Гадателката

35.

По-късно същия следобед стоях в котелното помещение на болницата „Лермонтов“ и размишлявах какво ли бе изстрадала Наталия там. Какво ли бе изстрадала, докато е гледала физическите страдания на Джоун Фаулър в ръцете на нейния убиец.

Стомахът ми се свиваше, като си помислех, че не знам почти нищо за похитителя на Наталия. За похитителя на Наталия и убиеца на Джоун Фаулър. Висок ли е или нисък, русокос…? Женен може би за нищо неподозираща съпруга, какъвто е бил случаят с Андрей Чикатило?

Бръкнал дълбоко в джобовете, аз обикалях из ниското помещение. От време на време подритвах купчините раздробяващ се кокс, който вече никога нямаше да бъде използван, и наблюдавах издигащите се призрачни облаци прах под жълтеникавата светлина.

Той също бе обхождал това приличащо на пещера ниско и сводесто помещение. Разхождал се е напред-назад пред двете си жертви, оковани към стената. Радвал се е, унижавал ги е и физически е поругавал достойнството им. Все пак намирах известно утешение, някакво утешение, в това, че Наталия бе успяла да го надхитри в крайна сметка.

Седнах на боядисана в зелено дъсчена пейка близо до зеещите усти на старите огнища, чиито горни устни бяха издадени напред. На лицевата част на всяко от четирите железни чудовища бе излято името на фирмата „Братя Шакли — производители на котли, Шефийлд, Англия“. Пред всяко от тях имаше ръжени и гребла за изриване на шлаката, направени от железни пръти с дебелина три сантиметра и дължина повече от три метра. Представих си гневните зачервени лица на огнярите, които разравят дебелата жарава и я изтребват на циментовия под.

Всъщност защо бях отишъл там? Не бях казал на Аби къде ще ходя. Дали не беше, защото се надявах чрез въображаемата призрачна фигура на огняря да си изградя по-ясна представа за убиеца на Наталия? Но ясно съзнавах, че колкото и убедителен за въображението ми да беше образът на този огняр, той нямаше никаква практическа стойност. Някогашните четирима огняри и всички, които са имали нещо общо с тази работа, вече не разполагаха с ключ за котелното. Само Маклова и доктор Гавраил Потанин имаха ключове за новите американски брави.

Не бях чул никакъв шум, но нещо ме накара да вдигна поглед. В рамката на вратата бе застанал Потанин. Не всеки би си представил най-мастития психиатър в Мурманск със стар вълнен костюм и карирана риза с разкопчана яка. Криво-ляво избръснат. С едната си ръка държеше за гърлото бутилка.

— Чух, че си дошъл тук — каза той. — Помислих си, че може да искаш… — Вдигна половинлитровата бутилка.

Веднага почувствах полепналия по устните ми прах.

— Защо пък не?

Мина с хрущящи стъпки през разпръснатия кокс и седна на пейката. Как можех да погледна на този човек, на тази смесица от демонстративно презрение към всичко и въпреки това страхове от всичко? Интересът му към смъртта на Джоун и Наталия можеше да е чисто професионален. От друга страна, можеше да се дължи просто на желанието да се чуе думата му по отношение на едно престъпление, в което той вижда деяние, типично за сериен убиец. Погледнах го, без да крия недоверието си.

— Май не ти е много добро мнението за мен, инспекторе?

— Един некомпетентен лекар може да направи много по-голяма поразия от един некомпетентен инспектор в милицията.

— За некомпетентен ли ме смяташ?

— Фалшифицирал си дипломите си.

Той посочи с бутилката нагоре.

— Помисли дали ще намериш някой друг да ръководи това заведение. Разбира се, че не би трябвало да съм аз. Не притежавам нужната академична квалификация. — Изсмя се. — Обаче не си затварям очите пред факта, че горе са затворени човешки същества. Това е причината например да разрешавам на Зоя любимото й „чук-чук“, колкото и да не го одобрява американската ти колежка. „Чук-чук“ е всичко, което може да сътвори Зоя. И е изключително горда, че е желана.

