Гадателката

44.

Аби замина за Манастира заедно с Пински. Не си тръгнах веднага от апартамента на Джей, защото исках да се обадя на госпожа Баданова, преди да прочете новината във вестниците или да я чуе от късните сутрешни новини по телевизията. Седнах сред разхвърляните и оплискани е кръв порнографски книги и набрах номера на телефона й. Не беше лесно да й кажа какво се бе случило.

Чух дълбоката й въздишка в слушалката.

— Боже мой, горката Джей. Взлом ли е било, грабеж? От онези случаи, за които често чуваме, когато нещата се объркват и завършват трагично?

Не. Няма никакви следи от взлом.

Тя се замисли.

— Нима искате да кажете, че го е направил човек, когото самата тя е пуснала в апартамента? Може би даже неин познат?

— Не знаем на този етап. Но не е бил случаен маниак. Нито пък взлом с непредвиден изход.

Последва продължително мълчание.

— Значи според вас Джей е била нарочена от някого. Това ли имате предвид?

— Да. Сигурен съм.

— Константин… Ама че гнусна работа е политиката в Русия!

— Какво искахте да кажете?

— Почти съм убедена, че това има връзка с работата, която тя вършеше за мен — отговори мрачно Баданова.

— А каква работа вършеше тя, която не е вършела предишната седмица?

Последва продължителна пауза.

— Официалното обявяване на кандидатурите ни изненада и двете. Разбрах, че Рой Ролкин е много по-силен противник от гангстера Фортунин. Затова помолих Джей да използва всичките си връзки и да събере възможно най-пълна информация за Рой Ролкин.

— И с каква цел беше това? Да го шантажирате ли искахте?

— Да го шантажирам ли? Не… — Изведнъж гласът й стана строг.

— Но бях решила, признавам си, Константин, да публикувам цялата информация, която тя успее да изрови. Всичко, което би могло да накара Ролкин да се оттегли. Дали е открила нещо, което според Ролкин е опасно за него?

Изсумтях в израз на съмнението си, че Рой стои зад убийството на Джей. Баданова не го познаваше толкова добре, колкото аз. Безспорно в неговото минало имаше безброй нелицеприятни, дори буквално престъпни деяния. Но реакцията на Рой би била по-скоро да блъфира със закани и да замаже въпроса. Този похват неведнъж му е вършил добра работа.

— Значи смятате, че предположението ми е далече от истината? — каза Баданова, тълкувайки по този начин мълчанието ми. — Решението е във вашата компетенция. Вие водите разследването.

Аби ме чакаше в консулството почти до входа на фоайето. Разказах й за телефонния разговор с Баданова.

— Значи тя смята, че може да го е направил някой от лагера на Рой Ролкин? — каза, докато вървяхме през фоайето. — Той ти е приятел. Какво е твоето мнение?

В мен се пробуди нелогично чувство за лоялност, затова отговорих:

— В отношенията с Рой не е лесно да теглиш една черта и да си сигурен, че няма да я прекрачи. Но бих казал, че не вярвам да изпрати с такава поръчка някакъв си маниак срещу жена. Не и Рой.

— Не особено твърда подкрепа за един стар приятел.

— Казах не… Рой не би направил такова нещо.

— Но казваш и че не си абсолютно сигурен — вметна тя, докато вървяхме към вратата на подземието.

Няколко служителки от персонала на консулството се спряха от любопитство, виждайки, че отварям тежката ненадписана врата под стълбището. Едва ли някоя от тях имаше макар и малка представа какво е ставало долу, в мазето.

Изчаках Аби да мине пред мен. Тя потръпна от лъхналата я остра миризма на карбол. Надолу по площадките на стълбището нямаше от новите американски радиатори.

Стъпките ни отекваха по каменните стъпала. Долу ни чакаше Пински.

— Затворил съм го в първа килия, инспекторе — каза той. — Но не е арестуван официално. Да го качим ли горе?

— Трезвен ли е? — попита Аби.

— Достатъчно. Ще му трябва цяла седмица да се оправи напълно.

— Нека да поговорим с него първо тук — реших аз. — Това ще го ориентира в какво положение се е оказал.

Пински ни съпроводи по каменния коридор до първа килия. Вратата беше отворена и от нея се носеше смрад на нечистоплътен човек. Неволно се сетих за онези изкъпали и официално облечени чиновнички на горния етаж.

