Гадателката

49.

Американският консул стоеше приведен напред, облегнал длани на бюрото, с присвити рамене. Беше едър мъж, без да е изключително висок. По моя преценка обувките му бяха четиридесет и четвърти номер.

— Надявам се разбираш, Аби, че не смятам да отговарям на въпросите ти цял работен ден. Каквото и да искаш да научиш, може да почака до утре. Следобед трябва да наваксвам цял куп работа.

— Ще се наложи работата ти да остане на заден план — каза Аби. — Нека да бъдем наясно, в случая ФБР разследва смъртта на Джей Делерман.

— За бога, Аби. Познавах Джей. Работеше тук известно време. Бях потресен колкото и всеки друг, който я е познавал. Но не можеш просто ей така да нахълташ тук и да очакваш, че ще зарежа всичко, с което съм се захванал… Кажи какво ти трябва и ще разпоредя на сътрудниците си да ти съдействат за всичко. Но извън това не виждам какво общо имам аз.

— Нека да ви кажа тогава — намесих се грубо аз. — Колата ви е забелязана пред нейния блок приблизително по времето, когато е убита. Това обяснява ли какво общо според нас имате вие, господин Бриджър?

Никога не бях виждал толкова рязко отпускане. Сякаш изведнъж се прегърби. Вратът му увисна напред и заби поглед в бюрото.

— Мога ли да попитам — каза той, без да вдига очи — откъде знаете, че е била моята кола?

— Просто е имала заден номер. Това удовлетворява ли ви?

Той се оттласна от бюрото и се изправи с думите:

— Мога да ви обясня.

Напрегната тишина завладя стаята. Усещах, че този човек е безкрайно хитър. Той ли беше Скорпионът — умен, подъл, похотлив? Как ли щеше да обясни факта, че колата му е била там в четири и половина през нощта, когато бе убита Джей?

— Отидох да я видя — каза той. — Да се срещна с Джей.

— В четири часа след полунощ?

— Жена ми страда от безсъние. Първите няколко часа спи неспокойно. Някъде около три след полунощ взима едно много силно течно лекарство.

— Проптекнол ли? — попитах аз.

— Да, проптекнол. То е най-новото и най-ефикасното.

И същото лекарство, от което имаше следи в труповете на Наталия и Джоун, отбелязах си наум.

Аби бе извадила черния си бележник и записваше.

— Имах интимна връзка с Джей — продължи тежко Бриджър. — От времето, когато работеше в консулството. Но не я бях виждал от седмици. Проблемът беше, че Джей поиска да се разделя с жена ми, а аз й отказах. Това е една много стара история, Аби. Сигурен съм, че вече си чувала за нея.

Не беше точно това, което ми каза Джей, но не бе изключено самата тя да е решила, че половината истина — нейната половина — звучи по-добре от цялата.

— Знаеше ли Джей, че ще отидете при нея? — попитах аз.

Той се поколеба.

— Да. Обадих й се. Не беше особено въодушевена.

— Но въпреки това отидохте?

— Липсваше ми — сви рамене той. — Бях пийнал. Известни са ви всичките вулгарни мотиви.

— Искал си да правиш секс с нея — каза Аби.

— Не го отричам. Но исках и просто да си поговорим.

— И какво се случи, когато пристигна в апартамента й — попита Аби.

— Не стоях много. Дори не пожела да ме пусне вътре.

— Нямахте ли ключове? — намесих се аз.

— В интерес на истината преди време ми беше дала един комплект ключове, но те бяха за стария й апартамент до пристанището. Не бях удостоен с честта да ми даде и за този. — Погледна ме в очите. — За разлика от вас очевидно.

Прислужникът в гардеробната на консула, руснак, се притесни много от нашето желание да я огледаме.

— Трябва първо да поискам позволение от консула — каза ниският и дебел мъж с престилка на зелени и черни райета.

— Късно е. Консулът вече си е вкъщи — отсече Аби. — А нашата задача е спешна.

— Но тази гардеробна се използва само от един човек. По-добре ще е да изчакате до утре.

— Отворете само шкафа с обувките — намесих се аз. — След пет минути излизаме.

