Гадателката

57.

Останалата част от вечерта прекарах в оперативната зала на Данилова. Слушах съобщенията от екипите на милицията в Северния крайбрежен комплекс, където основно бе съсредоточено издирването на Аби. Дълбоко в себе си бях сигурен, че Лука Руп ще се върне в хангара. Къде другаде можеше да отиде? Колкото и да беше жестока, колкото и да съвпадаше със извратените му наклонности, отредената му роля беше второстепенна. Той беше заменима част в механизма, създаден от губернатора Баданов и жена му, за търговия с най-ценната от векове стока — живи, дишащи човешки същества. С голяма доза сигурност можех да кажа, че за Лука Руп не беше предвидено скривалище или начин да избяга.

Но само преди около час хангарът бе претърсен за трети път. В широк кръг около фабриката Пински бе разположил многобройни скрити постове на милицията, с подготвени блокади на пътя южно и северно от 351-и вертолетен полк. Претърсваше се всеки преминаващ автомобил.

Имаше, разбира се, и пътечки през гористите хълмове зад хангара, но беше трудно да се допусне, че някой ще влачи женско тяло по такъв пресечен терен, дори то да е преметнато на врата му като вълк — завързан, жив или мъртъв. Въпреки това бях изпратил група с кучета, която претърсваше постоянно гората цяла нощ.

— Ще припаднеш точно когато ни трябваш, шефе — предупреди ме Дронски. — Като не искаш да спиш, поне опитай онзи номер с тридесетсекундната почивка за очите, който си научил във флота.

Дронски е два пъти по-хитър, отколкото изглежда. Притворих очи, просто да му покажа, че е невъзможно да ги затворя. Събудих се час по-късно с гузно чувство от звъна на телефона до главата ми. Грабнах слушалката и изфъфлих името си, а В. И. Ленин скочи на безопасно разстояние от мен.

Обаждаше се капитан Раковски от осмо районно управление на милицията — района на пристанището.

— Във връзка с обявения за издирване от всички управления бял микробус фолксваген — обясни той. — Искате ли да дойдете и да хвърлите едно око на това, което преди малко падна в реката?

— Има ли хора в него?

— Елате и сам преценете.

— За бога, стига глупости!

— Не е лесно да се установи. Може и да има няколко — омекна той. — Чакаме техника, за да го измъкнем.

Ужасен страх стягаше гърлото ми, докато вървях нетърпеливо редом с Дронски, който едвам слизаше надолу по стълбите, потропвайки с патерицата си.

— Извинявай, шефе — каза той. — Върви напред.

В подобни моменти полицаите стават различни от другите хора. Както и войниците в сражение. Развиват някаква строга обективност пред лицето на смъртта. Хванах ръката на Дронски и двамата заедно се преборихме със слизането по стълбището.

Районът на пристанището винаги изглежда по-мрачен и студен от останалата част на града. Движехме се бързо със запалени фарове и синя лампа между складовите хангари и спряхме рязко до група от пет-шест сини камки на милицията само на няколко метра от водата.

Капитан Раковски се приближи с вдигната до ушите яка на шинела. Потръпна театрално и каза:

— Даже в Норилск времето през пролетта е по-поносимо от тук Елате да хвърлите по едно око.

Последвахме го между джиповете и отидохме до бетонния ръб на кея.

— Сега има отлив, иначе едва ли щяхме да видим и толкова — отбеляза Раковски. Под светлината на прожекторите, инсталирани на кея, се виждаха няколко сантиметра от покрива на бял микробус. Бял правоъгълник, върху който се плискаше напред-назад разпенена вода. — Мислите ли, че точно това търсите?

— Сигурен съм — отвърнах.

Дронски посочи с извъртане на ниско подстриганата си глава към микробуса:

— Какво ви кара да мислите, че вътре може да има някой?

— Елате да погледнете отсам — каза Раковски. — Откъм шофьорската врата.

Капитанът взе от един от своите хора мощен прожектор и насочи лъча му към тъмната вода. В първия момент той като че ли само се отрази от бавно движещата се вълна. Постепенно обаче очите ни се приспособиха. През потопения под водата прозорец за момент смътно се мярна призрачно лице.