Фьодор Чаплин се оказа дребен човечец със съдрана сива шуба и ушанка от заешка кожа. Лежеше безпомощно на дървения нар, стиснал в едната си длан чаша чай. Червените му очи примигаха, когато видя Аби. Усетих го как се мъчи да повярва, че тази висока тъмнокожа жена с делови костюм не се намира на нюйоркската стокова борса, а в това мрачно мазе. Много внимателно постави чашата с чай на пода и понечи да се изправи, но залитна и провлече крака, за да запази равновесие. Аби погледна със съмнение фигурата му, провиснала като марионетка на отпуснати конци.

— Не съм убедена, че е в състояние да зацепи за какво става въпрос — каза ми тя на английски.

Той обаче долови съмнението в гласа й.

— Не съм пиян. Вече не съм… Изобщо не съм пиян. Това ви го гарантирам. Накарайте ме да вървя по права линия.

— Няма нужда — казах аз.

— Тогава накарайте ме да броя. С редни числа, ако повече ще ви хареса. Първи Ной, Второ пришествие, Трети райх, Четвърта република, Пета поправка, Шести партиен конгрес…

— Седмото небе — прекъснах го аз. Обърнах се към Пински: — Да говорим по същество.

— Това са двама старши инспектори, които разследват случая, Фьодор — каза Пински. — Опитай се да разбереш трезво въпросите им. А си заспал, а те събуждам с ритник по задника. Можеш да седнеш, но гледай да седиш изправен. Недей да полягаш на кревата.

Фьодор седна, а Пински донесе стол за Аби.

— Като начало, Фьодор — започнах аз, — кажи ни с какво си изкарваш прехраната.

— Карам автобус — отговори той.

Чух как Аби изпъшка тревожно.

— Но невинаги съм в такова състояние, госпожо — добави той настойчиво. — Това е абсолютно изключение. Вчера ми беше почивният ден. А днес застъпвам на смяна чак на обед.

— Достатъчно бистра ли ви е главата, за да ни кажете какво сте видели снощи? — попита го Аби.

— Като планинска вода. И искам да се извиня пред вас, двамата старши следователи и лейтенант Пински, за неясния и заобиколен начин, по който разказвах версията си. По времето на някогашния Съветски съюз бях асистент по основи на политикономията, така че знам нещичко за конкретността на израза, когато става въпрос за факти. На първо място, нямам намерение да крия факта, че същата вечер имах сериозен контакт с бутилката с бистра течност…

— Употребили сте алкохол.

— Да.

— Къде?

— В стола на автогарата. С компания от няколко приятели. Беше късно, може би след полунощ, когато си тръгнах. Пътят ми минава по улица „Тургенев“. Някъде по средата на тази улица ме налегна необяснима и непреодолима умора.

— И какво направихте?

— Беше сурова нощ. Духаше силен вятър откъм реката. Пак заваля сняг. Реших да се подслоня в някой от недовършените блокове наоколо. Чиста случайност е, че носех парче салам и половинлитрова бутилка „Кубан“, така че не съзирах никаква опасност за себе си.

— Опасност от изтрезняване ли? — обади се Пински от вратата.

Фьодор вдигна високо пръст.

— Това вече е обидно, лейтенанте — отвърна той. — Във всеки случай аз се устроих удобно като опитен войник и въпреки студа съм заспал дълбоко.

— Но нещо ви е събудило — каза Аби.

— Беше кола. Спря на улицата точно под мен.

— На „Тургенев“ ли.

— Не. Бях си избрал по-затънтено местенце. Всъщност оттам имах поглед само към алеята покрай страната на блока, не се виждаше улицата.

— Каква беше колата?

— Черна.

— Но каква марка?

— Американска. Първото, за което се сетих, беше мерцедес.

— Мерцедес не е американска кола — обади се Пински зад мен. — Съсредоточи се, чичко, или ще си заслужиш боя.

— Колата беше черна. Мъжът, който слезе от нея, беше добре облечен. Без шапка. Доста висок ми се стори. Насочи едно от онези дребнички устройства, които заключват вратите, и изчезна в един от отворите на сградата под мен, но не мога да кажа със сигурност в кой.

— Колко беше часът?

Фьодор сбърчи чело и подръпна с пръсти долната си устна.

— Трябва да си призная — каза той, — че лично аз нямам кристално ясни спомени за обстоятелствата.

Аби ме погледна вбесена и избухна:

— Джей не е била единственият обитател там, нали? Онзи може просто да се е прибирал. Нищо повече от това.

