Гадателката

36.

Започнеше ли да се топи ледът, Града на порока заприличваше на останки след корабокрушение на голям пътнически лайнер. Поне аз го виждах така. Оределите лампи, захранвани от тук-там работещи генератори, осветяваха гъмжилото от отпадъци във водата. Упоритият вятър разнасяше празни кашони и разбити дървени рафтове, пластмасови бутилки и големи количества неподлежащ на описание плаващ боклук край брега. Повечето от палатките, бараките и сергиите се събираха и откарваха на стръмния бряг с грохнали приклювкащи камиони или конска тяга. Товарят ги, за да ги откарат в южна посока за летен стан край едно от малките градчета край реката под Мурманск. В езерото оставаха само постоянните конструкции и полюшващите се на вълните между тях боклуци — дансинги, черквите-бардаци с техните издути като луковици кубета, част от издигнатите над нивото на водата пътеки, всичко, което е стъпило на здрави дървени стълбове или закотвени понтони — в очакване ледът и клиентите да се върнат през октомври.

Осемнадесето районно управление на милицията бе разглобено заедно с останалата част от градчето. Неговите служители, които сега патрулираха с гумени лодки, задвижвани от извънбордов мотор, надзираваха широкомащабното разглобяване. На километър-два по пътя за летището езерата в подножието на всяко от ниските хълмчета стават неизброими. Тук-там се мяркаха няколко светлинки около веригата от електрически подстанции и домовете на самотните им пазачи, но те бързо се скриваха зад вълнистите хълмове. От време на време проблясъци в северното небе озаряваха целия пейзаж и правеха невидими греещите на километър и повече пред мен снопчета светлини от сградите в долината, към която пътувах.

Преди двадесет и пет години децата като Рой Ролкин и мен наричаха тази сграда Адмиралтейството. По онова време всички упорито търсехме начин да се отървем от номенклатурни словосъчетания като названието „Съветски флот, сграда 6“.

Всъщност, както я бе описал един английски журналист, тя представляваше добре проектирано здание от камък и дърво с наблюдателна кула, разширяваща се в горния край, и цялостен силует, който малко напомня за старата главна квартира на Кралския флот в Гринич, Англия.

Със западането на руския морски флот като институция в годините на Елцин адмиралите изоставиха тази сграда и тя вече не изпълняваше никаква функция. Беше продадена на безценица на частен купувач, който я бе предоставил на госпожа Баданова за щаб на предизборната й кампания срещу символичен наем, както самата тя ми обясни по телефона. Намираше се достатъчно близко до центъра на града и същевременно достатъчно далече от силовите отряди на кандидата „Х“.

Когато пристигнах там онази нощ, тя бе излязла на площадката пред официалния вход и ме посрещна с разтворени обятия. Прегърна ме. И двамата, сигурен съм, изпитвахме еднакви чувства заради приликите в сполетелите ни нещастия — съпругът й бе загинал в злополука с хеликоптер, ако това изобщо беше злополука, а Наталия бе умряла в плен на психопат.

— Двамата с вас имаме дълг към живота — каза тя. — Дълг да живеем с отворени очи за това, което ни се случи. Ние сме много различни един от друг, Константин, но чувствам, че между нас има и някои важни допирателни. Не само защото умеем всеки по своему да се борим и оцеляваме. Мисля, че двамата имаме какво да дадем, Константин.

Не й казах, че през последната седмица се мъчех да се удавя с алкохол в една преобърната платноходка. Не й казах, че само благодарение на упоритостта на Дронски и Аби Кънингам тази вечер имах възможност да бъда при нея. Но думите й отекнаха в мен като камбана — басова и мощна. Длъжен бях да надмогна пораженството. Длъжен бях да намеря убиеца. Да отмъстя за смъртта на Наталия.

Бяхме се спрели пред един от високите прозорци на кулата, които се отваряха с повдигане нагоре, и гледахме града.

— Искам да се борим заедно — каза Баданова. — Убедена съм, че и двамата сме готови да воюваме за една по-стара и по-благородна Русия от този убийствен сурогат, който имаме от век насам. И двамата вярваме, че нашата Русия може да бъде възкресена.

Имах чувството, че изрича моите мисли. Аз също вярвам в нещо типично руско. По времето на комунизма ме учеха на атеизъм, но аз винаги съм бил убеден, че има някаква невидима връзка между хората и събитията, връзка с дълбоки корени в миналото и, да, влияеща на бъдещето. Не веднъж или два пъти съм си мислил, че само чудновати личности като старицата от Града на порока са способни да ни разтълкуват тези странни връзки. Не знам на какво се дължи това. Но знам, че нещо в мен ме подтикваше с непреодолима сила да вярвам, че само през разбирането на тези неосезаеми връзки между миналото и бъдещето на Русия може да се погледне с известна симпатия към нейното настояще.

