Гадателката

62.

На летището бяха дошли много хора да изпратят Аби. Рой, естествено, никога не би пропуснал подобна възможност. От щаба му бяха поканили пресата и електронните медии. Докато чакахме Дронски да я докара, той усърдно разясняваше своята роля в цялата история, облечен в костюм от раирано кадифе и вратовръзка с цветовете на „Динамо“.

Когато ме видя, се втурна през паркинга и сграбчи ръката ми.

— Сега съм в стихията си — ухили се той и посочи с палец през рамото си журналистите. — Да знаеш, тези нещастници са готови да повярват на всичко, което им кажеш, стига да им изнася! — Хвана ме за ръката и ме завъртя. — Подготвят обширен репортаж за ролята ти в разплитането на случая. Няма да допуснем всичките заслуги да бъдат приписани на Москва. Слушай, когато американската сенатска комисия за помощите пристигне в Кола, ще те назнача за съветник по охраната до края на посещението им…

Вдигнах високо ръце.

— Не? А какво ще кажеш за шеф на отдел „Убийства“?

— Престани, Рой…

— Добре… Това предложение може би изисква повече време за обмисляне. А междувременно ще приемеш ли да станеш директор на „Динамо“? Трябва да приемеш нещо. Задължен съм ти, браток.

— Слушай, Рой, по много причини днес не ми е най-радостният ден. Ще говорим друг път.

— Разбира се. Но ако не друго, запомни поне това. В момента говориш с човек, който започва на чисто. Обръщаме гръб на лошите времена. Ако ме слушаш внимателно, това означава, че погребваме всичката мръсотия.

Вдигнах поглед и забелязах, че наблизо стои Паско. Униформата му изглеждаше по-добре изгладена от обикновено.

— А той какво място заема в списъка ти с подаръците?

— Смятам да го назнача за началник на Областната служба за сигурност.

— Под ръководството на Паско, това си е чисто съживяване на старата тайна милиция. Това не е погребване на мръсотията, Рой, а засипване с оборски тор.

Рой се обърна към мен и стисна силно лакътя ми. Погледна ме с добре познатата ми физиономия на виновен ученик.

— Добре де, Костя, ти кого би избрал за началник на службите за сигурност?

— Пински — отвърнах без колебание. — Точно такъв човек ти трябва.

— Някакъв си лейтенант?

— Можеш да го повишиш в майор. Заслужава го.

Рой ме погледна изпод вежди намръщен.

— Предполагам, че на всичкото отгоре е и честен, да те вземат дяволите.

Забелязах идващите по дългото право шосе от града към летището светлини още когато бяха на километър и нещо от мен. Изчаках лимузината на Аби още няколко секунди и започнах да присветвам бавно с фаровете. Седящият зад волана Дронски намали предпазливо и спря, когато ме позна.

— Какво правиш насред пътя бе, шефе?

Забелязах лека тревога на лицето му.

— Там е истинска лудница. Искам да си кажем няколко думи с Аби за някои недовършени неща — отвърнах.

Дронски погледна Аби въпросително.

— Разбира се — каза тя. Мисля, че се досети за какво говорех.

Слязох от камката и с Дронски си разменихме местата.

— Ще я закарам до летището и ще я оставя на паркинга — каза той.

Пътят на това място беше доста тесен, без здрав банкет отстрани, затова потеглих след Дронски, за да намеря удобно място за спиране. Известно време само седяхме в колата, загледани в далечните, размити от ранната лятна мъгла светлини на летището. На пистата отвъд сградите на комплекса голям самолет набираше скорост, като ту се появяваше, ту се скриваше между дърветата, докато излетя и бе погълнат от нисък облак.

Ясно ми беше, че не разполагам с много време. Извърнах се на седалката, за да я гледам в упор.

— Кажи ми за онази нощ.

— Когато се напихме ли?

— Знаеш, че говоря точно за това. Какво се случи?

— На теб или на мен?

— На двамата.

— Да започнем с теб. За първи път в живота си ти прави секс с чернокожа.

Тези думи накараха дъха ми да секне. Всъщност тя точно това искаше да постигне.

— А на теб? — попитах.

— На мен ли? Ами, струва ми се, че станах най-изкукуригалият специален агент на ФБР. А при нас ги има колкото искаш.

— Изкукуригал?

— В продължение на няколко часа аз бях на седмото небе, Константин. Беше ми „адски гот“. — Засмя се. — Помниш ли?

В ушите ми прозвуча ехото от онзи първи езиков тест, на който ме подложи по видео връзката от библиотеката на губернатор Баданов.

— Спомням си.

Тя сви устни.

— Единственият проблем беше, че всичко си остана моя тайна.

В компанията на страхотни угризения. И най-лошото от всичко според мен е, че не можех да ти го кажа.

— Обаче си го казала на Дронски.

— Трябваше да го споделя с някого. Тези думи съм ги чувала не веднъж или два пъти. Но наистина чувствах тази необходимост. Трябваше да кажа на някого.

Седях полуизвърнат в голямата кола. Не гледах очите й, а широките сочни устни. Надигнах глава и почувствах как негласният въпрос прескача като искра в пространството между нас. Тя също го долови и каза тихо:

— Нямам никакви възражения, ако правилно съм отгатнала желанието ти.

Протегнах ръка и с длан на тила й приближих устните й до моите. Изчаках секунда и след това ги разтворих с езика си.

Почувствах положителната й реакция по движението на устните, а когато езиците ни се срещнаха, направо ми се зави свят. В този момент тя се отдръпна — не с цялото тяло, а само устата.

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита тя. — Достатъчно си изтощен, няма да ми е приятно, ако те тормозя допълнително.

Облегнах се на седалката и отвърнах:

— В нищо друго не съм толкова сигурен.

Аби посегна към вратата.

— В такъв случай е най-добре да минем отзад. Дори и в тази кола няма достатъчно място да се съблека на предната седалка.

На паркинга пред летището останах зад волана, докато Аби слизаше от колата.

— Смъкни си стъклото — каза тя, затваряйки вратата след себе си.

Направих го. Тя се приведе напред.

— Хайде да изкараме една отпуска заедно. Може да отскочим до Ню Йорк — предложи тя. — Нищо обвързващо.

— Може и да стане някога.

Изпрати ми въздушна целувка.

— Гадни руснаци, всичко ви е през оная работа.

— Такива сме, за друго не ставаме.

Бръкна през прозореца, хвана ухото ми и го изви.

— Тази есен ми се полага един месец отпуска. Не забравяй.

Вече се беше обърнала и не видя песимистичното поклащане на глава от моя страна. Докато минаваше през люлеещите се врати, отвътре изригна вулкан от шум. Изчаках достатъчно дълго, за да видя, че отива при Дронски, и после тръгнах към мястото, където той бе оставил моята камка.

В залата духовият оркестър на „Динамо“ — Мурманск, започна да свири „Така както аз исках“… С ръка на кръста й Рой поведе Аби към самолета, а със свободната дирижираше оркестъра. Когато стигнаха последната контрола, тя се извърна в прегръдката на Рой, за да погледне назад към двукрилата люлееща се врата. Нямаше как да ме види.