— В такъв случай защо излезе след половин час? — попита Фьодор с неочакван блясък в очите.

Аби отново седна и го изгледа гневно.

— А за това кристално сигурен ли сте?

— Спомените са като слънцето, както обичаме да казваме в Русия. От време на време пробиват през облаците.

— Видяхте ли го още веднъж?

— Съвсем бегло този път, инспекторе. Тичаше с всичка сила. Качи се в колата и затръшва вратата. Запали мотора и гумите изсвириха. Недопустимо отношение към разкошен американски мерцедес, казах си.

Малко по-късно вече бяхме извън килията.

— Какво ти е мнението? — попита Аби. — Изглежда, единственото нещо, което си спомня кристално ясно, е, че колата е била американски мерцедес.

Пински подаде глава иззад вратата на килията. Посочи с палец през рамото си.

— Появи се още един слънчев лъч — каза той. — Съвсем истински, ако Фьодор не си го измисля.

Върнахме се в килията. Фьодор скочи на крака и бързо седна отново.

— Кажи на следователите това, което току-що спомена пред мен — нареди му Пински.

— Става въпрос за отношението между дължината на кръга към неговия диаметър. Изразено като пи, или 3,14159.

— Струва ми се, че този вече не е в реалния свят — каза Аби.

— Номерът на колата — намеси се Пински. — Видял е регистрационния номер на колата.

— Видях част от номера й, ваша светлост — обърна се разпалено Фьодор към Аби. — Първите цифри бяха 3141, което на мига подсеща за началото но числото пи. Другите две цифри, признавам, не си ги спомням.

Седяхме в бялата болнична стая в „Лермонтов“: Дронски, Аби и аз. Пински беше задействал изготвянето на списък с всички коли, в чиито номера фигурираше 3141. Същевременно се опитваше да установи някакъв порядък в хаоса от строителни фирми, работещи в блока на Джей. Изглежда, нямаше съмнение, че човекът, с когото се разминах на стълбището, не е бил техник по телевизионните антени; фактически почти нямаше съмнение, че той е бил убиецът на Джей.

— Има още нещо — каза Дронски. — И то е най-важно за нас.

Вече бях станал и се канех да си тръгна.

— И какво е това нещо? — попита Аби с недоволно изражение.

— Никой от нас ли не се пита какво е значението на куклата? — попита Дронски с повдигнати към Аби вежди. Съвсем като Гручо Маркс. Лицето й почти не трепна. — Той ни заявява по най-ясния начин, че ако продължаваме да вървим по петите му, Аби ще е следващата му жертва.

— Не очаквайте да бъде — каза Аби.

Спомних си за тайнствения Скорпион — хитър, страстен, измамен.

— Сега живееш сама в апартамента на шефа, нали? — попита я Дронски.

— Изнесох се оттам вчера, по твое предложение — казах аз.

— В такъв случай… — Дронски намести удобно наранения си крак. — Ще си върна думите. Предлагам веднага да се пренесеш обратно, шефе. Мисля, че отсега нататък трябва да си сянка на Аби.

Погледнах я. Тя сви устни и леко повдигна рамена.

Кабинетът на кмета Осопов се помещаваше в ъглова стая в комплекса на Градския съвет и категорично не притежаваше великолепието на губернаторския мезонет на последния етаж, илюстрирайки разликата във властта и влиянието, които имат областният губернатор и кметът на града.

Човек с твърде малки зъби за едрото му лице, Осопов седеше отпуснато зад бюро, отрупано с папки и книжа. На масичка от дясната му страна имаше компютър, чийто монитор светеше с празен екран. От Наталия бях чувал, че дебелакът обича да създава впечатление, че е на „ти“ с модерната техника. Срещата с нас му беше първата за сутринта, толкова рано, че вероятно не бе имал време да гаврътне едно за отскок и нервно почукваше с пръсти. Вдясно от него седеше полковник Соня Фетисова. С мъничките си очи, червендалесто подпухнало лице, цивилно черно сако и панталон, тя би се класирала безапелационно още на първото пресяване за ролята на шефа на „СМЕРШ“ във филм за Джеймс Бонд. Като административен началник на наказателните колонии за малолетни в Кола тя отговаряше за бита на десетки хиляди деца и неведнъж се беше сблъсквала със западни журналисти и организации за закрила на децата. Докато затварях вратата, видях как Фетисова заобикаля бюрото и с тромаво Поклащане се насочва към мен.