Баданова запали черна руска цигара и острият тютюнев дим, разнесен от лек полъх на вятъра, залютя в носа ми.

— Ние сме естествени съюзници, Константин. Сигурна съм, че споделяте моите разбирания.

Не съм свикнал на подобна прямота. Първата ми съпруга казваше, че в характера на човека Вадим има някои черти, които са повече английски, отколкото руски. Само че тя изобщо не гледаше с благоговение на личността Вадим.

Баданова се обърна с лице към мен.

— Константин, искам да бъдете с нас, когато поемем по трънливия път.

— Трънлив път?

— Утре вечер са номинациите. Нощта, в която кандидатите в тези избори ще се представят официално. Началото на нашия трънлив път.

— Тази оценка е малко пресилена — казах аз. — Още щом хората в Мурманск научат, че вашият опонент е излежаващ присъда опасен престъпник, десетки хиляди от тях веднага ще минат на ваша страна.

— Не бъдете толкова сигурен, Константин. Елате с мен. — Не спираше да говори, докато вървяхме към вътрешността на сградата, минавайки през окичено с пана фоайе, за да влезем в основния салон. Той беше просторно квадратно помещение с нисък таван. Огромна релефна карта изобразяваше крайбрежието на моретата и океаните по три четвърти от обиколката на земното кълбо от Мурманск до Владивосток. Вероятно в този салон някогашните съветски адмирали се бяха забавлявали с техните военни игри. Кръгла маса с поне дузина столове около нея заемаше единия ъгъл. В отсрещния край имаше няколко фотьойла, наредени в полукръг пред камина.

— В нощта след изборите тук ще направим заключителния официален прием, Константин. — След малко добави, сякаш говореше на призрак: — Пусни записа с Фортунин, ако обичаш, Джей.

От едно кресло с висока облегалка стана момиче. Беше около двадесет и пет годишно, облечено с черни дънки и пуловер. Не каза нищо, само поздрави с широка усмивка. Тръгна към телевизора в ъгъла, полюшвайки русата си коса. Спомних си, че това бе съветничката, която бях сметнал за американка във виенската сладкарница в деня, когато Паско ме освободи от ареста.

— Константин… не познаваш Джей, разбира се. Тя беше съветничка на мъжа ми по медийната политика. Джей Делерман… Константин Вадим.

Момичето бавно се върна при нас.

— Джей е американка. Майка й е родена в Русия. Получила е образованието и възпитанието си в обкръжението на служители в главната квартира на Обединените нации. Като че ли няма западен език, който да не владее.

Джей подаде ръка, гледайки със зелените си очи право в моите.

— Приятно ми е — каза тя. Очевидно беше, че не смята за нужно да многословничи. Останах с впечатлението, че тя е най-странната и сдържана жена, с която съм се запознавал.

— А сега да видим Валентин Фортунин — каза Баданова, доволна, стори ми се, от впечатлението, което направи нейната съветничка. Джей се обърна и коленичи пред етажерката до телевизора.

На плоския екран се появи забързана поредица от образи и се забави, когато започна нещо, което приличаше на новинарска емисия, вероятно „Колска хроника“. Ескортиран от четирима униформени милиционери мъж се изкачваше по стъпалата пред „Лермонтов“. Беше широкоплещест, остриган, с тъмни очила и наметнат на раменете черен балтон.

— Това е Валентин Фортунин — каза Баданова. — Пуснат от затвора по семейни причини.

Коментаторът започна разказа си, а Баданова, Джей и аз гледахме как Фортунин върви по познатите ми коридори на „Лермонтов“ и завива наляво към отделението за сърдечни заболявания: „Тази вечер Валентин Фортунин, човекът, който в неделя най-вероятно ще обяви кандидатурата си за губернатор на града, бе пуснат в отпуск, за да види майка си Олга, която се бори със смъртта.“

Валентин Фортунин се скри в една от стаите за интензивна терапия, а коментаторът продължи: „Арестуван по време на мандата на губернатора Антон Баданов, Валентин Фортунин бе обвинен и осъден на десет години затвор като ръководител на групировка от полярните градове, състояща се от наемни убийци, действали в Москва и Петербург. Ако в неделя вечерта той успее да представи подписите на десет градски съветници, най-вероятно ще получим решението на загадката около самоличността на тайнствения кандидат «Х», който без съмнение не жали пари за предизборната си агитация.“

