Гадателката

60.

Оставиха Аби за едно денонощие под наблюдение в „Лермонтов“ заради вдишания латексов дим. Когато се отбих да я видя, тя беше леко упоена. Вдигна обинтованата си ръка за поздрав точно като В. И. Ленин и отново заспа блажено.

Два етажа по-нагоре беше охраняваната зона на болницата — място с постоянен милиционерски пост и прозорци с решетки. На бюрото до входа седяха доближили глави млад милиционер и медицинска сестра. Раздалечиха се едва когато показах пропуска си.

— Господин Руп е на лечение заради голяма загуба на кръв, инспекторе — каза строго сестрата. — В момента вече има един посетител. Докторът нареди да пускаме само по един.

— Кажете на доктора, че аз не съм посетител — отвърнах и я подминах. — Ето, не нося нито плодове, нито цветя. Тук съм в качеството си на инспектор от милицията. — Не знам как съм изглеждал с изпокъсаните си и обгорени дрехи. Бесен, предполагам, и с налудничав поглед заради недоспиването. Нямах намерение да я гледам свирепо, но тя съвсем видимо потръпна.

— Дано поне да е само за няколко минути — събра кураж да каже тя, а аз свърнах в малката самостоятелна стая.

Саша Руп лежеше подпрян на възглавници, с дебела превръзка около дясното рамо и забодени в китките системи за приливане на разтвори. Очите му, присвити уморено, изведнъж се отвориха широко, когато видя кой влиза.

— Ако ме докоснеш, ще подам официално оплакване в съда — каза панически той.

— Как ще го направиш? — отвърнах невъзмутимо. — Мъртвите не могат да говорят.

— Ти си умопомрачен.

Дронски седеше до леглото с бележник на коляното.

— Готов е да даде показания, шефе — намеси се той омиротворително. — Няма да ни създава затруднения.

— Припомни ли му правата?

— От край до край.

— Включително и член 233 от приетия през март две хиляди и петнайсета година Наказателен кодекс?

— Текстът, който за серийни убийства предвижда обесване. Обясних му го, шефе.

— Тогава да чуем какво има да ни каже.

Облегнах се на стената и хванах цигарата, която Дронски ми хвърли ловко.

— Лука е мъртъв. Няма да ме накарате да се призная за виновен за неща, които е направил той — каза Саша и се примъкна по-нагоре в леглото. — Не се връзвам на това.

Стоях и не отмествах поглед от него, докато накрая черните му очи се извърнаха. Вече знаех, че той не е инициаторът, какъвто си го представях. От филма на охранителната камера знаех, че Лука е повече от способен да действа сам. Но не бях наясно точно каква бе ролята на Саша и какво знаеше той за Баданова и търговията с деца.

Той се облегна на възглавниците и каза:

— Не съм убивал никого.

Не му припомних, че беше готов да ме убие. Но установих, че това не ме интересуваше. Бях там и видях какво стана. Исках да знам за похищението над Наталия. За похищението и смъртта й.

— Да започнем от началото — каза тихо Дронски. — Най-подробно.

Саша погледна системите си и после вдигна очи към мен.

— Цялата тази история не биваше да се случва — каза той с горчивина. — Имах си добър бизнес. Печелех достатъчно…

Чак не ми се вярваше. Този човек плуваше в самосъжаление.

— Всичко стана заради моя смахнат брат — продължи Саша — Доверих му се да свърши една елементарна работа за властите.

— За големите шефове ли? За кои от тях?

— Губернатора, разбира се, генерал Баданов… И жена му. Тя винаги е била по-силната фигура в семейството. Тя ми даде указанията.

— Какво искаше да направите? — попита Дронски и вдигна поглед от бележника си.

— Правех различни услуги на губернатора още от времето, когато служехме във въздушните сили…

— И заради една от тях получи три месеца общественополезен труд в моргата на „Лермонтов“ — намесих се аз.

Той сведе поглед.