— Няма да споря с теб на тази тема.

Постави бутилката на пода между коленете си.

— Вероятно нямам кой знае какво да предложа на високомерното фебере, но съм убеден, че мога да помогна на теб, инспекторе.

— По какъв начин?

Отново облизах прашните си устни, като този път погледът ми остана фиксиран в бутилката. Прахът от кокса скърцаше между зъбите ми, но това беше поносимо в сравнение с гаденето, което чувствах. Всеки път, когато погледнех към лъскавите метални димоотводи на новите котли, стомахът ми се преобръщаше.

— Изправен си пред класическа загадка на „заключените врати“. — Вдигна бутилката и посочи с дъното й. — Основната врата откъм клиниката е с нова американска ключалка. — Направи жест с бутилката и посочи към вратата в отдалечения край на котелното. — Старите ръждиви резета и скоби от деветнадесети век на задната врата са сменени с нова брава.

— Заключението е, че който е използвал котелното за затвор на жертвите си, трябва да е притежавал един от новите ключове — казах аз.

Той отвинти капачката на бутилката, подаде ми я и каза:

— И като прецизираме заключението, това е или Соня Маклова…

— Началничката на поддръжката.

— Или аз.

Надигнах бутилката и отпих огромна глътка. Това беше първата стъпка към възстановяването ми. Тази бутилка или щеше да прогони двуседмичния ми махмурлук, или щеше да го възцари необратимо.

— Трябва да знаеш — каза Потанин, — че двамата със Соня Маклова имаме интимна връзка от две години насам, може би и повече.

Върнах му бутилката.

— Какъв извод трябва да си направя от това?

— Най-малкото, че не съм чак толкова закъсал за женска компания.

— И слезе тук, за да споделиш това с мен?

— Не. — Изправи се и разклати бутилката като примамка, подир която би трябвало да тръгна. — Дойдох да ти разкрия загадката със заключените врати.

— За да се откачиш от куката по този начин.

— И аз бях не по-малко озадачен от теб и колегите ти, дори много повече. Разбираш ли, бях сигурен, че всички ключове са на сигурно място при Маклова и мен. Но затова не можехме да ви дадем никакво доказателство освен честната си дума. Така че, какво направих аз? Докато те нямаше, започнах да разпитвам Игор Семловски. Ако си спомняш, един от последните четирима огняри при нас. През последните шест месеца състоянието му доста се е влошило, до враждебен аутизъм. Никак не беше лесно.

— Той можа ли да даде някакъв отговор?

— В крайна сметка, да. Точния отговор.

Спрях се.

— Да го чуем.

— По-лесно е да ти покажа — отвърна той. Отпи солидна глътка от бутилката. — Ей тук, в ъгъла. — Посочи с бутилката към редица от тухлени арки, малко по-ниски от два метра и горе-долу толкова широки и дълбоки. Всяка представляваше вход към ниша в стената, нещо като допълнително складово пространство вероятно за по-качествения кокс, използван за разпалване на студените пещи.

Тръгнахме към арките. По пътя Потанин ми подаде бутилката и взе една лопата, оставена от групата на Паско върху купчина кокс.

Когато стигнахме отсрещната стена, той се развихри. Няма по-подходящ глагол за начина, по който атакува натрупания като черна преспа кокс до стената. Впечатляващи бяха плавността в движенията му, умелото боравене с тежката лопата, мощният замах и забиването й в пепелта, командвани от широките му, но мършави рамене. След секунди във въздуха хвърчеше гъст прахоляк, издигащ се към лампите на тавана като речна мъгла.

— Ето… — каза той, изправяйки гръб. — Игор се оказа прав.

Погледнах надолу и не можах да видя нищо.

