Гадателката

23.

Бях загасил фаровете предварително. На около двеста метра от хеликоптерния хангар намалих скоростта на фиата и завих встрани от пътя по малка утъпкана алея, която ме отведе в гората. След минути стигнах до място, намиращо се точно над огромното прихлупено съоръжение. Лунната светлина образуваше тъмни стъпала от сенки по склона и ефектът й върху приличащия на тръба хангар го правеше още по-чудат, отколкото през деня.

Слязох от колата и застанах между елите, а клоните над главата ми се разклатиха и ме поръсиха с влажен сняг. Силно се колебаех как да постъпя. Ако жертвата му беше друга жена, а не Наталия, изобщо нямаше да стоя там. Сградата щеше вече да е обкръжена от мигащи сини светлини на милиционерски коли. Щяхме да действаме както пише в закона. И тогава какво?

Лука Руп ще отрича всичко. Да, получил е ужасна психическа травма в детството си. Да, преживял е голяма част от ранните си години в една сграда със сериен убиец, който го е познавал, шегувал се е с него на стълбището. Да, ходел на лов за вълци, за да изкарва пари. Да, микробусът му, естествено, е оцапан с вълча кръв и косми. Но това, че е живял с убиец, не прави и него убиец. А освен него и много други хора ловуват вълци. Живеещите в полуселските покрайнини на Мурманск бедняци ходят на лов за вълци още от основаването на града.

Всичко това означаваше, че не разполагах с друг аргумент освен жокера на гледачката — вълчата глава с червена шутовска шапка с камбанки на пискюлите. Не можех да си призная пред никого, че ухилената животинска глава е единствената ми и най-силна улика за вината на Руп. Как можех да кажа точно това на Дронски или пък, още по-лошо, на моята колежка от ФБР, която никога не се усмихва? Как можех да обясня на Аби Кънингам, научена да се доверява само на ДНК анализи и химически проби от веществени доказателства, колко сляпо могат да вярват руснаците в показаното от картите на една старица?

Облегнах гръб на близкото дърво. Може би имах нужда от тези няколко допълнителни секунди, за да свикнат очите ми с рязко контрастиращите бели и черни ивици, които образуваше между елите лунната светлина. След малко успях да забележа белия микробус, който едва се отличаваше сред тъмните и светли петна около него. С няколко крачки по пращящите клонки под елите се озовах до него. Беше стар и много очукан фолксваген. Обаче имаше съвсем нови гуми за сняг, от най-добрите, които можеше да се намерят в Мурманск. Неволно стиснах зъби толкова силно, че почувствах пулса си. Гуми със същата следа, каквато бяхме намерили в снега при кръстовище 33.

Обиколих микробуса, без да се притеснявам от пращенето под краката ми. Спрях се при задницата му. Почувствах особена победна тръпка. Единият мигач беше счупен. Липсваше част от оранжевата пластмаса и се виждаше оголената крушка. Споменът за намерените на кръстовище 33 парчета оранжева пластмаса оживя пред очите ми.

Останах на мястото си още малко, продължавайки да оглеждам. После се обърнах и се отдалечих. Бях намерил микробуса, само че в момента ми трябваше шофьорът му.

Тръгнах бързо надолу по склона, движейки се по осветените от луната места, за да не включвам джобния прожектор. Между дърветата забелязах слаби светлинки, идващи от дългата барака при далечния край на хангара, в която живееше и работеше Руп. На стената, към която вървях, имаше шест или седем малки прозореца. Когато се приближих, установих, че стъклата са облепени с вестници. От престоя си в дървената барака бях запомнил по-скоро сумрака, отколкото причината за него. Вече от съвсем близо забелязах, че вестниците на много места не прилепват плътно. В периферията на някои от стъклата имаше процепи и там светлината беше по-силна. На два-три метра от постройката започнах да чувам музика. Не западна или съвременна руска музика, а непознати извивки, приличащи на азиатски и изпълнявани на инструменти, от които си нямах понятие — може би кратуни и бамбукови пръчки. Стигнах до дървената стена, клекнах под най-обещаващия прозорец и надигнах глава до нивото на най-ниското му стъкло. През откъснато ъгълче на вестника надникнах в дългата стая.

Гол до кръста, с руж и червило по лицето, Лука Руп танцуваше.

Първото, което ми направи впечатление, беше неговата изключително развита мускулатура. Ръцете бяха дълги, но много силни, гръдният кош беше тесен, обаче със солидна мускулна маса. Движенията на танца бяха странни, но не произволни, дори донякъде наподобяваха балет. Посоката на стъпките му, изглежда, се определяше от промяната в ритъма на музиката. Пристъпваше като малко животно насам-натам в средата на бараката с протегнати ръце, предлагаше нещо… или взимаше… Господ знае какво означаваше това, приятели, но със сигурност танцът, който изпълняваше, ме накара да усетя пълзящи тръпки по гърба.

Стоях до прозореца и не помръдвах. Вероятността да ме види беше малка или почти никаква. Лицето му беше безизразно, сериозно, главата му се въртеше наляво-надясно в такт с музиката, за която си бях помислил, че е азиатска, понеже беше напълно непозната за ухото ми. Сега осъзнах, че е по-скоро фолклорна, славянска, немного различна от мелодиите, които бях чувал да свирят селски музиканти из полуострова.

Изведнъж, докато го наблюдавах, космите по тила ми настръхнаха, защото осъзнах, че в бараката има и други необичайни неща, които не бях забелязал, защото вниманието ми бе напълно погълнато от този странен танцьор с непривичен за пола му грим.

Той танцуваше сред кръг от фигури. Беше извадил от тъмните кътчета на бараката латексови кукли — голи, някои без глави или ръце. А на централно място в неподвижния кръг от бледи зрители, поставена върху маса, със стичаща се от врата кръв стоеше рошава и сива вълча глава.

Отдръпнах се от прозореца със секнал от паника и изненада дъх. Тръгнах към вратата на бараката по снега, който с падането на нощта започваше да хрущи все повече. Нямах никакъв план. И изобщо не ме питайте за душевното ми състояние в този момент. Бих казал, че не се различаваше много от това на убиец в действие — все още бях с разсъдъка си, но изцяло и абсолютно съсредоточен върху единствения обект на намеренията ми.

Заудрях силно по вратата.