— Тази работа си беше съвсем ясна. Ставаше въпрос за наблюдение. Просто трябваше да държа под око Джоун Фаулър и… жена ти.

— Да ги държиш под око?

— Вършеха нещо, което не харесваше на губернатора. Трябваше да вляза под кожата им. Аз така разбрах работата. Само че казах на Баданова, че съм бизнесмен, имам фабрика и нямам намерение да дебна хората иззад ъгъла и да ги шпионирам. — Пое си дъх. — Обаче тя имаше аргументи, е които да настоява.

— И ти натовари с това Лука.

— Всяка секунда му доставяше удоволствие. Ходеше на лекции в Манастира… Токова се сближи с Джоун, че тя му предложи работа. Естествено, аз политах Баданова дали е съгласна. Едва ли можеше да бъде по-доволна.

— Добре — прекъснах го нетърпеливо. Какво знаеш за онази нощ, за онази събота?

Той сви рамене и потръпна от болка.

— В онази съботна нощ те са се хлъзнали и са излезли от пътя. Отзад във фургона са били децата, които взели от изоставените кораби.

— Става въпрос само за Джоун Фаулър и Лука като шофьор, така ли? — попита Дронски.

— Точно така. През тази нощ беше последната голяма виелица. При кръстовище тридесет и три излизат от пътя. Не е било възможно да се обадят в милицията, при положение че возят седем деца от затворнически лагер. Затова Джоун Фаулър се е обадила на жена ти, на доктор Вадим.

— И когато тя е пристигнала там…? — каза Дронски.

— Когато пристигнала там, Лука вече бил изгубил контрол над себе си. Разбира се, за него жените бяха мания. Трябва да разберете, че той беше като двете страни на една и съща монета. Любезен и отзивчив… докато му избие чивията. Онази нощ е седял в микробуса с американката цели два часа. Накрая този слабоумен пръч не се е сдържал.

— А когато е пристигнала жена ми, е нападнал и нея.

— По това време той вече е бил напълно обезумял. Другата страна на монетата. Завързал Джоун Фаулър за волана да микробуса. Надвил жена ти и завързал и нея. После отворил лекарската и чанта и им бил по една инжекция. В армията е служил като санитар. Разбираше от тези неща.

— И за всичко това, което ни казвате, вие не сте знаели нищо — обади се Дронски от ъгъла.

— Нищо. Нито дума, кълва се.

Дотук, струва ми се, му вярвах.

— Закарал микробуса с децата в неработещата фабрика при кръстовище тридесет и три. После натоварил Джоун Фаулър и жена ти в камката и ги докарал в хангара. Събуди ме посред нощ. Когато видях, че е завързал двете жени на задната седалка, се изплаших като никога през живота си.

— Може би. Обаче какво направи ти? — казах аз.

— Какво трябваше да направя? Да се обадя в милицията? Да ги освободя?

— Обадил си се на Баданова. — Взех огънче от Дронски и отново се облегнах та стената. — Ето какво си направил.

— В онзи момент още не. Ясно ми беше, че трябва да преместя жените колкото може по-далече от хангара. Закарахме ги в градината на клиниката. Влязох в моргата облечен като чистач, с маска на устата. Тази част от работата беше съвсем лесна. Оттам минах по тунела и пуснах Лука да влезе през вратата към градината.

— И какво си мислеше, че ще направи той тогава?

— Казах му да не прави нищо. Да ги завърже долу и да се върне с мен. Чак тогава се обадих на Баданова.

Реших да не нарушавам мълчанието. Чух бърборенето на сестрата и милиционера в коридора.

— Баданова побесня — продължи Саша. — Нареди на някого да вземе децата и да върне микробуса на Лука в хангара Оттам нататък тя пое нещата в свои ръце. Не се притеснявам да ти кажа, че се бях побъркал от страх.

— Как ти разпореди да се оправиш с проблема?

Той започна да поглежда ту мен, ту Дронски. Забелязах, че преглъща тежко.

— Какво му нареди на него да направи, да те вземат дяволите!