Мърморейки си нещо, прислужникът извади малък ключ и отвори гардероба зад себе си. В горния му отсек имаше два-три тъмни костюма и смокинг. В разделен на два етажа рафт под него имаше пет или шест чифта обувки. Бръкнах вътре и тържествуващо извадих единия от тях. Но още преди да погледна отпечатания на подметката им знак за размера, усетих, че не са достатъчно големи, за да съвпаднат с отпечатъците от кървавите стъпки по сивия мокет в спалнята на Джей.

Поехме бавно към кабинета на Аби.

— Вече бях решила, че сме го разобличили — каза тя и поклати глава. — Прекалено голямо е съвпадението. Бил е там посред нощ, горе-долу точно в предполагаемия момент на убийството й. Има нещо, което не успяваме да видим, Константин. — Стигнахме до вратата на кабинета й. — Хайде, преди да се приберем в апартамента ти, да изпием по едно кафе. Може и да добавим нещо в него.

Това беше първото приятелско предложение, което правеше след онази нощ, когато се напихме, и ми беше много тъжно, че трябва дай откажа.

— Госпожа Баданова ме помоли да се отбия в предизборния й щаб…

— Толкова късно през нощта?

— Каза, че е много важно. Разбрах се с Пински да те откара до апартамента. Не забравяй да заключиш. И не отваряй на никого, независимо колко висок пост заема в американското консулство. Предполагам, че ще се прибера до час-два.

— Няма да те чакам, ще си легна.

Докато шофирах през града на път към Двореца, забелязах цели отделения от специалните отряди за охрана на изборите да излизат от късно затварящите барове и ресторанти по проспект „Пушкин“, след като са били обект на нечие гостоприемство, каквото изрично им бе забранено да приемат.

— Нашата длъжност ни дава огромни права — ми беше казал Зиновиев, назначеният от Москва наблюдател на изборите. — Но рядко се налага да ги използваме. Хората от специализираната охрана на изборите са толкова опитни, че спокойно можем да оставим контрола на тях. Важното е обществото да вижда в нас очите и ушите на руската демокрация.

След по-малко от половин час оставих колата си на сравнително празния паркинг пред Адмиралтейството. Госпожа Баданова ме посрещна в облицования с дървена ламперия салон. Беше намалила грима почти наполовина от обичайното. Косата й бе вчесана стегнато назад. Изглеждаше неточно зле, но доста различно.

— Чувствам огромни угризения за това, че ви откъсвам от работата ви по следствието.

— Напредваме — казах аз. — За какво искахте да ме видите?

— Заповядайте, Константин. — Хвана ме за ръката и ме заведе в празната зала с огромната географска карта. Минахме мълчаливо по цялото норвежко крайбрежие, прекосихме с лекота до Шотландия и се насочихме през Атлантическия океан към източната морска граница на Съединените щати. — Стигнах до едно много важно решение. Изключително тъжно за мен. Но искам пръв да го научите. Реших да се оттегля.

— От изборите ли? Ще оттеглите кандидатурата си?

Видях, че в подпухналите й очи напират сълзи.

— Дали той има нещо общо с ужасната смърт на Джей или не, стигнах до заключението, че не мога да се преборя с Рой Ролкин. Бих се борила с него докрай, ако смятах, че има някаква надежда да победя. Но не я виждам.

— Това ли показват резултатите от допитванията до общественото мнение?

— Това е неумолимата тенденция, в която се развиват. — Тя замълча за момент и забелязах колко отчаяние има в решението й. — Няма как да обърнем нещата. Той е спечелил изборната секция при стадиона на своя страна. Обещал е да употреби десет милиона долара от обществените средства за превръщането на „Динамо“ — Мурманск, в отбор от световна класа. А народът е полудял по тази идея. Загубата само в избирателния район на стадиона, Константин, означава загуба на целите избори.

— Но изборите вече почти са започнали. Няма ли да останете в тях докрай? Не можете да предскажете резултатите преди пускането на последната бюлетина.

— Мисля, че мога, Константин. Всеки регистриран избирател има право да гласува в предпочитаната от него секция. В деня на изборите „Динамо“ играят като домакини. Цял ден днес валят регистрации в секцията на стадиона. Рой Ролкин може да си осигури между тридесет и петдесет хиляди гласа само с това обещание.

