колоната на кандидата „Х“ излетя първата сигнална ракета, пръскаща оранжеви искри. Няколко секунди по-късно я последваха камъни, бутилки и коктейли „Молотов“. Бъркотията стана съвсем пълна след избухването на оранжеви димки, а онези с кожените жега се втурнаха напред, хванати под ръка като в бойна фаланга, каквато са използвали древногерманските племена. Откъм гъстата оранжева димна завеса над сцената на действието се разнесоха женски писъци и болезнени викове на мъже; отривисти, истерични тонове на тръбите прекъсваха тежкия барабанен ритъм, поддържан някак си от едната или другата страна.

Намирахме се на не повече от тридесет метра от стелещия се оранжев дим. Аби седеше до мен и мълчеше потресена. Онова самообладание, което излъчваше нейното хладно като тъмен мрамор лице, бе изчезнало. Не беше уплашена, но изглеждаше по-неуверена, като дете. Гледаше как облечените в кожени якета поддръжници на кандидата „Х“ гонят из площада млади студенти, събарят ги на земята, без значение дали са мъже или момичета, и ги ритат, докато изпаднат в безсъзнание. Всичко около нас — изригването на петролни експлозии и щипещата ноздрите миризма на оранжевия дим — придаваше на сблъсъка измерения, съпоставими с Данте.

Първите запалени коли бяха на срещуположната страна на площада спрямо металния парапет пред болница „Лермонтов“. Когато коктейлите „Молотов“ ги улучиха, те лумнаха в син огън като пудинг фламбе, а после се разхвърчаха на парчета, след като резервоарите им изригнаха жълти огнени езици. За хората в тях, ако все още са били вътре, нямаше никакъв шанс.

Пресмятах на върха на способностите си. След минута-две първите коли щяха да се струпат в нашата страна на площада. На не повече от тридесет метра зад нас в огледалото виждах групи с кожени якета, които разбиваха коли.

— Да слизаме от колата и да бягаме — каза Аби.

— Къде да бягаме?

Нямаше време за спорове. Шоколадовото й лице щеше да привлече като оси на мед развилнелите се главорези в мига, в който го зърнат. Нямаше друг път за измъкване освен булевард „Маршал Жуков“, който започваше от далечния край на площада. Запалих мотора и подкарах колата.

— Ще направиш така, че да убият и двама ни — каза тихо Аби. Обаче се наведе напред и натисна бутона за заключване на вратата.

Навлязох дълбоко в оранжевия дим със запалени фарове. Там имаше мъже, които размахваха тояги и бухалки, мъже, които ритаха и удряха, мъже, които се търкаляха по земята. Горяха знамена. Там, където бяха експлодирали петролни бомби, асфалтът кипеше и пускаше искри, от гумите на автомобилите излизаше гъст черен дим. Разчитах единствено на хаоса.

Аби бе вдигнала яката на палтото си така, че не се виждаше нищо друго освен очите й — само с един поглед установих, че се отварят широко при всяко изтрещяване на бухалка върху покрива на колата, при всеки опит на някой да отвори врата и гневните му ритници по нея след неуспеха.

Пробивах си път, без много да се церемоня, свивах наляво-надясно, за да избегна боричкащи се тела, избутвах кожени якета от пътя си и очаквах всеки момент някой коктейл „Молотов“ да се разбие в предното стъкло и да ни облее с огън, от който няма спасение. Някъде в средата на площада бяхме принудени да спрем от гъстата маса хора около нас. Мъже с бухалки започнаха да удрят по страничните стъкла, а един запали димка и беше готов да я тикне в колата. Когато стъклото се пръсна, осъзнах, че това може да е краят. Натиснах педала плавно и запровирах колата сред голяма група биещи се хора. Мъжът с димката тичаше редом с нас. Щом се наведе към разбитото стъкло до Аби, тя протегна ръка и го удари под брадичката с основата на дланта си. Той политна назад, изпускайки димката. Разбрах, че е паднала вътре, когато ме обви гъсто кълбо оранжев дим. След секунди димът започна да се разпръсва, защото тя я грабна и я изхвърли обратно сред тълпата.

Когато излязохме стремглаво от оранжевата мъгла, не можах да повярвам на очите си как изглеждаше нашият фиат. Стъклото до главата на Аби се беше разпаднало, на предното и задното имаше множество пукнатини, а в купето димът беше почти толкова гъст, колкото и навън. Но прекосихме площада и пред нас се откри булевард „Жуков“.

Минути по-късно вече седяхме в някакво заведение и пиехме кафе. Лицето на Аби беше опушено, а от устните й бе изчезнала всякаква следа от червило. В резултат на успокоението чертите й изглеждаха по-меки и някак си по-заоблени. Тя вдигна чашата с кафето си към мен и каза кисело:

— Благодаря ти. Запази самообладание, когато всички наоколо бяха изгубили своето, включително и аз.

— Ей богу, целта ми беше просто да спася собствената си кожа. Ако беше възможно да сляза и да хукна да бягам, щях да те оставя без много церемонии.

Тя се усмихна.

Когато излязохме от заведението, по улицата се придвижваха сили на милицията в посока към площад „Лермонтов“. Спряхме се на тротоара. Фиатът беше охлузен и смачкан, предната броня почти откъртена, но опушеното купе все пак напомняше силно за нашата победа.

— Да потегляме — каза Аби.

— За къде?

Тя се качи в колата.

— Към апартамента на Джоун Фаулър. Още не съм го разгледала. Помолих Майлс Бриджър, консула, да присъства на евентуалния оглед от страна на милицията и да го запечати веднага щом приключат.

— Кажи ми адреса.

— Чакай малко… — Заровичка в чантата си. — Улицата е кръстена на един поет… Арестуван и измъчван, доколкото си спомням.

— В Русия това е все едно да кажеш поет, който е писал поезия.

Разлисти цяла шепа бележки.

— По времето на Хрушчов са писали на жена му, за да се извинят, че е станала грешка, като са го пребили до смърт. Манделщам, това е въпросният човек. Ето го: улица „Манделщам“ двадесет и четири.

Почувствах реакцията в цялото си тяло.

— Какво има? — попита тя.

Надух бузи и изпухтях:

— Ето я връзката, за която твърдях, че не съществува. В деня, когато изчезна, Наталия е трябвало да се срещне с Джоун Фаулър.