— Константин — посрещна ме тя. — Красив като винаги. Толкова отдавна не сме се виждали. Трябва някой път да изпием заедно по чашка-две хубава водка.

Осопов постави едрите си длани върху папката пред него.

— Прегледах вашия предварителен доклад — каза той. — Смея да твърдя, че съдържанието му сериозно уличава Джоун Фаулър и доктор Вадим.

— Може би. Но може и да не е така — отвърна Аби. — Според мен би трябвало повече да ни интересува защо доктор Вадим и Джоун Фаулър са счели за необходимо да извеждат деца от територията на Русия и да ги изпращат на Запад.

— За каква бройка става въпрос?

— Нямаме представа. Извежданията през границата може да са били само едно или две, но може и да са много повече. Знаем, че са ползвали услугите на група бивши войници…

— Бандити — процеди Фетисова.

Аби сви рамене едва забележимо.

— Не ги знаем кои са. Да кажем, че са група бивши войници, от които са получавали децата.

— Нима твърдите, че са ги купували? — попита Фетисова с престорено съмнение. — Че са замесени в търговия с деца?

— Написала съм го в доклада си, полковник — отвърна студено Аби.

— Да, разбира се. Но продължавам да го намирам за шокиращо, въпреки че още не сме установили крайната им цел. От филантропия ли са го правели или за печалба? Може би никога няма да узнаем, освен ако ти, Константин, не си бил запознат с какво се занимава жена ти.

На мига осъзнах защо Наталия не ми беше казала нищо. Не е било само за да не ме забърква. Както винаги, тя бе предвидила вероятностите и последствията от това, което прави. Била е наясно какви опасности крие. И предварително бе преценила, че ако мога да бъда полезен с нещо в случай на криза, трябва да съм абсолютно необвързан и чист.

— Знаеше ли, инспекторе?

— Ако имах някаква представа — отвърнах и в мен се надигна гняв, — Наталия нямаше да умре от задушаване в мазето на „Лермонтов“. Този отговор достатъчен ли е, полковник? Защото, ако не е…

— Константин… Костя — тя вдигна двете си ръце нагоре. — Приятели сме отдавна. Не бива да се караме. Зададох въпроса по задължение. Ти като милиционер знаеш това. Приемам отговора ти. Не си знаел нищо. — Устните й се разтегнаха лекичко в иронична усмивка.

В кабинета настъпи тишина. Дори Осопов сведе поглед и старателно започна да почесва разтворената си длан.

— Кой е източникът в такъв случай на информацията за дейността на жена ви? — попита той със снишен глас.

— Специален агент Кънингам вече ме уведоми, че източникът е някой си Лука Руп, господин Осопов — каза Фетисова. — Проучих го. Работник е, въпреки че преди време е бил учител според досието му. Имал е провинения, но нищо сериозно. Впечатлението ми е, че малко му хлопа дъската.

Осопов си погледна часовника.

— Добре тогава. Да обобщим това, с което разполагаме. — Наклони се към Аби. — Вие ни уведомявате, госпожице Кънингам, че според вас тези деца, ако действително ги е имало, са били вероятно откарани до норвежката граница. И в потвърждение на това, че тези неща са се случили, разполагаме само с казаното от един смахнат. — Направи кратка пауза. — Явно е забъркана някаква банда от мъже. Възможно е да са бивши войници. Но знае ли някой къде можем да ги открием? Или поне да докаже, че са някаква реалност, както и децата? Да говорим сериозно, какво може да направи градската управа? Да изпрати хора, които да патрулират около езерата и блатата и да търсят скитащи деца? Аз не мисля така, а вие?

— Настояваме за възможно най-щателна проверка на броя На децата в поправителните колонии — каза твърдо Аби. — Най-щателна и независима. Убедена съм, че тези деца са измъкнати от системата на наказателните лагери. И съм сигурна, че някой в тази система ги отписва като избягали, без това да е вярно.

Фетисова стана на крака.

— Достатъчно — каза тя грубо. — Това са чисто и просто обидни спекулации. Разговарях с всички коменданти. Те съответно са направили проверка при всички офицери на тяхно подчинение. Повтарям. Няма регистрирани избягали деца от поправителните лагери в Колска област. Това е факт, госпожице Кънингам.

Осопов намръщи дебелите си устни и разтвори длани:

— А аз смятам, че този факт е по-солиден от митовете за скитащи деца.