— Не съм направил нищо. Нямам нищо общо.

Сигурно съм направил някакво движение, защото Саша се сви изплашен.

— Искаше да бъдат убити — каза той. — Искаше да бъдат убити и скрити по най-бързия начин. Разговаря само с Лука. С мен не искаше да говори. Той ми каза всичко чак след това. Тя му е дала двете жени…

— Дала му ги е? — попитах и усетих, че ми се повдига.

— При условие че в крайна сметка ще бъдат мъртви и повече никой няма да ги види.

Дронски заровичка във вътрешния си джоб и извади плоска бутилка. Отвинти капачката и ми я подаде.

— Нека просто да взема показанията му, шефе. Ти се прибери вкъщи.

Оставих парещата течност да се спусне бавно в гърлото ми. При условие че в крайна сметка ще бъдат мъртви.

— Няма да мърдам оттук — отвърнах. Исках да чуя и най-малката подробност. Непременно. — Но неприятностите на Баданова с Лука не приключиха с това?

Саша поклати глава.

— Джоун Фаулър беше оставила колата си при хангара в началото на вечерта. Този идиот, Лука, оставил кукла в нея, когато я закарал в Северния крайбрежен комплекс… И още една, облечена с дрехи на доктор Вадим, тук, в „Лермонтов“. Мислех, че Баданова ще нареди да убият и Лука, и мен.

Как ми се искаше да го беше направила.

— Спаси ни това — продължи Саша, — че жена ти изчезна от котелното на клиниката. Когато Лука ни го каза, помислихме, че е избягала през тунела.

— И как реагира Баданова?

— Първите няколко часа бяха пълна паника. Баданова подготви малък самолет, с който да избяга някъде на Запад. Всички бяхме готови да бягаме, но не последва нищо… Не се случи абсолютно нищо. Не можехме да разберем защо. Не разбрахме до момента, в който трупът беше намерен… — Погледна ме в очите и побърза да се поправи. — Докато вашата агентка от фебере не намери доктор Вадим.

— И защо цялата история не приключи тук? Защо трябваше да ги последва и Джей Делерман? — попита Дронски.

— Вече не участвах в играта. Баданова кореспондираше директно с Лука. Явно Джей беше изпълнила предназначението си. — Обърна се към мен с подигравателна усмивка, която бързо изчезна. — Беше те убедила да откраднеш бюлетините. Само че Джей беше американка. Независима. Когато Баданова реши, че Джей ще я държи завинаги в шах, изпрати Лука при нея. Тя му даде Джей Делерман.

Пак този глагол. „Тя му даде Джей Делерман.“

— Ами Аби Кънингам? — попита Дронски.

— Лука вече се беше отвързал от синджира. Отвлече я, защото я желаеше. — За пръв път ме погледна, без да мигне. — Отвлече я, защото му трябваше ти.

Искал е да се добере до приятеля на тартора в училище. До човека, който го беше пребил почти до смърт на замръзналото езеро. Как съжалявах, че не бях отишъл по-далече! Как ми се искаше да не бях позволил на зачатъка от западняшка суета и колебливост в мен да ме спре! Не бих могъл да спася Наталия, но щях да спася Джей и да спестя неописуемото страдание на Аби през последните двадесет и четири часа.

Аби се събуди в седем сутринта благодарение на приспивателното, а това ми даде два-три часа време да подремна върху кушетката за прегледи в съседната стая. Държаха я под временно наблюдение за евентуални прояви на вторичен шок и лекуваха дълбоко изгаряне с размера на монета от една рубла на рамото й, причинено от капка разтопен латекс. Зърнах я през разграфения на малки квадратчета стъклен параван, докато вървях към отворената врата на стаята й. Седеше полуизправена на белите чаршафи, с голи шоколадови рамена, а дясната й мишница беше превързана с марля и лейкопласт. От устата й като самодоволно захапана цигара стърчеше термометър.

