Гадателката

40.

— Госпожа Баданова дава коктейл в апартамента си — каза Джей Делерман, настанявайки се безшумно на мястото до мен. — Вие сте един от специално поканените.

Около нас цареше пълен хаос от наздравици с шампанско, тактуване с крака и припявания. Баданова и Рой бяха напуснали сцената. Децата продължаваха да дефилират, но никой от гостите в залата не им обръщаше внимание.

— Добре ли сте? — попита Джей, взирайки се в мен.

— Не бива да позволяваме това.

Бях като ударен с дъска по главата. Рой Ролкин губернатор на Кола! Беше нелепо дори да си го помисли човек. За една страна, която бавно и мъчително върви към що-годе реална демокрация, губернатори като Рой Ролкин означаваха връщане с години назад.

— Не бива да позволяваме това — повторих. — Какво стана с Валентин Фортунин?

— Нищо — отговори тя. — Стои си в затвора. Цялата работа се оказа много добре замислена димна завеса от страна на противника. Всички поддръжници на госпожа Баданова бяха убедени, че Фортунин ще е лесно препятствие и затова никой не се досети да дръпне спирачката.

Това беше типично за Рой. Виждах го как е планирал всичко, ухилен самодоволно като котка, облизала каймака, наблюдавайки как екипът на Баданова просто изчаква да мине времето с вярата, че единственият им опонент е затворникът със здрави връзки в подземния свят, но не и особено умен Фортунин.

— Сега поне знаем кой е истинският ни противник — каза Джей. — Застанал е открито пред нас.

Струва ми се, че в този момент я погледнах накриво, след което й отговорих:

— Просто не познавате Рой. Захапе ли, държи здраво.

— Рой…? Не познавам Рой? А значи ли това, че вие го познавате?

— Повече от добре. Ние сме кръвни братя.

— Моля!

— Така твърди Рой. Заедно сме израсли.

Тя ме погледна притеснено:

— В такъв случай, към кой лагер да ви причисляваме?

— Декларирам го съвсем честно, Джей — заявих разпалено. — При тези обстоятелства вече съм повече от всякога на страната на госпожа Баданова.

Отидохме на коктейла. Беше толкова шумно, че главата ми заплашваше да се пръсне, подсещайки ме за предишната тежка нощ. Заобиколена плътно от ентусиазирани привърженици, госпожа Баданова ми махна бодро с ръка.

Но Джей Делерман беше угрижена. Колкото повече й разказвах за моя приятел от детските и юношеските години Рой Ролкин, толкова по-угрижена ставаше. Виждах го във всяко нейно движение. Изключителната сдържаност, която ме впечатли при първата ни среща, се беше изпарила. Защо става така, че по-често преценявам хората погрешно, отколкото вярно?

Прекосихме залата и седнахме на маса в периферията, възможно най-далече от оркестъра.

— Ако Рой Ролкин бъде избран за губернатор, каква ще е действителната му програма? — попита Джей. — Кои ще са приоритетите му?

— Тази вечер чу предизборната му реч. Да направи от „Динамо“ — Мурманск, отбор, който не губи всяка събота с двуцифрен резултат.

— Говори сериозно, за бога.

— Точно това правя. Приоритетите на Рой са спортът, пиенето и жените. Извън това ще продължи да пълни джобовете си, както и тези на сътрудниците му при всяка открила се възможност.

— Хитро е — каза тя. — Имам предвид насочеността към спорта. Избирателният район на стадиона е най-големият в града. И положително е гъсто населен със запалянковци. Да наливаш пари в мурманския „Динамо“ е все едно да купуваш гласове.

— Един от талантите на Рой е умението да степенува нещата по важност. Ако секцията със стадиона е толкова съществена за тези избори, то за мен не е изненада, че вече си я е заплюл. — Замълчах. Тя се беше навела над масата и се взираше напрегнато в мен. — Защо ме гледаш така?

— Освен всичко друго се питам и доколко мога да ти имам доверие. За да ти кажа истината.

— Каква истина?

— Кампанията на госпожа Баданова губеше сила още преди Рой Ролкин да се разкрие тази вечер. Аз обработвах данните от проучванията.

— Толкова зле ли изглеждат?

— Ако някой не открадне без много шум тридесетина хиляди гласа на Ролкин, ще загубим в града. А той представлява осемдесет процента от регистрираните в провинция Кола гласоподаватели.

— Нали не намекваш, че ние трябва да откраднем бюлетините?

