Гадателката

56.

Утрото се задаваше над летищния комплекс и сградите се сдобиха с дълги сенки. Започваше ден, изпълнен с умопомрачение, със същата паника, каквато бях преживял единствено когато изчезна Наталия. Навсякъде ми се привиждаше Аби — ходеше, разговаряше, пушеше цигара.

След не повече от два часа двамата с Дронски пътувахме към Манастира. Претърсването на всички технологични и административни сгради на летището, както и на безлюдните, тъмни пространства между пистите не даде никакъв резултат. Докато разпитвахме хора от външната периферия на тълпата пред сцената, няколко от тях споменаха, че са забелязали потеглящ бял микробус на няколко метра зад тях. Стоял бил там не повече от десет минути. Когато виковете и аплодисментите за победата на Рой утихнали, микробуса вече го нямало.

Освен на летището бяхме започнали мащабно претърсване навсякъде. Пински бе разположил скрита пътна блокада северно и южно от хангарите на триста петдесет и първи вертолетен полк. Голям отряд претърсваше полуразрушените сгради в Северния крайбрежен комплекс. Приоритет за всички подразделения на милицията в града и околностите бе издирването на белия микробус. Във всички сутрешни новинарски емисии в Кола щяха да съобщят отличителните му белези. Рой, в качеството си на новоизбран губернатор, се съгласи да апелира за съдействие от страна на гражданите.

Двамата с Дронски изработихме следната версия: Саша, ранен в гората над летището, но далече не толкова сериозно, колкото си мислех, е повикал по телефона Лука да дойде и да го вземе с микробуса. В последния е имало недоставена партида кукли. Сам, а може би и с Лука като шофьор, Саша е издърпал Аби, докато вниманието на всички е било насочено към церемонията по обявяването на Рой за губернатор. Това, което нямаше как да предположим, беше дали похищението на Аби ще бъде използвано като средство за подсигуряване на бягството на Саша и Баданова от Мурманск. Или пък дали отвличането не е прелюдия към маниашко сексуално изстъпление, каквото видяхме в случая с Джей.

— Ти как виждаш положението, шефе? — попита Дронски, докато пътувахме към града.

— Мисля, че мъж с непревързана рана от забит нож в рамото може да отиде навсякъде. И все пак смятам че първата спирка на Саша Руп ще е в някоя болница.

— В такъв случай, кой е разпоредил на Лука какво да прави?

— Ако погледнем версията от другата й страна — отвърнах аз, — не можем да бъдем сигурни дали Лука изобщо е бил в микробуса.

Тъкмо завивахме, за да влезем през сводестия вход на Манастира, когато получихме съобщение от Пински, който беше устроил засади около хангарите. Претърсил ги бе с помощта на специално подбрана група. Не намерили нито следа от Саша, Лука или белия микробус. Но под един навес открили черния линкълн на Майлс Бриджър.

Ясно ми беше, че няма с какво да помогна на милицията в издирването. Оставих Дронски в Манастира да ръководи операцията и веднага, още на разсъмване, се отправих с колата в южна посока, покрай Града на порока, към Адмиралтейството. Решението ми беше чисто хазартно. Не се надявах да намеря Саша скрит като в бърлога. Определено не очаквах и Баданова още да е там. Но предчувствах, че ще науча нещо полезно на това място.

Но величественият някога монумент на мощния руски северен флот се оказа по-празен даже и от моите очаквания. Едва ли има по-тотално и набързо опразвани помещения от централите на неуспелите в изборите кандидати. Компютрите бяха отнесени, но недопитите чаши с кафе си стояха върху бюрата. Течението подмяташе листовки и плакати из празните стаи. Врати се затръшваха шумно, после се отваряха със скърцане и пак се удряха шумно. Всички лампи светеха. Озарен от лъч надежда, аз се втурнах като полудял през залата с географската карта и се качих на горния етаж, крещейки името на Аби.

Но от нея нямаше и следа.

Сетих се за подземните етажи. Тази сграда някога беше щаб на военния флот. Логично бе да има солидно подземие, даже и противобомбено скривалище.

Слязох тичешком до партера и се запътих към дъното му. Врата с надпис „Архив“ зееше отворена. Видях, че от нея започва тъмно стълбище надолу. Имаше много ключове за осветление и аз ги щракнах всичките. Ярка светлина изведнъж озари стълбището. Слязох надолу и установих, че подземието е на две нива. Зад двукрилата врата на архива имаше дълги празни рафтове и сиви метални шкафове с компютърни масиви. От площадката пред нея започваха широки метални стъпала към най-долния етаж на сградата, а бетонната шахта, в която се спускаха, красноречиво разкриваше какво е неговото предназначение.