Спрях се на вратата. Не предполагах, че ме е забелязала. Драскаше нещо на голям бял бележник. След секунда вдигна глава, намествайки термометъра в по-удобно положение в устата си, и вдигна бележника. На него пишеше: „Черното маце безкрайно благодари.“

Усмихнах се и влязох в стаята. Не беше ми убягнал фактът, че тя, изглежда, можеше да споделя искрените си чувства само чрез драсканиците за черното маце. Седнах на леглото и хванах ръката й.

— Мислех, че са се отказали от тези неща още преди десет години — казах и посочих термометъра. — Доколкото знам, сега ги пъхат в ухото.

Тя извади стъклената тръбичка и я подаде на сестрата, която тъкмо беше влязла в стаята.

— Вече никой отвор в тялото не може да разчита на неприкосновеност — каза тя.

Продължавах да държа ръката й.

— Добре ли се чувстваш? — попитах.

Тя кимна утвърдително.

— А ти?

— Да, добре съм.

Засмя се пресилено.

— Приличаш на плашило.

— Вече сме почти на финала — смених темата аз. — Саша пропя. Подписа показанията си.

— Дронски ме осведоми. — Усмихна ми се кисело. — Май че пак се връщаш на работа по случая.

— Ще си поговорим ли? — попитах.

— Няма как да го избегна.

— Откъде да започнем?

— Аз смятам, че трябва да започнем със затваряне на вратата.

Още преди да понечи да я спра, тя отметна чаршафа и нощницата й се вдигна високо нагоре, докато спускаше краката си към пода. Прекоси стаята, бутна вратата и спусна венецианските щори на стъкления параван.

— Имам нужда от едно питие — казах аз.

— Този път ще бъдеш трезвен. — Тя се върна бавно към леглото. — Ще разговаряш с мен трезвен за първи път в живота си, Константин.

Тонът й ме стресна.

— За какво? Какво искаш да ми кажеш?

Тя се спря, хванала с длан другата си ръка точно под превръзката.

— Познавах Наталия — Пое дълбоко въздух като готвещ се за гмуркане плувец. — Запознах се с нея, когато беше за една седмица в Москва през януари.

Малко оставаше да падна по гръб.

— На медицинската конференция ли?

— Нямаше медицинска конференция.

— А… Не е имало конференция?

Тя поклати глава.

— И какво е имало в такъв случай?

— Наталия дойде за среща с Чарлс Фиърлес, шефа на московската секция на ФБР по онова време.

Усещах главата си като центрофуга, в която се въртят множество мисли, без да мога да ги спра.

— Среща. С твоя предшественик. По какъв повод?

— Наталия знаеше, че от лагера в Нивка изчезват деца. Вероятно и от други лагери. Не знаеше кой стои зад това, но й беше ясно какво се случва.

— Но тя не е споменавала нищо пред мен за това!

— Естествено… — отвърна тя провлечено.

Не успявах да овладея, дори не успявах да разбера кипящата бъркотия в мен.

— Джоун Фаулър присъстваше ли на тази среща в Москва?

— Не. — Аби се върна при леглото и седна — Джоун е трябвало да остане в сянка, за да не падат подозрения върху нея, ако се наложи двете с Наталия да действат на своя глава. Сега разбирам, че вероятно това е била избраната от тях стратегия, ако ФБР откаже да им помогне.

— За бога, намали темпото. Какво ви каза Наталия, когато дойде в Москва?

— Каза на Фиърлес и на мен, че има основания да подозира за съществуването на търговия с деца, взимани от наказателните колонии за непълнолетни в Кола и предназначени за западни държави.

— Изобщо ли не спомена факта, че тази информация е дадена на Джоун от Потанин?

— Не. Ако го беше направила, щях да имам друго отношение към Потанин. Но Наталия каза, че според нея информацията за тази търговия се потулва на високо ниво в американското консулство в Мурманск.

— Това ли бе поводът за проверките на ФБР в Бостън, които в крайна сметка откриха огромната банкова сметка на Айзъбел Бриджър?