— Не можете ли да обявите, че и вие ще направите същото?

— Пресата ще ме сложи на дръвника. И с право. Бях прекалено самоуверена, Константин. Сега го разбирам. Трябваше да намеря опитен политик, който да наследи поста на мъжа ми. Трябваше да говоря от негово име, да организирам демонстрации в негова подкрепа, да набирам средства за кампанията му. — Очите й се насълзиха. — Вместо това аз издигнах моята кандидатура. Смятах, че името на Антон ще ми осигури успеха. И ето че като глупачка осигурих на Рой Ролкин това, което Джей наричаше игра на собствен терен.

— Все още не сте изгубили — казах отчаяно.

— Бях надхитрена, Константин. Надиграна. И на всичкото отгоре смъртта на Джей… Господи — продължи тя полугласно. — Мразя политиката! — Бяхме се спрели до прозореца. Тя ме завъртя лекичко, така че и двамата да гледаме към залива. — Мразя предателството, което изисква тя! — Със свободната си ръка посочи към тъмния жилищен блок, чийто силует се очертаваше извисен в далечината над града под слабата светлина на северното небе. — Моето предателство към всички онези хора, които живеят ей там, горе, и се борят да построят отново живота си сред студ и полумрак. Към всички хора, които ми оказаха доверие.

— Не бива да се оттегляте. — Не за първи път чувствах тази жена като много близка. — Повярвайте ми. Ще измисля нещо.

В интерес на истината вече го бях намислил.

Когато Баданова ме остави сам в салона с картата, за да се срещне с предизборния си щаб в залата на горния етаж, аз с бавна крачка извървях цялата ширина на Америка. Прекосих Тихия океан и стигнах до Владивосток. В този момент, приятели, бях изцяло погълнат от проблема как да се разкъсам на две. Сигурен бях, че имам отговора на нейната дилема.

Но същевременно бях човек, чиято мисия е да открие изрода, виновен за смъртта на Наталия. Да намеря човека, който я е принудил да се изкачи в онзи горещ газоотвод към почти сигурна смърт. Намерех ли го, щеше да се пържи в ада. Вече бях решил, че няма да се стигне до съдебен процес. Че няма да има скверна размяна на аргументи между защита и обвинение пред облечен в тога и кимащ разбиращо съдия. Нямаше да има унизителни писания в пресата за случайните й сексуални експерименти с други жени. Не, приятели, той щеше да бъде пратен на оня свят. Болезнено. Така както си го представях в дългите моменти, преди да заспя — той щеше да свърши в огън. Мечтаех си да запаля една от онези големи чугунени пещи в подземието на „Лермонтов“ и да го откарам дотам на количка изкормен жив. И бях достатъчно полудял, за да си мисля, че братя Шакли от Шефийлд, Англия — строго гледащите производители на котли от викторианската епоха, щяха ако не да закимат одобрително, то поне да се намръщят безучастно и да извърнат погледи в друга посока.

Но оттук започваше моята трагедия на отмъстител, превърнал се във фигура с политическа тежест и имащ силата да се намеси решително в тези избори. Нима преди смъртта си Джей не ми беше подшушнала рецептата? В онзи момент само на шега. Но сега си ги спомних ясно: „Има само един начин госпожа Баданова да спечели изборите в надпреварата с Рой — и той е в неделя някой да открадне от секцията на стадиона тридесет хиляди бюлетини.“

Когато се върна, след около час, Баданова отказа да подкрепи идеята.

— Аз се боря с човек, който предварително урежда изборите каза тя. — Човек, който с обществени пари купува гласове. Трябва ли да сляза с едно стъпало по-ниско и да открадна гласове?

— Не виждам друга алтернатива — отговорих. — Знам какво повелява законът. Хиляди пъти сме разговаряли с Наталия за това, от което се нуждае Русия. Но законът трябва да е еднакво валиден за всички, или поне толкова справедлив, колкото хората могат да го направят. И двете страни трябва да спазват разпоредбите му.

— Но въпреки това предлагате да откраднете тридесет или четиридесет хиляди бюлетини от секцията на стадиона?

— Ще си помисля по този въпрос. Ще си помисля много сериозно. И междувременно ще ви помоля да не се отказвате от изборите.