Двете крила на стоманената врата бяха открехнати. Промуших се между тях и се озовах в зловещо осветена в зелено бетонна зала с луксозни дивани и масички за напитки. Стените бяха окичени със снимки на кораби и подводници от внушителния северен флот на Съветския съюз. Холът на адмиралското укритие. От него се влизаше в шест или седем самостоятелни стаи за спане, кухни и бани за най-висшите офицери… Последната стая беше огромна — тридесет на тридесет метра, с нисък таван и подредени на три етажа койки за офицери с по-нисък ранг. Койките бяха може би сто, но това, което веднага ми направи впечатление, беше фактът, че поне половината от тях очевидно бяха използвани съвсем наскоро — със смачкани възглавници и отметнати одеяла.

За първи път, откакто бях влязъл в сградата, се спрях запъхтян. Тръгнах по една от дългите пътеки между триетажните легла. Усещах топлината, която излъчваха зелените лампи на тавана. Вече се обръщах да се върна обратно към вратата, когато забелязах първия надраскан на ръка надпис с детски почерк на стената зад една от койките: „Тук спа Володя. Март 2017г.“

Започнах да се взирам за още: „Къде са ни повели? Лидия Перскова.“

Йосиф, Аня и Николай бяха оставили своите отчаяни послания, хвърлени наслука като бутилки с писма в безкрайния океан. Видях и това: „Утре е рожденият ми ден — 1 юни 2017. Алексей.“

Разбира се, че това бе мястото. Именно тук са крили децата. Докога? Докато подготвят самолет? Докато съберат необходимата бройка? Най-вероятно никога нямаше да разбера. Но именно тук са били довеждани децата от лечебния стационар в Нивка, а може би и от стационарите в много други подопечни на Фетисова лагери. И оттук са ги изпращали в обятията на чакащия ги Запад.

Върнах се в камката и потеглих. Стигнах до изтеглените от езерото останки от Града на порока, разположени в долчинка встрани от магистралата. За миг се поколебах дали да не отбия по черния път към виещия се дим от огнищата, но стиснах здраво волана в последния момент. Гадателката бе казала, че Повече няма да отида там.

Денят преваляше. Никога не бях предполагал, че едно клише може да се окаже толкова точно. Започвах да усещам, че вече не мога да търпя постоянно звънящите телефони, от които чувах само безсмислени и безнадеждни съобщения от Пински и ръководителите на други издирвателни групи, пръснати из града. Както и да понасям постоянното шетане на В. И. Ленин из стаята напред-назад, като човек, който отчаяно чака да получи някаква новина…

Когато слънцето се спусна между железобетонните сгради на хълмовете оттатък реката, седях зад бюрото на Аби и с огромни усилия държах клепачите си отворени. Дронски ми разказваше подробно за всяко от обажданията с твърдения за забелязан бял микробус — неверни, както обикновено се получава при обявено в медиите издирване. В. И. Ленин се разхождаше върху бюрото между двама ни, а аз нямах сили да го изблъскам.

— Работим с пълна сила, шефе. Може да ни потрябваш по-нататък. Легни да поспиш малко.

— Не мога да спя в такъв момент, Дронски — отвърнах и станах. — Ще изляза да изпия една бира на чист въздух. Ще се върна след петнадесет минути.

Излязох долу да подишам студен въздух. Пушех и отпивах бира направо от бутилката, облегнат на стената под арката на входа. Обикновено не пия бира. Тя влиза в употреба само в краен случай, когато ми се иска единствено да се напия, а знам, че трябва да остана трезвен…

Отвъд арката по голямата улица минаваха прибиращи се коли и автобуси. Борех се с мисълта за Аби, със спомена за онзи миг, когато я зърнах застанала в периферията на тълпата пред летището, на крачка-две зад лъскавите, окъпани от дъжда черни чадъри. Защо не се досетих за опасността в онзи момент? Защо не се сетих само част от секундата по-рано, че убиецът, когото търсим, е под някой от онези чадъри, на метър или по-малко от нея?

Надигнах бутилката да отпия и погледът ми попадна на старата ръждива лампа над мен, чиято крушка светеше жълто като кандило. Желязната й основа бе в стил отпреди сто години, с напукана тъмнозелена боя… Но имаше и още нещо. Една добре дошла малка загадка, върху която съсредоточих разпилените си мисли. Неизвестно точно кога през последните няколко години в основата на старата лампа е била пробита малка дупка с диаметър не повече от сантиметър или два. Докато се взирах в нея, ми направи впечатление, че при всяко преминаване на фарове по улицата отвътре ми намигаше бледожълто стъклено око. Това беше, разбира се, една от отдавна нефункциониращите наблюдателни камери, които Рой бе монтирал, когато командваше разположеното тук подразделение на тайната милиция.