— Позна — отговори тя. Отпи глътка вода от чашата на нощното шкафче. — Освен това Наталия имаше подозрения за участие на доста високо ниво от руска страна. Нейното предположение беше кметът Осопов. Както установихме, могла е да се прицели даже и по-нагоре, в самия губернатор на областта.

Наталия е знаела всичко това и не ми е казала нищо! Обсъждала го е с Джоун в продължение на часове, а пред мен не беше споменала нито дума.

— Наистина ли трябва да слушам напълно трезвен?

Сякаш прочете мислите ми. Може би на лицето ми е била изписана пронизващата болка от факта, че съм бил държан в изолация.

— Ако това ще те успокои малко — каза тя, — предполагам, че Джоун е накарала Наталия да се закълне, че ще пази абсолютна тайна. При отказ на московското ФБР да се намеси те са били готови да крадат пари от консулството, за да прихващат конвоите от наказателните лагери. Това можеш да го допуснеш, Константин. Разбираш защо е накарала Наталия да се закълне.

Извърнах поглед. Да се закълне, че ще пази пълна тайна от мен? Наистина ли е било необходимо това, замислих се, или тази секретност е била част от друга, по-дълбока връзка между тях?

— В Москва — продължи Аби — Чарли Фиърлес заяви, че това, което ни каза Наталия, не му звучи много убедително. Може би не му се искаше да започва ново голямо разследване през последните месец-два от мандата му в Москва.

— Но е знаел, че в Щатите са намерени умъртвени деца с татуировка „ДС“.

— Знаеше. Обаче изрази категоричното си мнение, че между двете неща няма връзка. Предпочете да приеме официалното мнение на руското правителство, че тези деца може да са от всяка от дузината области с наказателни лагери, чийто код е „К“.

— Ти обаче не го прие?

— Не. Смятах, че информацията на Наталия насочваше към връзка с Кола. Седмица преди заминаването на Фиърлес реших да поема риска и подадох молба чрез Всеруската главна прокуратура за разследване на татуировките в Колска област.

— Ив молбата поиска да го извърша аз?

— Да, така направих. Намерението ми беше да дам на Наталия неофициален сигнал, че нещо се прави. Ако от Вашингтон ме принудеха да се оттегля от разследването, всичко, направено от мен, щеше да се изразява в една проверка за татуировки с формата на „ДС“, без да става въпрос конкретно за Кола. Поисках такава проверка от милицията в Красноярск и още половин дузина места, чиито имена започват с „ДС“.

— Знаеш как да си пазиш гърба.

— Издирихме информация за Наталия още при пристигането й в Москва. Оказа се добра. Даже много добра. Направихме справка и за съпруга й.

Седна навътре в леглото и кръстоса крака под себе си като далекоизточен мистик. С тази разлика, че те нямат такива крака.

— Слушаш ли ме? — попита тя.

— Струва ми се, че да. Въпреки това имам нужда от едно питие.

В този момент Аби направи нещо необикновено. Натисна бутона и когато дойде сестрата, тя помоли за половин литър водка и две чаши.

— Толкова лоша ли е характеристиката ми? — попитах.

— Та съпругът… — продължи бавно Аби — се оказа особен тип. Някакво странно съчетание. С доста остър ум и…

— Много глупав.

Тя присви рамене в полусъгласие.

— С голям талант… и определено честен.

— Но му липсва стабилен, улегнал характер.

— И любител на алкохола… — кимна тя.

Сестрата влезе и остави бутилката с двете чаши. Отвинтих капачката и налях.

— Любител на алкохола, казваш… — Подадох й едната чаша.

— Всичко това говореше, че е…

— Малко вироглав? — подсказах й аз.

Изражението й изведнъж стана студено.

— Вироглав ли? Не. Това е прекалено ласкава самооценка. Тук става въпрос за предсказуемост. Непостоянен. Склонен да прави прибързани заключения, без значение дали са верни или не. Шекспир би го описал само в една строфа.

— Само с една дума — поправих я. — Обаче аз никога не я произнасям пред жена. — Вдигнах чашата си към нея. — Слушай, Аби, не знам защо, но ушите ми горят.