Камерата, чийто обектив бе фокусиран върху олющената кремава врата, показа Фортунин в едър план, когато той се появи в рамката й. Тънката горна и по-издадената долна устна издаваха сприхавост. Все пак на въпросите за здравето на майка му той отвърна, едва сдържайки чувствата си. „Тя е почти в безсъзнание — отговори и очите му се навлажниха. — Бори се със смъртта. Можем само да се молим на бога.“

Тръгна напред с ескорта си от милиционери, но бавно, така че камерата да може да го следва. В отговор на всеки въпрос, касаещ кандидатурите, той издаваше напред долната си устна и казваше само: „Ще поживеем, ще видим, нали?“

— Безплатна реклама, която би струвала сто хиляди долара — каза Джей, изключвайки телевизора ядно. — Не бих се учудила, ако старицата се радва на отлично здраве.

— Това, което ми харесва у Джей — каза госпожа Баданова с усмивка, — е, че тя никога не проявява дори и фалшиво снизхождение към съперника. А сега си свободна, скъпа — добави тя, вече към американката. — Виждам, че не можеш да откъснеш поглед от него, но следващият кратък разговор между мен и Константин трябва да се проведе на четири очи.

Джей хвърли бърз поглед към мен, а аз станах, докато тя излизаше от стаята, без да бърза, дори тържествено. Госпожа Баданова отново се усмихна.

— Искам да ви помоля за нещо — каза тя.

Събра пухкавите си длани като за молитва и за момент се вгледа в пръстените си. Мина ми през ума колко би се зарадвал Лени в моргата на „Лермонтов“, ако се докопа до тях, но веднага се овладях… Що за мисли ме спохождаха, дявол да го вземе?

— Може на вас самият да не ви е направило впечатление, Константин — каза тя бавно, — но заради всичко, което се случи, изчезването на Наталия, арестуването ви, това, че успяхте да я намерите… Заради всички тези неща си спечелихте доста голяма и положителна популярност чрез пресата и телевизията. Известно ли ви е?

— И е станало, докато аз бях на езерото и опитвах да се напия до смърт?

Тя кимна утвърдително. Когато го направи, забелязах, че гънките на гушата й се издуха и сляха в една.

— Арестуван несправедливо, обвинен злонамерено, реабилитиран в резултат на една трагедия… През последните седмици вие станахте твърде героична фигура.

Седнах удивен. Със зяпнала уста, бих казал.

— Изобщо ли не знаехте за това — попита тя с усмивка.

— Вярно ли е всичко това наистина?

— Може би малко преувеличено, склонна съм да го правя. Но в основни линии е вярно.

— И какво искате от измъчения герой на Мурманск?

— Струва ми се, че ще се впуснем в една от най-мръсните предизборни кампании в твърде късата история на руската демокрация.

— Още от пръв поглед Валентин Фортунин ме кара да си мисля, че сигурно сте права.

— Ще ви помоля да приемете не само заради мен, но и заради честността на самите избори място в изборната тричленка.

— Това какво означава точно?

— Комисия от трима души трябва да наблюдава предстоящите избори. Един се назначава от Москва, а двамата водещи кандидати назначават по още един. Това означава един от страна на кандидата „Х“ и един от моя страна. Основната работа на тройката е да придаде демократично лустро на събитията. Но имат властта чрез мажоритарен вот да узаконят или да анулират изборите.

— Това е чест, която…

— … която може и да не е съвсем желана. Разбирам го, Константин. Знам, че сте затънали в разследване, което е жизненоважно за вас. Но имам нужда от вас. Мисля, че Мурманск и цялата Кола имат нужда от вас.

— Мога ли да размисля?

— Немного дълго.

— Позволете ми да се разходя навън. Петнадесет минути.

Хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и я целуна с обилно начервените си устни.

— Възлагам ви голяма тежест, Константин. Повярвайте, не бих го направила, ако не беше от решаваща необходимост.

Минах покрай мълчаливия охранител и излязох в градината. Светещият Мурманск беше от дясната ми страна и в далечината видях ярките прожектори на стадиона.

Облегнах се на една каменна балюстрада и се опитах да обмисля предложението. Политическите ми възгледи се доближаваха до тези на госпожа Баданова, но не съм от породата на политиците. И въпреки това знаех, че ще приема. Предполагам, че в крайна сметка хората са това, което ме увлича, а не идеологиите.