А защо не се бях сетил за това досега? Защо никой не се сети? Защото блокът на Джей беше завършен само наполовина. Защото дори половината от прозорците не бяха поставени, та какво оставаше за наблюдателните камери. Обаче знаехме, нали, че „Кола ТВ монтажи“ са изпреварили останалите подизпълнители. Бяха си свършили работата. Само дето погрешно предположихме, че тази работа се е състояла в монтаж на сателитни чинии и антенни мачти на покрива. В коридора имаше поне дузина работни гащеризони. Едва ли са необходими дузина работници за поставянето на телевизионни антени. Какво са правели в такъв случай? Не беше ли възможно „Кола ТВ монтажи“ да са кабелен оператор със система за обратна връзка, който е монтирал охранителни камери?

Дани Марков беше много едър, с брада и доста компетентен. Разбрах защо хората му са си свършили работата навреме. Той инсталира един портативен монитор върху бюрото на Дронски.

— Пред вас е най-новата дума на американската техника — каза Марков. — Камера с висока разделителна способност и автоматично превключване от панорамни снимки към едър план и обратното. Ще видите, че работи така, сякаш там има и оператор. — Постави седемдесет и два часовата касета, натисна бутона за възпроизвеждане и се оттегли в единия ъгъл.

Лентата започна да се върти, показвайки добре осветен коридор, в който четирима мъже поставяха врата на един от апартаментите. На нея имаше надраскан с тебешир номер „64“. Апартаментът на Джей беше номер 65. В левия ъгъл на екрана бе изписан часът — 24:00, полунощ.

— Пусни го на бързи обороти — казах аз.

Дронски натисна един бутон и екранът пред нас затрепка. Четиримата мъже монтираха вратата по-бързо от всякога. Когато приключиха с работата, един от тях извади бутилка с бистра течност от чантата с инструментите и я подаде на другите. Всички отпиха забързани, отсечени глътки. След секунди си заминаха.

Дронски продължаваше да натиска бутона, а часовникът бързо сменяше часовете — 01:00, 02:00, 03:00, 04:00…

— Сега намали оборотите — обадих се отново аз.

Дронски вдигна пръста си от бутона. На екрана продължаваше да се вижда празен, добре осветен коридор. Купчината гащеризони стоеше между новия номер 64 и номер 65, апартамента на Джей. Взирахме се в екрана още цели пет минути. Зад нас Дани Марков си пушеше лулата.

— Ето — обади се той от ъгъла. — В коридора има някой.

Обърнах се към него озадачен.

— Приближава се много бавно — обясни Дани Марков. — Още не е в кадър, но вижте сянката на стената.

Разбрах какво имаше предвид. На стената се виждаше неясна приведена сянка и се придвижваше бавно на екрана, но с всяка крачка придобиваше по-отчетливи очертания, понеже голата крушка на тавана осветяваше човека все по-директно в гръб.

И тогава точно пред новопоставената врата сянката престана да се движи напред. Вероятно беше нужна само още една крачка и мъжът щеше да влезе в обхвата на обектива. Толкова близко, че забелязах на екрана кълбо цигарен дим.

В тишината чух собственото си шумно дишане, а сянката направи още една крачка. Майлс Бриджър, облечен в черно палто, стоеше приведен и се ослушваше, подпрян на стената с едната длан, облечена в ръкавица, а с другата вдигна цигара към устните си. Дръпна дълбоко от цигарата, сниши се до нивото на отвора за прозорец точно пред вратата на Джей и изхвърли фаса, без да погледне надолу.

До този момент не бяхме видели ясна снимка на лицето му, но когато застана пред вратата на номер 65, той се извърна леко и заровичка в джоба си. Не бях виждал толкова изпито лице. Приведе се напред. Забелязах, че устните му се движат. Говореше през вратата, вероятно се опитваше да убеди Джей да го пусне въпреки среднощния час. Докато говореше, извади ключове от джоба си.

Струваше ми се, че събитията се развиват изключително бавно. Продължавайки да говори, той отключи вратата. Тя може би я подпираше с рамо, защото видях как се отвори съвсем бавно под силния натиск на дланта му.

И тогава на фона на забавената, неумолима стъпка на последните няколко минути събитията през следващите секунди се развиха като истинска вихрушка. Откъм дясната страна на екрана изскочи мъж и се хвърли върху вратата. Само за секунда през отвора се мярна отхвърлената до стената зад нея Джей — секунда, в която стомахът ми се сви от изписания на лицето й ужас, когато мъжът скочи отгоре й, омота въженце около гърлото й и я повлече към вътрешността на апартамента.

След това ръката на Бриджър се протегна и затвори вратата, но все пак успях за миг да зърна картина, която никога няма да забравя — падналата по гръб Джей и надвесения над нея, озъбен Лука Руп, чиито ръце затягаха въжето около врата й и извиваха главата й като на парцалена кукла.

После камерата превключи на панорамен кадър и видяхме как Майлс Бриджър се измъква заднишком по коридора, докато излезе от обхвата на обектива й. Когато той се скри, камерата започна бавно да обхожда празния коридор към вратата на Джей. Не е нужно много въображение, за да отгатне човек какво е ставало зад нея.