— Мъж ли е или жена, не се наемам да гадая — каза Раковски. — Но е лице. Прав ли съм?

— Дали не е кукла? — попитах безадресно аз. — Възможно ли е това да е манекен?

Клекнах на едно коляно върху пристана, за да погледна от по-добър ъгъл. Взех прожектора от Раковски и насочих лъча към водата. Чух Дронски да пита с глуха надежда в гласа:

— Лука ли е?

Лъчът попадна точно в лицето. Ясно видях как косата се надига и спуска в бавното течение.

— Жена е — отговорих му аз. — Ако се съди по косата.

Той се вцепени.

— Не знам — отговорих на въпроса, който той не зададе. — Възможно е да е тя. — Усетих, че преглъщам трудно. — Коя друга?

Силно дрънчене зад мен ме накара да се обърна. По пристана се движеше жълт багер, чиято кофа беше пълна с ръждива верига.

— Скоро ще разберем — добавих аз.

Измина може би половин час, докато закачат веригите за микробуса. Двамата с Дронски седяхме в нашата камка и пиехме кафе, всеки вглъбен мълчаливо в собствените си разсъждения. Иля вероятно мислеше за дома си, за своята съпруга, чийто крак бе пострадал жестоко през гражданската война, за двете си деца, които бях започнал да чувствам като част от собственото ми семейство. Що се отнася до мен усещах единствено абсолютна празнота в душата си, резултат от провала. От това, че не успях да защитя Наталия, че не успях да предпазя Аби въпреки явната заплаха, отправена с намерената в леглото на Джей детска гумена кукла негърче.

Докато веригите на багера дрънчаха и се плъзгаха по стената на кея, аз пушех, пиех кафе и се мъчех да вкарам плаващите кичури в желана от мен версия. С всяко бегло припомняне на картината все по-лесно си ги представях като дълга, грубо подстригана мъжка коса, която течението и полепналите по космите мехурчета въздух издигаха нагоре. Само че не вярвах в нищо подобно. Дълбоко в себе си бях убеден, че трупът в кабината е на жена. С душата си чувствах, че това е Аби.

Чак след час веригите започнаха да се изпъват под тежестта. Изскочих от камката и хукнах към ръба на кея, когато покривът на микробуса се наведе напред а задницата му се вдигна нагоре. От вътрешността му шуртеше вода.

Струва ми се, че исках да изкрещя на хората да действат внимателно, да вършат зловещата си работа с грижовността и уважението, които заслужаваше Аби. Може би бях започнал да крещя, защото Дронски сложи ръка на рамото ми. Усетих, че стиска все по-силно, без да казва нищо. Какво ли можеше да каже?

Наблюдавахме как багерът се отдръпва от края на кея на заден ход. За момент микробусът се остърга в циментовия ръб и задните му колела се подадоха, след което бавно бе издърпан назад. Отвсякъде се стичаше вода. Изтичах до прозореца на дясната предна врата.

Оттам ме гледаше Айзъбел Бриджър с изгубило пухкавостта си след смъртта лице, с плътно слепнала коса, за разлика от винаги старателно поддържаните приживе фризури. Дронски и Раковски застанаха до мен.

— Нея ли очаквахте да видите? — попита капитанът.

Само поклатих глава в знак на отрицание. Струва ми се, че точно в този момент гласът ми едва ли би прозвучал като нещо повече от облекчено изпъшкване.

— А кой е другият? — попита Раковски и насочи прожектора през решетката към салона отзад — Може би късметът тук ще е по-добър?

Сърцето ми падна в петите, когато зърнах бос крак и нещо като черен вързоп над него. Двама милиционери вече отваряха задните врати. Не усетих кога съм отишъл дотам. Дронски стоеше до мен. Лъчът на прожектора обходи отривисто вътрешността на микробуса. Чух как Дронски изсумтя. Трупът, кой знае защо бос, лежеше на едната си страна. Целият салон на микробуса приличаше на малка театрална сцена и отвсякъде се стичаше вода като декоративен ефект. Вода се стичаше и от косата и отворената уста на Майлс Бриджър.