— Пий до дъно — каза тя. — Оттук нататък няма да е по-лесно.

— И въпреки тази информация ти ми предложи да работя…

Сипах си още един пръст, погледнах чашата и я напълних до ръба. Отгоре се образува гердан от мехурчета, които като намигване се пукаха и изчезваха в гладката повърхност на спирта. Протегнах ръка с бутилката към Аби, но тя закри чашата си с длан.

— В Москва Наталия каза, че според нея гнилото е проникнало доста дълбоко, а вероятно и доста нашироко. Трябваше да съм сигурна, че разследващият няма да се окаже замесен. Като неин съпруг ти беше подходящ. Беше единственият човек от милицията, на когото можех да се опра. Нямаше как да те купят, а можеше да се очаква, че скоро ще разровиш прахоляка.

— И още щом започне да се вдига пушилката и ти видиш накъде я отнася вятърът, пристигат истинските следователи. Двамата с Дронски вече сте били сформирали екипа.

Тя кимна.

— Работих с него по един случай в Москва и се разбирахме чудесно.

— Значи всички са знаели. Наталия, Дронски, твоите шефове, всички са знаели защо ми се предлага тази работа.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Да, обсъждахме въпроса.

— Щеше да ми е много забавно да присъствам — намръщих се аз.

Тя подмина забележката ми без коментар.

— За тяхно огромно успокоение ти я отказа.

Спомних си за радостта на Баданова от това, че бях казал не. Само че тя я представи като изненада и възхищение от това, че съм се осмелил да се възпротивя на мъжа й.

— Направил съм точно това, което са искали от мен.

Аби сви рамене.

— След няколко часа тази мисия вече не беше актуална. Наталия и Джоун бяха изчезнали.

— И ти не счете за необходимо да ме запознаеш с обстоятелствата, когато пристигна в Мурманск.

— Спомних си за резултата от нашата справка. За вироглавия съпруг…

Прекъснах я, клатейки глава:

— Не вироглав. Това е доста ласкава самооценка, забрави ли?

— Добре де — тя отпи от водката. — Нищо не пречи да ти кажа всичко. Ако следвах само собственото си желание, и сега нямаше да ти разказвам тези неща. На този етап не виждам смисъл да ги знаеш.

— Но Дронски настоя.

— Точно така. Слушай, дължа ти благодарност за много неща.

— Забрави ги.

— Не желая да се караме. Забрави ли, че аз те привлякох в разследването?

— Само защото Дронски е настоял, нали?

— Все пак аз те привлякох.

— Привлече ме наполовина. Разцепи ме на половинки.

Замълча. Мисля, че в очите й имаше истинска болка.

— Залогът беше огромен, Константин. От Вашингтон настояваха първо да установим конкретно пред кой руснак сме застанали, преди да го настъпим по мазола. Дори имаха опасения, че всичко се ръководи от Москва, от някой от кандидатите за президент.

— Значи, слава богу, че се оказа доходна мръсотийка в някаква си глуха провинция.

Пресуших чашата си.

— Уверявам те — каза тя, — че Баданова ще бъде изправена пред съд в Москва. Това е обещание директно от прокуратурата. Тя няма да се разхожда на свобода.

— Първо трябва да я намерите. И да я екстрадирате. Колко държави в света имат договор за екстрадиция с нас? Не ги обвинявам, ние сме държава от парии. Нестандартна държава. Но трябва да приемеш фактите, агент Кънингам. Няма да върнете Баданова в Москва за съдебен процес. Заедно или поотделно, ние изпортихме случая.

Обърнах се настрани. Нямаше смисъл. Съзнавах, че просто искам да я жегна. С бутилката и чашата в едната си ръка аз отворих вратата. Казах, без да я поглеждам:

— Сбогом. Желая ти скорошно оздравяване.

През следващия час, докато бродех по пустите нощни улици, ме глождеха съмнения, че няма да издържа още много.