Тя отметна косата си назад и каза:

— Да зарежем политиката. Поне за тази вечер. Иска ми се да чуя нещо повече за теб, Константин. Струва ми се, че не пасваш на никой от руските калъпи.

— Пасвам на всичките, и то доста точно. — Налях й шампанско. — Ами ти…?

— Виждал си много американски момичета като мен. Пръснати сме из цяла Русия. Съветници, консултанти. Повечето просто говорим английски, но твърдим, че притежаваме опит в печеленето на избори, какъвто всъщност нямаме. Няма да повярваш колко измислени автобиографии се разнасят по всички кабинети от момичета като мен. В моята автобиография твърдя, че съм ръководила три успешни кампании на конгресмени.

— Не е ли вярно?

— Не. Работих и в трите, но присъствието ми на важните политически срещи се изчерпва с поднасянето на кафе. Целият западен свят днес бъка от такива автобиографии. Защо в Русия да е по-различно?

— Говориш така, сякаш си тук само за купона. И нищо повече. Допреди минутка се чудеше доколко би могла да се довериш на мен.

Тя присви устни.

— Чуй ме, Константин. Страната ви е жалка картина. Нижещи се една след друга икономически кризи… различни райони заплашват да се отцепят, а Сибир вече го направи… Политиката е най-мръсният и опасен занаят. В Русия, аз гледам себе си, Костя. Госпожа Баданова е дяволски прозорлива и това й е ясно. Дори не се опитвам да го пазя в тайна.

Изпих шампанското си до дъно и казах:

— Трябва да тръгвам.

Тя направи леко разочарована муцунка, но вече ставаше на крака.

— Нали ще ме закараш до вкъщи?

Карах бавно и с удоволствие. Поговорихме си още малко за Баданова и изборите. Не можех да се прибера в моя апартамент и да разговарям с Аби. Тя не проявяваше интерес към изборите — даже смяташе за малко налудничаво, струва ми се, да им отделям време, при положение че разследването ни беше въпрос на живот и смърт. Но за руснаците политиката е въпрос на живот и смърт. Винаги е била. През двадесети век тридесет или четиридесет милиона руснаци изпитаха тази зловеща истина на гърба си.

Движехме се през един квартал на Мурманск, който беше бомбардиран през гражданската война, но се намираше достатъчно близко до центъра на града, за да си заслужава възстановяването. От двете страни на улица „Тургенев“ се строяха нови жилищни блокове.

— Пристигнахме — каза тя. — Благодаря ти, че ме докара. Ела да видиш новия ми апартамент.

Блокът, пред който Джей ми каза да спра, още се довършваше. Цялото входно фоайе беше гол сив бетон, осветен от редица временни лампи. Едната стена на стълбището, където бяха започнали да слагат мазилка, беше опасана със скеле. По още непокрития с плочки под се въргаляха прашни торби от цимент. Въпреки че беше доста късно, чух шум от работеща бормашина и откъслеци от песен някъде на етажите над нас.

— Господи — възкликнах аз. — Нима живееш тук?

— Ще стане чудесно — отвърна с усмивка тя. — Но още не е.

Фирмата беше поставена под запор. Срокът изтече и предприемачът или се самоуби, или изчезна в Крим да прекара зимата. Завършени са двадесетина апартамента. Аз се оказах между щастливците. Работят до късно след полунощ, за да довършат общите части.

Качихме се пеша по стълбите до третия етаж. Големи правоъгълни отвори във външната стена предлагаха изглед към улицата долу. Някога щяха да станат прозорци. На етажа на Джей поне циментовият прах от пода беше пометен. Навсякъде висяха разноцветни кабели, а стените миришеха на съхнеща шпакловка.

— Не е съвсем зле — казах аз.

Тя ме погледна смразяващо.

— Имай малко търпение.

Влезнахме в чудесен апартамент. Моето жилище на „Горшков“ би се побрало само в хола му. Започнах да го оглеждам, а Джей отиде да прави кафе. Обзавеждането изглеждаше ново, боядисано в шведски стил. Едната от стените беше изцяло заета от библиотека с книги. Приближих се впечатлен. И се намръщих. Книгите бяха английски, руски и френски, но не намерих нито едно познато заглавие.

Взех една наслуки. Беше на английски и озаглавена „Уолтър“. Под заглавието пишеше „Неизвестен автор“.

— В рамките на жанра си — каза Джей, влизайки в стаята — тази книга е изключително популярна.

— Роман ли е? — Бях особено горд с английската си филология и да си призная, се почувствах малко жегнат, че тази книга ми е непозната.

— Автобиография — отговори тя.