— Изчакай малко — добави той и ме издърпа за ръкава на разстояние от прашния облак. Около очите му имаше тъмни ореоли като при едни хималайски маймуни, които бях виждал на снимка. Рядката му коса стърчеше, втвърдена от пот и прах. Подадох му бутилката, а той отпи, изжабурка водката в устата си и я изплю върху купчината кокс.

— Какво има там? — Наведох се напред в миниатюрната пясъчна буря. С постепенното й затихване забелязах очертанията на врата ниско в дъното на нишата.

— Вход — отвърна Потанин.

— Не и при положение че вече трябва да си вътре и да си изгребал половин тон коксова пепел, за да си пробиеш път.

— Кокса го натрупаха там милиционерите на капитан Паско. Като се имат предвид обстоятелствата, трудно е да ги обвини човек, но не свършиха работата точно както би желала твойта американска шефка.

— Ние сме колеги — поправих го аз. Взирах се в ниската врата.

— Накъде извежда? Към билковата градина ли?

— Игор не знаел. За него това било просто някаква стара врата.

— Той почти прескочи купчината кокс, която бе натрупал, и клекна в нишата. Пресегна се към дръжката на бравата и дръпна рязко вратата. Вратата се отвори лесно с метално скърцане по пода.

В лицето ми лъхна влажно и студено въздушно течение.

По дълга скосена рампа се спуснахме в тунел с павиран под. Откъм котелното проникваше достатъчно светлина, за да забележа, че по стената имаше редица от много стари, стърчащи като факли газови лампи, едната от които със счупено стъкло.

— Ще ни трябва фенер — каза Потанин. — Връщам се след две минути. — Хукна обратно, без да чака отговора ми. Чух хрущенето от стъпките му по пепелта в котелното и как вратата се отваря и затваря.

Не виждах почти нищо. Няколко метра тухлен тунел, заграден от пълен мрак. Взех парче от счупена тухла и го хвърлих с всичка сила към мрака. Все едно че стрелях с лък през нощта и без прицел. Леко тупване възвести падането му на пода поне на тридесет крачки пред мен.

Оттук ли бе дошъл убиецът на Наталия? Или най-малкото бе влязъл оттук, за да вземе ключа, даващ му възможност да вкара откъм градината автомобила, с който бе извършил отвличането?

Не ме сдържаше да продължа по тунела. А не можех да направя и крачка в абсолютния мрак пред мен. С любопитството на ученик вдигнах ръка и завъртях напред-назад единия от боядисаните в зелено кранове под гърлото на счупената лампа.

За моя изненада ми замириса на газ.

Природният газ е бил използван като средство за осветление на града преди много години. Може би още при самото му основаване от обречения цар Николай през 1916 година. Но предположих, че не е изключено да е останало малко газ във все още съществуващите стари тръбопроводи и особено при разклоненията им под земята.

Отново завъртях крана, чух леко свистене и щракнах със запалката си към горелката, там, където би трябвало да се намира коприненото чорапче. Газът изпука и запращя. Появи се нестабилен и висок около педя пламък с жълто-син цвят.

Възползвайки се от оскъдната светлина, аз напреднах още малко в тунела. Когато поредната лампа факел пред мен вече се виждаше като почти незабележим силует, отвинтих крана й и я запалих. Някои от лампите имаха полуразрушени чорапчета и светваха с наситена жълта светлина и свистене, както и преди сто години.

Един такъв тунел — подземен и иззидан с тухли, осветен от древни лампи, които можеше да угаснат всеки момент, тунел, за чието предназначение и крайна точка нямах ни най-малка представа — караше въображението да работи напрегнато. През него бе минал човек. Може би няколко пъти. Пред себе си, в горния край на лек наклон на тухления под, забелязах съвсем бледи очертания на правоъгълник, вероятно врата, зад която беше светло.

Бях извървял тридесет или четиридесет метра. Не повече. Нямах точна представа заради това, че се намирах под земята, заради мъждукащите пламъци на газовите лампи и непрогледния мрак над главата ми.