Полъх от цигарен дим ме накара да разтворя ноздри и да се обърна. Джей Делерман тъкмо облягаше гръб на балюстрадата. Беше облякла черно манто, за да се защити от хапливия пролетен вятър.

— Пушите ли такива? — Протегна ръка с кутия „Червен лъв“ между пръстите.

— Вече се отказах да ги отказвам — отговорих. Приближих се до нея, а тя отвори капака на кутията с палец и ми я подаде. Извършихме тази дребна церемония мълчаливо.

— Да не би да прекъснах борбата ви с ангела на вашата съвест? — попита тя. — Или с някой съвсем различен ангел?

Отново извърнах поглед към светлините на Мурманск.

— Мислех си колко много работа трябва да се свърши в този град, за да се постигне едно що-годе поносимо ниво на корупцията като в Бостън, Глазгоу или Ница.

Тя дръпна дълбоко от цигарата си и изпусна дима на колелца, които се понесоха над затрупаната със сняг полянка.

— Харесва ми този град — каза. — Пограничен град. Подсеща ме за Клондайк през хиляда осемстотин и деветдесетте години. Оживен, кипи от живот. Кока-Кола е чудесно попадение като прозвище на този регион.

— От колко време сте тук?

— Шест месеца. Може би малко повече. Дойдох от Петербург с назначение в тукашното американско консулство.

— Работили сте в стария женски манастир?

— В Петербург бях помощничка на Джоун Фаулър. Когато я преместиха тук, тя ме помоли да дойда с нея.

— Значи сте я познавали доста добре?

— Разбира се.

— Срещали ли сте се с Наталия, моята съпруга?

— Не. Никога.

— Що за жена беше Джоун Фаулър?

— Справяше се с работата си добре. Харесваше мъжете, но допускам, че не е невъзможно да си е падала и по жени. Това има ли някакво значение?

— В известен смисъл. Но засега не мога да определя точно в какъв — отвърнах аз. — Какво ви накара да потърсите промяна и да напуснете службата си?

— Двамата с консула никога не сме се срещали на четири очи.

— С Майлс Бриджър?

— Познавате ли го? — попита тя.

— Виждали сме се няколко пъти. Какво се случи?

— Той си пада по младите момичета.

— Така е с повечето мъже.

Тя се усмихна и хвърли цигарата си във водата.

— Бях срещала губернатора Баданов няколко пъти на търговско-рекламни приеми. Вече ми беше намеквал, че има подходяща работа за мен в Градския съвет. Така че, когато Бриджър започна да става прекалено досаден, приех предложението.

— А сега Баданова ви предложи да останете.

— Харесва ми това, което прави госпожа Баданова, Константин. Харесва ми начинът, по който го прави. Ако не спечели изборите, градът ще бъде погълнат в черна дупка.

— Руснаците са свикнали да се борят с живота по своему — казах аз. — Да оцеляват. Дори следващият губернатор да е Валентин Фортунин, мисля, че след пет години пак ще има Мурманск.

— А децата?

Обърнах се към нея.

— Децата ли?

— Не са ли те вашата голяма болка? Уличните деца, които щъкат като мишки из града. Какво ще направи Валентин Фортунин за тях?

— Абсолютно нищо. Въпреки голямото биене в гърдите, никой досега не е направил нищо. В края на миналия век госпожа Елцина обяви, че ще оглави президентска комисия за благоденствието на децата.

— И какво стана?

— След като старият авторитарист спечели изборите, повече никога не се спомена за това.

— Те са на централно място в програмата на госпожа Баданова, Константин. Подобряването на условията в детските наказателни лагери също. Именно заради това не можете да стоите настрана. Ваш морален дълг е да се съгласите. Вие имате своето място в преследването на тази цел. Госпожа Баданова има сериозни намерения в тази посока, Константин.

— Има сериозни намерения, но може ли да ги осъществи?

— Чуйте ме. Познавате госпожа Баданова. Знаете, че на нея можете да имате доверие. Валентин Фортунин има силно влияние сред ракетирите. Изборна комисия може да се състави за пет минути. На нея й е необходим човек в тази комисия, който не може да бъде купен. Без него тя е обречена.

Отделих още две секунди за размисъл. В Русия по-важното е да имаш на своя страна силата, а не правосъдието. Търговията с деца не напускаше съзнанието ми.

— Ще отида и ще съобщя на госпожа Баданова, че вече разполага с член на изборната комисия — казах аз. — Ще си призная, че вие ме навихте.

— Е, това ми е работата в края на краищата — каза Джей Делерман и повдигна вежди.