— Кой е този Уолтър? Уолтър Питър? Рали? Уолтър де ла Маре?

— Никой не знае. Книгата е най-завладяващото произведение на порнографията от времето на крал Едуард. Съвсем откровен разказ за англичаните такива, каквито са в работата и забавленията си. — Посочи секциите с книги. — Аз съм колекционерка на стойностна порнография. Няма да повярваш какви бисери се намират все още в Русия дори след пуританския двадесети век. Но е вярно и това, че в подобни обстоятелства порнографията нерядко процъфтява. Виж какво намерих на битпазара „Тишкин“ в Москва последния път, когато ходих там.

Измъкна голямоформатна книга с тънки тъмносиви корици и без никакво заглавие.

— Отпечатана е с безлична подвързия през хиляда деветстотин тридесет и втора година — обясни тя и прелисти страниците с връхчетата на пръстите си.

Мярнаха ми се рисунки в стила на Обри Биърдсли — мъже с жени, мъже с мъже или пък жени с жени във всякакви достъпни за човешкото въображение еротични пози. И в един момент ми направиха впечатление лицата на мъжете. Естествено, нямаше как да не позная Сталин, мазния Ворошилов, зловещото отровно джудже Ежов, посърналата физиономия на Калинин, чиято съпруга заминаваше за Гулаг.

Изсумтях неприязнено.

— Не ти ли е забавно това?

— Нищо от онова, което е направила тази банда масови убийци, не ми е забавно.

— Извинявай. Неволно дръпнах неподходяща струна. — Съвсем небрежно, започвайки от долу на горе, тя се зае да разкопчава копчетата на роклята си. — И все пак качествено произведение на руската порнография от двадесети век като това си заслужава вниманието на колекционера. — Извърна се, в резултат на което платът около краката й се разтвори. Влезе в спалнята. — Трябва да взема един душ.

Останах на мястото си, загледан в бавно открехващата се врата. Зърнах разголена плът в някакво огледало.

— Няма да е лошо — казах достатъчно силно, за да ме чува зад полуотворената врата — да си поговорим за изборите.

— Добре — извика тя. — Хайде, ела тук.

Чух как пръските от душа барабанят по стъкло. Гласът й се извиси над свистенето и клокоченето на водата:

— Ела по-насам да си поговорим.

Влязох в спалнята, а там погледът ми бе привлечен от малката, облицована с плочки баня. Видях очертанията на силуета й зад стъклото — типичният образ в хиляди реклами на сапуни, шампоани и гелове против състаряване на кожата. Тя се обърна, приближи се до стъклото и произнесе без глас: „Ела при мен.“

Отдръпнах се крачка назад.

— Не. Не ми прави предложения, Джей — провикнах се над шума на водата. — Не ми прави предложения, на които не мога да откажа. Вече се чувствам грешен колкото дузина изкушени светци.

Обърнах се, отидох в другата стая и седнах, измъквайки от библиотеката „Автобиографията на Уолтър“. Той, според мен Уолтър, беше в едно гробище някъде на английското крайбрежие. Две снажни рибарски съпруги поставяха цветя на два пресни гроба. Той се възхищаваше от телата им, докато подреждаха цветята. Нашият приятел Уолтър си падаше по силните ръце и едрите бюстове. Неколкосекунден разговор разкриваше, че те са сестри, погребали наскоро съпрузите си, които загинали в морето по време на свирепа лятна буря. Уолтър без колебание им предложи по два шилинга, защото те бяха бедни жени, изпаднали в дълбока мизерия и готови да вземат каквото и да е след смъртта на мъжете им. Жените се посъветваха помежду си и се върнаха — едната с червено от срам лице, а другата пребледняла от гняв — и приеха предложената цена.

Чувах движенията на Джей из спалнята. Изпитвах срам, който не мога да обясня. Станах и й казах с висок глас:

— Слушай, Джей. Капнал съм. Ще ти се обадя утре.

Тя се показа почти веднага, загръщайки със син халат голите си рамене, и се спря да завърже колана с думите:

— Не е късно.

— Така е, но скоро ще стане. — Имах чувството, че подскачам от крак на крак.

— Няма спор — съгласи се тя. — Знаеш ли, Константин, установявам, че колкото по-шантаво се държиш, толкова повече ми харесваш.

— Още нищо не си видяла.

— Не се притеснявай за това, Константин. Не ти ли стана ясно вече, че умея да губя?

Кимнах и се запътих към вратата.

— Не искаш ли да вземеш „Уолтър“?

— Не, благодаря.

— Тогава вземи това вместо него.