Стигнах до вратата. Изчаках секунда с ръка на металната дръжка на бравата. Нямах представа какво ще видя от другата страна.

Натиснах дръжката предпазливо. Усетих как езичето на бравата се отдръпва с лекота, сякаш ей сега е било смазано. Открехнах вратата на няколко сантиметра и ярка ивица светлина озари лицето ми.

Чух стъпки, глухо мърморене. Отворих рязко вратата докрай и едва се сдържах да не повърна.

Пред очите ми имаше труп с извадени вътрешности. Мъжът с нож в ръка беше облечен в зелена престилка и гледаше налудничаво.

— Мамка ти! — изкрещя Лени и изпуснатият от него скалпел издрънча на пода. — Инспекторе? Ти пък откъде се взе?

Протегнах ръка и се подпрях на вратата. Там имаше поне още три трупа, проснати на носилки с колелца. Малко оставаше да припадна от ужас и отвращение.

— Ела в приемната — каза Лени, сваляйки червените си гумени ръкавици. — Гледаш като човек, който се кани да обърне половин кило водка на екс.

Отидох с него в малката стаичка, отделена от залата на моргата, в която приемаха хора, дошли да идентифицират роднините си. Там къкреше самовар.

— Чуй, Лени, ще изпия един чай. — Седнах тежко на тапицирания с черна изкуствена кожа диван. — С цигара, ако имаш да почерпиш.

Подаде ми цигара и се захвана да приготвя чая.

— А сега, инспекторе — каза той, обърнат с гръб към мен, — ще ми кажеш ли каква работа имаше в тунела?

— Знаеш ли докъде води той?

— Разбира се. Но сега тази врата обикновено се държи заключена.

— Използвал ли си някога тунела?

— Много пъти. Навремето, когато долу работеха истински пещи, всеки ден карахме на огняря по една количка ненужни карантии през този тунел. Просто и хигиенично. Някой замислял ли се е за това, когато монтираха новите американски котли?

Подаде ми чая и аз отпих от него, както беше врял. Буквално за секунди стомахът ми се успокои. Това е едно от твърде малкото общи неща, които имаме с англичаните. Дълбоко вярваме в укрепващото въздействие на чая.

Долових далечните викове на Потанин в тунела.

Лени надигна глава, а в очите му проблеснаха искри.

— Сега пък кой е, дявол да го вземе? — каза той с притихнал глас.

Станах с чашата чай в ръка.

— Доктор Потанин е — казах аз. — От психиатричната клиника. Обясни ми, Лени, спомена, че тази врата обикновено е заключена.

— По разпореждане на управата.

— А сега къде е ключът?

— Един господ знае, инспекторе. Стоеше закачен до вратата.

— А колко хора са знаели това? Накъде води тунелът имам предвид.

— Всичките общи работници, които съм имал досега, инспекторе.

— Разполагаш ли с техния списък?

Той се изсмя.

— Не може да нямаш някакъв списък.

Обърна очите си с бялото напред.

— Не е изключено един от тях да е убиецът на жена ми.

Лицето му трепна едва забележимо, но според мен смъртта до такава степен бе станала ежедневие за него, че беше почти обръгнал за страданието на живите.

— През последните две или три години, да речем, колко хора са работили тук? Колко от тях са знаели накъде води тази врата?

Той повдигна рамене.

— През последните две или три години ли? Чуй ме, инспекторе, тук работят хора, осъдени на общественополезен труд за дребни престъпления. На две седмици, на месец. Така си спестяват изпращането в затвора. През последните две или три години съм имал повече общи работници, отколкото пръсти можеш да преброиш по всичките ръце ей там. — Посочи към вградените в стената камери.

Когато Потанин излезе от тунела — удивен, изплашен и размахвайки електрическото си фенерче, — той се спря и бавно се озърна. Самият аз бях силно стреснат и ми беше трудно да преценя. Дали учудването му изразяваше действителна изненада? Или беше само внимателно премислена инсценировка?