Държеше нещо в ръката си. Вдигна я и ми го подаде. Комплект ключове.

— Това са ключове за апартамента ми — каза тя. — Можеш да ги използваш винаги, когато пожелаеш.

Нямам представа каква е била реакцията ми, но тя се усмихна:

— Не още, разбира се. Виждам, че засега нямаш желание да ги използваш. — Тя замълча за момент с лека усмивка. — Но може да дойде и такова време…

Разклати ключовете пред гърдите ми. После свали ръката си надолу и сръчно ги пусна в страничния ми джоб. Понечих да ги извадя, но тя вече бе закрила джоба с длан.

Мина ми през ума, че ако държи да е джентълмен, един руснак не може да откаже. Нещо повече, един руски джентълмен би изглеждал страшно глупаво, ако започне да се боричка с полуоблечена жена, за да й върне ключовете.

Задържах ги.

Докато пътувах към моя апартамент, се обадих в Манастира. Отговори ми Анна Данилова. Тази жена никога ли не си ходеше вкъщи?

— Знаете ли къде се намира агент Кънингам? — попитах предпазливо.

— Обади се, за да каже, че ще вечеря с консула, господин Бриджър.

Това обстоятелство сигурно щеше да ми осигури време да стигна до апартамента, да си събера багажа и да се върна в Манастира. Като единствения изтънчен мъж в Кола за тази вечер се бях наситил на неловки ситуации с американки. Загадъчната Аби Кънингам щеше да дойде в повече, отколкото бих могъл да понеса.

— Преди да излезе, тя остави на бюрото ви плик, адресиран до вас — добави Данилова.

Помолих я да вземе писмото и да ми го прочете. След минутка тя отново беше от другата страна на линията.

— Какво ми пише агент Кънингам, Анна?

— Така де, бележката. — В слушалката се чу как Анна разгъва с шумно възмущение лист хартия. — В бележката пише, инспекторе… — Изкашля се. — В бележката пише следното: „Черното маце безкрайно съжалява.“ — Последва кратко мълчание. — Толкова.

Прибрах се в апартамента си. Още с влизането си налях едно питие и измъкнах голям сак. Използвайки едната си ръка (понеже другата беше заета с чашата), започнах да отварям чекмеджета и да хвърлям в разтворената паст на ципа му чорапи и ризи. На леглото до него положих два костюма. Взех сака и се върнах в кухнята, за да си напълня чашата още веднъж.

Докато прекосявах хола, някакъв шум близо до дясното ми рамо ме накара да се обърна. В рамката на вратата към стаята й стоеше Аби. Беше облечена в дънки и пуловер. Без обувки, без грим.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

Облегна се на касата на вратата.

— Получи ли бележката, която ти оставих?

Кимнах утвърдително.

— За какво съжаляваш?

— Знаеш за какво.

Дали не искаше да се извини за това, че ме принуждаваше да напусна дома си?

— Не е нужно да се изнасяш оттук — каза тя, обърквайки ме още повече.

— Според Дронски това е най-доброто решение.

— Ти си пълнолетен, Константин. Можеш да решиш и сам.

— Не и без да пийна нещо. Ти искаш ли?

— Кафе. — Замълча и ме погледна за миг в очите. — За теб също, а? — Влезе в хола, взе сака от ръцете ми и го хвърли на един от столовете. — Късно е. За преместването си помисли утре.

— Може би…

Направих кафе и седнахме да си поговорим за предстоящите избори и какво би станало, ако Рой Ролкин вземе властта в Кола. Обясних й, че всички аванси за госпожа Баданова като съпруга на успешен губернатор, на които би могла да разчита, вероятно вече са пред прага на заличаване. Рой Ролкин нямаше скрупули. Освен това разполагаше с огромна мрежа от делови контакти в града. А в тайните служби на милицията, започнали да се реорганизират като Бюро за издирване на изчезнали, все още работеха негови стари приятели.

— В щаба на госпожа Баданова има една американка… — изплю тя камъчето.

— Джей Делерман? Познаваш ли я?

— Наблюдаваме всички американци, които се обвързват с руски политически организации. Тя е била доста дейна сред политиците в Кола.

— Да се пазя от нея ли искаш да кажеш?

— Не. А и ми се струва, че не е трудно да се опазиш от нея.

— Тук-там някой би се съгласил с мнението ти.

Когато си взимахме довиждане, тя ми стисна ръката, застанала до вратата на спалнята:

— Отново искам да ти се извиня.

— Аби… За какво ми се извиняваш, за бога?

Тя обаче вече беше затворила вратата.